вторник, декември 31, 2019

Нощният пожар - Майкъл Конъли

Солената вода лекува всичко.

Книгите на Конъли не изтрайват дълго време непрочетени в мои ръце, а серията почивни дни допълнително предразполага към злоупотреби с любими криминални автори.

"Нощният пожар" е шарена отвсякъде - видове случаи, герои и опасностите, в които попадат. Този път Майкъл Конъли беше като уважителен бой-скаут, който гледа да обърне внимание на всички свои герои. От това романът изглежда малко претрупан с действие, имена и събития, но като се замисих, реших, че всъщност нещата в реалния живот никога не са излирани и не ни се сервират едно по едно за наше удобство и по-лесно храносмилане.

Хари не беше попадал на наемен убиец, но и това му дойде до главата, и пак в сенките около Бънкър хил, както в "Ейнджълс флайт". Имаше си традиционните напоследък разкрити стари случаи, достатъчно дилъри от Крипс, пандизчии, гейове, бездомници, адвокати и какви ли не други отрепки. Опасности за всички от сърце, а лошите си получиха полагаемото. Интересно беше да се научи как може да пострада човек с откраднати документи и какви може да ги натвори безнаказано фалшивата му самоличност.  

В този роман Хари слушаше Бен Уебстър с прякора "Красавеца и Звяра" (саксофон) и Чарлз Мингъс (контрабас) от Карнеги Хол, 1974-та ("Си Джем Блус" и "Пердидо"), а Рене - Мюз и някакви други такива глупости, но препратки за тях няма да има понеже не ми допадат. По подобни причини ще подмина и цитираните места за хранене, които вече ми се струват фрапиращи. Не че не търсих от любопитство разни каравани за тако с морски дарове в стрийтвюто на Google Maps, но като цяло рекламата на ресторантите ми дойде в повече.

Преводачът продължава да нарича магистралите автостради и това да не прави впечатление на никого, а кибритената клечка от корицата е прекалено общ намек за огньовете в книгата. Не знам, "Бард", не знам...

Холивуд беше доста различно място в малките часове, след като неонът и блещукащите светлини угасваха. Балард виждаше промяната всяка нощ. Тогава Холивуд се превръщаше в чиста проба територия на хищници и жертви - място, на което имащите се радваха на комфорт и сигурност зад заключените си врати, а нямащите бродеха на воля.
***
Бош погледна чинията ѝ. Напоследък като че всички ядяха авокадо. Противна работа.

неделя, декември 22, 2019

Как не станах екзистенциалист - Ерих Кестнер

Създава онзи, който създава порядък.

Малка книжка, която съдържа 18 кратки текста, условно ще ги наречем разкази, от великия майстор. Аз ги четох с нагласата от преди, че ако човешката душа беше арфа, то Ерих Кестнер щеше да е един от най-виртуозните ѝ изпълнители. Знае пределно добре кои струни да дърпа и го прави майсторски. Книжката е писана вероятно някъде между двете войни, а може и да не е била предвидена като самостоятелно издание, а да се е получило така впоследствие у нас. Не знам. Историите са доста различни, някои изглеждат дори като фрагменти, като нещо, което е записал, за да не забрави. Българското издание тук-там е украсено с илюстрации на Борис Димовски, което отначало ми беше трудно да възприема, защото някак съм свикнал неговите персонажи да са с увиснали мустаци, цървули и потури. А не да ходят да се забавляват по швейцарските курорти. Но както и да е, важното е, че обичаните език и стил са си тук, както и маниерът някои по-тежки истини да ги съобщаваме през устата на децата. Защото на тях им простено да казват всичко, нали още са малки и не разбират? Но пък понякога, както е казано в една по-популярна книга, устами младенца глаголит истина...

По-късно, когато бе вече тридесетгодишен, през едно краткотрайно посещение на града годеницата му - едно красиво като картинка и не особено умно момиче - избяга с един темпераментен скулптор - после и двамата съжаляваха за тази стъпка, както и за всички следващи.
***
Някога опитвалили сте се да си представите как може да се чувства човек, който знае, че му е отредено да диша само някакви си шестдесет години и след това се разпада на прах? Какво изпитва, когато някой ден стане на тридесет години и погледне към двата пътя, които има - пътя, водещ към нищото, и пътя, идващ от нищото? Когато стои на възвишението на живота си, разглежда своите планови, преценява своите желания. Тогава човек е сам, размисля за своите цели и скрива лице в ръка!

петък, ноември 22, 2019

И страж да бди на пост - Харпър Ли

Човек и добре да живее, се влюбва. Неприятно може да бъде, когато се влюбиш в жена, която е живяла толкова отдавна, че даже вече не е между нас. Казва се Нел Харпър Ли.

Историята в романа разказва за завършилата следването си и започнала работа в Ню Йорк Джин-Луиза Финч, която през лятото се връща за малко вкъщи - в Мейкомб, Алабама. Атикус е вече на години и страда от болежките си, без да се оплаква, Джем го няма, Калпурния - също, самата Скаут си има приятел, който няма търпение тя да се върне за постоянно, за да се оженят, а леля й Александра слага ред на всички. Макар за ужас на главната героиня градът да се променя с шеметна скорост,  югът още не е надживял някои проблеми, които на нея ще й подействат като шут в корема. Друг мъдър човек със само една написана книга беше казал, че не е възможно да имаш верни социални ценности, ако нямаш верни личностни ценности, и Джин-Луиза собственоръчно се уверява колко тежко и непоклатимо точно е това. Кои и какви сме ние и въобще можем ли да бъдем такива без най-близките ни? За изборите, които ни се налага да правим, както и за това как да живеем с решенията, които не ни е било приятно да вземем. За вярата и доверието.

Тази книга не е за деца. Биха могли да я прочетат и да им хареса, но у тях няма да дръпне тези струни, които ги има у възрастните. Тя има по-силен ефект при хора, които дори и само временно са напускали родното си място и са оставяли възрастни родители или са изпращали близки хора на онзи свят. У децата тези струни още не са пораснали, а и не им е време.

Понякога читателите се чудим защо някои от най-гениалните произведения, родени от човешки ум, са останали самотни като авторите си. Защо този човек, който е показал, че има какво да сподели и умее да го напише, защо се е спрял? Вероятно много пъти отговорът е, защото в първата си и единствена книга този човек е разказал себе си - открито, без преструвки, без да спести нищо. Изповядал се е на страниците и повече нищо не му е останало. Някой ще се сети, че Харпър Ли е написала и "Да убиеш присмехулник", но трябва да припомним, че всъщност "И страж да бди на пост" е просто много ранна чернова на "Присмехулника". Толкова ранна, че след годините жестока борба с редактори и издателства, е останала като нещо самостоятелно, издадено днес въпреки волята й от алчни близки. А то не е различно, то си е пак същото - една разказана Харпър Ли.

Тези дни разгледах много нейни снимки, но най-много ми хареса тази. Направена е през 1960 от приятеля й от детинство Труман Капоти.

Обичай когото си щеш, но се жени само за човек от твоята черга.
***
Всъщност мистър Стоун си беше съвсем наред, само дето притежаваше всички необходими качества за дипломиран експерт-счетоводител: не харесваше хората, умееше да смята бързо, нямаше чувство за хумор и беше удивително тъп.
***
Часовникът на съдебната зала изскърца, напъна се, изпъхтя и удари часа.
***
Здравомислие, хумор и търпение бяха трите най-подходящи думи за Атикус Финч.
***
Мога да понеса да ме наричат всякак, стига да не е вярно.

четвъртък, октомври 31, 2019

Разговори с Бога – Нийл Доналд Уолш

Още от античността е познат форматът размишления с високо ниво на абстрактност да се поднасят под формата на диалог. Така читателят може да се ангажира по-пълно ту с гледната точка на ученика, ту с тази на учителя, като има възможност да запази концентрацията си върху текста. В тази книга последното не е много лесно. Текстът на места е доста отвлечен, върти и преповтаря едни и същи твърдения, някъде дори леко си противоречи, а в голяма част от написаното липсва всякаква конкретика. 

