четвъртък, април 30, 2015

Блудна луна – Майкъл Конъли

Един нетипичен ранен роман на Конъли, макар да личи слабостта му към млади жени с характер, които вадят пари от Вегас. Няма Хари Бош, няма Мики Холър, няма я дългата ръка на закона, защото тук нашите са лоши, а враговете им са още по-лоши.

Каси Блек е блондинка, още няма 30 и е на изпитателен срок след 5 години в Хай Дезърт за серия обири на хотелски стаи във Вегас. Заварваме я да продава поршета в автокъща в ЛА. Извънредни обстоятелства я принуждават да зареже всичко и пак да звънне на старите дружки, които да я уредят с един последен удар, след който да изчезне завинаги. Подготовката на обира започва трудно и с доста компромиси, а нататък нещата загрубяват все повече. Оказва се, че ще трябва да иде в същия хотел, където са я арестували преди няколко години и където е умрял партньорът й. Все пак целта е открита, планът е задействан, но заветното куфарче се оказва пълно с много повече пари от очакваното. Има и такива случаи, когато парите са прекалено много и просто не бива да ги крадеш, защото последствията обикновено са лавина от трупове. Има някаква клопка, някаква зловеща комбинация и хората, които я организират, винаги държат лопати в багажника, за всеки случай.

Лас Вегас вече е друг, но все пак се мяркат и някои сенки от миналото, когато там са били мафията, Синатра е пеел Summer Wind и казината са били от друга класа.

Темпото на романа също е по-друго, има доста повече екшън и не бих се учудил, ако вече е филмирано, защото би било много лесно. В колата Каси слушаше Лусинда Уилямс, но плейърът прескачаше на всяка неравност и трябваше да се задоволим с радиото. Там чухме Роузан Кеш със Seven Year Ache, което вероятно трябваше да ни напомни за загубата на любимия човек и превратностите след това.

Напрегнато действие и удовлетворителна развръзка, макар и с недоизказан завършек. Хепиенд с многоточие. Много пъти по-важна е не последната дума, а как се е стигнало до нея.

вторник, април 28, 2015

Вълци - Хилари Мантел

Започвам с уговорката, че съм пословичен с пристрастеността си към Острова. Тази книга беше много интересна за мен, не на последно място и заради това. Интересна ми е историята на всички народи, обитаващи това парче мокра и студена суша в покрайнините на Европа и мисля, че от нея може да се научи много за това, как и с цената на какво се изгражда една що-годе уредена държава и най-вече зряло общество. Накратко във "Вълци" се разказва за този период от царуването на Хенри VIII (началото и средата на 16-ти век), в която Англия уж в следствие на един каприз на краля, решава да прекрати зависимостта си от католическата църква и да поеме по свой собствен път. Америка е веча открита, но от нея все още няма голяма икономическа полза. Турция вече владее цяла Югоизточна Европа. В Италия има n на брой републики, които овладяват изкуството на търговията до съвършенство. Франция търси своя път (по френски ;), Испания обикаля земното кълбо и колонизира, а германските народи от една страна са обединени под шапката на императора на Свещената Римска Империя, но от друга се чувстват подмамени от реформаторските идеи на Мартин Лутер. Ситуацията е динамична, но като че ли никой не вижда интерес от мащабен военен конфликт. Кръвопролитията са на ниво бунтове и локализирани граждански войни на религиозна основа. Ренесансовото изкуство се вихри със страшна сила.

В книгата има много силни персонажи, както женски така и мъжки. Главната роля се пада обаче не на краля (и неговите много жени; това би било твърде банално), а на Томас Кромуел, който е commoner - поданик на монарха, без аристократичен произход - син на ковач, действащ правник (ако си жител на Лондон през 16-ти век и искаш да продадеш на някой прасе или парче земя е добре да имаш договор, формулиран така, че в случай на нужда да не може да бъде лесно атакуван в съда - работа, която може да ти бъде свършена от правник срещу определено заплащане :), който успява да се издигне до поста главен секретар на краля. Иначе казано, една широка скроена личност - както физически, така и духовно с многостранни интереси, хитроумен език и силно развит политически нюх.

