Загадката на лабиринта - Робърт ван Хюлик

Поредната доза перипетии на съдията Ди се случва веднага след пристигането му в Ланфан, на северозападната граница на империята. Съдията моментално се сблъсква с няколко случая, разкриването на които върви едновременно с различна успеваемост и темпо.

Като начало има местен олигарх, който е узурпирал и завзел местната власт, с когото съдията се справя много бързо, дръзко и находчиво. Покрай него се очертава и нова загадъчна фигура, която е дърпала конците на олигарха, чиято личност се разкрива чак на финала. Има изчезнала девойка, убит пенсиониран и опозорил се генерал, отдавна умрял висш сановник от столицата, който е завещал на единия си син само една загадъчна картина, а всичко останало на другия. Мяркат се и разни художници, заговор на варварските уйгурски племена отвъд реката, няколко броя отровители, убийство в заключена отвътре стая, както и традиционно изпълнени присъди.

Съдията Ди отново беше прозорлив до предела на възможното. Мистичният елемент не се натрапваше, а справедливостта възтържествува. Съдията отново заплени с човечността си и терзанията си за трудните решения, които се налага да взима. Ма Жун и Цяо Тай също се разкриха в малко по-различна светлина, отколкото ги познавахме досега.

На едно място на финала съдията разсъждава, че след като е вече на 40 дали да не се оттегли в имението си, да си гледа семейството, децата как растат, земите, да пише по малко, да рисува, да прави нещата, които му доставят радост и удовлетворение. Но после си казва: ами ако всички направят така, кой ще остане да върши неприятната работа, без която не може? Кой ще пази,  разследва, обвинява и наказва?

Два пътя извеждат до Вратата на вечния живот.

Единият като червей се рие в пръстта,

вторият като дракон лети в лазурната вис.

Мечтата ми за провинциално имение с езеро, конюшни и шато, вече съдържа и лабиринт. Не знам как човек изобщо може да кара без лабиринт...

Нощният управител - Джон льо Каре

Нищо ново няма тук, това си е все същата чаровна шпионска история от 90-те за Джонатан Пайн и Ричард Онслоу Роупър, която Том Хидълстън и Хю Лори изиграха вече в два сезона за ВВС.

Книгата обаче има някои съществени предимства в моите очи, които са убягнали на едноименния сериал - сравнителна краткост, завършеност и справедлив хепиенд без фатално насилие.

За незапознатите, житейският път на младия британски нощен управител на престижен швейцарски хотел Пайн случайно се кръстосва с този оръжейният търговец и мръсник на мръсниците Роупър. След поредица от събития, оцветени и от една незаслужена смърт, Пайн решава да сътрудничи на смесена британско-американска операция и да бъде внедрен сред най-близкото обкръжение на Роупър, за да събере доказателства, достатъчни за вкарването му в затвора. За достоверност са изфабрикувани няколко нови самоличности и низ от перипетии, които да му уредят чак такова доверие от страна на Роупър. Бедата е, че търговецът има нова мацка, към която Пайн никак не е безразличен, но и това щеше да е поносима тревога, ако не беше разколът сред службите, сред чиито сътрудници има и такива които пеят, покровителстват търговеца на оръжия, бранят го, че понякога даже и го финансират. Твърде много интереси и политика, за да бъде търговията с оръжия просто бизнес.

Джон льо Каре е бил във вихъра си в началото на 90-те и не може да му се отрече колко майсторски е омесил нещата. Има разкошен набор от образи, които всички действат и взимат страна. Много внимателно са изобразени кой от тях и защо може да избере да бъде малко лош, средно лош или гиганстки злодей, като всеки ще има убедителни доводи за това, което върши. Някакъв компромис заради власт, за услуга, кариера, заради заповед от началник, за пари, за слава, като бягство от нещо, в търсене на справедливост, колкото и последното да изглежда несериозно и мекушаво. Джон льо Каре обаче успява да ни убеди и да ни продаде роман от 500 страници, в които водените от желание за справедливост, могат да бият парите. Поне тук.

