Големите надежди - Чарлз Дикенс

Засилих се да прочета книгата само защото навремето много харесах едноименния филм с Гуинет Полтроу и Итън Хоук, но основно с Гуинет. Наистина осъвременен и може би доста по-различен, но доста хубав. Което ми е по-трудно да кажа за книгата.

Дикенс вероятно разказва точно както е трябвало в онова време, но на мен ми се видя доста мудно. Да, в началото и в края на романа събитията бяха достатъчно нагъсто за вкуса на читателя от 21-ви век, но в средата си беше изпитание. Твърде много монотонни описания кой къде живеел, как бил облечен, как говорел, какво ядели всички. Вероятно това е било нужно на тогавашните читатели и е обогатявало света им, но според мен днес такъв текст не би се радвал на особена възхита.

Иначе пък Дикенс пише из целия роман и с един твърде неочакван от мен хумор. Обикновено човек очаква от такива белобради класици да са сериозни като гранитни паметници. А чичо Чарли не само разправя за разни забежки, извънбрачни деца и т.н. изкушения по тънката част, ами и по останалите теми не се свени да се подиграва с хората, даже на места може би и леко пресолява манджата.

Историята - завръзка, събития, развръзка - доста ми заприлича на нещо шекспирово - разни нелепи недоразумения тласкат героите да вършат крайности, които ги поставят в странни ситуации, в които ние виждаме истинската им природа. Нали. Каква е природата им всъщност може да се каже от самото начало като ги видим как реагират на случайно паднала им от небето финансова благодат. Ама кой, как, защо, не е важно, дай да похарчим овреме тука едни пари. Големите надежди (или очаквания, както е в оригинал) са тези на сирачето Пип, което ненадейно е измъкнато от мизерията на английската провинция и пратено в Лондон да се учи на джентълменство (ядене, пиене и харчлък) по волята на анонимен благодетел. Е, нещата не се развиха точно според очакванията на Пип, а и на благодетеля, но нали затова е интересно да се прочете.

Хареса ми разликата между оригиналната развръзка и тази във филма. Филмът беше може би твърде захаросан и с дразнещо голям превес на любовната история. А в реалния живот такива работи се случват сравнително по-рядко, обикновено кой каквото си надроби, такова го сърба. Затова имайте едно на ум как се държите с хората, дори и в момента да не зависите с нищо от тях.

Доста време ми отне да дочета този роман и не мога да кажа с ръка на сърцето, че не съжалявам за изгубеното време. По-жизнерадостен прочит може да се открие тук.

Това, което децата възприемат и чувстват най-остро в своя малък свят — безразлично кой ги възпитава, — е несправедливостта.
***
Ние наистина не трябва никога да се срамуваме от сълзите си, защото те са роса върху ослепяващия земен прах, напластен по коравите ни сърца.
***
Така през целия си живот ние вършим най-недостойните си и жалки постъпки именно заради хора, които най-много презираме.
***
- Пип, мили друже, животът е съставен, така да се каже, само от чести раздели.
***
Verbum sat sapienti (лат.) — на умния една дума стига.

Анн от фермата "Грийн Гейбълс" - Луси Монтгомъри

Хубава, добра книга. Ще се помъча да повторя добра или доброта още няколко пъти, за да придобие човек представа защо е прочута и четена и досега. Преди години имаше и сериен филм, от който обаче май не си спомням почти нищо. 

Двама старци, брат и сестра, добряци живеещи във ферма на канадския остров Принц Едуард, решават да си осиновят по-големичко момче от сиропиталище, за да им помага със земеделската работа, понеже вече трудно смогват. Става обаче грешка и за тях на гарата пристига кльощаво момиченце с рижи плитки и голяма уста, която почти не млъква. Момиченце на 11 години с толкова буйно въображение, каквото едва можете да си представите, и което, повтарям, не спира да приказва. Може да ви надуе главите дори и само като четете какви ги приказва. Детето обаче освен това е и обичливо и както всички малки животинчета има инстинкт да се привързва, а на старците душа не им дава да го върнат. Така остават да се гледат и превъзпитават едни други. В рамките на няколко години характерите им взаимно се очупват, променят и израстват, ако въобще това е подходяща дума за описване на характери. Следват приятелства, премеждия, изпитания, училищни и други вълнения. 

Историята върви плавно, полека, може да ви се стори дори леко бавно, но тя има ход, който точно съответства на темпото на времето, в което се е развивала - 1908. Емоциите, които буди, са разнообразни, но винаги най-естествени и здравословни. Ще се убедите, че предизвикателствата и проблемите на крехката младежка възраст не са се променили особено за 100 и кусур години. 

Марк Твен бил казал навремето, че Анн Шърли е „най-доброто и най-обичано дете в литературата след безсмъртната Алиса“, с което има шанс да се съглася, но само в частта до литературата. Нека не се изсилваме в посока на разни психеделични изстъпления, моля. 

Монтирал съм друга корица, понеже поредицата детски романи с жълти корици на издателство Пан е в състояние да отблъсне с външния си вид дори читатели с по-здрав стомах от моя.

Много ми се ходи на остров Принц Едуард. Искам да видя природата, сегашните му ферми, червената земя. Въбоще, чувствам го много познат и близък. 

Запомнихте ли, че това е една добра книга?

Диви разкази – Николай Хайтов

Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.

Знаеш ли защо Николай Хайтов може да ти разкаже толкова интересни неща за родопските села, до които няма даже път, и за горските стражари там? Ами много просто, защото там е роден и е работил като такъв. И, разбира се, защото има талант да подбира драматичните моменти в живота и да ги разказва стегнати и пременени. Сборникът „Диви разкази” му е най-прочутото нещо, а вероятно и най-качественото. Защото е автентика в първо лице, единствено число. Сборникът е преиздаван 9 (според други източници - 18) пъти в сравнително големи за България тиражи.

Много обичам разкази, повече от романите. Но не винаги харесвам какво се получава, когато ги филмират. Поради късия обем се налага да се добавят разни неща според вкуса на режисьора, който много пъти е различан от моя.