Според критиците романът е изключително исторически точен, но както знаем, историята е преди всичко инструмент на политиката, така че и тази може да бъде преразтълкувана по друг начи след някоя и друга година. Сигурен факт обаче е, че образът на Томас Кромуел в книгата е великолепно развит от Хилари Мантел. До този, идеята ми за историческия роман се свършваше с "Асеневци" - нашите хора, българите, сме адски благородни и симпатични, но долните византийци само ни прецакват и въпреки това, където ги хванем ги бием. Ахелой, Клокотница, страшна работа. В общи линии нещо като приключенски роман с претенции за достоверност. Моите уважения към Фани Попова-Мутафова, книгите и са изключително добре написани (особено ми хареса частта за Калоян, която по спомен беше, като че ли най-обективна), но когато срещу нея Хилари Мантел противопоставя нещо такова:

"Но ако става въпрос за дългосрочно сближаване с французите - в това отношение той, Кромуел, споделя скептицизма на своите приятели в търговските среди. Човек, който е бил в Париж или Руан и е виждал как майките дърпат за ръка децата си и казват "Спри да ревеш, за да не повикам някой англичанин", е склонен да мисли, че всякакъв съюз между двете страни може да бъде само формален и нетраен. На англичаните никога няма да бъде простена способността да рушат, която проявяват винаги, когато напуснат собствения си остров. Английските войски са опустушавали земите, през които са преминавали. Сякаш умишлено са извършвали всички деяния, недопустими според правилата на рицарството и са нарушавали всички военни закони. Не става дума за битките - помни се онова, което  са вършели между сраженията. Опустушавали и насилвали в обхват от четиридесет мили около линията, по която се движели. Горяли реколтата в нивите, изгаряли къщи в хората в тях. Вземали подкупи и в пари, и в натура, а когато лагерували някъде, карали хората от околността да им плащат за всеки ден, през който ги оставяли на спокойствие."

започваш да си мислиш, че представата (втълпявана ти в училище и с разните детски книжки) за един безупречен монарх, който е толкова вездесъщ, че успява да анихилира всичкото зло в своите владения и с един замах да вдигне царство за чудо и приказ, е може би по-скоро митологична. Иначе казано, дори и в една държава, управлявана от абсолютен монарх, факторите, които влияят върху нейното развитие са твърде много и точно на тях рядко обръщаме внимание, когато четем историята. Може би, защото голяма част от тези малки и вероятно на пръв поглед незначителни политически решения не са чак толкова благородни и морални, колкото би ни се искало.

"Така се решава съдбата на народите - от двама души в някоя малка стая. Забравете коронациите, конклавите на кардиналите, блясъка и процесиите. Така се променя светът; с едно побутване на сметалото; с една драскулка на перото, която променя смисъла на някоя фраза; с въздишката на минаваща жена, оставила след себе си лъх на портокали или розова вода; с ръката и придърпваща завесите на леглото; с потъркването на плът в плът, тихо като дихание ..."

Именно тези нечисти решения не са спестени в книгата и това я прави изключително четиво. Набедената пророчица, която е подучвана от свещениците да говори против краля е изгорена на клада, а техният живот е помилван, имуществото им отнето в полза на короната. Кардинал Улзи, при когото Томас Кромуел започва политическата си кариера, умира в немилост и замъкът му е отнет пак в полза на короната, защото Томас Мор и хората около него подшушват на краля, че собственият му лорд-канцлер работи против интересите му. Самият Томас Мор е обезглавен, защото отказва да подпише закона, бетониращ властта на Хенри над религията в Англия, подготвен от Кромуел. Кромуел постига целта си да се хареса на своенравната Ан Болейн и използва придворните и дами, за да задоволява апетитите на краля. Особено приятна е тръпката от това, че никъде в прав текст не се казва, каква е целта на всичкото това суетене и все пак резултатът или по-скоро някаква визия за него лека полека започва да прозира. Политическите ходове, описани в книгата могат да се нищят до безкрай за голямо удоволоствие на нищещите ги.

Романът е изключително модерен и написан на страшно високо ниво. Безкомпромисно кратки описания на действието и второстепенните герои, хиперактивно подскачане във времето. Един миг невнимание, и се налага да препрочиташ. Няма начин да ти стане скучно. Без да преувеличавам, начинът на писане донякъде напомня на Уилям Гибсън - разстоянието между две изречения е голямо и трябва да го прекрачиш сам. Няма кой да ти помогне. Отвсякъде те заливат имена и хора, които трябва да навързваш в общата история - седиш на стана, нишките идват и няма начин да спреш да тъчеш. Началото е а-ла Стивън Кинг:

"Кръвта от раната на главата - плод на първото усилие на баща му - се стича по лицето му. Освен това не може да вижда с лявото си око, но ако примижи, с дясното си око може да забележи, че шевът на единия ботуш на баща му се е разкъсал. Канапът се е измъкнал от кожата, един груб възел е засегнал едната му вежда и е отворил друга рана... Но студът го пронизва, и то само на едно място - през скулата, притинсната към калдъръма."