Най-общо книгата разказва как един човек разговаря мислено с Бога и записва този разговор. Разглеждат се посланията и тълкуванията на божественото и всички други въпроси, които хората обичаме да си задаваме откакто ни има, като са поднесени по достъпен за разбиране начин - за съвременни хора със сегашни проблеми. Внушенията са дадени внимателно, за да не бъде накърнено нечие различно схващане, независимо дали става дума за това дали човек вярва и в какво, за ценностите ни, за успеха и измеренията му, за силата ни сами да направляваме живота си в желаната от нас посока, за семейството, за любовта, за секса, за парите, че даже и за извънземните.:) Вероятно това е част от причините книгата да е толкова популярна по света.

За мен лично книгата ми беше трудна и леко отегчителна за четене, а ползите от нея вероятно могат да се обобщят единствено в потвърждението на много ценности, в които съм вярвал, без да съм си поставял за задача да ги формулирам в писмен вид. Винаги е успокоително да чуеш от другиго, че си прав или поне, че пътят ти не е грешен.

Книгата може да бъде изслушана безплатно в аудио вариант ето тук.

Ако можеш да кажеш на света кой си и в какво вярваш, без да се спреш и без да се поколебаеш, значи ти си щастлив и доволен от себе си.
***
Първата ти природа е да обичаш безусловно. Втората ти природа е да изявяваш първата (истинската си природа) по свой избор и съзнателно.
***
Животът е творчество, а не откривателство. Ти живееш всеки ден, не за да откриеш какво съдържа той за теб, а за да го сътвориш.
***
Изхвърли всички отрицателни мисли от умствените си построения, Откажи се от всякакъв песимизъм. Освободи се от всякакви съмнения. Отхвърли всички страхове. Дисциплинирай разума си де се придържа към първоначалната творческа мисъл. 
***
Тревогата е почти най-лошата умствена дейност, която съществува - наред с омразата, която е дълбоко себеразрушителна.

четвъртък, октомври 24, 2019

It's Not about the Bike: My Journey Back to Life - Lance Armstrong

Move. If you can still move, you aren’t sick.

Това е автобиографична книга на големия колоездач Ланс Армстронг. Когато е на 25 години, той се разболява от рак, а книгата разказва за живота му преди това, за борбата с болестта и за част от успехите му след това. На български книгата е преведена като "Пътуване обратно към живота", но нещо в текста ме провокира да я потърся в оригинал.

Казано просто така, книгата може да изглежда и тъжно-скучна. Но на практика тя е изключително увлекателна и в Америка и по света се препоръчва като наръчник за мотивация. Какво може да постигне един младеж, оцелял от последен стадий на рак, операции и химиотерапия, който преди това не е умеел нищо друго, освен да кара колело. Това е и книга за силната воля за живот, за ината, който може да бъде овладян и впрегнат в някаква градивна посока, за отказа да се предадеш, за яростта и агресията, които могат да бъдат контролирани и в правилния момент да ти дадат онзи тласък, който те издига над масата и те прави победител.

Навремето, след като оздравя, Армстронг спечели Тур дьо Франс рекордните седем пъти, като вероятно е един от най-проверяваните за допинг спортисти в света. Никога не е имал положителна проба, но това не попречи години след титлите му в Тура да бъде наказан, а титлите отнети само по показания на негови бивши съотборници.

Шосейното колоездене е гладиаторски спорт. Дори ако човек се е интересувал поне малко от съвременните състезания, той ще знае, че е напълно изключено човешко тяло да издържи на такива натоварвания, без подкрепа от постиженията на съвременната медицина. Дори и да успее един колоездач да пробяга в състезателно темпо 100-200 километра дневно, то обезателно ще трябва да му се помогне във възстановяването, защото това трябва да го повтори на следващия ден, и на по-следващия и така три седмици. И това само за една титла. Ланс по природа е бил супер атлет, а жестоките тренировки още повече са шлифовали това природно предимство - максималният му аеробен капацитет (VO2max) е нечовешки - 85, а в пика на кариерата му пулсът му в покой е бил около 34! Това са факти, които не са резултат от допинг, затова за голяма част от феновете на спорта отношението към Ланс Армстронг беше прекалено. Защото най-малкото той направи този спорт много по-популярен и запали огромно количество любители да го практикуват.

И макар да е бил такова чудо на природата и там горе някой да му е намигнал, дори Ланс има проблеми със завръщането към нормалния живот. Защото след болестта не започва автоматично да печели всичко, дори за момент хвърля кърпата и решава да се откаже завинаги от спорта. Вероятно само приятелите, майка му и жена му са тези, които носят отговорността за това постепенно да закърпят психиката му, за да може да си повярва пак и от развалина с пенсия за инвалидност, да стане истински гладиатор.

Ланс, за нас ти винаги ще бъдеш шампион!:)

- Why don’t you just quit?
- Son, you never quit.
***
If there is a defining characteristic of a man as opposed to a boy, maybe it’s patience. 

вторник, октомври 15, 2019

Ваканциите на малкия Никола̀ - Госини

Отново за малкия Никола̀, но не за последен път - тези истории са истинско откровение! За съжаляване е единствено, че под формата на аудио книга човек пропуска веселите илюстрации (затова и карикатуристът Семпе го няма в заглавието), но пък много приятно беше да се слуша доброволката Наталия Тодорова, която чете текста. За пръв път срещам човек, който да употребява "Их!", когато неволно сбърка два пъти поред една и съща думичка. Много други хора лесно се изнервят и изричат всевъзможни матерни сквернословия. 

Адски яко е и когато чувството за хумор на автора и читателите съвпада. Това винаги си личи и е много красиво споделеното усещане, когато някой чете и в същото време се усмихва на същото, на което се смее и слушателят. Емпатията има много канали за въздействие и малко граници.

В това томче са събрани само онези истории, които касаят прекарването на лятната ваканция и почивките като цяло на море с родителите или в детски лагер.