„Дърво без корен” го имало и на филм, обаче аз никога няма да го гледам. На разказ е едно да го прочетеш – кратко е и го забравяш. Обаче час и половина да го сечеш тоя корен и да я пиеш тая мъка, вече не е човешко.

„Козият рог” пък не го обичам, още откак го гледах на филм, изкуствена драма, фалшива работа. Натруфените и прекалено крайни работи не са ми особено интересни. Виж, може да ми разкаже и друго - как комшията му е откраднал жената ("Дервишово семе") и до края на живота си я е виждал само през дупка в дувара, докато новата му жена в това време реве вкъщи, защото го знае много добре какво зяпа там. Това ще го разбера от първия път. И обучението на дивите селяндури, дето ги водили в саята да гледат колко внимателно руския мериносов коч ухажва всяка една овца, която му доведат за заплождане, и него ще го разбера и одобря. Че това трябва да се включи в задължителната учебна програма!

Харесах много и "Изпит", във филма Филип Трифонов го играе толкова добре, че все едно е писан за него - за оня млад майстор на каци, дето беше направил най-здравата каца на света с лескови обръчи и беше обръснал ходжата.

"Мъжки времена" също ми е от фаворитите. От него е и крилатата фраза горе вдясно. Филмът е с Григор Вачков в главната роля, която роля му лепва като ръкавица.

Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек преспокойно може да си умре.
И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!
„Дърво без корен”

В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!
„Мъжки времена”

Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.
„Сватба”

В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж.
„Дервишово семе”

Изключителни истории, може би най-хубавите разкази, писани от българин. Мъжки, диви, нежни и смешни едновременно.

Още малко цитати, кой от кой по-хубави.

Престъпелние и наказание - Фьодор Достоевски

Втори сблъсък с руската литература - този път не челен, както беше с "Майстора и Маргарита". Дори бих препрочел някои пасажи, след някоя и друга година, ей така, от чисто любопитство, за да видя дали ще имат същия ефект.

Историята е богато разстлана в петстотин страници, без да има ясна повествователна причина за това. Останах с впечатлението, че Достоевски е имал за цел да улови всичко перфектно, до най-малката подробност - от това в какво здравословно състояние и разположение на духа е главният герой сутрин, през какво са облечени и какви са реакциите на хората, с които се среща, техните характерни черти и истории, до какво се случва вечер с нашето момче. Разбира се, доста опростено казано. На практика, плетеницата от действия е извънредно умела в своята хаотичност.

Изключително силен Порфирий Петрович - следовател, хибрид между Ханибал Лектър и Шерлок Холмс, и много разочароващ Свидригайлов - безделник, перверзник и пройдоха. Главният герой - Расколников - е един прекрасно непостоянен и ирационален в действията си млад човек, усърдно зает с това да бори посредствеността във всичките и форми. Беше ми безусловно симпатичен през цялото време и на моменти (особено в началото) успя така добре да ме увлече, че успях да погледна през неговия отвратен от света поглед.

Изпипани диалози (добър превод) - винаги е удоволствие да се чете такова нещо. Хубави описания на Петербург - подтискащата атмосфера, беднотията и мърсотията, повсеместната лудост, богатството, еснафлъка и тук-таме някоя напредничава за времето си идея за общественото устройство. Последните не бяха нещо ново и изключително. Бавното действие, присъщо на времето, този път не ми дотежа, даже накрая имаше малко напрежение. Краят като цяло е силно подозрителен. Не мога да реша, кое точно не ми хареса в него - фактът, че Достоевски на практика с лека ръка помилва Грешника или това, че Родя най-позорно предаде каузата на недосегаемите хора, на които всичко им е позволено.

"Лъжата е хубаво нещо, защото води към истината."

"Щом човек започне да се пита: Имам ли право да притежавам власт? - това значи, че няма право да притежава власт."

ПП. Преводът е на Георги Константинов.

Морският вълк – Джек Лондон

Човекът по природа е комарджия, а животът — най-голямото нещо, което може да се заложи.

При нелеп инцидент в залива на Сан Франциско с участието на един потънал ферибот 30тина годишният безделник от благородническо потекло Хъмфри ван Уейдън бива спасен на борда на ветроходен кораб, който цепи с пълна газ Пасифика в посока бреговете на Япония, за да лови там тюлени. Капитанът на този кораб, когото всички наричат Вълка Ларсен, решава, че би било забавно да направи човек от тази медуза с „ван” пред името и го зачислява към персонала на най-ниското възможно стъпало от корабната йерархия. Следват приключения, образуване на мускули и здрав разсъдък у същия този Хъмп, както и няколко поминали се по прищявка на капитана моряци, за илюстрация колко е било опасно. През цялото време в разговори между капитана и Хъмп се предъвкват теми като живот, смърт, морал, право и какъв е смисълът на цялото занимание. А към края на борда „най-случайно” се появи и една компаньонка като за интелектуалното и образователно ниво на Хъмп, така че да не му е скучно и да се вдъхновява за още подвизи.;)

Романът е писан сравнително рано (между „Дивото зове” и „Белият зъб”), но е някак по-различен. Изглежда по-недодялан, по-старовремски. По дяволите, писал е така, все едно името му е Джек Бронте! Интрига, разбира се, има, но тя е така проточена и разтегната, че човек лесно може да се отегчи.

Не мога да кажа, че е слаба, но е по-слаба от другите му неща, които съм чел.

Една хубава статия, която не е точно за морски вълци, но все пак.

Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд - Робърт Луис Стивънсън

Странна фантастична работа от 1886г. - зората на трилърите.:) Р. Л. Стивънсън разказва като А. К. Дойл – бавно, обстоятелствено, с много описания на чувствата на героите, предадени в писма.