Раждането на Елизабет е описано подобаващо лаконично:

"Кромуел си казва: 'Кралят се е подготвял'. Както вероятно и всички останали.
Кралят се отдалечава, упътва се към покоите си. Казва през рамо:
- Да бъде кръстена Елизабет. Отменете турнирите.
Болейн проблейва:
- А другите церемонии по план ли ще протекат?
Никакъв отговор. Кромуел казва:
- Действайте по план, докато не получим друго нареждане. Аз ще трябва да стана кръстник на... на принцесата."

Преводът, който със сигурност не е бил лесна работа, е на Боряна Джанабетска и според мен е доста добър. Заглавието е преведено малко странно и няма много общо с английското по смисъл. В оригинал книгата се казва Wolf Hall - името на семейното владение на рода Сиймор, като може би идеята е била да се подскаже, че Джейн Сиймор ще роди дългоочаквания мъжки наследник на Хенри. Лично аз бих се пробвал с нещо по-поетично - Вълчи покои, или нещо подобно.

Корицата не е най-върховната, но като гледах и оригиналните не са съвършени, с изключение на червеното издание. Може би най-много бих се зарадвал на книга с твърди корици с Розата на Тюдорите отпред.

петък, април 24, 2015

Падане – Майкъл Конъли

Този път Хари Бош има два случая. Един от преди 25 години, който новите технологии позволяват да бъде разкрит чак днес, и един съвсем пресен, който му е натрапен по политическа линия – синът на съветник Ървин Ървинг се е хвърлил от терасата на стаята си в скъп хотел.

Първоначално и двата случая уж са пределно ясни. В първия има кръв на извършителя по шията на жертвата. Годините не са пречка за извличането на ДНК и намиране на съвпадение в базата данни на полицията, проблемът е, че похитителят на 19-годишното момиче и днешен сексуален насилник и рецидивист тогава е бил на 8 години. Точно така, няма как да е той, нищо, че всичко съвпада. Как тогава е попаднала кръвта му там?

Вторият случай, който по приоритет върви всъщност първи, също изглежда ясен. Човекът пристига в хотела без багаж, съблича се, подрежда си дрехите и посред нощ се хвърля от балкона. Обаче и там се намират съмнителни улики – тайнствен посетител на пожарната стълба, врагове с унищожен от него бизнес, специфични следи от борба по тялото. Последно – убийство или самоубийство? Вестниците го изнудват, началниците настояват, Ървинг заплашва.

За Хари Бош очаквано нещата отново преляха неприятно и в личната сфера, където научихме, че дъщеря му иска да става полицайка, партньорът му е твърде лекомислен, а самият Хари е все така неотклонен от принципите си, дори когато става дума да омае някоя запазена лекарка.

От терасата на наколното жилище на Хари над каньона слушахме Чет Бейкър с „Нощна птица“ от онзи лайв през 1987 в Германия и малко неуточнен Арт Пепър. Особеното този път беше, че ги пускаше дъщеря му. Кога остаря толкова, Хари, кога...?

Бош вече не е онази буйна звезда от „Черното ехо“. Продължава да е същият инатлив полицейски пес и да гони лошите, обаче вече е по-бавен, не стреля, не налита на бой, заяжда се, безпричинно пресилва нещата. Да, интелектуалките все така му връзват, докато не опознаят сприхавия му нрав, но вече дори това го имаме за даденост. Накратко, имам чувството, че освен за пенсия (по последна информация от този роман му остават към три години), Конъли дава намеци, че му готви и заместник - Мади. Едва ли ще е лесно да създаде друг такъв емблематичен образ от дъщеря му, но нищо не му пречи да опита. Вселената му е готова, просто трябва да посади нов герой с чар и хъс, който да гони свои глуповати рицарски принципи от рода на „Или всеки е от значение, или никой няма значение.“. И не е задължително да слуша джаз и да сваля някого в Мусо&Франк. ;)

Чете се за един ден, но характерът на Бош вече тежи.