Вчера пристигна новият учител по гимнастика.
— Казвам се Ектор Дювал — рече той. — А вие?
— Ние не — отвърна Фабрис и всички изпокапахме от смях.
Бях на плажа заедно с останалите приятелчета от хотела: Блез, Фрюктьо, Мамер (ей много е тъп тоя!), Иреней, Фабрис и Ком. За часа по гимнастика бяха надошли още сума ти типове; те обаче са от хотел „Мер“ и от хотел „Плаж“, а ние, дето сме от „Бо Риваж“, не можем да ги понасяме.
Като се нахилихме, учителят си сгъна ръцете и наду едни адски големи мускули.
— Искате ли да развиете такива бицепси? — попита учителят.
— Мпхъ — отвърна Иреней.
— Според мен не е красиво — каза Фрюктьо.
Ком обаче заяви, че може пък да си струва труда, бил навит да си има такива буци на ръцете, та да шашва приятелите в училище. Тоя Ком много ме дразни, все гледа да се покаже. 
***
Неприятното с момичетата е, че хич не умеят да играят, плачат непрекъснато и винаги оплескват нещата. В хотела има три момичета.
Трите момичета в хотела се казват Изабел, Мишлин и Жизел. Жизел е сестра на моето приятелче Фабрис, двамата непрекъснато се бият. Фабрис ми каза, че е адски загубена работа да имаш момиче за сестра и че ако това продължава така, той ще се махне от къщи.
Когато времето е хубаво и сме на плажа, момичетата не ни пречат. Играят на разни тъпи игри, правят формички от пясък, разказват си разни приказки и си боядисват ноктите с червени моливи. А ние с приятелите измисляме страхотни неща. Състезаваме се, премятаме се, играем футбол, плуваме, бием се. Все щури работи.
Обаче като се развали времето, става по-различно, понеже трябва да стоим заедно в хотела. А вчера времето беше лошо, непрекъснато валеше. След обяда — ядохме равиоли, пък те бяха много по-вкусни от мусаката — татковците и майките легнаха да подремнат. Ние с Блез, Фрюктьо, Мамер, Иреней, Фабрис и Ком — това са все приятели от хотела — си седяхме във фоайето и играехме карти, без да вдигаме шум. Не се правехме много-много на тарикати, защото завали ли, татковците и майките хич не разбират от шега. През тази ваканция татковците и майките твърде често преставаха да разбират от шега.
След това във фоайето влязоха трите момичета.
— Искаме да играем с вас — каза Жизел.
— Остави ни на мира, Зезел, защото иначе ще ти лепна някой шамар! — каза Фабрис.
Това никак не се хареса на Жизел.
— Знаеш ли какво ще направя, ако не ни пуснете да играем с вас, Фафа? — попита Жизел. — Чисто и просто отивам да ви обадя на татко и мама, после ще те накажат, приятелите ти също ще ги накажат и няма да ядете десерт.
— Хубаво де — каза Мамер, обаче тоя човек е много тъп. — Можете да играете с нас.
— Тебе никой не те пита — каза Фабрис.
Тогава Мамер се разплака, рече, че не искал да го наказват, че не е честно и ако не му дадат да яде десерт, ще се самоубие. Ние се попритеснихме, защото покрай целия този шум, който вдигаше Мамер, татковците и майките можеха да се събудят.
— Е, какво ще правим сега? — обърнах се аз към Иреней.
— Мпхъ — отвърна ми Иреней и решихме да оставим момичетата да играят с нас.
— На какво ще играем? — попита Мишлин.
Тя е много дебела, винаги ми напомня за Алсест, едно приятелче от училище, което все яде.
— Ще играем на магазин — каза Изабел.
— Абе ти луда ли си? — попита Фабрис.
— Добре, Фафа — обади се Жизел, — отивам да събудя татко. Нали знаеш какво става, като го събудят?
Тогава Мамер се разплака и каза, че искал да играе на магазин. Блез заяви, че ако ще трябва да играе на магазин, по-добре да отиде сам да събуди таткото на Фабрис. Фрюктьо обаче забеляза, че май тази вечер щяло да има за десерт шоколадов сладолед и тогава всички се предадохме.
Жизел застана зад една от масичките във фоайето, сложи отгоре картите и пепелниците и каза, че тя ще бъде продавачката, масата ще бъде щанд, а разните неща на масата ще бъдат стока, а пък ние трябва да идваме и да купуваме стоката.
— Точно така — каза Мишлин, — а пък аз съм много красива и много богата дама, имам кола и сума ти кожени палта.
— Точно така — каза Изабел, — а пък аз съм друга дама, още по-богата и още по-красива, колата ми е с червени седалки като колата на чичо Жан-Жак и нося обувки с високи токове.
— Точно така — каза Жизел, — а пък Ком е мъж на Мишлин.
— Не ща — рече Ком.
— А защо не щеш? — попита Мишлин.
— Защото смята, че си много дебела, ей затова — каза Изабел. — Той иска на мен да ми бъде мъж.
— Не е вярно! — каза Мишлин и лепна един шамар на Ком, а Мамер ревна да плаче.
За да накара Мамер да млъкне, Ком заяви, че е готов да бъде мъж на когото и да било.
— Хубаво — рече Жизел, — тогава да почваме да играем. Ти, Никола̀, ще бъдеш първият клиент, обаче си много беден и няма с какво да си купиш ядене. Пък аз съм много благородна и ще ти дам храна без пари.
— Аз не играя — каза Мишлин. — След тия работи, дето ми ги наговори Изабел, не искам да приказвам с никого.
— Я виж ти, госпожицата се прави на много важна — рече Изабел. — Мислиш, че не знам какво си казала на Жизел за мене, когато ме нямаше!
— Ах, лъжкиня такава! — извика Мишлин. — След всички работи, дето ми наприказва за Жизел!
— Какво си разправяла на Мишлин за мен, Изабел? — попита Жизел.
— Нищо не съм казвала на Мишлин, нищо, това е — каза Изабел.
— Ей че си нахална — викна Мишлин, — каза ми го пред онази витрина, дето беше изложен черният бански костюм с розовите цветенца, дето толкова ще ми отива, нали се сещаш?
— Не е вярно — извика Изабел, — обаче пък на мен Жизел ми разказа какво си й говорила за мен на плажа.
— Ей, момичета — обади се Фабрис, — ще играем ли, или не?
Тогава Мишлин каза на Фабрис да не се бърка, където не му е работа, и го одраска.
— Я да оставиш брат ми на мира! — каза Жизел и издърпа плитките на Мишлин.
Мишлин се развика и лепна един шамар на Жизел, а Фабрис се захили, обаче Мамер ревна да плаче, момичетата вдигаха страхотен шум и във фоайето слязоха сума ти татковци и майки и попитаха какво се е случило.
— Момчетата не ни оставят да си играем на магазин — каза Изабел.
И всички бяхме наказани да останем без десерт.
А пък Фрюктьо беше прав — тази вечер имаше шоколадов сладолед!

четвъртък, октомври 10, 2019

Пияната гора - Джералд Даръл

"Пияната гора" разказва за перипетиите на Джералд Даръл, жена му Джеки и техния преводач Рафаел докато обикалят Аржентина и Парагвай да събират диви животни за зоологическите градини в Англия. Книгата е доста приятна за четене заради характерния английски хумор, както и познавателна - заради подробностите, които научаваме за животните и нрава им. Косвено научаваме и за природата там, хората и начина им на живот. 

Независимо дали в Аржентина или Парагвай, обичайната практика на главните герои е като се установят в някое село, да съобщят на местните, че събират и заплащат щедро за всякакви интересни диви животни, и те започват да ги ловят и да им ги носят. Всякакви "бичос", като Джери споменава, че много се радвал, когато чуе тази дума, защото значела "животни". Всевъзможни птици, броненосци, змии, жаби, лисици, папагалчета и какво ли не! Не мога да си представя как са прекарали след това успешно всичките купища с клетки с камиони, кораби и т.н. до предназначението им. Това, чистене, хранене, лекуване, не искам да се замислям...

Много често Джери и Джеки си говорят един на друг или описват питомците си чрез щедри дози от вече споменатия островен хумор. Един път плачът на бебе мравояд приличал на настинала параходна сирена, а пък опашката му - на обрасло с косми гребло за лодка... Което прави запознанствата с дивите животни на Южна Америка още по-забавни. Една жаба щеше да му отхапе палеца на ръката, а в друг случай един ибис за малко да го клъвне право в окото. Имаше и други неочаквани източници на емоции от типично южноамерикански характер като непредвидени революции, временно самоуверени полицейски шефове, нестабилни малки самолетчета и грижовни аржентинки.

Преди време, когато четох "Моето семейство и други животни", несправедливо се разгневих на автора с какво право ходи по света да залавя редки животни, за да ги затваря в зоопаркове. От гледната точка на днешната етика това е доста съмнително начинание. Наскоро на един американски зъболекар медии и активисти му провалиха живота заради това, че съвсем законно е отишъл на сафари в Африка и е убил диво животно. Времето, в което се развива действието в книгата, обаче е друго. Тогава зоологическите градини са били по-голяма рядкост, да не говорим, че съвсем не е било възможно просто да вземеш дистанционното и да смениш канала с Енимал планет, Дискавъри или Нешънъл джиографик, където да наблюдаваш диви животни от други континенти от комфорта на дивана си. Тогава нещата са били други и начинът природните науки да се развиват и достиженията им да стигат до хората е бил чрез хора като Джералд Даръл. Още повече, че при него любовта към всяка малка гадинка е толкова определяща.

Тъй че, моля да бъда извинен, не съм бил справедлив, Джералд Даръл е добър човек!:)

четвъртък, септември 12, 2019

Вярата на прокудения (първа част) - Тери Гудкайнд

Това е шеста книга от поредицата на Тери Гудкайнд за Меча на истината. Ако случайно не сте ги чели, книгите са от онзи тип епично фентъзи, в който нищо неподозиращо селянче неочаквано за всички се оказва с такива магически способности, че за няма и 1000 страници може да се превърне в господар на света. В тази книга събитията са напреднали доста, но в началото й има преразказано достатъчно количество от предисторията, за да не е лозето на случайно попадналия читател съвсем небрано.

Ричард и Калан са в период на бягство и укриване от злите сили на Ордена. Ричард е повярвал на някакво пророчество, което казва, че независимо дали се съпротивлява или не, тази битка е изгубена. И той предпочита да не жертва животите на хората си безсмислено, а да се оттегли и подготви за следващия етап от борбата. Паралелно с това авторът ни запознава с ключовата роля на Ничи и израстването й от любезно малко момиченце, притежаващо дарбата, до една от най-могъщите  и жестоки Сестри на мрака.