Фабулата сигурно трябва да се нарече класическа. Всеки човек има страни от характера, които толерира, и такива, които потиска. Налагането на едните над другите аз наричам възпитание. Един английски лекар (д-р Джекил) обаче изобретява експериментално „лекарство”, което му позволява да разделя двете личности в себе си. Възпитаната и свикнала с ограниченията на почтения живот е тази на известния лекар, а противната и брутална личност, която обикновено си набавя нужните удоволствия по по-осъдителен начин, е г-н Хайд. Номерът е, че въпросната експериментална субстанция освен, че потиска напълно едната полу-личност и дава изява само на другата, променя човека и физически – различен ръст, телосложение, физиономия, глас. Пиеш чашата с „магията” и ставаш буквално друг човек. Както може да се предположи, подобен двойнствен живот може да бъде много интересен и може би по-пълноценен от обикновения, в който човек има възможност да изявява странностите си само в едно тяло. (Батман, Супермен и Човекът паяк не се броят, но предполагам, че образите им са се зародили в търсене на някакъв подобен отдушник за разнолики душевности.)

Какво би било, ако човек имаше на разположение различни тела, които да облича при различни поводи? Най-обикновени човешки тела без каквито и да е свръхспособности. Въпросът е принципно интересен и дори вече като че ли хората (и фантастите!) не се замислят над него.

През 2009та се предвижда филм по съвременна адаптация на книгата с Киану Рийвс.

Разкази и повести – Т. Г. Влайков

Тодор Влайков е много специфичен писател. Някой може да каже, че сме се наслушали на подобни подбалкански истории и след компетентната хумористична намеса на Любен Каравелов вече всичко е казано за възрожденските селяни с рунтави калпаци. Да, ама не.

Да кажем, че в “Дядовата Славчова унука” има някакъв полъх от копривщенските смешки на Любен, но с това се изчерпва всичко.

— Райке-е-е — извика кротко Младенчовица. Райка и Ненко потръпнаха от това извикване и остаха като гръмнати. Те гледаха плахо и гузно, към дето се чу гласа, и не смееха да шукнат.
— Райке, мари! — викна по-силно Младенчовица.
— Тук съм, мамо, ида — се обади Райка като трапна и припна към майка си, а Ненко се мушна из буренака покрай плета като таралеж.

“Леля Гена”, “Житието на една майка”, “Вестовой” всичко това са житията на природно благородни хорица, но с неизменно тъжен край. Чеховски тъжен, а не Золавски. Хората са добри, само съдбите им са такива лоши. Съдби на инвалиди, вдовици, болни, на прислуга и ратаи. Но това е (бил) истинският живот и затова харесвам как ги е написал.

Много важна причина, за да се заставя да дочета книгата, беше това, че Тодор Влайков пише на пирдопски, който по много неща прилича на панагюрски диалект. Струва ми се ценна находка, защото така естествено никой не се изразява писмено, а пък младежта, която понякога се опитва да се бъзика с местното наречие, никога не успява да го прави вдъхновено и изчерпателно, а замлъква след 3-4 по-глупави и почти неизползваеми думички. Докато този писател успява да пише за тъжни, весели, важни и не толкова теми като използва силата на диалекта и прави написаното толкова богато и изразително, колкото не би могъл да бъде никой книжовен текст. Съвсем друго е да познаваш нюансите в изказа на туземците.

Плуй там бре, биволу!

Самотният бегач на дълги разстояния – Алън Силитоу

Бях забравил, но всъщност това е заглавието само на първия от общо девет разказа в книжката. Другите са от същата категория – тъжните истории на разни нещастници от работническите квартали на Нотингам по мизерните времена около Втората световна война. В тях подобно на “Бегача” или главните герои са деца, или пък те разказват историята.

Препрочитах книгата, за да си припомня онзи малолетен престъпник, който бягаше сутрин около затвора. Сетих се, че и преди ми беше правило впечатление как авторът забелязва точно важните неща в тичането и живота. (Наистина е много добър в това.) Какво е да тичаш в здрачкаво време и хладен въздух, да ти е леко на краката и с увеличаване на дистанцията, все по-леко и на ума. Как точно тогава започваш да мислиш все едно по-равномерно и на по-висока предавка от обичайното. Кроиш планове, строиш въздушни замъци и после ги събаряш, водиш какви ли не диалози с хора, които не са до теб. Крайниците ти олекват, ръцете измръзват, челото се изпотява, та трябва да го бършеш с ръкав и искаш да не спираш да тичаш. Runner's high. Бял дроб и сърце, това остава от теб, всичко друго не го усещаш.

А иначе останалото са угнетяващи истории, не бих ги препрочитал, ако следващия път помня поне това. За 20 години “преход” съм се наслушал и нагледал на прекалено много истински такива.

Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на ценностите) - Робърт М. Пърсиг

Материалът и мислите на майстора се променят плавно и ритмично, докато накрая съзнанието отдъхне тъкмо в онзи миг, когато от материала се е получило точно каквото е нужно.

Какво да прочета? Когато на всеки няколко дни започваш нова книга, това си е доста чест и съществен въпрос. И за да не се мине човек, често се залага на класиката. Като сега. Не е заглавие, което да можеш да забравиш.:)

Социалните ценности са верни само ако личностните ценности са верни.

Това е философска книга, учебник по смисъла на Пелевинските книги. Много общо има с него, няколко пъти ми прави впечатление, сигурно е заради абстракциите. Разсъжденията на една глава, която не споделя, не пита другите, а само себе си. Моторите и пътешествието на героите са само фон, още един повод за размишление и самовглъбяване от страна на разказвача. Но това не е дефект, всеки интеигентен човек в един момент от саморазвитието си спира да пита околните. Първо, защото няма кого, и второ, защото всичко необходимо за размисъл вече си го е набавил отдавна. Самодостатъчност в мислите.

Подсъзнателното Аз разглежда голям брой отговори на даден проблем, но само интересните си пробиват път до владенията на съзнанието.

Учудващо е как повечето хора може да изпитват приятен гъдел от сблъсъка с философски изложени идеи и да не може сами да ги извличат от случващото се в живота им. Самите философски идеи не придобиват смисъл когато някой ги изложи в стройна логическа поредност, а когато ги извлечеш и приложиш от хаоса към хаоса.

