Утре ме няма - Лий Чайлд

Когато обявиха, че четвъртият сезон на сериала "Ричър" ще бъде по романа "Утре ме няма", реших, че няма за кога да се отлага, и той ще бъде част от списъка ми с прочитна литература за през лятото. Е, циганското лято.

Добрата новина е, че Лий Чайлд (известен на паспортните служби като Джим Грант) продължава да пише интересно и романите му те държат до последно. Този специално е от 2009 е другата добра новина е, че в момента също изглежда някак актуален, или поне има някакви пресечни точки със събитията от последните години. В личен план Ричър продължава да бие, да го раняват, да бъде уреден с отзивчива полицайка, но като цяло се справя сам с цяла банда. По-важното от екшъна обаче, беше разкриването на случая. Какво се е случило и защо. Как - той и ние знаехме от първа глава - една жена се гръмна в метрото. Може ли три агенции да те гонят за едното нищо, заради флашка с една снимка?

Макар действието да се развиваше почти изцяло и само в Ню Йорк с всичките му авенюта, спирки на метрото и помпозни хотели, приключенията и историите на героите, някои от тях истински, ме накараха да прочета повече за долината Коренгал, където са си патили повече или по-малко зловещо три империи - Великобритания, СССР и Щатите. От кого? Ако не познавате историята, няма да повярвате - от едни мършави фанатични козари.

За пореден път се уверих, че заглавията и кориците на тази поредица нямат никакво значение, нито можеш да ги запомниш, нито идеята им е била да ти говорят нещо. Важното е авторът да пише като часовник и всяка година да има нов роман за Ричър.

Ричър е класа, макар понякога да прави тъпанарщини и да не разбира грам от компютри и всичко свързано с тях.

Най-хубавото сбиване е онова, в което не участвате. 
***
Сервитьорката донесе кафето и известно време мълчахме. Не бързах — давах му време да осъзнае действителността малко по-добре. Психолозите от семинара твърдяха категорично, че коефициентът на интелигентност на хората, току-що научили за загубата на свой близък, е колкото на лабрадор. 
***
В „Делта Форс“ има много мъже, които могат да стоят будни цяла седмица, да изминат пеша двеста километра и след това да свалят с изстрел топките на мухата цеце, но й липсват хора, които правят разлика между шиит и термит.
***
Храненето в ресторант във Вашингтон рядко трае по-малко от час и повече от два. 
***
Преди да критикуваш някого, трябва да извървиш един километър с неговите обувки. Тогава, когато започнеш да го критикуваш, той ще е на километър зад теб и ще трябва да те гони по чорапи.
***
Ходенето пеша в града е много по-удобно от шофирането, независимо кой си.
***
Политиката е минно поле. Лошо, ако го направиш, лошо и ако не го направиш.

Покушението - Лий Чайлд

Пореден епизод от приключенията на вездесъщия Ричър. Минали са няколко години от смъртта на брат му Джо (т.е. от първия роман) и неговата бивша приятелка се свързва с Джак. Тя ръководи охраната на вицепрезидента и иска да го наеме да провери срещу хонорар наистина ли охраната е непробиваема. Разбира се, тази хипотетична версия е само в началото, защото много скоро научаваме, че всъщност има много истинска заплаха за новоизбрания на поста Брук Армстронг. Ричър се свързва с Нийли и се заемат заради принципа, после обаче опасността се изостря, хора умират в ръцете му и вече нещата освен принципни, стават и лични. Както може да се очаква, Ричър се справи с всичко, а ние научихме малко тънкости от охраната на най-големите.

Действието вървеше приемливо добре, но развръзката силно разочарова. Беше неубедителна, тривиална и безкрайно субективна. Кой би убил вицепрезидент за нещо такова? Продължава да не ми е ясно защо някой предпазлив атентатор би имал нужда да пише бележки със загадки, да оставя целенасочени отпечатъци и да подхвърля бележките по най-трудния за изпълнение и разгадаване начин. 

Продължава да ми харесва как Ричър обича да прави уж неясни заключения от ясни факти, но това се обяснява с маниера му да не споменава междинните стъпки. Когато разкаже подробно, тогава всичко се изяснява.