Действието е провлачено и мудно през по-голямата част от книгата, та чак до момента, когато нишка "Ничи" и нишка "Ричард" се срещат. Там се включва машината за екшън и ставаме свидетели на някои доста кървави битки и дори план за примитивно оръжие за масово поразяване. За зла съдба Калан е фатално разделена от Ричард, но това пък я настройва достатъчно войнствено, за да води отряди и да коли враговете като пилета. Книгата завършва по средата на екшъна и едва ли не на битката, което навява съмнения, че едва ли в оригинал е мислена за издаване в два тома.

Преди много години едни бедни състуденти дебнеха сестрата на единия, която си купуваше цялата поредица за Меча на истината, и попивахме жадно от нейните запаси. После ветровете на времето ни разпиляха, но хубавото чувство остана.:)

Изслушах този роман като аудио книга, любезно прочетена от актрисата Диа Мантова (какво име, а!). Не знаех досега за нея и многостранните й изяви, но пристрастно потвърждавам, че гласът й е много приятен, богат и вероятно професионално школуван, за да умее да изразява думите така, че да личат вложените в текста емоции. Бонус е широката обща култура, която помага за гладкото четене, като ликвидира непознатите думи, защото такива просто няма. (Може би на едно място имаше "хоругви" с грешно ударение, но какво е едно ударение за цял роман, и то в такава застреляна дума?) Разчитаме да чете и записва още!:)

вторник, август 13, 2019

Суперкомандос - Ричард Морган

Винаги съм харесвал бруталността и безкомпромисността на киберпънка, както в действието, така и в поднасянето на текста. Няма милост към героите, няма и към читателя. Тоновете чисто нова терминология се изливат без обяснения. Други планети с цитати от тяхна философия или религия? Ок, дайте ги насам. Технологични подобрения, които позволяват съживяването на човек в ново тяло, ако нещо му се случи? Оръжия, които да го причинят? Войни, страни, участници, длъжности, обучения и други истински гаври с условно познатото ни човешко тяло? Дайте ги всички тях, Ричард Морган е намерил подходящото място и така е дозирал всичко, че ще ви вземе дъха и ще забрави да ви го върне!

Такеши Ковач е бивша частица от Емисарския корпус на ООН - елитно обучено съзнание, защото както разбрахте, телата са по-тленни от всякога, и ако имате достатъчно пари, често може да се сменят. След неприятна криминална издънка, Ковач се свестява в ново тяло на Земята - място, където никога не е бил. Местен мултимилиардер е финансирал довеждането му тук, за да може Ковач като частен детектив да проведе разследване и да установи кой наскоро е убил милиардера и защо въобще му е било да го прави, след като съживяването му в ново тяло е било въпрос на часове. Постепенно в играта на сляпо се намесват полицията, безскрупулни криминални елементи, други наемници, сенки от миналото на Ковач и дори един изкуствен интелект, който държи хотел и се казва Хендрикс, като Джими Хендрикс. На нашето момче му се наложи да изпати повече страдание, отколкото може да издържи човек, само по простата причина, че след това го съживяваха в ново тяло и се почваше отначало. Известна компенсация представляваха дребните греховни радости, които можаха да предложат съвършените тела на две от героините, но дори и при толкова архаични забавления, изпълненията им бяха меко казано фантастични. Както виждате фантазията на Морган е летяла със страшна скорост и вероятно само писателският му опит му е позволил да я озапти в рамките на текст, който може да бъде разбран и оценен и от други човешки същества.

Ако харесвате как Марлоу разкрива случаи, има шанс да харесате и как го прави Ковач. Разликата е от няколко века в полза на втория, Ковач по-често бие, отколкото него го бият, а средата е толкова високотехнологична и трансчовешка, че вероятно само Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън биха могли да я надцакат. А може и да не успеят.

Всички хора, с които съм говорил за тази книга и които са я харесали, не я наричат с българското й заглавие, а с оригиналното. "Бард", правете си сметка колко е зле.

По книгите за Ковач имало и филми. Ама имало разлики, та не били точно по книгите, а и не били точно по киното, а по нещото нетфликс. Филмът не бил шведски, а съветски... Вероятно просто няма смисъл да се пробва снимането на нещо по Морган, ако не претендира да бие по бюджет и зрелище поне "Матрицата".

Затова ако някой тъп политик, някой играч във властта се опитва да провежда политика, която вреди на вас или на близките ви, ПРИЕМЕТЕ ГО ЛИЧНО. Разгневете се. Машината на правосъдието няма да ви помогне - тя е бавна, студена и на всичко отгоре е тяхна, както програмно, така и материално. Само дребните хора страдат от ръката на Правосъдието; всемогъщите се изплъзват от нея с лукава усмивка. Ако искате правосъдие, трябва да го изкопчите със сила. Превърнете го в ЛИЧЕН въпрос. Нанесете им колкото можете повече удари. НАКАРАЙТЕ ГИ ДА ГО ПРОУМЕЯТ.
***
Разговорът е евтино развлечение, по-евтино от пиенето.
***
Нощем полицаите са по-впечатляващи.
***
Добрата лъжа трябва да минава тъй плътно край истината, че да извлича сила от нея.
***
Тълпата обезумя. Вдигнах очи към лицата в полумрака и видях как пада тънката кожа на цивилизацията, а отдолу като окървавена плът надниква яростта.
***
— Земята? — Лазерни изстрели отвън озаряват ухиленото му лице, нашарено с черни ивици. — Помийна яма, мой човек. Най-скапаното закостеняло общество, все едно се връщаш половин хилядолетие назад. Нищо не става там. 
***
Дори когато разговаряш с някого, всъщност говориш на себе си. Другият просто отбива топката. Трябва да излееш каквото ти е на душата.
***
Последва ново дълго мълчание и аз разбрах, че примамката ще подейства. Бях изработил многобройните й слоеве с цялата грижовност на най-фина емисарска измама. 
***
„Взимаш каквото ти се предлага“, изрече незнайно къде Вирджиния Видаура. „И понякога това стига.“

вторник, юли 30, 2019

Живот без край - Фредерик Бегбеде

Фредерик и творчеството му ги избягвам старателно, но този път бях изненадан от упор и книгата ми беше връчена с големи препоръки. Досега странях от него, защото все ми се е струвало, че основен и най-важен момент за автора е да бъде модерен, да звучи адски актуално към днешната дата, да провокира, да разбунва духовете и чак накрая да разкаже интересна или важна история. Обективните факти отстъпват на интерпретацията. Което би могло и да е ок.

Какво установих след прочита.

Не беше ок. Подозренията се потвърдиха, като към тях се добави това, че суетата на главния герой, егото и неговата самовлюбеност нямат край. Книгата е някакъв апотеоз на всичко, което мен не ме интересува.  Герои, които в български вариант биха препълнили форматите подобни на Биг Брадър. Някакви набедени медийни звезди, които живеят, за да бъдат снимани, заради рейтинги, селфита, автографи и лайкове. 

В кризата на средната си възраст, когато клишето за американците казва, че те си купуват поршета, някакъв 50-годишен френски чичак-телевизионер (нали си го представяте - тесни панталонки,  партита, всякакви видове дроги, а здравословен живот и спорт са мръсни думи) се сеща, че е смъртен, разведен и с едно дете. Тези работи явно му създават вътрешен конфликт, защото тръгва да ги бори ударно и още в първата четвърт от книгата вече е забременил една докторантка и се е юрнал по лекари, учени и врачки, за да му помогнат да живее 500 години. Или поне 200. По възможност навсякъде влачи новата жена и двете деца, като страниците са препълнени с мрънкане, самосъжаление и суета, които заместват действието. Ами, човек, това си си постлал...

Прочетох някъде, че авторът ли, героят ли, бил романтичен егоист. Това безспорно е точно, като важното според мен е, че акцентът е върху егоист и никакво определение не може да го смекчи.

Няколко допълнителни дреболии за ремонт в евентуално следващо издание:
  • Химичният елемент Ti на български се казва титан, а не титаний. Това е също толкова (мало)важно както и другото популярно да се бъркат силиций със силикон. 
  • Химичен елемент селений няма, има селен. Даже онези с шампоаните от "Хед&шолдърс" го знаят.
  • На GPS-ите не им трябва интернет, за да работят. Те получават сигнал от мрежа от спътници.
  • Принтерите имат тонер, а телевизорите тунер. Разликата е доста съществена.
  • "Компютърът консумира 100 000 вата [100 киловата? Бахти компютъра, майна!], докато човешкият мозък работи само с 20 вата." Това е доста интересно твърдение, защото не е казано за колко време, а това провокира любопитните за факти хора да го проверят. Всъщност, както може да се прочете на много места, включително и в Брейн фактс, човешкият мозък е доста енергоемък уред. Интересно за него е, че той не спира да консумира енергия, дори когато спим. Накратко, макар да представлява само 2% от теглото на човека, той консумира цели 20% от енергийния разход на тялото, което било около 500 калории дневно. Тук идват едни превръщания на единиците, но пак не излиза сметката, дори приблизително.
За книга, която се е прицелила да запознава читателя с най-новите постижения на науката и техниката, такива неща не правят добро впечатление.