Задачата на научния метод е да избере едничка истина измежду много хипотетични истини. Това, повече от всичко друго, е основното предназначение на науката.

В един момент случайно обърках двата файла, този на книгата и този с нахвърляните мои бележки по време на четенето, и усетих, че нещо не е в ред чак на втория абзац. С това не искам да кажа, че пиша толкова добре като Робърт Пърсиг, а че излагането на мисли с високо ниво на абстракция изисква повече време и толеранс откъм обем, за да може човек да си състави цялостно мнение. Сваляш гарда на съмнението и доверчиво попиваш чакайки.

Всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа.

И малко странична критика почти без връзка с книгата. Преклонението пред такъв тип текст може да заприлича на преклонение пред неразбираемото, без оглед колко струва то. Когато нещо ни води към предела на моментната ни способност да разбираме и изведнъж прехвърли този ръб, ние автоматично го класифицираме като нещо превъзхождащо ни, заради убеждението, че то беше вярно и прекрасно докато успявахме да издържаме на темпото му, значи завинаги ще бъде такова. Но щом се скрие зад хоризонта на собствената ни сингулярност, ние вече не знаем нищо за него и по най-проста екстраполация допускаме, че е продължило в същата посока. По-вярна и по-мъдра отколкото сме в състояние да понесем в момента, което е основна грешка. А аз одобрение и награда за качествено изпълнение давам само при разумно претегляне на стойността, а не заради недолавянето и изобщо. Или както казват предприемачите – плащам само за свършена работа.

Онова, което всъщност се изисква в храма на разума, не е способност, а неспособност. Тогава човек бива считан подходящ за обучение.

Експериментът с премахването на оценките на студентите ми напомни нещо лично преживяно. Учителят ни по физика в гимназиалния курс никога не изпитваше и не правеше контролни. Три години никога не пишеше никакви оценки, а на края на срока всички имаха оценки, които удивително точно отговаряха на познанията им. Има само двама души, които са причина след това да реша да уча именно машинно инженерство и нищо друго, и този учител е първият по важност.

Романтичен модел или класически? Тук е източникът на бедата. Хората имат склонност да мислят и чувствуват изключително в рамките на единия модел, като по този начин проявяват неразбиране и подценяване на ролята на другия. И никой няма желание да предаде истината такава, каквато я разбира, и доколкото ми е известно, никой жив човек не е измислил начин да сдобри тези истини или модели. Няма точка, в която тези мирогледи да се срещат.

Много е важно да се отбележи, че класически-романтичен, не е същото като разум-чувства. Просто е друго. Едното е по-скоро логика-качество (два изгледа, две проекции на една и съща мисъл), а другото – човек-животно (два типа на мислене за едно и също нещо).

Разрешението на проблема не се състои в отказ от рационалността, а в разширяване на нейната същност, така че да стане способна да предложи някакво разрешение.

Обичам безумно еднозначните изводи от философски разсъждения, които кристализират малко преди финала. Те не се тълкуват, подлагат на съмнение или оспорват. За тях стига един поглед и нищо повече. Всичко е ясно. Те обикновено са толкова корави и ръбати, че човек не може да прави нищо друго с тях, освен да замеря. И горко на онзи опонент, който бъде уцелен с такава фраза, използвана на място. Ако философията е красива, то реториката е като Мис Свят.

Покоят на духа е необходимо условие за възприемане на онова качество, което е над романтичното качество и класическото качество и което обединява двете и което трябва да съпътствува работата, докато тя напредва.

Много силна книга. Изчетох я на фона на 76-минутен сет на Carbon Based Lifeforms + големи дози боса. Сега разбирам, че това, което ме грабна, беше дзен, а не изкуството и мотоциклетите. Ще си потърся още.

Наумиш ли си да правиш шътокуа, изключително трудно е да не я натрапваш на невинни хора.

пп
За пръв път ми се случва да подбера три страници А4 пълни със забележителни цитати, а махането на всеки от тях да ми се струва равно на това, да кажеш на близък приятел, че няма да идеш на рождения му ден.
пп2
Ето още някои по-различни ценители на красиво изложените философски размисли на Робърт Пърсиг. На мен и двамата ми повлияха съществено.

Българи от старо време – Любен Каравелов

Ако и да е горещина, ако и да се потеет като ковач, ако и да ти е тежко да ходиш, а кожух трябва да носиш!

Заклевам се, че не е нарочно, обаче така стана, че продължих да се залисвам с архаичен български и да газя малцината посетители на този блог с възрожденския валяк. Този път вече попадението е от висока, дори направо елитарна класа и на всичкото отгоре е в хумористичната категория. Не знам като ученик къде съм блял (във всеки случай не съм пасъл мисирките на директора), но не помнех нито дума от тази прекрасна хумореска. Но...

Такава е човеческата натура! Хората заборавят всичко, даже и угризението на своята собствена совест.

Смях, ама смях ви казвам.:) Любен Каравелов не си поплюва и ако някой ви каже, че това е сериозна философска, народопсихологическа или познавателна за онези времена книга, няма да му вярвате. Ама хич! Човекът просто е бил насъбрал един чувал качествени смешки и си е сглобил фейлетон от тях, ама понеже се е получил малко по-дълъг, та затова е станал на самостоятелна книжка. Вътре няма нищо като “неутолима обич към родния край”, “изобличаване на недостатъци на българското общество” и други такива скверни превзетости и ако чуете някой да твърди обратното, предайте му от двама ни с Любен Каравелов, че е гущер, змей и богопродавец.:)

Единственото сериозно нещо, което харесах и вече преразказах на няколко души, е малко по-долу. Знам, че е длъжко, но пък ужасно много ми се иска повече хора да го прочетат и като се убедят в дълбоките корени на джентълменството и почтеността по нашите земи, да запретнат ръкави и да започнат пак да ги демонстрират. Думите са много силно нещо.

