събота, май 26, 2012

Имението на Фарнъм - Робърт А. Хайнлайн

Авторитетите много трудно се развенчават. Четях до края с надеждата, че нещо, каквото и да е, ще се случи. Е, не се случи. До скоро си мислех, че "Няма да се уплаша от злото" е единственото изключение от правилото, че книгите на Хайнлайн винаги изненадват с нещо, за което никой до този момент не се е сещал. Сега си мисля, че тя беше направо иновативна на фона на "Имението на Фарнъм". През цялото време имах чувството, че произведението е писано просто за участие в NaNoWriMo.

Историята е предизвикана от неочакван обрат в Карибската криза - вариант, в който Съветският съюз все пак изстрелва няколко ракети с ядрен заряд срещу Щатите. Една от тях пада в близост до къщата на нашите герои. Причината за това точно попадение е, че те живеят в околностите на военна база. Патриархът на семейството Хю Фарнъм (военен ветеран), обаче, е напълно подготвен за такъв сценарий, вече е построил убежище под къщата си, запасил се е с провизии и непрекъснато преслушва новините, както и всички секретни и не толкова секретни информационни канали, за да може своевременно да се възползва от приготовленията. Моментът настъпва една прекрасна вечер, докато цялото семейство Фарнъм заедно с една приятна млада гостенка се е събрало да поиграе малко бридж. Хю Фарнъм издава команда и всички, включително чернокожия прислужник Джо и котката Док, се отправят към убежището. След не повече от денонощие установяват, че радиацията отвън е спаднала до нормални граници и всички излизат навън. Установяват, че светът е абсолютно непокътнат, горите са девствени, дивечът препуска волно из поляните, а хора не се мяркат никъде. Започват нов живот с наличните в убежището инструменти и технологии. Лека полека стигат до убеждението, че са попаднали в паралелна на тяхната предишна реалност, примиряват се и заживяват с това, което им е останало, също както първите заселници на Америка. След дълго и протяжно описание (повече от половината книга) на това, как точно протича живота им в новата реалност, изневиделица се появяват някакви странни хора, които не само, че не са диваци, ами притежават и нечувани технологии. На всичкото отгоре са чернокожи. Много скоро става ясно, че чернокожите са господстващата раса в новия свят, а нашите герои се намират някъде далеч в бъдещето, където за ядрената война се говори така, както ние говорим за Потопа.

Предполагам, че за хората през 60-те идеята за рязка подмяна на господстващата раса е била много изненадваща. Още повече, че по онова време, расизмът в Щатите е бил кажи-речи официалната държавна политика. От книгата, обаче, останах с впечатление, че Хайнлайн не е бил особено убеден в една такава промяна и по тази причина не си е направил труда да задълбава много-много. Нямам обяснение на това, защо той занимава читателите си в продължение на половин книга с преживяванията на героите си в дивотията в най-малки подробности, а когато се стига до описване на бъдещето и най-вече на технологиите, използвани от новите хора, е дразнещо лаконичен. Чернокожите от господстващата класа са представени, като преситени от живота римски патриции, надарени с изключителен интелект и прозорлив ум, преживяващи в общество, в което властта се предава от човек от мъжки пол на неговия първороден племенник. Прислугата е следващата по важност обществена прослойка, на която е делегирана и голяма част от управленските задължения на аристокрацията. Останалата част от простолюдието е оставена някъде на заден план. Религията е описана по особено бутафорен начин, може би за да стане ясно и на най-непрозорливия, че според автора единствената функция на религията е да държи човеците в подчинение и така да крепи реда в обществото.

Предположението ми е, че Хайнлайн няма отношение толкова към технологиите, колкото към психологията на индивида и обществата. Дори и в този аспект, обаче, книгата е силно повърхностна и претупана. Липсват изящно формулираните прозрения на Джубал Харшоу или задълбаването във философията на войната и обществото от Звездните рейнджъри. Хю Фарнъм взимаше винаги най-правилните решения, дори когато резултатите от тях не бяха съвсем задоволителни, а любимата му Барбара го гледаше в очите с преданост, на която би завидял всеки собственик на немска овчарка. От всичко, обаче, най-много ме подразни фамилиарниченето в диалозите. Възможно е това да отразява някакъв определен начин на говорене от времето на 60-те години, но важността, която си придаваха героите на моменти беше просто нетърпима. Мисля, че преводът подсилваше допълнително ефекта.

сряда, май 23, 2012

Предречено от Пагане – Вера Мутафчиева

Добрите водачи казват не „Напред!”, а „След мен!”. 

