Ранни спомени - Симеон Радев

Симеон Радев, авторът на "Строители на съвременна България", е написал тази своя кратка автобиография за младините си. Най-ранните години след рождението му в Ресен, за роднините му, за приятели и познати. После раказва за училищата, които е посещавал, и приключва със завършването му на френския лицей в Истанбул.

Авторът е имал доста шарен живот и в тази книжка непрекъснато прави препратки към други хора или събития, с които животът го е сблъсквал след това. Или които са играли важна роля в съдбините на България. Умее да разказва и е интересно да се проследи житейският му път. Впечатление ми направи и изключително високото му самочувствие, което понякога кара хората да бъдем категорични за неща, които не са непременно чак толкова верни или едностраннни. Любопитно ми беше да проследя събитията от онова време, включително борбите в Македония, а и какъв е бил Истанбул тогава.

Навярно не бих чел книгата втори път, тя и без друго и при първото четене доста ми се опъваше.

Последният ловец на делфини - Захари Карабашлиев

Мъдрост, справедливост, умереност, смелост.

Най-новата книга на Захари Карабашлиев разказва две истории - тази на съвременния сценарист, който се влюбва в отгледаната в Америка Дарина, докато издирва историята на дядо си, и тази на младия му дядо, който се бори с неправдите и бива смачкан из лагерите на тоталитарната комунистическата власт. За учудването на днешния герой да открие, че в България 50те и 60те години е имало промишлен лов на делфини, както и че дядо му е работил на такова корабче. Каква е била съдбата на дядото и резултатът от търсенията са концентрирани в самото начало на книга и в самия ѝ край. Свързващото звено между двете истории са делфините. От древността, през близкото минало, та чак до днешната безумна война на Русия в Украйна. 

Не съм от запалените фенове на Захари Карабашлиев, никога не съм търсил книгите му, но пък винаги съм ги чел на един дъх. Конкретно тази я получих като коледен подарък снощи и я прочетох за по-малко от ден. Него го харесвам като личност с ясна и категорична политическа позиция, но книгите му ме натоварват, пресищат ме с тъга.

Може би защото съм претръпнал от множество други истории за трагични човешки съдби и от страховитите издевателства, които са причинили комунистите на България, но в тази книга новата за мен трагедия, която ме разтърси и оцвети в нови нюанси всичко, бяха делфините. Тези морски хора, игриви, грижовни и мъдри, които ние сме избивали безжалостно за месо с милиони само за няколко десетилетия. 

България ще излекува раните си от комунизма, в това съм сигурен, не знам само след колко поколения и дали ще успея да го видя. Мечтая обаче и Черно море да се излекува и там пак да е пълно с игриви делфини.

1984 - Джордж Оруел

Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.

Препрочетох тази класика под формата на аудиокнига. Бяха минали поне 20 години от първия прочит и не помнех много от детайлите. Бях забравил колко е тъжна и как мъчно напредва човек, когато проследява мъките в живота на един случаен г-н Смит, който живее в тоталитарната държава Океания. Как се промива с джин "Победа" в почивките от това да фалшифицира старите вестници и книги, в които обещанията на Партията не са се изпълнили, а на всички е известно, че тя не може да греши. Помнех колко добре Оруел е описал бъдещето на Съветския съюз, за лъжите, тормоза, страха на хората. За постоянното следене, доноси, изопачаване на фактите и подменяне на историята, защото "който контролира историята, той контролира настоящето, а който контролира настоящето, той контролира бъдещето". За неистовите усилия на тоталитарната машина не само да подчини всеки жител, но и да го пречупи. Да го накара самият той да иска да бъде такъв, да не иска да се отърси от принудата, а да я желае искрено.

Удивително е колко неща от уродливата комунистическа тоталитарна система е провидял Оруел. Също така ми направи впечатление как той е писал за бъдеще, отдалечено на 36 години напред от него, и сега, макар да сме на 41 години след това бъдеще, нещата в съвременна Русия не са мръднали въобще. Хора са арестувани и лежат по затворите заради един лайк, заради коментар, заради това, че държат празен бял лист - т.е. заради мисъл. Пак, или по-точно все още, царува двумисълта. Да искаш и мислиш едно, но да говориш съвсем друго, като се автоцензурираш още на ниво мисъл.