Както и да е, като ми мине разочарованието, пак ще чета. Но не скоро.

Сметки за разчистване - Лий Чайлд

Винаги може да стане и по-зле.

Един интернетски повей ми донесе, че предстоящият трети сезон на готиния сериал за Ричър по Нетфликс ще разиграе действието от седмия роман от поредицата за бившия военен полицай - "Сметки за разчистване". Не ми трябваше повече. Намерих я и я започнах.

Знаете, че Ричър е от онези протагонисти, за които предварително си знаем, че той е от добрите и всичко ще му се размине, а на лошите - не. Както и, че авторът задължително ще го уреди с нова мацка. В случая лошите бяха трафиканти, а мацката - млада и стройна агентка от DEA. Ричър беше внедрен в базата на лошите, за да освободи някого, а нещата традиционно се развиха против всички планове. Биха го доста, но той би малко повече, плува в ледените води на Атлантика, наложи му се да пълзи, да се катери, да обръща коли и после пак да ги изправя на ръце, да причинява болка и по-лоши неща чрез камъни и дърве, да открие, че работата всъщност не е за компетенциите на DEA.

Имаше и малко по-мелодраматични моменти, които според мен бяха грешка. Имаше и доста дълга ретроспекция, която да ни обясни защо е набрал толкова на баш злодея и какъв е бил сблъсъкът им в миналото.

Приятен роман, от който има всички шансове да стане и добър сериал. Не знам дали някога преди ми е правило впечатление, но в романите на Лий Чайлд сякаш има някакъв полъх от Чейс.

Гласът ѝ беше нисък и дрезгав като на закоравял пушач или на човек, който много е плакал.

***

За кратко време Бостън е доста приемлив. Той е това, което наричам град за два дни. След втория обаче започва да омръзва.

***

Отвсякъде паркингът беше обграден с ниски офиси. Приличаха повече на фургони без колела. Бяха паянтови и зле поддържани. Имаха си собствени паркинги, тесни и запуснати, пълни със средно евтини коли. Цялата околност имаше делови и непретенциозен вид. Тук се водеше сериозна търговия. Това поне беше ясно. Никакви лъскави корпоративни централи, никакви мраморни фоайета с фонтани и бронзови скулптури - един свят на обикновени хора, които работят здраво, за да си изкарат хляба, скрити зад немити прозорци с разнебитени, провиснали щори.

***

Най-добрият начин да си циментираш предстоящото повишение е да създадеш у шефа илюзията, че си малко по-тъп от него.

***

Кървави войни и смъртоносни болести. (Как може да се расте бързо в армейската йерархия.)

Труден за убиване - Лий Чайлд

Джак Ричър в ролята на случаен минувач се оказва пред вратата на дюкян за химическо чистене в Чикаго точно в момента, когато излизащата от него куцукаща агентка от ФБР Холи Джонсън се спъва, полита в кавалерските му обятия и в същия момент двамата са отвлечени от някакви бели радикали с терористични наклонности, които са се окопали в планините на запад и искат да правят собствена държава.

Като прочетете това, има шанс да изгубите желание да го четете цялото нещо. Не е от най-изпипаните произведения на Лий Чайлд, но тъй като хронологически се явява втора по ред след разкошната "Място за убиване" в историите за Ричър, дадох всичко от себе си да я довърша. Днес ни се струва, че сме се нагледали на какви ли не шантави терористи кой от кой с по-налудничави идеи, и може би затова претенциите на тези ми се сториха не особено истински. Книгата е от 1998 и съм склонен да допусна, че тогава в Щатите е имало малко повече на брой такива групички, а евентуално и да са имали повече гласност. След това колелото на интернет и глобализацията така се засвятка, че се съмнявам да е останало нещо от взривоопасните им помисли.

Можете да не се съмнявате, че Джак Ричър наби и уби всички злодеи, макар не и без малко помощ от добродетелни стари и по-нови приятели.

Ако човек обръща прекалено голямо внимание на заглавия като това, би могъл да се заблуди. Защото с това име има стар филм със Стивън Сегал в главната роля, който като действие няма нищо общо с романа. Романът пък има оригинално заглавие Die Trying, което не е баш същото като това на българската корица. 