Книгата може би е нещо средно между приказка, фентъзи и исторически роман и в нея има доста неща, които ме дразнят, но има и няколко, които ми харесаха. Като например последните 40 страници с описанието на битката между армията на Константин Погонат и Аспаруховата орда. По същата книга е правен и филмът „Хан Аспарух”, който сигурно всички сме гледали, а като нищо и бащите ни да са участвали в масовките. Филм, за който казваха, че в него се мяркат прабългари с лъскави ръчни часовници. 

Византийски младеж с незабравимото име Велизарий е оставен да живее при прабългарите в Кубратова България като заложник и гарант на мира с Константинопол. Той разказва и цялата история за смъртта на Кубрат, разселването на синовете му и по-подробно съдбата на племето на Аспарух из степите северно от Черно море, та чак до преминаването на Дунава и битката им за отвоюване на жизнено пространство от Византия. Имам дълбоки и необосновани с нищо подозрения, че легендата как българите са се сродили със славяните в Мизия и от тази равноделна сплав се е образувало съвременното българско население е била обикновена политическа поръчка. В началото на 1980те години, когато е писана книгата, България е била вече дотолкова затънала в дългове към СССР и не само, че легендите за това колко сме близки (та чак роднини) с останалите славяни (разбирай руснаци) са били въпрос на неотложна финансова необходимост. 

Повествованието е предадено по сравнително скучен за възрастен читател начин, който не звучи особено убедително, а драматичните моменти стоят малко кухо. Предполагам, че ако я бях чел като ученик, когато момчетата припадат само при споменаването на индианци, национални идеи, война и хубави жени, щеше да ми хареса доста повече. Явно съм пропуснал момента. Разочарован съм най-вече от пълната липса на каквито и да е снопове пръчки и препоръки за чупенето им, което беше основното ми познание за Кубрат и синовете му, но нека не бъдем максималисти и да дадем свобода на авторите да пишат каквото си щат. 

А Вера Мутафчиева всъщност била специалистка по турското робство. 

Открих, че освен Горан, който с най-щедри литературни дарове и дългогодишни люти кандърми ме убеди да прочета книгата, има и други хора с хубави читателски мнения за нея. 

При желание текстът може да се намери тук.

събота, май 19, 2012

Зимеделецът – Тери Пратчет

Това е онзи Пратчет, който може да ти свие гърлото и да ти насълзи очите, пък макар и от хубави работи, а не онзи, който безгрижно те разсмива. Тази, както и другите книги за Тифани, младата вещица със зелените жилетки, са може би по-младежки, по-възпитателни. В приложения по-долу Правилник За Четене На Тери Пратчет те се водят Young Adult, което вероятно означава нещо като юношески. Тематиката този път също е за действията и желанията на младежите и за това как ... хм, се пръкват бебетата? :)
При всички случаи, теми и подходи обаче Тери Пратчет си остава недостижим властелин на хумора и сърцата на читателите си. 

Книгата е пореден и да се надяваме не последен бисер в короната от великолепни преводи на благородния сър de Cyrvool, който не спира да твори чудеса от храброст и преводаческа виртуозност. Човекът продължава да превежда глава по глава и да ги пуска за безвъзмездно четене в съответния клуб в дир.бг, а на верните му фенове ни остава само да попиваме и славословим. Човече, велик си! Респект! 

Следва укротено потопче от цитати, от които сърцето ми прескача удар. В случай, че е останал някой, който не знае как се изразява Тери Пратчет. 