Книгата е по британски пресилена и смела. И пак заради този риск тя успява да уцели и да предаде истинно толкова крайно изродили се форми на управление, които никой трезвомислещ човек не би допуснал, че изобщо ще просъществуват.

Събо Николов - първият българин ротарианец - Цвятко Кадийски

Тази книга е най-специалната от всички, които прочетох миналата година. Четох я даже няколко пъти, защото по стечение на обстоятелствата се оказах съучастник в създаването ѝ. Вероятно вече съм надул ушите на всички близки и приятели с истории за Събо, но житието му се оказа толкова интересно и важно, че май нямам право да спирам, повече хора трябва да научат за него.

Това е биографична книга за живота на едно панагюрче, родено 1870 година, което на младини заминава да си търси късмета в Америка, където се замогва с упорит труд, става първият българин, който членува в Ротари клуб, и накрая оставя в завещанието си определена сума за панагюрската болница, лихвите от която и до днес редовно ѝ се изплащат. Това последното изречение в различни варианти съвсем до скоро беше основната информация, която се знаеше за този човек у нас. Да, в панагюрските вестници и в ротарианската преса е писано повече, но при всички случаи в рамките на една статия. Затова в началото на миналата година инициирах мащабно търсене и събиране на повече данни за живота на Събо Николов, които редовно предоставях на автора на книгата Цвятко Кадийски, с когото имахме своеобразно състезание кой ще открие в американските архиви по-нови и по-интересни неща за Събо. От първоначалната идея за брошура се стигна до истинска книга, а информацията от Америка не секваше...

Е, вече книгата е факт като издание на Ротари клуб - Панагюрище и няколкото представяния пред публика предизвикаха явен интерес, който според мен доказва теорията ми, че Събо Николов е един от най-забележителните панагюрци за времето си, ако не и най-успелият.

Съвсем накратко защо.

Събо Николов Червенушев е роден през 1870 година в Панагюрище. Оцелява някак в мизерията около Априлското въстание и Руско-турската война, но шансът му да се измъкне и справя малко по-добре в живота идва благодарение на евангелистките пастори Марш и Слийпър, на които е прислужник първо в Пловдив, а след това и в Самоков. При заминаването си за Америка през 1887 година последният го взима със себе си на борда на кораба "Етрурия", за да започне нов и много по-различен живот в родния град на пастора Устър, Масачузец. Там Събо започва да работи (блъска като вол) и да учи вечерно, защото макар да няма никакво образование, бързо разбира, че то е истинският шанст за просперитет. Така завършва Устърската академия с пари на заем, след това веднага записва машиностроене в Устърския политехнически институт (едно от най-старите висши технически учебни заведения), където успешно се дипломира през 1897 година. Започва работа, сменя различни фирми, през 1899 година се жени за детската учителка Грейс Дърфи (пряка потомка по една линия на пилигримите от "Мейфлауър" и по друга на един от борците от Американската революция) и двамата се местят в родното ѝ градче Пътнам, Кънектикът, където заедно прекарват следващия половин век. Следва шеметната кариера на Събо, който открива в съдружие собствена компания, на която става вицепрезидет, и която компания "Лийланд-Гифърд" се превръща в един от колосите на американското машиностроене. Купува леярна, създава летище, превръща се в банков директор, става попечител на училища и университети, дарител на църкви и болници, създава първото радио в града, дарява терени, средства и лични усилия, както на града, така и на всеки, който се бори за нещо, но малко не му достига, за да успее. Създава стипендии за талантливи ученици и за българи, които искат да следват в САЩ. Пътува по целия свят с кораби, кръстосва на длъж и на шир целите Щати с кола, запален шофьор и личен приятел с Хенри Лийланд - авторът на марките Олдсмобил, Кадилак и Линкълн. В имението му редовно се организират благотворителни приеми или гостуват посланици, индустриалци, политици, както и небезизвестната мис Елън Стоун, която е първата му учителка в България, дала му двата долара, които са целият му капитал, когато заминава за Америка. И още, и още...