понеделник, юли 15, 2019

Най-богатият човек във Вавилон - Джордж Самюъл Клейсън

Книжката ми я препоръча познат, който се занимава с финансови консултации. За пръв път е издадена през 1926, няма и 150 страници, дебела хартия, притчообразно съдържание. Самите притчи не изглеждат много интересни или достоверни, но те все пак са измислени и са подчинени само на една цел - да илюстрират авторовите идеи за забогатяване. Чрез примери с камили, роби и сребърници научаваме как хората в най-богатия град са станали такива. Има няколко основни принципа, които главният богаташ проповядва на всички, които искат да почерпят от мъдростта му, и те не са някакви кой знае какви дълбоки тайни, а по-скоро универсални и логични неща, за които може да се сети и всяко дете:

  • Спестявай поне десет процента от доходите си; 
  • Контролирай разходите си;
  • Направи така, че спестеното да започне да ти носи приходи;
  • Не харчи от натрупаното;
  • Погрижи се разходите ти да са печеливши инвестиции;
  • Осигури си доходи за в бъдеще;
  • Увеличавай приходите си;
  • Стой далече от алкохола и хазарта;
  • Работи усърдно!
Смята се, че авторът на книгата е и автор на максимата Плащай първо на себе си. Търсих, но не открих доказателства, че той самият е натрупал богатство благодарение на съветите, които проповядва.

Ей тук произведението може да се чуе като безплатна аудио книга. Със същото заглавие съществува и песен, част от едноименен албум на Thievery Corporation, който има доста повече художествени достойнства и може прекрасно да се слуша паралелно с книгата, макар да няма абсолютно нищо общо с нея.

събота, юли 06, 2019

И други истории - Георги Господинов

Тази кратка книжка престоя у мен и чака реда си незаслужено дълго време. Дадена ми беше с препоръка от една добра жена, но преди да я прочета, поскита из ръцете на други по-нетърпеливи от мен читатели. Накрая се върна, аз я прочетох и харесах. А в понеделник ще я върна на собственичката с кутия бонбони Merci.

Разказите са за разни градски особи, провинциални и столични ("Жива душа"), разбира се, за красиви любови ("Божури и незабравки"), за един мъж, който простирал нощно време, и неговите комшии ("Белите гащи на историята"), за разни неразбрани и неоценени чешити ("Гаустин", "Човекът с многото имена"), за гари и влакове, за страховете и надеждите на хората ("Л.", "Сляпата Вайша", "Третият"), за промените... За неща уж дребни, а понякога обсебващо важни, за обикновени хора, чиито умове и околни обстоятелства са ги вкарали в необикновени ситуации, които да запомнят за цял живот. Това е книга за нещата, които могат да се случат на всеки човек, и само от него да зависи дали ще им сложи такъв акцент, че да станат важни и за някого другиго.

Бях по средата на книгата, когато отговорих на много добър приятел, че чета едни средняшки разкази от Георги Господинов. Приятелката му, изключително добър човек и изключително бременна към момента на настоящите юлски жеги, се засегна, когато той й предал, защото била фенка на автора, та трябваше да се извинявам. Тази непредвидена пауза ме накара да се замисля и докато довършвах втората половина на книгата, се убедих, че не съм бил прав. Стойността на историите наистина е над средното. Те може да не разказват за някакви изключителни събития, които ти е любопитно да проследиш, защото са направо нечувани, но затова пък начинът, по който са разказани, винаги намира нещо оригинално - дума, фраза, сравнение, размишление, исторически пример, нещо, чрез което авторът да ти прошепне: Ей, виж какво нестандартно нещо открих! Не е ли готино?

Струва си да се прочете. Далеч не са много съвременните български писатели (1989 - 2019), които умеят да пишат на такова ниво. А и са само 132 страници.

сряда, юли 03, 2019

Джийвс се намесва - П. Г. Удхаус

Класическа удхаусовска история в най-най-добрите традиции на автора. Бърти е поканен на гости в имението на леля му Далия по спешност, където освен да злоупотребява гастрономическите изкушения на готвача Анатол, трябва да помага в една доста заплетена ситуация. Лошата новина е, че по това време Джийвс е взел годишната си отпуска и лови риба някъде далеч и чете любимия си Спиноза. Така че Бърти запретва ръкави и се заема със собствени сили да:
  • помага на любимата си леля;
  • да умилостивява богати гости;
  • да помага на приятелчето от училище Реджиналд Херинг, по-известен като Кипър, който има проблеми с годеницата си Роберта Уикъм, както и с една статия, в която щедро е охулил директора на доброто старо училище;
  • предразполага самия директор, който също гостува там;
  • опази доведената дъщеря на директора, която напира да се жени за един пройдоха;
  • сътрудничи на сър Родерик Глосъп, който се представя за иконом в имението, докато тайно наблюдава пройдохата по подозрение в клептомания;
  • възвърне Онази кравешка сметаниера, която ПАК изчезна!
  • разтури едва-три годежа, възникнали по недоразумение...
Можете да не се съмнявате, че Бърти успя да оплеска всичко, което му беше по силите, после Джийвс долетя и внесе спасителни корекции в безумните планове. 

Ако по някаква неведома причина авторът все още ви е непознат, трябва да знаете, че пише страшно смешно. Гарантирано оправя настроението, лекува излишъци от стомашни киселини, плитки депресии, оскъдна обща култура, както и злокачествено задълбочаване в ежедневните за всички ни делнично-професионални глупости.

За поддържане на доброто ви настроение д-р Христов препоръчва редовното приемане на творчеството на този автор поне веднъж в месеца.

петък, юни 28, 2019

Ден за ден в Магическото царство - Кори Доктороу

Българското издание на тази особена книга е също толкова забележително, колкото е и самият Кори Доктороу. Дори само текстът и формата, в която се предлага, хората, които са се ангажирали, за да блесне и пред българските читатели (Петър Тушков - превод, Милена Иванова - редакция, Владимир Полеганов - предговор, Биляна Савова - оформление и илюстрация), а да не говорим за новаторските идеи, които е посял и полял авторът и чакат само леко да разгърнете страниците, за да избуят в плодородната почва на въображението ви.

Корицата е направо скромна. Не казвам лоша или неудачна, не, наистина е подходяща, но, хей, на фона на колосалните количества нереално високи технологии от бъдещето в книгата, картинката показва нещо, което добре познаваме и няма особен намек за фантастичното.

Годината е някъде там, в бъдещето. Мястото - Дисниленд, USA. Хората живеят на практика вечно, а ако им се случи нещо непредвидено, просто копират умовете си от последното запаметяване в новоклонирано тяло. Изи-пизи. Защо Дисниленд? Защото главният герой след десетилетия опит къде ли не, решава да се засели там и да работи там, да развива и подобрява "магията", която кара хиляди хора да продължават да идват да се забавляват там. Ок, дотук звучи като безметежно и неограничавано от нищо щастие, нали? Просто мечта! Да не забравяме обаче, че на божията земя има и такива неща като закъсали приятели, на които се чувстваме длъжни да помагаме с цената на наши си жертви. Освен това - жените, нали помните, че те вече са прецакали не един и два рая?:) Ами нелоялната конкуренция, която не жали сили и би посегнала дори на нещо безценно като човешкия живот? В такъв безгрижен свят се оказва, че репутацията под формата на специални уъфи-точки е всичко, тя отваря врати и дава възможности, а липсата й те превръща в никой и всички странят от теб. И горко на този, който е сгафил жестоко в очите на обществото.

Особена, нестандартна книга. Наистина, всяка оригинална фантастика би трябвало да е особена и нестандартна, но при тази то е забележимо, не можете да я уподобите на нищо друго. Не мога да кажа, че скоро бих я чел пак, но със сигурност няма да я забравя.