На читателя ни може да се покаже чудно, че дъщерята на хаджи Генчо е отишла за вода на чучура нощеска, когато дядо Либен и хаджи Генчо вече успели и да повечерят. В България, дето няма гърци и турци, момичетата и младите невести почти всякога ходят за вода после захожданието на слънцето: стоят там дълго време, весело разговарят с другарките си и с посестримите си и разгледват юнаците, които дохаждат да си огледват невести. На българския ергенин всеки честен баща е готов да довери дъщеря си и никога няма да му дойде в главата, че тоя ергенин ще да злоупотреби даденото му доверие. С една дума, българският народ няма донжуани и затова момичетата и жените до късна вечер могат да ходят по улиците така също безопасно, както би тия ходили и в своята собствена къща. Тежко и горко томува, който би посмеял да ги оскьрби с каквато и да е недобра или нечестна дума! Ако се случи това нещо, то момичето или жената трябва само да повикат проходящите на помощ и тия страшно щат да накажат безобразника; понякогаж честните българи и съвсем го махват от света.

Много добра книжка, струва си да се чете въпреки срамния контекст на първите недодялани пионерски опити за художествена литература у нас. Но само с уточнението, че е просто смешно четиво и никоя нейна част или герой да не служи за пример и подражание.

п.п.
Цона не е поклонница.

Ким – Ръдиърд Киплинг

Странно, но пак не ми се говори за сюжета и настроението, тях Облачето ги е описала толкова хубаво.

Сигурно трябва да се отдаде дължимото на Киплинг, че е писал за деца, екзотични страни и приключения и го е писал преди толкова време. Сигурно за това още го изучават по английските училища. Пък и той е бил също като Ким, местен с местните, британец с британците. Роден е бил там и там е пораснал и затова всичко индийско му е било мило.

Самото повествование не е лошо, богато е и върви някак по индийски. Бавно и не му пука от нищо. Дори за шпионажа Киплинг не пише така, както бихме очаквали да пише европеец. Хубава, кротка, възпитателна книга.

Обаче мен първото впечатление ми беше друго, някак разобличително се появи.
Сигурно сте чели “Рали” от Стефан Дичев. Ако не сте – наваксайте си, няма какво да си губите времето с “Ким”, защото “Рали” го бие по всички показатели! Мачът Рали срещу Ким би завършил също като онзи титаничен сблъсък между Спартак (Варна) срещу Лесичери, сезон 1994/1995 (виж първия коментар).

“Ким” губи по всичко - приключения, напрежение, екзотични страни, патриотизъм, рисковани акции, краен успех… Леко съм разочарован.

Разораната целина – Михаил Шолохов

“…а панагюрци - донски казаци!…”

Стана така, че пак четох роман от нобелов лауреат, въпреки, че се бях зарекъл да не правя повече такава грешка. То обаче никак не ми повлия, защото го научих впоследствие. А най-краткото впечатление за “Разораната целина”, което мога да синтезирам сега, е:
Това е една от най-хубавите книги, които някога съм чел.

Наясно съм с откровената комунистическа пропаганда, различните линии, които партията е искала да прокара точно в началото на 30те години. Запознат съм и с обвиненията за това, че книгата е писана под политически натиск, или поне по-късните и версии. Срещал съм и обвинения за прекомерното идеализиране на събитията и представянето им чрез весело и наситено действие без обширни размишления и описания, тъкмо за да може да се хареса и наложи като масова представа и любимо четиво сред селското население на тази необятна страна. Дори и всичко това да е вярно, за мен остават поне две неоспорими неща – на книгата стои името Шолохов, а самата тя е прекрасна.

Историята е за създаването на колхозите в Съветския съюз и по-конкретно този в Гремячий лог – село с 300 къщи някъде в степта край Дон. В селото е изпратен един заводски работник от Москва, който трябва да организира ликвидирането на частната собственост и създаването на колхоза. Човек, който си няма никакво понятие от полска работа, който е чужд на казаците и на степта. Но историята е също така и за личните приключения и промени в съдбите на казаците. В края на романа селото и обитателите му са много по-различни. Не мога да твърдя по-добри или по-лоши, но при всички случаи история за такива драматични преходни времена е особено интересна.

Шолохов дяволски умело е съчетал събитията около “общото дело” с делничните, познати и случващи се в живота на всеки. Комичните монолози на дядо Щукар ме караха да се смея на глас, а любовните неволи на ръководителите на селото и новосъздадения колхоз Макарушка Нагулнов, Размьотнов и Давидов ме изпълваха с искрено съчувствие. Приятно е да видиш как се терзаят и слабеят най-сербезлии казаци, а също и как бързо им минава. А и как на други, които рядко дават на показ какво им е отвътре, никога не им минава…

А най-странното е, че “Разораната целина” Шолохов е писал, когато е бил на 27 години, а “Тихият Дон” – само на 23. Едва се побира в рамките на представите ми за човешките способности.

Преди няколко години, когато стана трагедията в гр. Беслан, случайно запомних една фраза от незнаен блог или форум, за която се подсетих, докато четях за казаците по Дон.
"Ами те са били същите като нас - мъжете им се щурат наоколо, озверели в безсилието си, децата им са били пременени като нашите за първия учебен ден, жените им са със същите престилки, мъката им е същата.”
Факт, както казва Давидов.

Записки на ловеца – Иван Тургенев

„О, младост! Младост! Може би цялата тайна на твоята прелест се състои не в това да имаш възможност да направиш всичко, а във възможността да мислиш, че ще направиш всичко.“

“Записки на ловеца” или още как Иван Сергеевич подвежда читателите от 1852г насам.

Често ми се е случвало да чувам интелигентни млади хора да се изпълват с негодувание, когато стане дума за лов, а още повече, когато някой иска да разправя истории за лова, вместо да се срамува в ъгъла. Предполагам затова тези, които са чели въпросния сборник на Тургенев, може да са останали озадачени от един важен момент. В тези разкази той гордо и с желание разправя за ловни кучета, коне, каручки, селски имения, най-различни странни помешчици, трепетликови гори и поля от елда, рекички и блата, водачи, ботуши, дъждове и огньове. Още повече клюки има за неповторимите сърдечни драми на селяните и кариерите на тези, които карат зимата в московските си къщи, а лятото – на село. И всичко е нормално, понякога смешно и интересно, понякога просто досадно, също както се полага на истински живи хора. Едно нещо липсва само – лов.