Когато се захванах с издирвателската дейност за живота му, преобладаваше любопитството ми. Сега то още е тук, но се прибави и едно важно убеждение - примерът на добрите хора трябва да се знае, не трябва да остава забравен. Тези, които със собствен труд и упоритост са постигнали страшно много, като не са го задържали за себе си, а всеотдайно са помагали на другите, трябва да бъдат споменавани с надеждата, че ще има и други като тях.

Рана - Захари Карабашлиев

Получих книгата като подарък, без да съм я търсил. Междувременно се оказа, че тя е спечелила наградата "Роман на годината", което не ме учудва. Припомних си защо харесвам как пише Захари Карабашлиев и какви интересни образи на интелектуалци създава. Колко достоверна изглежда войната му, а грижите и разговорите му с малко дете - не чак толкова. Направи ми впечатление как по някои неща сюжетът наподобява "На западния фронт нищо ново" - младежът, който е натъпкан до козирката с идеализъм и патриотични чувства от обаятелен преподавател. Бърза да отиде на фронта, пада още при първата битка. 

Подсети ме и защо отбягвам да чета български автори - основно заради фиксацията им към миналото. Да, то е интересно и важно, и Тракия, и Добруджа са, но не съм убеден, че България и аз имаме нужда от все повече минало. Защо не пробваме за разнообразие да се съсредоточим върху настоящето, в което всички живеем в момента, или пък върху бъдещето, което ще стане настояще още утре? Те са истински или ще бъдат, а миналото е само една тъжна проекция на ума. Него сега го няма и никога повече няма да го има.

Книгата е доста добра и за нея много ще се говори.

Глина - Виктория Бешлийска

Дебютният роман на Виктория Бешлийска "Глина" през последните години доби огромна за българските мащаби слава. Това заглавие и характерната му слънчева корица ще ги видите не само в книжарниците, а и по супермаркети, бензиностанции, навред. За мен това е безспорно доказателство за успех - максимално много хора са се поинтересували и са пожелали да прочетат книгата.

В романа личи характерната за дебюти страст, желанието да споделиш всичко вълшебно, което си открил, което те е вдъхновило и е накарало душата ти да прелива. Това, което те окрилява да напишеш 368 страници, които си препълнил с любов към думите. Българските думи, старите думи, турцизмите, диалектните, ярките думи, които са богатство сами по себе си и извикват други образи, не делнични или обикновени. Тази страст към думите, или както Георги Господинов го нарече - чудото на езика, за мен беше най-впечатляващото и най-силното нещо в романа. Не можах да не отдам дължимото уважение към авторката, която е хвърлила толкова труд в желанието си да ни покаже защо толкова обича думите. Книгата буквално прелива от разни позабравени понятия, които често да дадени под линия или в речника накрая. Термини за занаяти, инструменти, домакински пособия, обичаи, митични образи или най-общо неща от бита на миналите векове, които отдавна са изпаднали от езика на днешното съвремие. И Виктория Бешлийска ги е съживила, настроила е апарата за езиково реанимиране на максимална стойност и ни е шибнала с цялата мощ на думите.

По силата на навика, макар и отслабнал от последните месеци на нечетене, не можах да не направя сравнение с книгите, които досега са ме грабвали и са ме оставяли без дъх. Защото тази не беше от тях. Четох я на почивки, продължително и с усилия. Самата история, маниерът на разказване и случката вътре беше такава, че не предполагаше да ми допадне особено - грънчари, овчари, знахари, любови. Тя не е за моя вкус. Изглеждаше ми леко суха в началото и мелодраматична след това, когато действието се забърза и драматичните събития зачестиха. Някой ми каза, че това е женска книга, и колкото и да може да се коментира или критикува политкоректността на такова изказване, вероятно най-малкото подсказва, че повечето от харесалите я до степен, че да я препоръчат някому или да си купят следващия роман на авторката, са жени. И това също е ок, не може всички да четем само кръвопролитни криминалета.