Чудите се дали да я четете? Не бих препоръчал.

Преди години той се появи изневиделица в армията и тъй стремглаво потегли нагоре, че шивачите едва успяваха да прибавят нови лентички по мундира му.

Място за убиване - Лий Чайлд

Скитникът зависи от добрината на непознати хора. Не за нещо особено или материално. За кураж.

"Място за убиване" е първият роман от поредицата за бившия военен полицай Джак Ричър и излиза през 1997. Книгата е жестока и още тогава прави фурор, но какво може да накара човек да я чете днес, след като авторът е ошлайфал стила и героя си в още 24 романа за него? В моя случай това беше телевизията и предстоящия сериал, който ще излезе скоро. В него приключенията на Ричър започват от самото начало, от "Място за убиване". 

Сигурно ще се съгласите, че заглавието е доста дърводелско и направо невъзможно за запомняне, да не говорим, че няма някаква по-специална връзка с действието. Да, то се развива на едно място и там има убити хора. Какво е по-особеното? Това е, разбира се, Ричър - напуснал армията преди шест месеца и се шляе из Щатите като свободен електрон, всеки ден в нов град. Така случайно попада и в Маргрейв, Джорджия. Подозрително лъскаво градче, затиснато отвсякъде от фъстъчени ниви, жега и южняшки порядки, а както се оказва и от брутална банда, която движи нещо много голямо. Толкова голямо, че и случайно попаднали минувачи могат да си изпатят много лошо, преди да изчезнат завинаги. Още преди да разбере какво се случва, Ричър вече е зад решетките в местното полицейско управление по обвинение в убийство, извършено във време, когато е бил на шестстотин километра оттам. И макар първоначално обстоятелствата да са категорично против него, полека намира местни съюзници в лицето на полицаите Финли и Роскоу, които да му помогнат да се справи с цялата каша от кръв, трупове, влияние, пари. И всичко това в рамките на една седмица.

Не смея да коментирам каквито и да е подробности от действието, защото нишките му са тънки и ловко преплетени и рискувам да дръпна неволно някоя от тях, която издайнически да взриви в лицата ви цялата загадка.

Лий Чайлд е един от най-великите в категорията си, поне за това ми повярвайте и ми се доверете. Не мога да преценя кое се дължи на труд и кое на дарба, но умее да пише страшно увлекателно. Винаги знае кога историята има нужда от нежност, кога от грубост. От стрелба и ръгане с ножове или от спомени за стари музиканти. Книгата беше прочетена буквално за един ден, без да оставя човек дори да обядва като хората!:)

Усещах го как се двоуми. Седеше съвършено неподвижно, но мислите му се мятаха като котета в чувал.

Един стар негър бръснар обясняваше защо помни неща от преди 60 години, но не помни какво е закусвал вчера:

Да ви кажа, паметта сигурно е като вехта кофа. Напълниш ли я със стари неща, не остава място за новите. 

В списъка с места за посещаване в рамките на фантастичното ми пътешествие в САЩ, което най-вероятно никога няма да се осъществи, добавям и Джорджия и нейните малки притихнали градчета.

Нощни птици – Сборник

Нямам представа кой е Лорънс Блок извън това, че е съставител на този сборник. Е, наистина после прочетох разни неща, но не те бяха причината да прежаля 19 лв и да си купя тази книга в първия момент, щом я видях. Тук правя по-голяма пауза, а вие питате: Добре, а защо тогава я взе? Заради една корица, една идея и три имена, казвам аз.

Заглавието и корицата на българската версия на сборника представляват едно и също – най-известната картина на американския художник-реалист Едуард Хопър. Преди години, когато тепърва започвах да поглъщам праведното слово на Майкъл Конъли без да си поема дъх, за пръв път забелязах колко голямо внимание обръща той на музиката и образите. Бях толкова впечатлен от мястото и смисъла на картината на Хопър „Нощни птици“ в романа, че сигурно над година картината ми стоя като тапет на компютъра.