- Eпа разочароваш ме, бе. 
- Епа прощавай, бе Роб. 
*** 
Вещиците обичаха да казват примерно: „Няма как да прекалиш със старостта, кльощавината и брадавиците.” 
*** 
След малко един глас се обади: 
- Дека е бе? 
- Мое па да е в отпуска? 
- Оти му е на демоно отпуска бе? 
- Ми да си види майната и таткото, мое би? 
*** 
- Ъ... че приемеш ли ей така леекичко да те поизлажем? - пробва се Роб. 
*** 
- Епа да, от убав помен по-убаво нема. 
*** 
- И от квиченето има файда. 
- А стига простотии бе! 
- Епа верно си е! Земаш, чуеш ли, кора за баница и туряш у нея много сланинка и подире, чуеш ли, фащаш квиченето и го туряш у сланинката и доде не е избегало, чуеш ли, право у печката. 
- Епа таквоз нещо досега не бех чувал! 
- Епа с’а го чу. Квик му викат на туй, от мен да на’еш. 
- Епа такова нещо нема! 
- Оти па да нема? Нали има кейк? А дето кейк, там и квик. 
*** 
Искаш ли да се свърши нещо, поръчай го на зает човек. 
*** 
Ние сме тези, които правят щастливите краища, дете, ден след ден. 
*** 
Романтиката е бая важна, от мен да найте. Най-вече оно е чалъмо за момъко да припари до момето без она да му рипне и да му издращи зъркелите. 
*** 
Затрупани в преспите посред замръзналата мочурлива низина, неколцина скитащи библиотекари се бяха скупчили покрай изстиващото си кюмбе и се чудеха какво ли още да изгорят. 
*** 
- Едно от момичетата ни направи чуден гювеч, - спомена тя (Леля беше прочута с това, че не помни имената на нито една от снахите си). 
*** 
Никога не учиш другиго чак пък на всичко, което знаеш. 
*** 
- Кривънци, кви бе’а тея картали бре? – изкоментира Голем Йън. 
- Мойте лели, - представи ги мрачно Роланд – Какво е картал? 
- Оно е таквоз големо черно дърто пиле с длъжък врат дето само чека некой да умре, - обясни Били Големо чене. 
*** 
И той чете „Принципи на съвременното счетоводство” цяла сутрин, но за да го направи поне малко по-интересно, вкара в него и сума ти дракони.

вторник, май 08, 2012

Отбой в полунощ - Уилям Уортън

Към края на Втората световна американски разузнавателен взвод е изпратен да установи пост в изоставен замък в белгийските планини. Почти всички войници са на по 20 години, но това е едно от по-малко необичайните неща за тях. По странна приумица на армията всички те са подбрани да имат доста висок коефициент на интелигентност, което им позволява и дори ги задължава постоянно да ангажират умовете си с разни игри, да държат разсъдъка си далече от самата война. Лошото е, че нямат нито карти, нито нищо, и затова играят бридж на ум. И така мръзнат, дежурят и играят виртуални карти, докато с изненада не установяват, че съвсем наблизо подобен пост има и немската армия. И което е по-странното, вражеските войници възприемат живота и войната по доста сходен на тях начин. Следват сложни планови с добри намерения за щастлива развръзка, провалени, разбира се, от по-простата, но пък и по-зла логика на войната. 

Един приятел ми каза, че в стандартните холивудски филми от по 90 минути има ненарушимо правило най-ниската точка на драмата и нещастието да бъде около 70тата минута. После остава малко, но достатъчно време за замазване на щетите и оправяне на настроението. Нещо подобно има и в структурата на „Отбой в полунощ”, което на мен лично доста ми хареса. След приключване на книгата нещастието вече е някак балансирано с нови събития и човек може да продължи да диша. 

От резюметата на книгата човек може да реши, че тя би трябвало доста да прилича на „На западния фронт нищо ново” – невръстни младежи, които са се оказали в центъра на световната война. Да, ама не. „Отбой в полунощ” е доста по-американска във всеки един смисъл на това понятие – такава е по автор, по герои, по размисли, интереси и намерения на героите, по действие, по развръзка. Самият Уилям Уортън има особена съдба. Впечатленията му от Втората световна и фронта в Ардените са от първо лице, точно когато е бил на 20 години. Вероятно от това и неговата младост е била драматично разтърсена като на Ремарк, само че при Уортън несгодите са представени и приети по по-делови и практичен начин. Проблемите се решават, в трудните ситуации се действа, животът се живее. Все някак. 

Има убийствено точни изводи за стойностите в живота и какво ли не още под формата на кратичко изречение в края на пасаж с размишления. Много ги обичам, но за илюстрация реших да извадя само 1-2. Човек трябва да има мярка.

Започнеш ли да мислиш за всичко, което би могло да ти се случи, за нула време ще се побъркаш.
***
Ако човек прекарва целия си живот на нощен караул в снега, животът ще му се види дълъг петстотин години.

По книгата има филм от 1992 с Итън Хоук в главната роля. 

Още по-хубави неща за същата книга може да се прочетат при Алвин и при Джен. Това е така, не защото на мен не ми е харесала, а просто защото те са го казали по-добре.:) 

Между техния и моя прочит се е случило това, че Уилям Уортън си е отишъл.

понеделник, май 07, 2012

Примката на совата – Майкъл Конъли

Не можеш да влезеш в мрака, без мракът да влезе в теб. 