Устоите на Земята. Том 2 - Кен Фолет

Във втория том сагата за строителя на катедрали Том, приор Филип и техните близки достигна зрялата си възраст. Премеждията и спънките на монаха продължаваха да никнат, а той продължаваше да изобретява решения. Очаквано изворите на всички мерзости и нещастия бяха Уилям Хамли и епископа, но приорът не се даваше и оказваше солиден отпор, а строителството на катедралата продължаваше. Някои от опасностите имаха фатален край за участниците и в крайна сметка лентата за откриването на катедралата я рязаха други хора, което и може да се очаква от произведение, развиващо се в рамките на няколко десетилетия. В хода заобичахме нови герои, с нови семейства, сваляхме и възкачвахме владетели, а правдата успя да намери начин и да възтържествува. Упоритите се издигаха, разделените се събираха, сираците научиха кои са били родителите им, а злодеите не само, че си получиха заслуженото, ами и някои от тях искрено се разкаяха.

Незапознатият читател може да се усъмни какво толкова интересно може да има в черковна сага за английско градче от 12ти век. Бавното темпо и чуждите на нашето съвремие проблеми може да изглеждат безинтересни и непривлекателни. От друга страна обаче причините за всичко и човешките реакции и отношения винаги са били едни и същи. Правдата винаги е страдала от силата. И винаги доброто се е отплащало.

Устоите на Земята - Кен Фолет

Един адаш, с когото скоро и неочаквано открих сходни литературни вкусове, безапелационно ме закле да зарязвам всичко и да почвам "Устоите на Земята" и да не се излагам повече с непознаването на творчеството на Кен Фолет. Както вероятно знае шепата читатели на този скромен блог, аз не си падам особено много по историята. Пред ровенето в минали работи от сърце предпочитам спекулирането с бъдещи. Обаче бях дал дума и започнах предпазливо първия том от Устоите.

В него проследяваме няколко различни герои от един и същ район в средновековна Англия. Действието върви бавно, но в смисъла на спокойно и равномерно, както вероятно е текъл животът тогава, но не и мудно, защото постоянно с някой от героите се случва нещо съдбоносно. Основните са Том Строителя, който обикаля селата без работа, но пък с гладни деца, ту с жена, ту без, а мечтата му е да построи катедрала, и монахът Филип, който е малко по-буден и макар да не го търси сам, кариерното му развитие е неочаквано бурно. Постепенно в картината се включват и други персонажи, нишките на животите им се пресичат и все повече заплитат. Интриги за власт, църковна и светска, плътски страсти, младежки трепети, семейни войни, манастирски живот. 

За мен основният интерес беше в съдбата на катедралата и тази на изоставеното в самото начало на книгата бебе. Ще има ли катедрала в крайна сметка, как, кога, с какви трудности? Що за човек ще произлезе от това бебе?

Книгата се чете бързо и с голямо желание се преминава към следващия том, проверено е. Има и съвсем прясно ново издание.

Хлапетата дойдоха рано за бесенето.

***

В единия край на къщата, оттатък салона, щеше да има малка спалня. На това държаха графските дъщери в днешно време - бяха твърде нежни, за да спят в общо помещение с мъжете, слугините и ловните псета.

***

Кухнята щеше да е отделна пристройка. Всяка кухня рано или късно се запалваше и нищо не можеше да се направи, освен да се построи настрана от всичко друго, а стопаните да се примирят с поизстиналата храна.

***

Трябваше хора да се убеждават, имот да се управлява, пари да се намерят. Беше работа за някоя мъдра глава.

***

Старият монах като че ли обичаше Филип, но и беше притеснен от него, като баща, чийто син е бил на война и се е върнал у дома с препасан меч и леко опасен поглед в очите.

***

Когато усетиш, че предстои да ти откажат, заложи на отлагането.

***

Всеизвестно беше, че кралете ставаха благочестиви на старини. Стивън беше млад.