- Децата ни са нашите сърца.
- „Децата ни са нашите сърца.“ Хубаво звучи. Кой го е казал?
- Не знам. Май аз.
***
Повечето родители отглеждаха граждани на бъдещето. Доктори, учители, майки, собственици на семеен бизнес. Бош отглеждаше воин.

сряда, април 22, 2015

Еон – Грег Беър

Тялото е тигър, а дракон е умът. Нахрани единия, за да запазиш другия.

Романът е рожба на далечната 1985, когато противопоставянето Запад срещу СССР е било основна тема. Съответно и реминисценцията с „Рама“ на Артър Кларк е пречупена вече през призмата на Студената война. Как биха реагирали и едните, и другите, ако в околоземна орбита се появи гигантски кух астероид, в чиято вътрешност са поместени цели празни градове. Кой е построил този цилиндричен свят, защо, кога? Чия собственост е той и какво може да се почерпи от него? Може ли да се избегне планетарното унищожение от евентуална ядрена война или всяка цивилизация е обречена да приключи дотам?

Книгата не е особено лесна за проследяване и проумяване, особено като идеи и обяснения за съществуването на Пътя. На мен чисто физически ми е трудно да си представя темата с множеството вселени и връзките между тях, макар да не мога да отрека, че логиката на автора макар и в опростен вид беше ясно проследима. Това ми е като да се опитвам да мисля многодимензионално в познатото ми и уютно 4D.

Чисто субективно малко ме подразни моментът, когато авторът заряза така хубавото действие с колонизаторите на Камъка и препирните помежду им, и ни завря в обществото от бъдещето, което така се беше оплело в политически интриги, адвокати и дизайнерски апартаменти, че направо беше постигнало световен рекорд по противност. И ни остави там, за да се борим със секти, раси, недомлъвки и не на последно място с края на света. Интересното обаче беше, че различните герои избраха различни решения с различен краен резултат, като всичките бяха разбираеми и оптимистични.

След успеха на „Еон“ Грег Беър логично продължава да пише за Пътя и изкуствените вселени и до 1999 е успял да издаде три продължения. Българската корица няма да коментирам.

Благодарностите този път са изцяло за А, който ми запали интереса по книгата само в рамките на едно слизане по камъните под Мальовица. :)

понеделник, април 20, 2015

Когато дойде паякът – Джеймс Патерсън

Поради застрашителното намаляване на непрочетените романи от гуруто на криминалните трилъри Майкъл Конъли се принудих да се отправям на изследователски експедиции в какви ли не посоки в търсене на заместител. Някои от опитите ми не бяха достатъчно удовлетворителни, но Джеймс Патерсън компенсира всички други и ги надскочи дори без засилка. Твърде, твърде добър...

Но хайде по същество. Нашето момче се казва Алекс Крос – черен, як фитнес маниак, живее с баба си и двете си деца в Югоизточния квартал на Вашингтон (при негрите). Във филмите по романите на Патерсън за детектив Алекс Крос едноименната роля се играе от Морган Фрийман, макар описанието да прилича повече като за Лорънс Фишбърн или в краен случай за Уил Смит. Та този Алекс, тази планина от мускули, освен всичкото е и дипломиран психолог. (Не смятате ли, че днешното общество страда от видимо излишно количество психолози?)

От добре охранявано училище за деца на дипломати изчезват момченце и момиченце, а похитител е учителят им по математика – Гари Сонеджи. Откуп – преследване – труп - следите се губят – арести – нищо – ни откуп, ни деца. Привидно заплетена работа, която обаче ако проследиш достатъчно внимателно, ще започнат да ти се изясняват някои неща. Изумителни преструвки от страна на престъпниците, които сякаш не играят роля, а са напълно естествени.

Когато в началото надникнахме за малко в богаташкото училище, заварихме дечицата да пеят „Бърза кола“ на Трейси Чапман. Поредна демонстрация на упадъка на капиталистическо общество. За такова нещо в братска Русия директно уволняват и закриват, даам. Но шегата настрана, музиката в романа наистина се забелязва и прави подозрително приятно впечатление. Алекс Крос лично дрънка на пианото, когато нещо го тормози, и само за информация на „Колибри“: твърде вероятно е Лейди Дей да не е име на песен, а прякор на Били Холидей, която по принцип изпълнява изброените след това песни The Man I Love, For All We Know и That's Life I Guess. Гершуин и Сам Люис, майна, няма 6–5. :)

Имаше на едно място в текста, където главният герой споменаваше, че освен дето блъска всеки ден във фитнеса, редовно практикува и „протягания“. Което евентуално би могло да бъде обяснено с хубавата българска дума стречинг.