На пръв поглед ловът смущава и разбунва младежта. Познавам хора, които са или силно “за”, или от дъното на сърцето си “против”, но не и такива, които започвайки с желание история за лов, могат директно да я изоставят сиротна и да продължат да разказват как се поболял от любов по слугинята (секретарката?) си някой имотен дворянин (бизнесмен?), например. Защото принципно по-важни неща, често могат да бъдат забулени от страстта към нещо доста по-повърхностно. Добре ли е човек да може да контролира страстите си и да ги използва за други цели?

Тургенев станал по-известен точно с тези разкази, които е писал някъде като 30годишен, което по съвременните представи може и да влиза в категорията млад човек. И макар да пише с плам и впечатлителност, които да потвърждават това, историите звучат по-скоро като писани от поуморен възрастен, който по случайност още гледа на света по младежки. И така при такова заглавие на сборника, на него не трябва да се гледа осъдително (“Виж го ти, безделника, животни тръгнал да убива!”), ами като свидетелство какви работи може да види човек, който се мъкне с пушка, куче и малко пари в джоба с път и без път из околията. Той е по-скоро като ловец на бисери, клондайкски златотърсач, който успява да чуе забележителни истории от първоизточниците и да ги запише, само защото е дегизиран като нещо нормално за обстановката – на ловеца винаги ще му дадат хляб, чай, сушина. Ще го подиграят, че нищо не е застрелял, и ще започнат да си откриват душите пред неудачника с подгизналите дрехи. Така по-директна версия на заглавието на сборника би могла да бъде още “Какво може да види и чуе човек, когато обикаля провинцията и се представя за ловец”.

„Древните гърци не случайно казвали, че последният и най-голям дар на боговете за човека е чувството за мярка.“

Роня, дъщерята на разбойника – Астрид Линдгрен

“Има един период от живота, който няма нужда да бъде развалян от безпокойство и отговорност. Начинът, по който се събуждаме, е важен, защото трябва да се справим с всеки дълъг ден. Нашето детство е нашето утро.”

Туве Янсон

За гениалността на Астрид Линдгрен няма какво да си говорим, то е все едно да обсъждаме гравитацията, ползата от озоновия слой или от Слънцето. Просто директно може да я причислим към чудесата на природата. Всички знаем забавни цитати от нейните романи и ухилени си ги рецитираме при всеки удобен случай.

С Роня обаче работата е по-друга. Драмата не е чак толкова сериозна, както при “Братята с лъвски сърца”, не ти се свива гърлото, докато четеш, но все пак има нещо, за което другите детски писатели избягват да споменават. При нея има нещо почти неуловимо, някаква трудна за казване истина, с която сме съгласни, но която не можем да обосновем. На първо време ще я кръстя свобода. Колко струва тя? Струва ли си да се изпокараш с близките си, за да имаш свобода? И това не е онази глупава американска версия, да се изнесеш от къщи като тинейджър, за да “трупаш житейски опит и да се справяш сам”. Пфу, плюя аз на този опит! Но друго се опитвах да кажа - да живееш заради лятото, докато все още то е най-важното нещо. Да прекарваш дните си в реката, да носиш храна на кучката, която се е окучила в мазето на училището, да си направиш най-майсторската прашка, за да не убиеш после нито едно врабче, защото ти сам решаваш, че “така трябва”. Да се противопоставяш на близките си, защото твоята вътрешна правда го иска. Разбира се, това са искрените и импулсивни решения на детството, но те са нужни, за да растем с открити сърца и чисти умове. Да бъдем щастливи и доволни от живота още от сутринта.

"В днешно време не се излиза на глава с децата. Правят си каквото си знаят и не ти остава друго, освен да свикнеш. Но не е лесно!"

Вертеп - Емил Зола

Преди все съм си представял, че произведенията на класика Зола се четат само от бабки със слабост към неколкочасови клюкарски маратони, които следобед ходят на гости на други такива бабки и се черпят с кафе и локумки или в краен случай сладко от вишни в малки чинийчета. Също и от млади госпожици в гимназиална възраст с черен молив около очите, които след 50 години ще ходят следобед на кафе и сладко. Като кажеш “Аа, Зола ли?” е някак авторитетно, после имаш право спокойно да попълваш “Нана” в кръстословиците, защото можеш да обясниш коя е тя и какви са и били проблемите, а не да го предъвкваш тихомълком сред останалите пастирски жерави и опери от Цумпе.

Любимото занимание на Зола се оказа да описва може би излишно натурално как някой с надежди за светъл живот пропада и затъва финансово, морално и всякак. Ако човекът си е бил отрепка и продължи да се “развива” в тази посока, никому няма да е интересен - няма клюки, няма сплетни. Обаче всеки който се е опитал да живее почтено и после е фалирал, семейството му се е разпаднало и е приключил из вертепите, е достоен за височайшето му внимание в рамките на поне 400 страници. Пиянството и развратът на гладачките и тенекеджиите в Париж – ах, колко забавно! Вестниците “Шок” и “Уикенд”, ама без картинките…

Ужасна книга, по-гнусно нещо не може да си представи човек. Героите са едни жалки, лакоми, пипкави, самовлюбени, нищи дребнави хора. За тях никога не можеш да кажеш с умиление: “Милите нещастници!”, както например би отивало на стайнбековите нещастници от Салинас. Защото тези са откровено гадни.

Извратеното мрънкане на Зола ми се стори удивително постоянно и настойчиво. Почудих се защо някой толкова би настоявал да “разобличава” греховете на другите и помията, в която живеят и мрат. Какви ли пък са били неговите проблеми? Защото не мога да приема, че човекът си е нормален и просто се упражнява в такива гнусни похвати в рамките на 20 свои книги, да кажем. Е, Уикипедията внесе малко светлина. Най-лошите ми предположения не можаха да се сбъднат, само защото Зола всъщност е бил още по-зле.