Приключенията на Хъкълбери Фин – Марк Твен

Това е една много приятна, не особено детска и въпреки това познавателна, възпитателна и весела книга. Не всеки ден подобно бижу може да попадне в ръцете на читателя-ценител. Със сигурност романът е много богат - като език, с много внушения, житейски ситуации, слоеве, които да доставят радост на различните типове почитатели на марктвеновия хумор. 

Приключенията на едно избягало момче, което предпочита да кара сал с избягал негър надолу по реката, да лови риба, да пушат лули от царевични кочани и да си разправят истории, да помагат на едни и да бягат от други, да опознават цялата шарена пасмина, която се носи напред-назад покрай тях. Ако мислиш бързо и умееш да лъжеш, може доста да се позабавляваш. Може да изкараш пари, може да те намажат с катран и овалят в перушина, а може и директно да те гръмнат. Бях забравил колко време беше отделено на премеждията с краля и херцога, както и сложнотията на плановете на оня лигльо Том Сойер за освобождаването на пленника. Ей, весел живот!:) 

Представен от гледната точка на тинейджъра-сирак Хък Фин, романът предлага гледка от американския юг по Мисисипи, където калпавите момчета с въображение имат предостатъчен терен, на който да се развихрят. Трябва да сте наясно също, че през 1885г., когато е писана книгата, робството в Америка все още е било нещо нормално, и бягството на негъра Джим изобщо не е било безобидна работа. 

Това е една от любимите ми книги – сериозна, мъжка, която би се харесала, както на по-млади, така и на по-стари момчета, стига да имат принципи и да си държат на думата. Пък дори и понякога да взимат разни неща „назаем“, когато никой не ги гледа.

Гепардът – Джузепе ди Лампедуза

1860, Сицилия. Из целия Апенински полуостров се вихри нещо като революция, която ще доведе до създаването на нова държава - Италия. Историята разказва за усещанията от този период на старата аристокрация в лицето на сицилианския принц Фабрицио Салина. Умишлено не казвам събития, защото духът на текста е такъв, че не случващото се е важно, а какво извиква то в ума на дона. Лятото и есента на една бунтовна година, а може би и на един живот, които пристигат с нагласата за бурни промени, но в крайна сметка всичко май ще си остане постарому. Някои обществени слоеве леко ще се поразместят, някой и друг добре пресметнат брак и отново парите ще са в правилните ръце. Ако ли пък някой толкова е закопнял за титли, благородници се създават за има-няма три поколения, казва дон Фабрицио.

Приятно е да се чете или слуша такъв роман, защото не те ангажира да внимаваш във всяка дума. Не случващото се е важно, а как е казано. Защо сицилианците са такива, какво е хубавото на тази бедна, суха земя? Изчерпана ли е апатичната аристокрация, има ли още смисъл от духовенството, достатъчна ли е свежата кръв на новобогаташите и бандитите да тласне новата държава към светли бъднини? Образи на стари замъци като Донафугата, с пусти и прашни стаи, ловни кучета, сутрешни излети с пушките, цяла отминаваща епоха.

Романът е пропит едно особено усещане за благородническа увереност и стил. Независимо от средата, времето или обстоятелствата. Още по-малко пък от хората. Така пише и разсъждава само човек, който е дотолкова наясно с превъзходството си, че и през ум не му минава да се засяга или изпитва нужда да доказва каквото и да е комуто и да е. 

Романът излиза близо век след началото на събитията в него и година след смъртта на автора, а малко по-късно по книгата се появява и доста популярен филм с Бърт Ланкастър, Клаудия Кардинале и Ален Делон.

Аудиокнигата любезно чете Корнелия Венева, която влага такова познаване на текста и топло чувство при прочитането му, че издига нивото и стила на Джузепе ди Лампедуза на още по-изискана висота. Умелото боравене с езиците и с възможностите на собствения глас са за пример, а едва забележимата особеност на произнасяното „с“, добавя още капка акустичен чар.