Корицата е просто безидейна, а работата на коректора по някакви причини не личи до степен, че новото българско издание извиква спомени за волностите в книгоиздаването у нас през същите тези 90.

Министърът взема думата, но Гудхю вече се чувства уморен. Изглежда точно това е ефектът от злото, мисли си: уморява те.

Ела, ела - Мария Пеева

Катерина Куман е очарователна дама на средна възраст, в чийто чар, енергия и любопитство няма нищо средно. Катя или Кет, както я нарича една от най-добрите й приятелки, се раздава от сърце и душа във всяка емоция, задача и загадка. Освен това тя е и истински и пълноправен детектив.

"Ела, ела" разказва за лятната почивка на Катерининото семейство в Гърция и въпреки труповете и други разнообразни престъпления, си остава едно съвсем чудесно четиво точно за лятна почивка. Историята сервира плажни коктейли, локумадес, охладено вино, и прясно уловена риба. Разкрива тайната на гръцкото кафедаки, финия порцелан и домашна трахана. 

Привидно спокойно, действието прехожда без да бърза от плажа до таверната и от квартирата до съседите с кратки разходки до бакалията и гробището за разнообразие. Динамиката в романа е внесена от човешките образи и отношения, което е възможно, когато си допуснат да надникнеш в нечий вътрешен свят.

Символиката в имената на героите е намигване към близките на авторката, но любимец ми е верният паж на детективката - кученцето Ал Кохонес или Ал.

Историята освен криминална, е също така историческа, кулинарна, семейна, любовна и трагична, какъвто е животът в същността си. Романът не е фактологически свързан с първите две книги за семейство Куман и може да се чете пълноценно и самостоятелно. Препратките към историята в Мадрид и непрежалимата съседка само могат да ви подтикнат да ги прочетете час по-скоро. А защо не и да отидете по-далеч, като се запознаете и с другата детективка на същата авторка, а именно Светла Боева? Тъкмо да ми кажете после коя от двете ви е по-симпатична и на коя бихте искали да приличате, когато пораснете.

Вълчи разкази - Васил Попов

В интерес на истината повечето истории в книгата са свързани чрез герои, време, място. Повествованието върви като в народните приказки, турците са кърджалии, лоши и са хиляди, българите са малко и добри. Мястото са селата от трънския край, а времето вероятно вече личи. Оригиналните моменти са вълците, суеверията, свързани с тях, вероятно и някоя и друга легенда. Магии от циганки, изоставени деца, отгледани от кой знае кого, които се натъкват неочаквано на някой роднина. Разни видове годежи и женитби, убийства, кошари, овчари, ловци. Това с таксидиотите като големите бойци и владетели едва ли не на някакво тайно бойно изкуство ми беше малко в повече, но както и да е. Обаче вълци с по едно око, вълчи празници, единаци, глутници! Това е друга работа.

Това са едни от по-ранните творби на Васил Попов, който днес вече е известен с неща като "Мамник", по които чувам, че има и сериал. Харесвам такива автори, които напредват и се развиват чрез труда си и с всяка следваща книга стават все по-добри.

Субективно обаче това не са моите теми и маниер на разказване. Целият този фолк не е моето нещо и изчетох книгата насила, а не защото ме беше грабнала с това колко е интересна. Някакви такива спомени имам и от разказите в края на сборника "Куцулан" и "Вотив на витек", които съм имал честта да чета като жури в конкурсите за фентъзи и фантастика на списание "Сборище на трубадури". В тези свои разкази Васил Попов има и една слабост да се опира твърда силно на разни стари думи, турцизми, може би обичаи, по което ми заприлича на "Глина"-та на Виктория Бешлийска, но вярвам, че и на двамата са им минали тези пориви на младостта и вече могат да разказват интригуващо на съвременния човек.:)

Авторът определено може да пише, а по-важното е, че иска и не спира.

Вълчи разкази, не е шега работа. А корицата е яка.