За да се сдобиете официално и безплатно с електронна версия на книгата, да прочетете повече за нея, автора и съмишлениците на благородната му кауза в България, можете да надникнете тук.

понеделник, юни 24, 2019

Свидетелства за прехода. 1989 - 1999 - Иван Костов

Книгата нашумя доста и доста се изказа и изписа за нея, кое заради автора, кое заради коментираните период и участници. Две неща в нея вероятно се открояват най-общо - икономическата страна на случилото се, където авторът е в ролята си на експерт, разполагащ с информация от кухнята, и обществено-политическата, в която си роля отстъпва доста повече като политически лидер.

Книги като тази са нужни и ценни, макар да са обречени да бъдат прочетени от минимална част от обществото. Обемът, сухата фактология и мъчителните спомени за онези изстрадани за повечето българи времена няма никога да я превърнат в любимо четиво. Но тя е важна, защото, както се цитира вътре, "само истината ще ни направи свободни". А истината за този период (книгата привежда над 600 достоверни и лесно проверими източника на цитираните и коментирани факти) съзнателно и тенденциозно беше подменяна от заинтересованите БКП/ДС/сие заради изключително користни цели.

Прочетете я, независимо дали сте от поколението, родено след 1989, или сте заварили нещо от онзи престъпен режим. И в двата случая има голям шанс да откриете или да си припомните важни истини за хора и организации, които за жалост още се подвизават из обществената сцена и претендират най-малкото за вниманието ви, доста вероятно за парите ви, а като нищо и за бъдещето ви. Ако следваме предложената вътре аналогия, имаме да извървим още 10 години лутане през пустинята в посока към обетованата земя, преди да е измрял и последният роб. Само че може да се окаже, че за тези векове от мойсеевото време досега средната продължителност на живота доста се е удължила, а начините на робите да предават робското у наследниците си, са се развили.

БСП искаха коалиция със СДС , за да ограничат щетите от реформите върху себе си, ги прехвърлят върху нас.
***
Икономиката на страната буксуваше още от 80-те като създаваше ненужна, без реализация продукция. 
***
БСП имаше единна цел. Така да направи прехода, че да преобразува, но напълно да запази властовите си позиции в обществото, в държавата и в българската икономика. БСП/БКП отлично съзнаваха цената на прехода и нямаха никакво намерение да я платят. Бяха избрали да я плати СДС.
***
Ние от СДС също направихме компромис на 4 февруари. Него го разбират малцина, а той може да се види в изказванията на КСНС. Дадохме възможност на БСП на излезе мирно от властта, преди да е понесла цялата вина за повторната национална катастрофа. Съгласихме се да поемем към предсрочни избори преди разпадането на БСП. Съгласихме се на компромис, преди на редовите социалисти да им е станало "безпощадно ясно" какво е причинило на страната ръководството на тяхната партия. Преди избирателите да видят с очите си щетите от повторния фалит и пълна изолация на страната. Ако някой сега се пита какви щяха да бъдат тези щети, нека види какво се случи във Венецуела при управлението на Николас Мадуро след катастрофата, причинена от предишния президент Уго Чавес. Същото щеше да стане и в България, ако Николай Добрев беше опитал да управлява катастрофата, причинена от Любен Беров и Жан Виденов.
***
Позволихме на БСП мирно да слезе от властта. Затова е прав Иван Иванов, когато казва, че ние платихме само част от цената и затова получихме само част от реформите.
***
Защо се провалихме срещу номенклатурата?
На Демократичните сили бе необходим лидер с други качества, не с моите, за да води успешна война срещу номенклатурата на БКП и ДС.

четвъртък, юни 20, 2019

Преди да се родя - Ивайло Петров

"Преди да се родя" е изключително четиво! Нестандартно, кратко, толкова забавно, че отвътре почва да те напира и да не ти стига да се смееш сам, ами искаш и да ги преразказваш тия семейни селски перипетии от времето преди да се е бил родил авторът. Как баба му и дядо му решили да женят баща му, защо в тяхното село никоя не го искала, как се стигнало до булка от съседното Могиларово и защо точно тази. Как го пременили с чужди кожух и калпак, за да се представи по-добре при преговорите, за щедрия бой с железен бастун, който изял, как го помислили за умрял, за обърканите при последвалата кражба булки, за професионалните уреждачи на бракове, за бесовете на чичо му Мартин, за размирната Добруджа. 

Смята се, че самоиронията е сред най-изисканите, благородни и трудни за овладяване оръжия на хумориста. Ако съдим с този аршин, трябва да знаете, че Йвайло Петров трябва да е бил минимум олимпийски шампион в категорията.

Вероятно каквото и хвалебствие да се каже за Ивайло Петров, все ще е малко. Образът му чисто визуално на мен ми е труден за запомняне, но за сметка на това историите му са от толкова високо качество, че прогарят местата си в ума ми и се настаняват там завинаги.

Със сигурност може още много да се похвалят както авторът, така и книгата, но ако отговорим на забързаното днешно време в само четири думи, те ще са: непременно прочетете тази книга!

понеделник, юни 10, 2019

Шинел - Николай Гогол

Едно от най-прочутите произведения на Гогол, което може и да не сте чели скоро, но вероятно поне сте гледали като театрална постановка със Зуека и жена му. Главният герой Акакий Акакиевич Башмачкин е обикновен чиновник, незабележителен с нищо самотен и беден човечец, който с цената на големи лишения започва да пести, за да си купи нов шинел. Който не е мръзнал на петербургското течение, той не знае колко жизненоважна е солидната връхна дреха. В края на краищата новият шинел е факт, щастието на героя - почти безгранично, та отива дори на прием у началството, а на връщане в тъмното го нападат бандити и му задигат шинела. Акакий Акакиевич се тръшва болен и за нула време си отива, като известно време само духът му остава да броди по петербургските улици и да притеснява минувачи с шинели.

Виждате, че самото действие може да се предаде с две изречения, но не там е силата на историята. На нея не й липсват подробности за епохата, модата, обществените порядки, които толкова помагат човек да се потопи в атмосферата и времето. Историята е украсена с толкова детайли, толкова хъмкане и междуметия, че човек лесно да си представи и героя, ако не и да го уподоби на свой познат. Ето пример, на мен някак ми напомни за онзи смотан Душко Добродушков, който си мечтаеше за печена тиква в едноименния разказ на Елин Пелин.

Приятно произведение, кратко и бива да се припомни.

И тъй, в един департамент служеше един чиновник, чиновник, не може да се каже особено забележителен, нисък на ръст, малко сипаничав, малко червенокос, малко дори недовиждащ, малко плешив, с бръчки по двете бузи и с цвят на лицето, както се казва, хемороиден… Какво да се прави? Виновен е петербургският климат.
***
Направи си от него [стария шинел] партенки, чорапите не топлят. Чорапите са ги измислили немците, за да печелят пари.

четвъртък, юни 06, 2019

Слепоглед - Питър Уотс

Когато книгата излезе на български, спонтанно я бях сортирал в категорията "Неща, които предпочитам да пропусна". Издаваше я издателство, което няма особени традиции в жанра, аз не бях чул нищо за автора, а и я хвалеха хора, с които имаме доста различни вкусове. Отделно пък винаги имам подозрения към корици със снимки. Защо да я чета? После обаче дойде препоръка от доверено лице (благодаря, А.) и се престраших да й дам шанс.

Три пъти я започвах и зарязвах. Една пневмония и болнична изолация доведоха до там, че я довърших.

Не знам дали това е първата книга на автора, но във всеки случай създава такова впечатление. Препълнена е с оригинални хрумвания, а писателите с опит обикновено гледат да си оставят по нещо и за после, когато сключените договори ще ги задължат да изкарват нова продукция в срок. Личи дързост в писането, непривично много бележки под линия (жална й майка на преводачката), множество научни факти, твърдения, цитати, позовавания на чужд авторитет. От друга страна обаче този актив от заета от другаде тежест започва да олеква, когато авторът се отплесва в собствените си разсъждения. Действието от страшно напрегнато на моменти рязко губи остротата си заради тези бури в чужда глава. Защото основната част от описаното всъщност е в нечия глава. Един нов "Соларис" по тази точка. И ако нещо остава неясно на читателя, ни се намеква, че е така, защото на самите герои не им е било особено ясно.