П.п. Голяма кочина е бил Париж преди два века, еей! А “Вертеп” се оказа името на една от по-долните парижки кръчми по онова време.

Гордост и предразсъдъци – Джейн Остин

Като всеки човек, и аз си имам любими теми, разни заклинания, които си повтарям редовно. Едно от тях е, че много се впечатлявам от случайни наглед съвпадения.

Книгата е великолепна. (Това може би значи “много хубава” – “велико лепа”.) Историята, стила, героите – всичко. Просто не си спомням откога не съм чел толкова качествена работа.

“Гордост и предразсъдъци” масово се смята за викториански чик-лит и се представя като такава в многото екранизации, което е в голяма нейна вреда. Което, разбира се, не пречи нашият екземпляр на книгата вкъщи да е изчетен от всички момичета и жени във фамилията, поради което ъгълчетата на страниците вече не са прави ъгли, а са приели някаква неопределена овална форма, изтъркани от прелистване.

Много ценни неща има вътре и то, описани в детайли. Провинциалните нрави, пари и липси, бракове по сметка, суета, общуване между млади хора за женене, хорска глупост и благородство. Много земен, много нормален роман. И за разлика от шекспировите творби, в които недоразуменията са основен нелеп двигател за скалъпеното действие, тук недоразуменията са естествени, преодоляват се по най-естествения възможен начин и историята пак остава забавна.

Може би повечето хора знаят, но аз все пак да си кажа. Историята е за конфликта между енергичната мис Елизабет, която обича да си прави генерални изводи за хората от случайни факти, и горделивия смотаняк мистър Дарси, който конфликт най-естествено завършва с годеж. (Няма нищо общо с латино-сериалите, на които на пръв поглед може да заприлича.)

Мистър Дарси - смешно, но точно като него се чувствам в момента, а и от много време насам. А пък майтапите на мистър Бенет направо ми скриваха топката!:) Много любим, още повече, че се сещам за познати чички, които се изразяват така! Изобщо, аз май всичките герои ги познавам лично.:)

Странни работи. Книгата е писана 1796-1797 (авторката е била май на 21 години) и никога няма да познаете под какво загалавие - “Първи впечатления”. (Остава тайното и никому неизвестно продължение да се е казвало "От последно прочетеното".;) Една от първите романтични комедии, което пък никой не ми беше споменал. Това е една много смешна книга. В смисъла на много забавна, а не на жалка. И леко съжалявам, дето ми идват толкова малко думи за възхвала.

Авторката за мистър Колинс
И макар да беше завършил университет, съблюдавал бе единствено учението, без да си създаде там ни едно полезно запознанство.
Лейди де Бърг
Мистър Колинс, трябва да се ожените. … заради себе си погрижете се да е жена дейна, жена полезна, да не е разглезена и да умее да направи много нещо с малко пари.
Елизабет
Колкото опознавам света, толкова повече ме разочарова.
Джейн
Защо да искаме един жизнерадостен млад мъж да е все сдържан и предпазлив? Най-често нашата суетност ни измамва. Жената си мисли, че да я харесват, означава непременно да я обичат.
Мистър Бенет
Кой, ти ли да отидеш в Брайтън! Пари да ми дават, не бих те пуснал и на двайсет мили от там! Не, не, Кити, най-сетне се научих да бъда предпазлив и ти ще го почувстваш. От днес нататък в тази къща офицер няма да припари, нито тук, нито в селото. Никакво излизане от къщи, докато не докажеш, че си прекарала полезно поне десет минути всеки ден!
Кити повярва на заплахите и се обля в сълзи.
- Хайде, хайде, не се отчайвай – каза баща и – Ако слушаш десет години, на десетата ще те заведа на военен парад.

Пътят към София - Стефан Дичев

Разкошен роман. Старомоден, но с говор, картина и действие. Започнах да чета книгата през зимата, когато вървеше филмът по телевизията. Завърших я за трети март. Няколко впечатления извън фактологията на Освобождението:

"Вятърът съвсем бе измел небето, клоните на ореха неподвижно светлееха." Може би ще се хареса само на хората, които са живели по ветровити места, склонни да оценят временното затишие, или са поглеждали нощно време през прозореца към ореха пред къщата. :)

"...нейната камериерка Дилайла, суха и грозна като смъртта шотландка, оставена й в наследство от втория й мъж." Не е ли на висотата на "обрамчената с телена рамка тафтена козирка на старата госпожица Мишоно, която би отблъснала дори ангела на милосърдието"? Към края авторът сам споменава Балзак.

"Майката на Андреа цепеше подпалки, а малкият Славейко й помагаше да ги събира." - без съмнения върху историческата достоверност. :)

"С непохватна бързина тя облече пътническия си костюм, натъпка в чантата малко бельо, пешкир, две-три скъпоценности, които можеха да им послужат, сложи дневничето си, майчината снимка, неговото писмо, отвори внимателно прозореца и погледна." Намират се и от онези художествени пресъздавания и реплики, запазени за любовните романи. "О, Андреа!"

Андреа е пияница, скандалджия и женкар. Учител по професия, по призвание - авантюрист. В следствие се оказва пътешественик, революционер и освободител. Той е най-малкият от тримата братя Будинови. Най-големият - Климент - е завършил медицина в Петербург, отдаден на професията (вади заседнали кокали от гърла без заплащане), а в свободното време агент на руското разузнаване. Средният брат Коста помага в търговията на баща си, гледа си семейството ("Защо не спиш, Славейче?") и приспива детето с приказки за Крали Марко.