Страната на блажената вечност - Харпър Ли

След като месеци наред самата мисъл за четене на книга, за стотици страници с плътен текст, ме отблъскваше, снощи не можах да спя и се събудих по никое време, а на шкафчето до мен стоеше тази книга на върха на солидна купчина от рискували и провалили се в начинанието да ме върнат към четенето претенденти. На разсъмване беше завършена, а денят ми започна в толкова ведро настроение, колкото не се е случвало отдавна.

Може да се каже, че Харпър Ли ми е нещо като юношеска любов. "Да убиеш присмехулник" е такова явление, което те ритва здравата в корема. Когато 20-30 години по-късно с трепет посегнах към "И страж да бди на пост", го направих със страха, че може би онова време вече е минало и аз вече не съм човекът, който ще се опива от книгите ѝ. Нищо подобно, цялата прелест пак си беше там! И сега ето пак, разкази, есета, напоителен предговор, които ни показват как Харпър Ли се е научила да пише такива романи. 

Често забравяме колко се е променил светът и Америка в частност в рамките само на първата половина на миналия век. Провинциалните порядки, религията, семействата, киното, свободите на жените и черните, че даже и правото.

Не знам дали би било възможно тя да беше написала още книги на това ниво. Може би цената на резултатите ѝ е била в множеството редакции, жертви и неща, от които се е отказвала, но въпреки всичко егоистично ми се иска да беше написала още книги, независимо на каква тема, независимо за кои времена. Просто обичам да я чета как мисли.

Талбърт се окъпа като доволно кутре във вълните на нейното одобрение.

Ранни спомени - Симеон Радев

Симеон Радев, авторът на "Строители на съвременна България", е написал тази своя кратка автобиография за младините си. Най-ранните години след рождението му в Ресен, за роднините му, за приятели и познати. После раказва за училищата, които е посещавал, и приключва със завършването му на френския лицей в Истанбул.

Авторът е имал доста шарен живот и в тази книжка непрекъснато прави препратки към други хора или събития, с които животът го е сблъсквал след това. Или които са играли важна роля в съдбините на България. Умее да разказва и е интересно да се проследи житейският му път. Впечатление ми направи и изключително високото му самочувствие, което понякога кара хората да бъдем категорични за неща, които не са непременно чак толкова верни или едностраннни. Любопитно ми беше да проследя събитията от онова време, включително борбите в Македония, а и какъв е бил Истанбул тогава.

Навярно не бих чел книгата втори път, тя и без друго и при първото четене доста ми се опъваше.

От другата страна на стъклото - Михаил Караиванов

Може би знаете, че поезията в общия случай не е моето нещо и старателно избягвам да я чета. Мишо е едно от изключенията, защото сме приятели от години и си мисля, че разбирам и разпознавам някои от образите и емоциите в стиховете му. Даже не знам дали е коректно да ги наричам стихове/стихотворения, защото при него рима няма, което също идва малко модерно за моите представи как трябва да изглежда поезията, но като се има предвид, че мен пък ме вълнуват примитивните ми разбирания за хайку, съм склонен да приема липсата на рима за нещо допустимо.

Както и да е, това е трета негова книжка и в нея очаквано става дума за рок, музика като цяло, италианско кино, жени, а вече даже и за дъщери. За граници, събирания и раздели. За мимолетни картини встрани от руслото. Няма излишъци от тъга или неудачи, а сякаш малко повече философски размисъл и приемане на нещата, които ни се случват, независимо от заряда им. 

Премиерата беше в кафене "Модерен театър", където музикантите от "Модика" допълваха впечатленията от представяната поезия сред аплодисменти от вярна публика и цигарен дим. Последното вече е твърде демоде, да не кажа лош вкус, но както е известно и за този влак си има пътници.

Пожелавам на Мишо да не спира да пише, свири и да търси още изяви да артистичната си натура, защото го умее и си струва. Такива неща пълнят душата на човека и правят разликата между пълноценен живот и просто съществуване с работа от 8 до 5.

Райна Княгиня - Автобиография

Логично тук става дума за преиздаване на оригиналната биография, която Райна Футекова е написала сама още през 1877, почти непосредствено след събитията около Априлското въстание. Тогава, скоро след освобождаването ѝ от пловдивския затвор, тя успява с фалшиви документи да стигне до Истанбул и оттам - за Одеса и Москва. Историята на патилата си написва в Русия и тя излиза първо на руски. 