Много силен трилър с всичките му изненади и обрати даже за мен, който съм обръгнал на такива работи и съм гледал филма 2-3 пъти. Продължавам да чета нататък приключенията на Алекс Крос, защото такова чудо просто не е за изпускане – супер як главен герой, мадами по монокини, хубава музика, напрежение и интересни разследвания. Какво повече може да иска човек? :)

В повечето случаи се старая да се държа разумно и тактично. Това е един от недостатъците на характера ми.
***
Отпуснах се обратно в леглото и се загледах в тавана. Плачеше за боядисване. Мен ме чакаше. Край няма, когато си собственик.
***
Четеше „Уошингтън Поуст“, който ни го носи един мъж на име Уошингтън — ако щете, вярвайте. Всеки понеделник господин Уошингтън закусва с Нана.
***

Изведнъж всички заговорихме едновременно. Поне двама крещяха. Страхотно парти.

вторник, април 14, 2015

Винету І – Карл Май

Индианските романи, които дадоха своя отпечатък при оформянето на характерите на едно поколение четящи деца, имат свое лице – Винету. Жълтата преса може да се подиграва на Бойко Борисов за това, че тази е била любимата му книга като дете, но това е просто пореден пример за неадекватността на пресата. Ако погледнете тук кои са настоящите любимите книги на някои други сегашни политици, ще имате къде-къде повече поводи за смях. :)

„Винету“ не е най-представителната книга от десетките романи на Карл Май (по мои спомени 99 на брой). На фона на другите безметежни приключения на полунеуязвими супергерои из цялото земно кълбо, тук ние се срещаме и сбогуваме с Винету – героят олицетворение на цяла една раса, на населението на два континента. Изумителна личност, която си остава достатъчно земна, за да изтърпи тъжната си орис.

Във „Винету І“ се запознаваме с Поразяващата ръка и научаваме с какво и как е заслужил това прозвище. Тук се намесват и двете оръжия, които по-късно ще станат негови емблеми – Мечкоубиецът и карабината Хенри. Запознаваме се със Сам Хокинс - пръв учител на Поразяващата ръка в уестманските дела. Научаваме как с личното участие на главния герой е построена железопътната линия Юниън Пасифик, която свързва двете океански крайбрежия на Щатите и какво е имало между тях – природа, обитатели, съпротива, преломни събития. Там някъде в безбрежната прерия, която днес е разорана и засята до хоризонта и обратно, го срещаме и него – Винету – интелигентният млад вожд на апачите, който става първа дружка на Поразяващата ръка, за която симбиоза по-късно ще се изпъкне фразата на Аристотел, описваща приятелството: Една душа в две тела. Пак в този том се сблъскваме с подлите индианци кайови, които набързо си понасят заслуженото. Подлостта обаче достига своите висоти в лицето на неколцина бели бандити, които решават да ограбят вожда на апачите Инчу-Чуна и децата му, като в резултат се забърква такъв водовъртеж от нещастия, преследваници и приключения, че ум ще ви зайде.

Карл Май дава съвсем правилни насоки по основополагащи въпроси като кое е правилно и кое грешно по най-елементарния и лесно усвоим начин – чрез примерите от действията на героите му. Действай логично, разсъждавай трезво, не се поддавай на емоциите, алкохола или предразсъдъците. Учи се на нови неща, върши си работата съвестно и отговорно, или Do your job!, както обичат да казват треньорите по американски футбол. Използвай възможностите, които ти предлага случаят. Прощавай грешките на другите. Бъди добър човек и светът няма да спре да ти се отблагодарява.



Но тогава никой народ няма правото да мисли, че е по-добър от някой друг народ само защото другият народ нямал същия цвят на кожата.

понеделник, април 06, 2015

Стари хипари – Михаил Вешим

20 разказа, някои нови, някои по-стари, които сме чели от страниците на овехтели тънки книжки, и все за къмпингуващите край „любимото синьо“. За мен това е древна епоха, която не съм заварил, но винаги ми е приятно да чета за хипарския живот от младините на автора. Ключови фрази от разказите му така са се вплели в речника ми, че ги употребявам без обяснения, който разбрал – разбрал. Нотингам Форест!

