Загадката на лабиринта - Робърт ван Хюлик

Поредната доза перипетии на съдията Ди се случва веднага след пристигането му в Ланфан, на северозападната граница на империята. Съдията моментално се сблъсква с няколко случая, разкриването на които върви едновременно с различна успеваемост и темпо.

Като начало има местен олигарх, който е узурпирал и завзел местната власт, с когото съдията се справя много бързо, дръзко и находчиво. Покрай него се очертава и нова загадъчна фигура, която е дърпала конците на олигарха, чиято личност се разкрива чак на финала. Има изчезнала девойка, убит пенсиониран и опозорил се генерал, отдавна умрял висш сановник от столицата, който е завещал на единия си син само една загадъчна картина, а всичко останало на другия. Мяркат се и разни художници, заговор на варварските уйгурски племена отвъд реката, няколко броя отровители, убийство в заключена отвътре стая, както и традиционно изпълнени присъди.

Съдията Ди отново беше прозорлив до предела на възможното. Мистичният елемент не се натрапваше, а справедливостта възтържествува. Съдията отново заплени с човечността си и терзанията си за трудните решения, които се налага да взима. Ма Жун и Цяо Тай също се разкриха в малко по-различна светлина, отколкото ги познавахме досега.

На едно място на финала съдията разсъждава, че след като е вече на 40 дали да не се оттегли в имението си, да си гледа семейството, децата как растат, земите, да пише по малко, да рисува, да прави нещата, които му доставят радост и удовлетворение. Но после си казва: ами ако всички направят така, кой ще остане да върши неприятната работа, без която не може? Кой ще пази,  разследва, обвинява и наказва?

Два пътя извеждат до Вратата на вечния живот.

Единият като червей се рие в пръстта,

вторият като дракон лети в лазурната вис.

Мечтата ми за провинциално имение с езеро, конюшни и шато, вече съдържа и лабиринт. Не знам как човек изобщо може да кара без лабиринт...

Нощният управител - Джон льо Каре

Нищо ново няма тук, това си е все същата чаровна шпионска история от 90-те за Джонатан Пайн и Ричард Онслоу Роупър, която Том Хидълстън и Хю Лори изиграха вече в два сезона за ВВС.

Книгата обаче има някои съществени предимства в моите очи, които са убягнали на едноименния сериал - сравнителна краткост, завършеност и справедлив хепиенд без фатално насилие.

За незапознатите, житейският път на младия британски нощен управител на престижен швейцарски хотел Пайн случайно се кръстосва с този оръжейният търговец и мръсник на мръсниците Роупър. След поредица от събития, оцветени и от една незаслужена смърт, Пайн решава да сътрудничи на смесена британско-американска операция и да бъде внедрен сред най-близкото обкръжение на Роупър, за да събере доказателства, достатъчни за вкарването му в затвора. За достоверност са изфабрикувани няколко нови самоличности и низ от перипетии, които да му уредят чак такова доверие от страна на Роупър. Бедата е, че търговецът има нова мацка, към която Пайн никак не е безразличен, но и това щеше да е поносима тревога, ако не беше разколът сред службите, сред чиито сътрудници има и такива които пеят, покровителстват търговеца на оръжия, бранят го, че понякога даже и го финансират. Твърде много интереси и политика, за да бъде търговията с оръжия просто бизнес.

Джон льо Каре е бил във вихъра си в началото на 90-те и не може да му се отрече колко майсторски е омесил нещата. Има разкошен набор от образи, които всички действат и взимат страна. Много внимателно са изобразени кой от тях и защо може да избере да бъде малко лош, средно лош или гиганстки злодей, като всеки ще има убедителни доводи за това, което върши. Някакъв компромис заради власт, за услуга, кариера, заради заповед от началник, за пари, за слава, като бягство от нещо, в търсене на справедливост, колкото и последното да изглежда несериозно и мекушаво. Джон льо Каре обаче успява да ни убеди и да ни продаде роман от 500 страници, в които водените от желание за справедливост, могат да бият парите. Поне тук.

Корицата е просто безидейна, а работата на коректора по някакви причини не личи до степен, че новото българско издание извиква спомени за волностите в книгоиздаването у нас през същите тези 90.

Министърът взема думата, но Гудхю вече се чувства уморен. Изглежда точно това е ефектът от злото, мисли си: уморява те.