Любопитен факт е, че в затвора е била посетена само от представители на западните държави, които са ѝ предложили помощ, включително и да осигурят заминаването ѝ за Швейцария или Америка, но тя отказва. Както и че най-непосредствена помощ и грижа в килията получава само от една затворена с нея циганка. Също ми беше любопитно да науча, че след като панагюрци я изпращат да учи в Стара Загора и финансират това, след прибирането си и като започва да преподава в панагюрското училище, тя се отказва от половината си заплата, за да може да се изплаща дългът ѝ. Има и много други интересни неща като за толкова кратък текст (91 страници с всичките уводи, предговори и фотографии), които изглеждат като истинска снимка на времето, без да е имало време да бъдат редактирани или заглаждани от годините.

Изданието е на Исторически музей - Панагюрище и е част от честванията на 170 години от рождението на Райна Футекова и 150 от Априлското въстание. Проектът е на община Панагюрище и се финансира със средства на Европейския съюз. За мен беше интересно да науча, че тази книга ще се разпространява, но няма да се продава. Сега го осмислете това последното: ЕС ни плаща, за да преиздадем и потачим най-ярките личности в нашата история.

Машината на времето на Рудолф Дизел - Сборник

Както много пъти се случва, с изненада открих, че не съм споделил тук за най-важната за мен книга от миналата година. Тя излезе в началото на септември и беше представена на юбилейния Булгакон в Пазарджик. „Машината на времето на Рудолф Дизел“ е сборник с фантастични разкази от немскоезични автори. Те са сред най-големите имена в жанра в Германия и Австрия, а произведенията им са печелили най-престижните награди във фантастичния жанр – Немската награда за научна фантастика и Наградата „Курд Ласвиц“. Съставител на антологията е небезизвестният немски писател Ерик Симон, книгата беше издадена като част от поредицата Тера Фантастика на ИКФЕП „Иван Ефремов“, а аз преведох разказите от немски.

Включени са 19 истории с най-различни сюжети, стил и маниер на писане, многообразието е доста голямо. Има както емоционални и съзерцателни произведения, така и наситени с екшън, насилие и драма. Сред имената на авторите изпъкват най-известните в съвременната немска фантастика Андреас Ешбах, Ангела и Карлхайнц Щайнмюлер, Уве Херман, Михаел Иволайт, Хелмут Момерс, Арно Беренд, Франк Хауболд, Хайдрун Йенхен, Михаел Марак и още неколцина наистина интересни творци. Както спомена и Ерик при представянето на книгата в Пазарджик, това е най-новата немска фантастична къса проза, която е излизала на български, като на това ниво могат да се съставят поне още три книги с други произведения от същите или пък други автори.

За мен това беше много важна книга, най-важната, защото мечтаех за нея повече от двайсет години. От любов към жанра и езика периодично превеждах почти всички къси фантастични разкази лауреати на големите награди, до които успявах да се добера. Първият, който ме запали, беше „Салонен разговор“ от Арно Беренд, една алтернативна история за това какво би било, ако инките бяха изпреварили Колумб и те бяха открили Европа, а не ние Америка. Прочетох я и я преведох може би през 2005 година и я прибрах в една папка на компютъра. Продължих да чета и превеждам за собствено удовлетворение други разкази, които се трупаха в папката. Нямах идея кой и под каква форма би се съгласил да ги публикува, защото знаех колко е трудно да се издава къса проза в жанрова литература от неанглоезични автори. Периодично от електронното списание „Сборище на трубадури“ Петър Тушков и приятели благородно публикуваха на техните страници по някой екземпляр, като 1-2 излязоха и на страниците на Тера Фантастика. И толкова. Бял свят видяха едва няколко от десетки.