Щеше да ми хареса повече, ако имаше стройна и стегната идея, която да обясни и навърже цялото действие. Около Земята изгоря мрежа от неща, които така и не разбрахме какво са, ние хукнахме да гоним пришълците, които са ги оставили, да пренебрегваме предупрежденията им, да дупчим дупки на кораба им и да ги изтезаваме. После по холивудски дойде голямото "Бум!", а доброто момче отърва кожата. Отговорите на въпроса "Защо?" сигурно са доста, но за мое съжаление много малко от тях фигурират в романа.

За мен романът може да бъде разделен на две части - едната, която касае случващото се в мозъците на хората и бъдещите методи и инструменти за повлияване и подобряване на работата им, а другата - първия контакт с нещо принципно крайно различно от нас. Нуждата от вампири в повествованието пък изобщо няма да го коментирам, допускам, че на пияна глава се е бил хванал на бас, че във всяка книга може да се вкара вампир и това да се отрази положително на продажбите.

С превода се е мъчила Елена Павлова, а по-хубави мнения за същата книга можете да си намерите и сами, пълно е.

сряда, юни 05, 2019

Подбрани тостове - Сборник

Като съставител на този луксозен сборник Дамян Яков от едноименното издателство явно е свършил чудесна работа. Изданието може да бъде много хубав подарък с луксозния си вид, твърда корица, позлатени ръбове на страниците и стилни илюстрации. Важна добавка е, че тематиката е развеселяваща, самите тостове - приемливо кратки, за да може лесно да бъдат запомнени, а обемът на книжката не е прекалено голям, за да не досажда, а човек да може да се съсредоточи върху практиката и затвърждаването на наученото.:) 

Тостовете са сортирани в няколко секции по тематика и поводи, като  очаквано значителна част произхождат от кавказкия район - грузинците нали са прословути с оригиналните си тостове. В началото на сборничето има кратко въведение от съставителя, което съдържа и ценни съвети по въпросите за тостовете, темите им, хумора, намеците в тях и въобще подходящия за конкретната компания тон.

Защо жените винаги намаляват възрастта си?
Защото те просто приспадат безполезните години, които са преживели без любов.
Да пием за това - повече любов - повече смислено преживени години!
***
Сократ обичал да казва:
- Всеки мъж трябва да се ожени независимо от всичко. Ако попадне на добра жена, ще бъде изключение, ако попадне на лоша - ще стане философ.
Да пием за жените, чиито мъже не философстват!
***
Живели някога в един малък град красива девойка и умен младеж - Шота и Сулико. Двамата се обикнали силно и се оженили. Но скоро след сватбата младоженецът трябвало да замине по работа в друг град. 
- Не се притеснявай! - казал Шота на младата си жена. - След три дни ще бъда отново при теб.
Минали три дни, но младият съпруг не се върнал. Минали още три пъти по три дни и още три пъти по толкова, а от него - ни вест, ни кост. Разтревожила се Сулико и изпратила писма до десет негови верни приятели, които живеели в десет различни градове. Не след дълго пристигнали отговорите - от десетте града, от десетимата верни приятели на Шота. И всички отговори гласели:
"Не се безпокой, съпругът ти е при мен. Има важна работа."
Да пием за верните приятели, които никога не ни подвеждат.
***
Нека нашият приятел Иван да има винаги толкова здраве и щастие, колкото му пожелава неговата майка! Нека винаги да има толкова пари, колкото му пожелава неговата жена! Нека всяка вечер да се прибира у дома! Но ако някога не се прибере, нека му пожелаем да не му се е случило това, което би си помислила майка му, а да му се е случило това, което би си помислила неговата жена!

вторник, юни 04, 2019

Антология "Галактики" - Сборник

Какво съдържа този сборник? Това са победителите в конкурс на издателство "Колибри" за къс фантастичен разказ от преди няколко години. Някои от имената на включените автори може и да са ви по-познати, други - не толкова. Същото важи и за членовете на журито, което е направило подборката - Андрей Велков (идеен създател на поредицата „Галактики“), Светлозар Желев („Колибри“), Емануил Томов („Шадоуденс“) и Христо Блажев („Книголандия“). 

В опит за отговор на изначалния въпрос "За какво се разказва?" мислех да изброя съдържанието и с по едно изречение да нахвърлям по нещо характерно. Обаче стана така, че след прочита мина време, четох други книги и в крайна сметка освен двете истории на Калоян Захариев за смотания некромант Лазар, май друго не запомних. Имаше една забавна копродукция на Ивана Вълкович и Самуил Лянов, имаше преиначени приказки, дилеми за убийства с намесени андроиди... абе доста разнообразни неща имаше и доста хора са си дали труд да приведат суровата фантазия в литературен вид.

В името на добрия тон и международното положение засега ще оставим без коментар въпроса е доколко е коректно поредицата на това издателство изобщо да носи име и емблема толкова подобни на тези на някогашната "Библиотека Галактика" на издателство "Георги Бакалов".

Електронната книга може да бъде свалена безплатно от сайта на издателството и книжарниците онлайн. Също може да бъде и прочетена.

Други читатели за същия сборник.

сряда, май 22, 2019

16 страховити истории - Робърт Шекли

Втора година се мъча да завърша този сборник и чак вчера успях. Не е нито обемен, както се вижда от заглавието - само 16 разказа, нито пък са скучни и еднообразни - вероятно няма да ви е лесно да намерите по-различни разкази, писани от един и същ автор. Просто някак все оставаше на заден план и някое друго четиво временно го изместваше.

Някои автори имат толкова необуздана фантазия, толкова разностранни интереси и безгранично любопитство, че само фантастиката може да им даде простор за изява на всичко, което ги вълнува. Темите на разказите на Шекли са различни, стиловете, дори езикът - свежо разнообразие по всички фронтове. Този човек вероятно може да напише фантастичен разказ от всяко дребно хрумване още докато си говорите. Просто така! (Тук щракам с пръсти.) Като краен резултат някои от историите може и да ви се сторят леко наивни или поостарели, но други пък са уловили нещо толкова вълнуващо, което ще си бъде такова, докато има впечатлителни хора по тази земя. 

От съдържанието може да ви направи впечатление, че към края на сборника Шекли е отделил солидно внимание на разкази, които по някакъв начин са свързани с античната история, герои и събития. Понякога това са паралелни нишки, алтернативни клончета, пародийни версии или нещо друго такова весело и по-различно от традиционното, което си го знаем за тези персонажи. Има дори един, посветен на такова клише като Дон Кихот, ама в роботска версия! Има си и магия, Космос, страхотии из отвъдното, срещи с извънземни, общо взето - богата работа...

  • "Магия, кленове и Мериан"
  • "Новата Орла"
  • "Знам по-добър номер"
  • "Психоробите на Манитори"
  • "Кутия на Пандора — отваряй внимателно!" 
  • "Сън за неразбирателството" 
  • "Робот-донкихот" 
  • "Пратеник от един зелено-жълт свят" 
  • "Световната кармична клирингова къща" 
  • "Дълбок син сън" 
  • "Денят, в който дойдоха извънземните" 
  • "Дукакис и извънземните"
  • "Огледални игри"
  • "Разглеждане на забележителности"  
  • "Градът на мъртвите" 
  • "Бягството на Агамемнон"

Накратко, ако в читателско отношение не се заплесвате с друго и обичате фантазията на Шекли, този сборник ще го глътнете за нула време, при това с удоволствие.:)

вторник, май 07, 2019

Книга за джунглата - Ръдиърд Киплинг

"Книга за джунглата" е от онези разкошни произведения, които човек има нужда да си припомня от време на време. Задължително, за добро душевно здраве. Това не е защо приключенията на героите са били забравени - това може да бъде наваксано и чрез гледане на някое от многото детски филмчета. По-скоро ми беше долипсвала онази характерна човеколюбивост, заради която Киплинг е толкова тачен в англоезичния свят и до сега. Независимо дали ще ти разказва историята за Маугли и как той общува с дивите животни, или как Рики-Тики спасява човешкото семейство от кобрите, или пък за белия тюлен, който не спря да се блъска в железобетонните глави на събратята си, само и само да може да им предложи някакво спасение.