Синовете се раждат за бащите, а не за да тичат подир фустите.
***
Любовта. Разбира се, любовта. Пламък за една година, пепел за трийсет.

Свидетелства за прехода. 1989 - 1999 - Иван Костов

Книгата нашумя доста и доста се изказа и изписа за нея, кое заради автора, кое заради коментираните период и участници. Две неща в нея вероятно се открояват най-общо - икономическата страна на случилото се, където авторът е в ролята си на експерт, разполагащ с информация от кухнята, и обществено-политическата, в която си роля отстъпва доста повече като политически лидер.

Книги като тази са нужни и ценни, макар да са обречени да бъдат прочетени от минимална част от обществото. Обемът, сухата фактология и мъчителните спомени за онези изстрадани за повечето българи времена няма никога да я превърнат в любимо четиво. Но тя е важна, защото, както се цитира вътре, "само истината ще ни направи свободни". А истината за този период (книгата привежда над 600 достоверни и лесно проверими източника на цитираните и коментирани факти) съзнателно и тенденциозно беше подменяна от заинтересованите БКП/ДС/сие заради изключително користни цели.

Прочетете я, независимо дали сте от поколението, родено след 1989, или сте заварили нещо от онзи престъпен режим. И в двата случая има голям шанс да откриете или да си припомните важни истини за хора и организации, които за жалост още се подвизават из обществената сцена и претендират най-малкото за вниманието ви, доста вероятно за парите ви, а като нищо и за бъдещето ви. Ако следваме предложената вътре аналогия, имаме да извървим още 10 години лутане през пустинята в посока към обетованата земя, преди да е измрял и последният роб. Само че може да се окаже, че за тези векове от мойсеевото време досега средната продължителност на живота доста се е удължила, а начините на робите да предават робското у наследниците си, са се развили.

БСП искаха коалиция със СДС , за да ограничат щетите от реформите върху себе си, ги прехвърлят върху нас.
***
Икономиката на страната буксуваше още от 80-те като създаваше ненужна, без реализация продукция. 
***
БСП имаше единна цел. Така да направи прехода, че да преобразува, но напълно да запази властовите си позиции в обществото, в държавата и в българската икономика. БСП/БКП отлично съзнаваха цената на прехода и нямаха никакво намерение да я платят. Бяха избрали да я плати СДС.
***
Ние от СДС също направихме компромис на 4 февруари. Него го разбират малцина, а той може да се види в изказванията на КСНС. Дадохме възможност на БСП на излезе мирно от властта, преди да е понесла цялата вина за повторната национална катастрофа. Съгласихме се да поемем към предсрочни избори преди разпадането на БСП. Съгласихме се на компромис, преди на редовите социалисти да им е станало "безпощадно ясно" какво е причинило на страната ръководството на тяхната партия. Преди избирателите да видят с очите си щетите от повторния фалит и пълна изолация на страната. Ако някой сега се пита какви щяха да бъдат тези щети, нека види какво се случи във Венецуела при управлението на Николас Мадуро след катастрофата, причинена от предишния президент Уго Чавес. Същото щеше да стане и в България, ако Николай Добрев беше опитал да управлява катастрофата, причинена от Любен Беров и Жан Виденов.
***
Позволихме на БСП мирно да слезе от властта. Затова е прав Иван Иванов, когато казва, че ние платихме само част от цената и затова получихме само част от реформите.
***
Защо се провалихме срещу номенклатурата?
На Демократичните сили бе необходим лидер с други качества, не с моите, за да води успешна война срещу номенклатурата на БКП и ДС.

Преди да се родя - Ивайло Петров

"Преди да се родя" е изключително четиво! Нестандартно, кратко, толкова забавно, че отвътре почва да те напира и да не ти стига да се смееш сам, ами искаш и да ги преразказваш тия семейни селски перипетии от времето преди да се е бил родил авторът. Как баба му и дядо му решили да женят баща му, защо в тяхното село никоя не го искала, как се стигнало до булка от съседното Могиларово и защо точно тази. Как го пременили с чужди кожух и калпак, за да се представи по-добре при преговорите, за щедрия бой с железен бастун, който изял, как го помислили за умрял, за обърканите при последвалата кражба булки, за професионалните уреждачи на бракове, за бесовете на чичо му Мартин, за размирната Добруджа. 

