Орфеус слиза в Ада – Георги Малинов

Книгата някак си расте. В движение, в хода на четене и напредване на действието става все по-силна.

В началото ми вървеше трудно, не мога да си кривя душата. Тогава ми заприлича на Елемаг. Нали се сещате, онзи средновековен Джеймс Бонд от “Дъгите”. Някога. Имаше си благородство, наша история (макар и малко по-странна), героизъм. Пълноценен уютен комикс без картинки. После пък стана по-приказно. Заприлича на прелестно кротко фентъзи – без мечове, кръв, зли магьосници, елфи, джуджета и други подобни глупости. Приказна история за това как биха живели хората в една такава различна версия на света. Красиво разказано като в началото на “Уилоу”. Но все още само с оскъдни намеци за Голямото Предизвикателство и нищичко конкретно, нито трошичка. А как да устискаме така на гладно до края? Подхвърли ни нещичко, за да не се откажем по средата, уважаеми Г. Малинов! Как какво, ами да понапреднем по криминалната нишка например. Половината книга мина и все нищо не се случва с тримата дознатели, а само се полагат основите, завръзва се завръзката. Не се знае дали ще успея да поддържам напрежението още дълго. Обаче захранен с щедрите обещания на оцелелите след прочита не се отказвам и продължавам. Тогава пък ми заприлича на “Името на розата” – поповете знаят нещо важно, прекалено важно и страшно за обикновените хора и не го казват никому, за да ги предпазят, а хората, които случайно са научили нещичко измират при загадъчни обстоятелства.

В развръзката за моя радост и разочарование едновременно имаше съвсем малко трупове. Просто действието беше набрало такава скорост, че нямаше как да се размине без това. Кален по холивудския маниер, аз вече бях прежалил Смилец, а от Хито очаквах да пречупи циничната си натура и да реагира самопожертвувателно благородно и да спаси Орфеус в някаква страшна и безизходна ситуация. Напрегнат зачаках момента на истината и въздъхнах облекчено, когато и на двамата им се размина на брега на езерото. И се успокоих. А то всичко било нарочно. Обрат на обрата, любимия ми похват. И така успокоен, действието ме закова. Очаквах всичко друго, но не и това. Не беше честно, нали си говорехме за комикси, за приказки и филми? Защо ни удари с истината? За да боли повече? За да ти повярваме? Е, при такова тяло на приказката и при такъв завършек, не би могло да има друг ад не само за Орфеус, ами и за мен. Неприятно е да да ти дават щедро, да ти обещават, да ти показват красота, успех и величие, само за да може след това с едно щракване на пръстите в последните три страници да ти го вземат. Финалът е като силен отрезвяващ шамар, който те връща в калната действителност. Това е и друго няма.

p.s.

Прощавам всичко, което по време на четенето ме подразни, всички паралели с действителни лица и събития, които караха текста да изглежда на места може би ненужно хумористичен.

p.s.2

Аз не бих прекрачил.

p.s.3

1-2k благодарности на ylith за заетата книга. Обещавам поне половин царство за отплата.

Последният еднорог - Питър Бийгъл

Приказката

Началото на книгата беше трудно. След толкова очаровани отзиви и очакване… Трудното идваше от пренаситения с вълшебство изказ. Според рецензентите П. Бийгъл вплитал във всяка дума магия и мелодия, за да се оплете сам и да съчини: "снега, който се сипе в лунните нощи ". Тези езикови особености за някои читатели сигурно са вдъхновение. За мен бяха препятствието, въпреки което продължих. И както става с други хубави неща, които се случват не заради, а въпреки… На стр.18 се появи Шмендрик Магьосника. На това място и аз се присъединих към приказката.

Героите
Разбирате ли, за истинска приказка трябва неудачник, който да се превърне в герой ("а това е занаят и нищо повече":), не бутафорни облаци за сняг, през които прозира луната :). И така Шмендрик ми стана любимец, следван от Моли Гру и на трето място принц Лир. Най-размишляващ беше епизодът с жителите на Хагсгегейт. Не е задължително и вие да сте белязани от същото място. Сюжетът изобилства от капани за размисъл, предвидени за всякакви възрасти и нрави:).

Задругата

Браво! Невероятно е, че само с добра воля и желание се правят книги като тази. Сигурно трябва и труд, и талант, и часове пред компютъра, и ровене в речника. Любими преводачески попадения:

• гойни стада,
• лицето му бе меко и приятно като бонбон,
• мисля, че те те обичат повече, макар че и аз се старая колкото мога

Стиховете, илюстрациите, хартията, разпространението – всичко е обмислено в подробности.

Толкова красиви думи вече са използвани в безброй комбинации в текста и коментари. Не мога да пиша заключение на такава висота. Само ще си призная, че вече и аз се допитвам до Еднорогата "за онези доводи на сърцето, при които разумът немее".