Впрочем, този момент го забелязах няколко пъти - не е рожба на нашето време прогресивните и пълни с истина идеи да се сблъскват с отричането на масата, били те примитивни и неграмотни селяни, прости тюлени, приемащи безропотно заколението, или вълци, глутница вълци, забравили на кого дължат благоденствието си. Всички те бяха бити, пострадаха от физическото надмощие на този, който и без друго си беше прав, но никой не му го признаваше без бой. 

Интересни цитати няма да има, не защото няма достатъчно, а защото са прекалено много. Плюс това книгата е толкова кратка, че човек може преспокойно да я глътне цялата наведнъж и без рекламни фрази. 

Това издание от 1980 е с прелестно реалистични илюстрации, нищо общо с онези сладникави глупости на Дисни. Джунглата не е парк с въртележки за забавление.

понеделник, април 22, 2019

Пътят към Гандолфо - Робърт Лъдлъм

Това е приятно романче без претенции, което очарова със закачливите си диалози, краткостта си (зорлем 300 страници) и тръпката от предстоящата реализация на един изключително сложен план за отвличането на папата срещу откуп. Толкова. Неслучайно поставям акцента върху разговорите между двамата главни герои на първо място, защото от един момент нататък наистина действието бледнее пред тях. Един чешит, който е и пенсиониран генерал, прави план за бързо забогатяване, с ключова роля за реализацията на който, е близкият му помощник и донякъде подчинен Сам Девъро, адвокат от Бостън. И колкото единият заляга на сложните схеми по реализацията на проекта, толкова другият се опитва да саботира цялата галимация заради страх от елементарни неща като затвор, смърт или Трета световна война. Чешитестият генерал прибягва до помощта на четирите си бивши съпруги (описани главно с формата на гърдите им), които се отзовават на драго сърце, когато младият адвокат трябва да бъде "мотивиран" в извършването на подготвителната част от Плана. Точно така, през почти цялата книга непрестанно и само с недомлъвки слушаме за Плана, а истински действия по него има едва в последните страници, където научаваме и за... провала му. Но за последното и защо то не беше съпроводено с никакво разочарование ще си прочетете сами някой път, когато дремете на плажа, чакате в чакалня (за предпочитане самолетна, а не зъболекарска) или въобще имате няколко свободни часа за приятно умъртвяване.

Промениш ли много външността - променяш и вътрешността.
***
- Господи, дай му на германеца власт и му гледай сеира - помисли си той.

петък, април 12, 2019

Разкази - Елин Пелин

Попадна ми интересна подборка разкази на Елин Пелин, които са били прочетени от известни гласове като Богдан Дуков, Константин Коцев, Мариус Куркински, Апостол Карамитев и други. Това са си все същите хубави истории, които всички сме чели още като ученици, но прочетени няколко десетилетия по-късно, освен всичко което помнех, ми направиха впечатление и някои други акценти. А те бяха за любовта и нейните физически измерения в историите на Елин Пелин. Всички знаем колко хубави и богати на какво ли не са разказите му, но днес ще се спра само на афинитета му към тънката част:

  • В "Жената със златния косъм" доброволецът, който водел статистика за даденостите на всички жени в градчето, отишъл да провери лично истината за тази жена, и така и забравил да излезе от къщата й.
  • В "Самодива" една 16-годишна пастирка и млад ловец от града изкарват едно страстно лято в колибата му. Докато накрая колибата буквално не изгоря.
  • "Ветрената мелница" пък има за завръзка едно танцувално предизвикателство, едно надиграване, което завършва с приставане.
  • "Пролетна измама" е за желанията на онзи поп, който като съгледал бялата забрадка на сама жена в полето, така се развълнувал и размечтал, че забелязал, че това всъщност е бял конски череп, чак когато стигнал до него.
  • В "Пижо и Пендо - Добра среща" се коментира плодовитостта на шопското племе и частност онзи селянин, който на стари години направил дете на жена си и минал "от деде пак на чиче".
  • А помните ли "Изповед"? За онзи пастир, който си бил вързал звънчета по крачолите, та да плаши гадинките из тревата, за да не ги смачка? Е, единственият грях на този същия бил, че се отзовавал, когато жените го викали "да си общуват". "Грешно ли е, че съм мъж?"
  • Първият грях, който научаваме, че е извършил отецът от "Чорба от греховете на отец Никодим", е "Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи.".
  • "Старата пара" е за куцата мома, която била единствената изпращачка на гарата, когато местният виден ерген тръгнал на война. Както и за какво му се случило там и какво направил веднага щом се прибрал.
  • Ами "Задушница"? За онези двама вдовец и вдовица, които се бяха срещнали на гробищата и като му пийнали порядъчно за "Бог да прости!", още там бяха решили да се вземат?
  • Даже в прочутия "Косачи" цялата завръзка е върху това - старите косачи се занасяха с най-младия като го плашеха с кого ли е в момента младата му булка, докато той е тръгнал надалече пари да изкарва. Разбира се, на сутринта момчето се беше изпарило към вкъщи, за да провери и навакса.
  • В "Кумови гости" след сложни планове и приготовления младоженците тръгват на гости на кумовете си в далечно село. Тръгват с кола от вечерта, та сутринта да са на местоназначението. Но още щом излезли от селото и се видели на спокойствие от близки и роднини, взели да хихикат, да се гъделичкат и отбили каруцата за малко от пътя. За малко, та до сутринта.
  • В "Очите на св. Спиридон" светецът си ги беше избол заради греховните желания, които изпитал, след като видял босия крак на една туркиня. Разбира се, впоследствие беше реабилитиран, защото какъв грях е това?
  • А пък в "Грешка" двете госпожи Дена и Савка бяха доставени от мъжете си на СПА-курорт да се забавляват, а мъжете им отпътуваха за града да работят. Единият се беше върнал късно и по тъмно "да навести" за бързо жена си, но без да знае, че тя си е разменила стаята с приятелката си. Е, разбра, ама чак по светло на другата сутрин.
Та така, много и все приятни истории, разказани с вкус и мярка. Бива да се припомнят, най-малкото за калибриране на мерните прибори.:)

четвъртък, март 21, 2019

Съдбата на Убиеца - Робин Хоб

Протакането на действието, очакването, пътят и страданията докато героите стигнат до Клерес и не причинят развръзката, за която са предопределени, беше тегаво. Робин Хоб го умее това нагнетяване на емоции, но още по-приятно беше, когато макар и в малко страници нашите се развихриха и показаха на лошите, че са си направили криво сметката. Накрая по очакван начин любимците ни се отърваха с достатъчно малко поражения, като изключим Фиц. Той беше орисан да страда през цялата многология и финалът й трябваше да бъде и негов финал. Дори това, че накрая авторката ни върна там, където започнаха перипетиите му, явно не е било случайно. Трябвало е да заприлича на затворен кръг.

Имам една любима теория за образа на Малко момиченце™ в литературата и киното. То е нещо, което по потенциал и могъщество далеч надскача друго утвърдено понятие като Немощен старец™ в кунг-фу филмите, Междузвездни войни и други такива леко приказни феерии. Посланието е следното: никога да не подценявате слабите и да не спекулирате с привидната им неспособност да се защитят. Защото има и такива малки момиченца, които няма да ви оставят дори да съжалите за злините, които сте им причинили. Когато времето настъпи, Пчеличка не им даде шанс.

Убиването е нещо важно. Наскоро някъде срещнах форумен капацитет да обвинява света, човечеството и в частност мъжете като източник на агресия и причинители на над 80% от престъпленията. Как трябвало да се поправи всичко това. Не само, че не може, ами и не трябва. Убиването е част от живеенето, питайте Робин Хоб. Ако не го умееш, си овца, ако ли пък се справяш, ти си вълк, така казва тя.

Това беше най-бавно прочетения том от всички досегашни с любимите ми герои. Очакването на развръзката и съдбовните събития не ми попречиха със седмици да припадам вечер след две прочетени страници, докато накрая не се взех в ръце и й отделих нужното време. Не знам, подозирам, че може и подсъзнателно да не съм искал всичко това да свърши.

Както подобава на всяко окончателно сбогуване, и това не беше нито особено лесно, нито особено приятно. Когато трябва да погребеш герои, с които си свикнал и които си заобичал в продължение на хиляди страници, няма как с лека ръка да ги изоставиш. Тъжно е, все едно се прощаваш със заминаващи за дълго истински приятели.

Благодаря ти за всичко, г-жо Хоб!