Смята се, че самоиронията е сред най-изисканите, благородни и трудни за овладяване оръжия на хумориста. Ако съдим с този аршин, трябва да знаете, че Йвайло Петров трябва да е бил минимум олимпийски шампион в категорията.

Вероятно каквото и хвалебствие да се каже за Ивайло Петров, все ще е малко. Образът му чисто визуално на мен ми е труден за запомняне, но за сметка на това историите му са от толкова високо качество, че прогарят местата си в ума ми и се настаняват там завинаги.

Със сигурност може още много да се похвалят както авторът, така и книгата, но ако отговорим на забързаното днешно време в само четири думи, те ще са: непременно прочетете тази книга!

Чамкория. Том 2 - Милен Русков

Едно ми направи впечатление - не пише книгата да има редактор. Има автор, художник, коректор, издателство. Аз не знам това добре ли е, зле ли е, но ми се струва, че така авторът, който и да е той, може да изпадне в пристъп на самодостатъчност и да започне да ги пише едни, каквито би ги чела от кора до кора само майка му, един вид. Понякога не е хептен лошо човек да го надзирават и направляват лекичко, особено когато се е обърнал към публиката.

А иначе книгата продължава да е съсредоточена върху размислите на героя-шофьор и да се развива предимно в неговата глава. Кое е добро, кое - зло, коя политика е хубава и коя - не, кой човек е читав и кой не е, коя стока е качествена, коя фирма е благонадеждна, разни леко отвлечени размисли на един опърпан битов философ от градски тип със средно образование от Механото. Няма справедлива кауза, няма интересни герои, действието е скромно, а диалозите забавляват тук-там. 

Поуката би могла да бъде да не се забъркваме с криминални дейности и личности.

Дано Милен Русков спре да пише за известно време, та да му се натрупа пак малко вдъхновение, защото ако нивото на интересност в книгите му продължи да върви така, аз трета негова книга не бих чел.

Мале, прост народ девически! У главата нема никой! Само южният ветър духа там!
***
Живей с лекота и в покой!
***
Добре че мъжете са толкова глупави, особено на млади години, иначе как щеха да живеят жените, немам представа!
***
Български интелигент и петолевка са едно и също нещо. Можеш да си купиш интелигент за пет лева. Българският интелигент е много продажен и много евтин. Това е така, понеже той всъщност нищо полезно не може да прави. 

Чернобилска молитва. Хроники от бъдещето – Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич получи Нобеловата награда за литература през 2015. Произходът ѝ е белоруско-украински и тя познава прекрасно местата и хората, които са били засегнати от аварията в Чернобил. Книгата представлява разговори с тези хора - над 500 души.

Когато авторката получи наградата си и вестник „Дневник“ пуснаха кратък откъс, бях много силно впечатлен и решително се разтърсих, но книгата се намираше само в оригинал. Прежалих се, изтеглих я и зачетох. Бавно, борейки се с непривичния език и кошмара на събитията. За 14-те дни живот на първите притекли се да гасят авариралата АЕЦ, изпратени там, без да получат никаква информация или предпазни средства. Трагедиите на жертвите и още повече на тези, които са оцелели. Загуби, разруха, заболявания, счупени съдби.

Така я карах близо две години, докато днес случайно не видях, че книгата е излязла и на български (издателство „Парадокс“), но аз вече просто нямам сили да чета за трагедиите на войничетата, пожарникарите, вдовиците им, малформациите на сираците им, на всички изселени. Не мога повече и преустановявам, последната част ще остане недочетена. Може би за някои книги така е по-добре.

Още за книгата има при Паула, представителни откъси - в блога на dorichela, а за други неща от авторката има в блога Библиотеката. 