И сега изведнъж научавам, че на някой си Лорънс Блок му дошла идея да покани известни автори от жанра (крими, мистъри, трилър) да напишат 17 разказа, които да са вдъхновени от други картини на същия художник, сред които автори аз забелязах първо имената на Майкъл Конъли, Стивън Кинг и Лий Чайлд.

Разказите очаквано са изключително разнородни. Забелязвал съм и друг път, че антологиите са като мелези - по-малко стойностни от чистопородните екземпляри с един автор, но по-обични и по-красиви. По-богати на литературни гени. И тук имаше текстове, които откровено не ми допаднаха, имаше и такива, които бяха точно това, което очаквах. Нарочно се упражнявах първо да погледам няколко секунди съответната картина, да се помъча да си създам някакъв свят около нея и чак тогава да прочета разказа. След това се връщах и пак я гледах. Малко бях разочарован да открия, че всъщност много малко от 17-те разказа могат да минат за криминални дори в най-широкия смисъл на думата. Приятно впечатление ми направи, че всички автори са имали някакви сантименти към определени картини на Едуард Хопър и са написали историите си с истинско чувство на съпричастност към времена, град, заведения, събития, нрави или дори само определена атмосфера. Това не са разкази, които са писани насила или за пари.

В сборника има истории за частни детективи, които откриват неща, които не са за съобщаване на клиента. Истории за Голямата депресия, за борбите на черните за равноправие. За самия Хопър и наследството му, за жени и мъже, които търсят нещо извън техните си семейства. За хотели и гари, за Града, за Пенсилвания стейшън. Истории за банки, кина, алкохол и пистолети, за прекалено млади хора, които се осмеляват да посегнат на чуждия живот, когато всички други са се парализирали от страх и ужас. Ако щете вярвайте, обаче има даже и разкази за призраци!

В заключение мога да кажа, че се чувствам удовлетворен, крастата ми по Хопър е начесана.:)

Оттогава научих, че не можеш да виниш някого, задето не те обича.

***

Смехът не се брои. Той е по-малко от усмивка.

Не се връщай - Лий Чайлд

Джак Ричър, двуметровата бойна машина с животинските рефлекси, човекът, който винаги побеждава, този път беше поставен в изключително тежка ситуация. Едновременно е възстановен на работа, само за да бъде обвинен в убийство и бащинство и арестуван. Сам се насажда в още по-сериозни неприятности (бягства, измами, злоупотреби, побоища...), само защото е убеден, че наследничката му в ръководството на любимия му отдел е несправедливо обвинена и арестувана заради някаква случка в Афганистан. Хвърля се в огъня заради жена, която не познава, която само е чул по телефона, но се надява поне да вечеря с нея. А както знаем в Холивуд, приетата покана за вечеря е на съвсем кратко разстояние от събуждане под един юрган. Непознатите врагове обаче са на доста високо ниво, не се влияят от такива сантименталности и имат лостове за влияние, благодарение които са в час с всяка стъпка на бегълците. Кои са обаче престъпниците и още по-важно какво е престъплението, което прикриват? Наистина ли Ричър е баща на 14-годишно момиче?

Характерният образ на супергероя продължава да ми харесва. Мълниеносното действие вече не изненадва, а само опива читателя. Вече и малките деца знаят, че Джак Ричър е неуязвим в ръкопашен бой, а враговете му продължават пък да го подценяват. Глупави хора, та нали битките с него продължават 1-2 секунди, защото никой не може да се бие, след като вече е в безсъзнание или с осакатени крайници.

Качеството на този роман не е убягнало и всевиждащото око на Холивуд и от днес по кината на света излиза Джак Ричър: Не се връщай - втори киноепизод за бившия военен полицай след приключенията със снайпериста от 2012. Има някои характерни екшън сцени, които ми е много интересно да видя в изпълнение на Том Круз, като например онзи бой в тоалетната на самолета. Не се подвеждайте от плаката, в тази история Ричър не докосва пистолет, но наистина гледа много лошо.

"Обсидиан", защо кориците на тези чудни романи са толкова скромни и незапомнящи се? Следващия път дайте на читателя още малко зрелище, моля.:)

Онези превъзнасяни бойни изкуства с имена като от китайско меню. Таекуон-до и прочие. Ставащи за олимпиади, но безнадеждни на улицата. Да вдигаш крак като куче на противопожарен кран си е чиста покана да те спукат от бой. Или най-малкото да те съборят на земята и здравата да те наритат.