Познанството ми с Ерик Симон обаче промени това. Първо се появиха две малки книжки с българска фантастика на немски език („Контакт с вдругиден“ и „Звезден метал“), които бутиковото издателство Torsten Low издаде в Германия и чрез които тествахме нашата комбина от преводач и редактор. После по настояване на Ерик дойде ред и на моята тайна папка. Някои разкази той ги отсортира, добави нови автори или други разкази от същите автори, редактира основно всички текстове и така близо цяла година. Каквото и да си говорим, истината е, че положи огромен труд и ако не беше той, тези истории никога не биха стигнали до който и да е читател. Всичко това двамата го направихме напълно алтруистично и безвъзмездно, защото нямахме илюзии, че някой друг би се наел да превежда и издава такива произведения и да храни надежди за каквато и да е печалба. А има истории, които са толкова интересни, забавни или впечатляващи по някакъв друг начин... Всяка страна, култура, всеки език си има някакви свои специфики, които са толкова чаровни и ценни, че би било истинска загуба да се превежда, издава и чете само едно и също.

Заглавието „Машината на времето на Рудолф Дизел“ идва от едноименния разказ на Карстен Крушел и го избрахме донякъде заради провокативното противоречие – хем да е древно като дизела, хем футуристично като машината на времето.

Както може да се очаква, тиражът е микроскопичен, тъй че ако нещо такова ви вълнува, не се колебайте, а си набавете книжката, защото най-вероятно скоро ще свърши.

Червени морета под червени небета - Скот Линч

Що се отнася до историята - ние живеем в нейните развалини.

"Червени морета под червени небета" е втори том от поредицата за джентълмените-копелета на Скот Линч. Може би си спомняте какъв кеф беше първата книга. Е, и тази не пада по-долу, като нейният финал предполага още премеждия за Джийн и Локи.

Забавата този път беше в нов град, където по традиция Джийн и Локи са нахвърлиха да оберат най-тлъстата плячка, но някак си много бързо им приседна. Докато се усетят и вече служеха на поне трима господари едновременно, като за всеки си измисляха нови имена и легенди и традиционно никому не признаваха баш всичко. Основната част от времето обаче се обучаваха да бъдат пирати, като се има предвид, че те бъкел не разбираха от морско дело. В крайна сметка обаче надхитриха единия големец, който им взе парите, а те му откраднаха картините (впоследствие оказали се фалшиви), втория го изнудиха да им даде противоотрова за това, с което ги беше отровил, за да ги държи в шах (лекарството се оказа доза само за един човек), а от пиратството се отърваха невредими (само любимата на Джийн погина в страшни мъки). Както виждате, не е като да им беше много леко и не всичко дори и след условния хепиедн не беше цветя и рози. На всичкото отгоре баш злодеите всички останаха живи, което не намирам за стратегия, гарантираща безоблачни бъднини.

Такива забележителни книги заслужават нещо повече от такива корици.

Не знам дали някой обръща внимание на прокобите ми, но все пак, помнете, че съм ви предупредил за нетленната слава на книгите на Робин Хоб и за тези на Скот Линч преди някой да е създал сериал-хитачка по тях.

- Ти кой си, по дяволите? - впери очи Роданов в Джийн.

- От години няма с кого да обсъдя това.

***

На капитанските съвети нямаше вино, нито храна, и никой не седеше. Седенето склоняваше хората към губене на време. Неудобството премахваше сантиментите от думите на всички и бързо ги водеше към центъра на проблемите.

Марсиански хроники - Рей Бредбъри

Ще паднат тихи дъждове...

Разказите почти не са свързани един с друг. Разказват за първите колонизатори, за космонавтите, за заселниците. Не разказват за Марс, а за хората. За типично американското желание и стремеж да зарязваш всичко, за да идеш на ново пусто и чуждо място, където да създаваш ново всичко. Рей Бредбъри е писал за всичко, което го е тревожело, като го е разположил на сцената на Марс. Страхът, че негрите ще си тръгнат, от нова и последна световна война, от огъня, от загубата на памет, от унищожаването на миналото, от това човек да остане сам. Дори от автоматизацията и изкуствения интелект.