Характерният хумор на Михаил Вешим явно му е природно умение, защото го е демонстрирал в щедри дози, както на младини в ранните разкази от преди промените, така и в по-съвременните му неща. Лайтмотив - морето и свободата, която то дава на летуващите. Някога е било така, единствената държавна граница, до която може да припариш свободно, да общуваш с хора от другаде, да ходиш гол и да не се притесняваш, че някой ще те преследва заради дължината на косата, кройката на панталоните или музиката, която слушаш.

Заглавието „Стари хипари“ вероятно е рожба на Сиела, които са преопаковали и преиздали тези попораснали рожби на Михаил Вешим след пазарния успех на по-новите му произведения. В книгата старите хора не са много, главните герои са все разни млади градски интелектуалци, за които вероятно хипарството е останало само в онези древни лета, които са прекарвали безгрижно край морето. Нашето, Черното. Леко носталгичният тон по него го има в по-новите разкази, в които макар и не толкова стари героите само си спомнят за буйната младост.

Къмпингуването за мен е тера инкогнита, палатка съм виждал само на картинка, а шумните компании с китари и други такива лагерни аксесоари никога не са били моето нещо. Въпреки това обаче всеки път ми е приятно да чета за тях, когато ги разказва Михаил Вешим.

В заключение ви омагьосвам със следното заклинание: Нека бъде лято! И по възможност по-скоро, че вече не се трае...

четвъртък, април 02, 2015

Крадецът на книги – Маркъс Зюсак

Критиката, книжарниците и Уикипедията определят книгата като юношески роман. Аз бих го нарекъл даже детски, и по-точно – момичешки.

Преди време, когато книгата излезе на български и четящите блогърки масово се прехласваха по нея, аз, естествено, бях пас. Предубедено реших, че това, което се харесва на тях, няма как да ми допадне на мен. Донякъде съм бил прав, само че няколко години по-късно същата книга ми беше препоръчана от много високо ниво, и къде от любопитство, къде от забравени впечатления от сладникави ревюта, седнах и я изчетох.

Харесах тъжната история на малката мъжкарана, която играе мач с момчетата и краде книги от кметшата. Такъв образ си е изначално симпатичен. Това може да са дребни неща, но показват характер, както и казват много за човека, който ги забелязва. Е, в романа има и по-едри – признаци на кураж, човечност, живот в риск и какво ли не, но за мен те май не са най-притегателното нещо в един роман за война. Всички сме чели доста книги за Втората световна, но не са чак толкова много тези, които ти разказват автентична история от кухнята. Не за фронта и за битките, а за това, което се случва в немските градове и обитателите им – жени, деца и негодни старци. За страха, глада, недоимъка, съжаленията, трудните избори. Дори имам някакво подозрение, че това всъщност е историята на майка му на Маркъс.

Разбира се, имаше и неща, които не ми допаднаха особено. Не харесах постройката с накъсаните думички преди всяка глава, които трябва да ти преразкажат какво ще се случи. Нищо не се разбираше от тях, защо изобщо бяха сложени? За обем? Не харесах и нечестния трик, когато при незавършило още действие на романа, разказвачът ни каза какво ще стане накрая. Извинявайте много, ама ако в киното някой ми каже по средата на филма как ще свърши всичко, този човек немедленно ще бъде напсуван и заплют. А пък коректорката на книгата получава дискретно мъмрене за няколкото пропуснати буквички. Това поне би трябвало да се открива лесно, нали текстовите редактори имат вградена проверка на правописа. 

Както и да е, важното е, че от цялото мерене блюдото с плюсовете на виртуалната зарзаватчийска везна в главата ми натежа достатъчно повече, за да ви препоръчам книгата и аз. Не се товарете с очаквания, не е нещо епохално, прочетете я просто за удоволствие.

И един виц, който чух тия дни и не знам защо реших, че подхожда за случая:

Летището в Мюнхен. Разговор в радио-ефира:
Луфтханза (на немски):
- Кула, кога ни е времето за излитане?
Кулата (на английски):
- Ако искате отговор, трябва да говорите на английски.
Луфтханза (на английски):
- Аз съм германски пилот, в германски самолет, в Германия. Защо трябва да говоря на английски?
Неизвестен пилот със саркастичен тон и британски акцент: - Защото загубихте скапаната война.