Тримата, техните роднини, приятели и врагове са така събирателно типизирани, че могат да се поместят в програмата по литература за първи срок на десетокласници. Оценка отличен шест. Продължение за любознателните:

• Лекар от чужбина - "Търновската царица", Емилиян Станев
• Житейският избор на двайсет годишните - "На завой", Димитър Талев
• Стари софийски места и сгради - "Тристахилядна София и аз между двете войни", Драган Тенев

И да помнят старите cофиянци, че родът им е от Копривщица. ;)

Свята лъжа - Александър Куприн

Какво е общото между Куприн и шайката видни писатели Набоков, Толстой, Чехов и Киплинг? Ето това: Владимир Набоков нарича Куприн „руският Киплинг“ заради историите му за пътешественици-изследователи, а Толстой пък го провъзгласява за достоен приемник на Чехов.

И наистина в началото на томчето почти неизменно тъжните му разкази създават някакво чеховско впечатление, но при повече внимаване и доста се различават. Не са толкова кратки, в тях има повече размишления, повече вътрешни диалози на различните герои. И тези размисли, макар и много вярни и автентични, понякога носят отпечатък на нещо писано усърдно, с много хвърлени усилия, и им се губи лекотата и натуралността на Чехов, който е разбираем от първи прочит и от всички. И още един грях има, който го различава от Чехов – понякога се изкушава и пише весело.;)
Като цяло обича истории за подигравка, разминаване и недоразумения, защото те са в пъти по-често срещани от тези, в които търсещите намират, старателните успяват, борещите се побеждават. Разказите му започват оптимистично и много красиво, което автоматично поражда подозрения и тягостно чувство за някаква предстояща, нелепа, но и неизбежна беда.
А „Свята лъжа“ е името само на един от разказите в сборника, който лично аз не препоръчвам като най-представителен. По-добре е да се започне с „Молох“, „Армейски прапоршчик“, „Изумруд“, „Белият пудел“, „Барбос и Жулка“ и въобще всички за кучета, коне, лов, селски дворове, всички, в които главни действащи лица са животни.

Кратък злоб(однев)ен цитат:
„Вестниците – казваше той – не са духовна храна, ами ей така, мръсна пяна на живота-бульон, която изгребват и изхвърлят.
... А случи ли се нещо изключително важно, все ще срещнеш някого и той ще ти разкаже.“
п.п.
Препоръчвам на всички, които имат възражения към услугите на СКГТ да прочетат разказа „В трамвая“, писан през 1910г. Ако не го издават годината и автора, никога няма да познаете, че не се разказва за 2008г. Което ме подсеща – ЧНГ на всички посетители, които се явяват и почитатели на книжнината!:)

Брулени хълмове - Емили Бронте

Как да не се подмами човек да я захване, когато още на първата страница се разбира, че романът разказва за съдбата на човек с неслучайното име Хийтклиф? (Чак накрая се сетих, че нарочно беше чужденец с неизяснен произход – редовите поданици на лъва и еднорога не правят така. /Тук клатя назидателно пръст./) И аз така си казах, не ще да е случайно, а пък то какво се оказа...

Имаше и мъдри слова в книгата:
- Не бива да лежите до десет часа. Най-хубавата част от утрото си отива дълго преди тоя час. Човек, който не е свършил работа за половин ден преди десет часа, рискува да остави недовършена работата за другата половина на деня.А имаше и откровено дърводелски авторкини решения:
- Ставай, проклета идиотко, преди да съм те смазал, та да се свърши с тебе!
***
Взех някаква книга и се престорих, че чета. Щом помисли, че съм потънала в четивото, тя започна отново да плаче мълчаливо. Това, изглежда, бе любимото и развлечение в последно време. (wtf???)

Такива и други подобни изказвания ми подсилиха впечатлението, че книги като тази са духовните и технологични предшественици на сапунените сериали и норте-американската категория „чиклит“. Светът се ограничава за по-лесно до две семейства от две съседни имения и се започват едни описания на душевния мир, основно на героините, а понякога и на героите, ако се случи да са от по-лигаво-лиричен тип.
Иначе имаше и добри (за мен, защото напоследък се преориентирам полека и аз) попадения с описанието с какви занимания може да си прекарва дните младежта в селско имение без електронните глезотии на цивилизацията. Разходки из полето, катерене по дървета, езда, лов, търсене на гнездата на яребиците, разменяне на литература с комшиите, бракове със същите и други подобни. А пък ако си имаха горките и езеро с гора и планина наоколо, щеше да им е още по-весело...

И един съвет – ако авторката не се беше занимавала с лигавото бръщолевене на женските персонажи, (изключая прислужницата Елен Дийн) книгата щеше да има още две достойнства – краткост и читаемост без лекарства против морзка болез.
Като цяло не е лошо да се прочете, но не бива и излишно да се бърза. Подходяща е за приспиване, ако сте на гости в плитката провинция и библиотеката в спалнята за гости не съдържа друга литератера, освен книги по неорганична химия, селскостопанска енциклопедия, том - от А до Й, и криминални романи от Агата Кристи, които знаете наизуст.

Дворянско гнездо - Иван Тургенев

В началото щях да напиша колко е странен и муден Тургенев. После обаче се замислих (случва ми се понякога) и установих, че всъщност той си е съвсем нормален, че животът наистина е такъв, а разните “остросюжетни” фантастики, които чета и потресаващи кино трилъри-четирилъри, които свикнах да гледам, са само изключения, случайни бързеи в иначе спокойния поток на действието из що-годе познатата ни вселена.

Тургенев представя една по-мухлясала страна на руското дворянство, която не е само бързи коне, ловни кучета, беседки, самовари и млади влюбени, които си рецитират поезия на французки.
Много ме впечатли и епилога, който представяше какво се е случило осем години след описаните в романа събития. Кратката форма, младостта и кипящият живот много ясно контрастираха със същинския роман и оставяха някакво оптимистично настроение, което дори може да мине за някаква форма на хепиенд.
Приятна книга, която може да се чете месеци, без да се налага, когато я отвориш за пореден път, да се връщаш назад, за да си припомниш какво беше станало последно. Успокояваща, познавателна, а може би и поучителна. Дори смея да допусна, че би се харесала предимно на дамската част от феновете на руската класика.

п.п. Силно се надявах да ви хвана неподготвени с този автор.;)