Както беше писал някой за марсианската антология на Джордж Мартин, това са истории за онзи Марс, който никога не е бил. Но какъвто е бил в представите на хората през епохите и тогава им се е струвал достатъчно истински, дори и като за фантастична творба.

За пръв път съм чел този сборник около 1999, а сега за втори, макар и като аудио книга. Иронията е, че действието в книгата е датирано и първият разказ се развива през 1999, а последният - през 2026. Такива са били прогнозите и очакванията през 1950 г., когато е излязла за пръв път. Мисля, че няма нужда никога повече да я чета.

И друг път съм забелязвал, че у Бредбъри има нещо поетично и едгараланпоевско.

Човекът, който чете книгата, го прави много майсторски.

Макар че светла е луната...

Записки от Шато Лакрот - Мария Касимова - Моасе

Мария Касимова - Моасе е известна жена, чували сте за нея. Беше кандидат за вицепрезидент на Лозан Панов, а пък ако помните още по-назад, явява се дъщеря на Хиндо Касимов. Та тази интересна госпожа пише забавни романи и смешното чувство не само, че не ѝ е чуждо, ами по-скоро всяко друго ѝ е по-чуждо. Записки от "Шато Лакрот", казват, е донякъде биографична книга, но когато я прочетете, ще видите, че това е и доста фантастично допускане, защото като е развързала чувала със смешките и хиперболите, пък е забравила да го завърже и направо е загубила сезала. За преувеличенията нали запомнихте?

Накратко, главната героиня се жени (втори брак) в България за французина Дидие и след три години (чак) заминават да се представят на родителите му, заедно с двете ѝ деца от първия мъж, две кучета и една котка (те - без никакъв мъж). А, и влачат 20 чушкопека в ремарке! Има перипетии от пътя, посрещането и най-вече от новите роднини. Всички образи и отношения са тотално преувеличени и карикутуризирани, но така поне е лесно за читателя да не се чуди дълго каква е тази книга и защо всички са такива - важното е смях да пада. Забавна е също омешаната реч на персонажите, която върви на кирилица и е главно българска, но е чат-пат френска, малце испанска, а на моменти и с други много приятни заемки. 

Най-любимият ми момент беше, когато родата от Злокучане пристигна с гръм и прекръсти всички в шатото с по-лесно смилаеми имена, като на свекъра, аристократ с деменция под името Жан-Батист, викаха просто Батето.

Продължавам да имам силни предразсъдъци към качеството на съвременната българска литература като цяло, но все пак да си кажа и в частност. Да прочетете ли книгата? По-скоро да. Забавна ли е? Определено.:)

Часовниците - Агата Кристи

Отметнат е още едни празничен подарък - сравнително непопулярен роман от Агата Кристи, който традиционно се чете на един дъх. Книгата е писана към края на живота ѝ, макар да не е от най-последните, и има леко по-специфичен ход на действието, както и обяснения за действията на заподозрените. Не е рядкост леля Агата да вмъква и шпионската нотка и макар действието да е от 1963-та, все още има актуални агентурни предизвикателства.

Самата история включва млада стенографка, която е повикана в дома на възрастна сляпа учителка по брайлово писмо, за да запише нещо. Отивайки там, заварва само труп на непознат мъж, прободен с нож. Почти в момента на откриване на трупа се завръща и домакинята, която също си няма хал хабер кой е човекът, като на всичкото отгоре категорично отрича да е викала каквато и да е стенографка, нито има идея чии са четирите спрели на един и същи час часовника, които са подредени из стаята ѝ. Омешана работа. Полицията традиционно разпитва всички, включително всевъзможни комшии, които са от странни по-странни, дали случайно не са видели нещо. Разследването не върви, полицията така и не знае кой е убитият, камо ли кой и защо го е туртосал там. Решението - да повикаме на помощ Поаро.

Развръзката не ми хареса особено, даже целият замисъл беше леко странен, но трябва да си признаем, че дори гении като леля Агата не могат да пишат само шедьоври. Хареса ми обаче твърдението на Поаро, че такъв сложен случай непременно трябва да има някакво просто обяснение.

Честита ви Нова година и се придържайте към простите неща!