Добра, доста добра. В града на злото някой убива хора, като има за модел картини на Йеронимус Бош – мрак, голи тела, изтезания и сови. По същото време детектив Йеронимус (Хари) Бош дава показания срещу известен филмов продуцент по нашумяло дело за убийство. Един вид, сиво ежедневие като за Лос Анжелис. Само че неочаквано нещата започват неприятно да се смесват, когато пенсионираният агент Тери Маккейлъб е помолен от полицията да удари едно рамо на първото разследване. И съвпадението на имената е най-малкото, което започва да му прави впечатление, а ние добре знаем, че съвпадения няма. 

За музиката на/в романа.
В хода на четене случайно забелязах нещо, следа. Когато по традиция издирих парчето, което Хари слушаше в момента, и си го пуснах, мудното дотогава действие изведнъж препусна с ритъма на Арт Пепър и хората на Майлс Дейвис. Очевиден факт, който едва ли е случаен.  

По-късно в долнопробния бар Маккейлъб слушаше популярни парчета като тези двете, а аз чаках всеки момент Хари да го изненада в гръб и да му докаже, че напразно го подозира. 

Когато след няколко дни Тери и Бош седнаха в същото заведение вече като съюзници от автоматичния грамофон Брус Спрингстийн пееше това. По това време на действието увереността на Хари и обвинението, че са хванали голямата вълна и са се наврели в тунела й, вече започваше да се напуква. При Тери съмненията бяха с обратен полюс – въпреки всички псевдо доказателства срещу Хари, вече имаше индикации кой е подредил нещата така изкусно, че да го накисне пред федералните. И в двата случая имаше мрак в края на града. 

На улица „Уилкокс” има поща, а пред нея има апарати за таксуване на паркиращите. Поради оживения трафик там може да се спира за не повече от 15 минути. Обаче ако човек се е редил вътре на опашка в дните преди Коледа, има голям шанс да е бил глобен за пресрочен престой. А заподозреният твърди, че по това време не е бил там.;) 
После нещата преляха през ръба и вече не можеше да бъдат спрени. Тогава в бара пуснаха Ван Морисън.  Нашите момчета вече имаха посока, в която да притискат престъпника, и се захванаха

Замислих се и за друго – „дъх на ментови цигари и евтин одеколон” - това е универсално неприятно, нали? Без да се замисля човек. Обаче само извън контекста. Вътре в ситуация, в която този човек ти е спасил живота, совите вече не са това, което са. И нямам предвид совите от Туин Пийкс, а тези от мрака на Йеронимус Бош. 
Оригиналното заглавие A Darkness More Than Night в българския превод е заменено с „Примката на совата”, което е прекалено буквално, но върши работа, макар да се губят всички важни намеци за тъмнина и мрак. 

Добра и евтина храна. От личен опит Маккейлъб знаеше, че ченгетата са големи майстори да откриват подобни заведения сред множеството ресторанти в който и да било град. Когато от Бюрото го пращаха в командировки, питаше местните улични полицаи къде да обядва. Рядко оставате разочарован. 
*** 
Бог е в подробностите, дяволът също. 
*** 
Далеч по-добре е да знаеш, че си на прав път, отколкото да имаш куп доказателства. 

Иска ми се да ми хрумват сравнения като тези на Майкъл Конъли: 
Усети как тръпките пробягват нагоре по гръбнака му като падащи плочки за домино. 
*** 
Две жени, седнали до бара отляво — едната черна, другата бяла — го огледаха изпитателно и Маккейлъб забеляза в очите им думата ченге точно в същия миг, когато те зърнаха в неговите думата уличници. 
*** 
Всяко следствие е като автомобил. Можеш да седиш зад волана, до шофьора или отзад. Или пък да висиш край пътя и да зяпаш прелитащите коли. Маккейлъб току-що бе смъкнат от шофьорското място и му оставаше само да подсмърча в канавката.

четвъртък, май 03, 2012

Христо Ботйов. Опит за биография - Захари Стоянов




Сиромаси турци, колко ги късаше тях простотията!

Или защо не ставам прав, когато пуснат сирените на 2ри юни.

Изпитвам огромно уважение към Захари Стоянов и то само по две дребни причини – заради нещата, които е избрал да разкаже, и за това как ги е разказал. Продължавам да се удивлявам как може нещо написано не миналия, а по-миналия век, да бъде измайсторено с толкова прекрасен съвременен хумор, колкото и две талиги днешни телевизионни сценаристи не биха могли да докарат. На всичкото отгоре е доста чудно как неговата истина за пътя, истината и живота подозрително добре съвпада с моята. Особено по въпроса защо не харесваме лицето Христо Ботьов Петков.