***

Беше млада, но безкрайно компетентна. Като всички сержанти по света. 

***

Деветдесет и девет на сто от престъпленията бяха свързани с любов, омраза или пари. В противоречие с това, което пишеше в Библията, парите заемаха първото място. 

Лош късмет и неприятности – Лий Чайлд

Военните следователи са недосегаеми.

Лий Чайлд не пише съвсем реалистично и това е ок. Неговите герои са недосегаеми и още от самото начало подозираме, че те ще бият лошите. Обаче това ние го приемаме като даденост и с нетърпение чакаме да видим какво ще им се случи.

Понеже Джак Ричър няма адрес, електронна поща и телефон, с него е малко трудно да се свържеш. Има обаче дебитна карта и винаги знае точно колко пари има в нея. В един щастлив ден те се оказват с 1 030 долара повече. Някой му е превел точно тази сума. А някога, докато още е ръководел специалната си част, 1030 е бил кодът за тревога. Значи някой от най-доверените му хора го търси за помощ. Започва да ги търси, повечето не отговарят, а един от тях е намерен в пустинята, след като е бил пуснат жив от хеликоптер от 1000 метра височина. Всичко това означава, че някой много лошо ще си изпати.

Много харесвам как Джак открива заложен смисъл в най-случайни наглед числа. Подготвя планове и премисля вероятности за времето, за което трениран човек зарежда пистолет и го насочва в гърба му. Бие се като машина, а юмруците му са като замразени пуйки. Знае какво да каже по телефона, който е намерил в джоба на току-що убит от него непознат човек, за да разбере максимално много неща за онзи отсреща преди да са му затворили.

Подсети ме за Trunk Music на Майкъл Конъли. Слушаше се 80-тарски джаз (първият им убит приятел обичаше Майлс и Колтрейн), основното действие беше в LA, а по едно време пътуваха с кола до Вегас (the root of all evil) за разнищване на подробности.

Не съм вярвал, че ще дойде ден да цитирам Днес.бг, но ето, че е факт.

Хубаво заглавие, хубава българска корица.

61 часа – Лий Чайлд

Книгата беше със специална препоръка като най-добър криминален роман на миналата година от ето тук (всъщност беше от един чудесен блог, който за съжаление вече май не съществува, но авторката е същата). На същото място може да се види за какво става въпрос най-общо. А това е моментът с наградата:

Като се поразрових, излезе, че Лий Чайлд бил всъщност британец, нищо че ползва такъв подвеждащ псевдоним и историите за любимия му герой се развиват все в Щатите. Приключенията на Джак Ричър ми бяха непозната територия и затова малко се изненадах от леко клиширания му образ, но пък всяка подобна поредица си иска своето и трябва да има изявен супер-герой – висок, як, непретенциозен, борави с всякакви оръжия, има ум като бръснач и някаква необяснима странност за чар. Джак Ричър няма дом и багаж. Живее просто така. На няколко дни си купува нови дрехи и хвърля старите, защото е изчислил, че поне за момента разходите за къща и пералня надхвърлят тези за нови дрехи.

Доволен бях от себе си, когато преди Джак се сетих, че шерифът е нашето момче, и че в старата сграда всъщност няма инсталация за производство на амфетки. Не ми дойде на акъла, че са стари държавни запаси, просто защото не знаех, че през войната официално са давали на пилотите дрога, за да ги държат във форма през дълги дежурства.

Книгата не блести с кой знае какви оригинално измислени неща като герой, местопрестъпление, оръдие или мотив, но пък е образцов пример за това как трябва да се изпипва един трилър. Изключително майсторска изработка. Премерено напрежение на точните места в правилните дози. Неизвестност, неочаквани опасности, причинени от мексикански престъпен бос и неговия таен наемник, и тук-там дупки от старинни револвери .38 калибър.

Плановете на аматьорите обиждат професионалистите.
***
В деветдесет и девет от сто случая надеждата е просто губене на време.
***
Плановете отиват по дяволите в момента, когато проехти първият изстрел.