Илюстрация: Ст. Димова

Мигновечност – Атанас П. Славов

Могат ли феновете да станат писатели? И ако да, какво произведение да очакваме от един от лидерите на българския фендъм?
Даа, сложно. Малка книга, а доста тежка. Прекалено много силни идеи има за толкова малък обем. Все неща, които са мислени, мислени и изискват много внимаване, докато се четат. Не може да четеш бързо, да отмяташ страниците една след друга и да се опиваш. Не спори особено, а ако много бързаш, те заболява главата.
По стил ми заприлича на старите фантасти – Лем, Стругацки и други съветски величия – пише едно бавно и тежко, и все за Човека. Много внимание обръща и на човекознанието, което си е логично, но аз по друг начин го очаквах и си го представях и многото птици, песни, полети, пътища и вода ме дразнеха. Аз не мога така, не мога да харесвам, когато с изтърканите средства на поетите, които е известно, че от нищо не разбират и за нищо не стават, Наско се опитва да опише наближаващата революционна промяна с еволюционен смисъл в умовете не хората. Съгласен съм, че ще има промяна и че ще е въпрос на оцеляване, но не мога да се съглася, че след това всичко ще се свежда до птици, извори, вятър и любов.
“Пентаграм”, “Виталертон” и “Сред пустинята” ми допаднаха най-много, може би защото бяха по-изчистени от поезия. И ми се стори, че ако развие още историята от “Сред пустинята”, ще стане прекрасен самостоятелен роман. Много силен и същевременно много четим.
Хубава книжка, да не останете с грешно впечатление. Но може би не е за всяка възраст... Не знам, малко объркан останах, но при всички случаи доволен и благодарен за книжката.

Въоръжени мъже - Тери Пратчет

Това е книгата, в която Керът и Ангуа се запознават. И когато на сутринта той я вижда още по тъмно и грабва арбалета, тя пък избягва през прозореца.;) Това също е книга, в която Стражата се раздува неимоверно, което води до там, че в разгара на развръзката загива стражник, но всичко минава не особено драматично. Има и весел намек какво става с умствените способности на дълбоко замразен трол, което не е за изпускане. Ваймс си утешава мъката от напускането на Стражата с уиски, а пък лейди Сибил въздиша с възмутен тон: "Самюъл!".
А, имаше и един пасаж, който твърдеше, че само много богатите могат да ходят облечени както си искат, дори и това да включва торбести панталони с драконски курешки по тях и гумени ботуши.

If the Creator had said, "Let there be light" in Ankh-Morpork, he'd have gotten no further because of all the people saying "What colour?"

***

The Battle of Koom Valley is the only one known to history where both sides ambushed each other.

***

…Corporal Nobbs had been disqualified from the human race for shoving.

***

He was said to have the body of a twenty-five year old, although no one knew where he kept it.

***

The maze was so small that people got lost looking for it.

Свята лъжа - Александър Куприн

Какво е общото между Куприн и шайката видни писатели Набоков, Толстой, Чехов и Киплинг? Ето това: Владимир Набоков нарича Куприн „руският Киплинг“ заради историите му за пътешественици-изследователи, а Толстой пък го провъзгласява за достоен приемник на Чехов.

И наистина в началото на томчето почти неизменно тъжните му разкази създават някакво чеховско впечатление, но при повече внимаване и доста се различават. Не са толкова кратки, в тях има повече размишления, повече вътрешни диалози на различните герои. И тези размисли, макар и много вярни и автентични, понякога носят отпечатък на нещо писано усърдно, с много хвърлени усилия, и им се губи лекотата и натуралността на Чехов, който е разбираем от първи прочит и от всички. И още един грях има, който го различава от Чехов – понякога се изкушава и пише весело.;)
Като цяло обича истории за подигравка, разминаване и недоразумения, защото те са в пъти по-често срещани от тези, в които търсещите намират, старателните успяват, борещите се побеждават. Разказите му започват оптимистично и много красиво, което автоматично поражда подозрения и тягостно чувство за някаква предстояща, нелепа, но и неизбежна беда.
А „Свята лъжа“ е името само на един от разказите в сборника, който лично аз не препоръчвам като най-представителен. По-добре е да се започне с „Молох“, „Армейски прапоршчик“, „Изумруд“, „Белият пудел“, „Барбос и Жулка“ и въобще всички за кучета, коне, лов, селски дворове, всички, в които главни действащи лица са животни.

Кратък злоб(однев)ен цитат:
„Вестниците – казваше той – не са духовна храна, ами ей така, мръсна пяна на живота-бульон, която изгребват и изхвърлят.
... А случи ли се нещо изключително важно, все ще срещнеш някого и той ще ти разкаже.“
п.п.
Препоръчвам на всички, които имат възражения към услугите на СКГТ да прочетат разказа „В трамвая“, писан през 1910г. Ако не го издават годината и автора, никога няма да познаете, че не се разказва за 2008г. Което ме подсеща – ЧНГ на всички посетители, които се явяват и почитатели на книжнината!:)