В цялата книга Захари много тънко и изкусно пързаля Христо Ботев по всяка възможна хлъзгава и леко наклонена тема. Абсолютно съм убеден, че дори и Ботев да беше жив и да му потърсеше сметка за обидите, нямаше да има и една едничка дума, за която да се хване. Уж всичко е написано с почит и за възхвала, но всъщност звучи така изобличаващо, че и на  най-пропадналия безделник не би му било драго да се пишат такива сведения за крадливата му и безотговорна натура.

Непременно трябва да се отбележат дейностите, с които се занимава Христо Ботев от навършване на пълнолетие нататък. Това са факти, които са потвърдени от собствените писма на Христо, както и от негови съвременници, цитирани от автора на книгата:
  • Краде на едро и дребно, включително прибори от кръчмите, дрехи от закачалките в читалището, пари в брой от училищното настоятелство.
  • Хулиганства и мами за финансова облага много хора из редица руски, румънски и български градове.
  • Извършва контрабанда през границата с Румъния.
  • Организира и провежда обири с взлом, включително се проявява като касоразбивач.
  • Сече фалшиви монети.
  • Заплашва с оръжие и изнудва различни хора в Румъния за пари и облаги.
  • Извършва въоръжени грабежи.
  • Нееднократно лежи по затворите, където се бие със затворниците и ги принуждава да му дават различни неща за по-комфортен престой.
  • Взима назаем пари, които „забравя” да върне.
  • Гладува и мизерства само защото не желае да работи за изедническата класа. Оставя в същото благословено състояние на пост и молитва майка си и бременната си жена с дни.
  • Възхищава се от и подражава на френските комунисти и руските анархисти.
  • Проповядва революция чрез избиването на всички заможни хора и цялото религиозно духовенство.
  • Чрез различни спекулации успява да изземе печатницата на Любен Каравелов, да го изгони и злепостави в очите на всички и да заеме мястото му.
  • Подава си оставката от Революционния комитет, защото не желае чужда дума да се чува повече от неговата и не иска да иде в България да организира въстание с апостолите.
Практиката му е след подобни благородни мероприятия известно време да се укрива, докато спре да го търси полицията.

Той можал да остане в гимназията около две години. В разстояние на това време десетина пъти бил арестуван в карцера, а няколко пъти в полицията за разни безчиния и волности. Най-после учителският съвет решил изгонването из гимназията на Христа Ботйова за недобро поведение. Тая мярка изпълнила и запазила само формалната част на делото, защото Ботйов и така вече бил напуснал заведението по само себе си, по месеци не стъпвал в класовете.
***
Отношението му към преподавателската професия:
А да стои мирен, да се затвори да чете и да се занимава със селските сополиви деца — това би било престъпление от страна на човек като Ботйова.
***
Мнението на Ботев за т.нар. хъшове:
Пусти келеши с келеши! Аз ги мислех, че бог знае какви са гении, а те били кой бозаджия, кой кебапчета пече, кой слуга и пр., всичките кокошари — разказвал той после и примирал да се смее, че много прост излязъл, мислел, че всеки българин, който се е преселил да живее във влашката земя, непременно е горско пиле.
***
Случвало се да няма той панталони и това палто, което било до земята дълго, изпълнявало длъжността и на панталони. По бели гащи, ботуши до коленете и палтото отгоре – никакво подозрение не можело да се възбуди, че съществувало криза в тоалета, свободно ходел той по „Поду могошой”. Един път, когато бил в залата на читалището, гдето имало невиносима горещина от собата, един аристократ забележил на Ботйов – защо той е дотолкова грубиян, та не си хвърля миризливото палто? Ботйов навел глава и излязъл без всякакви критики, но задигнал галошите на аристократа…
***
Когато се случвало майка му да не яде по три дни, защото той предпочитал да прави разходи по хъшовете, той я успокоявал така:
Мале, я остави това мислене, холам ще ти побелеят косите. Толкова години си яла, та какво си придобила?
***
Когато четата слязла в България и тръгнала към Балкана, селяните бягали от тях, криели се и ги издавали на турците. Тогава Ботев заявил:
И ние сме дошли народ да освобождаваме! Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два дена бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение! Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости… По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор – как българският народ е стадо говеда!

Егоцентричен, отмъстителен, вятърничав, безотговорен, търсещ първо разнообразие, веселба и прослава за себе си – това е бил Христо Ботев. След това е бил поет с всичко на всичко 20 стихотворения, а революционер е бил само на приказки.

Текстът може да се намери тук.