„Вдигнаха полка ни по тревога… Пътувахме дълго. Никой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Белоруската гара ни съобщиха направлението ни. Един, май от Ленинград, се възпротиви: „Искам да живея.“ Заплашиха го с трибунал. Командирът ни така и каза пред строя: „Или в затвора, или разстрел.“ Аз чувствах по друг начин. Всички наопаки. Исках нещо героично. Да изпитам характера си. Може би е било детински порив? Бяхме събрани момчета от всички краища на Съветския съюз. Руснаци, украинци, казаци, арменци… Беше тревожно и някак забавно. Е, докараха ни… Докараха ни до самата гара. Дадоха ни по един бял халат и бяла шапка. Марлени маски. Прочиствахме района. Един ден стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопата. На тези, които се качваха горе, им викаха „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката се побъркваше. А ние работехме. Понякога от ушите, от носовете ни потичаше кръв. Гърлото драска. Очите болят. В ушите постоянно кънти монотонен звук. Пиеше ни се, а апетит нямахме. Забранени бяха физзарядките, за да не дишаме напразно радиация, а на работа ни караха в каросериите на открити камиони. Но добре работехме. И много се гордеехме с това…“

***

„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или любовта? Или това е едно и също… За какво?

…Бяхме се оженили неотдавна. Още ходехме по улицата и се държахме за ръка, даже и когато влизахме в магазина. Винаги заедно. Казвах му: „Обичам те“. Но още не знаех колко го обичам… Не си представях… Живеехме в общежитието на пожарната команда, където той служеше. На втория етаж. Там още три млади семейства, за всички една кухня. А долу, на първия етаж, стояха автомобилите. Червени пожарни автомобили. Това беше работата му. Аз винаги съм в курс: къде е, какво става с него? Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя. „Затваряй и лягай да спиш. В централата има пожар. Скоро ще се върна.“

Седем часа… В седем часа ми предадоха, че е в болницата. Хукнах, но болницата вече беше обградена от милиция, никого не пускаха. Милиционерите крещяха: не се приближавайте. Не само аз, бяха дотичали всички жени, чиито мъже през тази нощ бяха се оказали в централата. Хвърлих се да търся моя позната, тя работеше като лекарка в тази болница. Хванах я за халата, когато излизаше от колата: „Пусни ме вътре!“ „Не мога! Той е зле. Те всички са зле.“ Държа я: „Само да погледна.“ „Добре, – вика, – да тичаме тогава. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го. Целият отекъл, подул се… Очите почти не се виждат… „Мляко трябва. Много мляко! – каза ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра“. – „Но той не пие мляко“. – „Сега ще пие“. Много лекари, сестри, особено санитарките от тази болница, след време ще заболеят. Ще умрат. Но тогава никой не знаеше това…

Чамкория. Том 1 - Милен Русков

Да, знам. Поддадох се на шума, модата, обещанията. Не ме съдете прекалено строго. Ама пък от друга страна по произведенията на колко нови български автори се правят веднага и филми?

"Чамкория" засега е една книга, разделена на два тома. Засега, защото чух слухове, че щяла да бъде преработвана. Затова не може да прочетеш само единия том и да разбереш какво се случва накрая, защото историята си е една и тя е кратка и не особено специална - един шоп кара рейс от София за Боровец и коментира през личните си поглед и преживелици актуалните събития от 1925-та година. Толкова, останалите 350 страници от първия том отново са авторови размишления, прекарани през шопската призма. Защо отново ли? Ми защото то и във Възвишение си беше де факто същото, с разликата, че там беше смешен езикът, имаше справедлива национална кауза и въобще светлина и съпричастност. Докато в "Чамкория" тези работи отсъстват, а бабешкият маниер на предаване на събитията си е все същият, да ме прощава бачо Милен за израза. Да, в някой епизодичен случай може и да е интересно какво си е помислил един шофьор на рейс за политиката, управлението, финансите или каквото и да е, но в обем от ДВА ТОМА мен като цяло не ме е... интересува особено! И то барем псувните му да беха интересни, а то тоя път никаква фраза, дето да я запомниш. Чак се чудя за аргументи защо изобщо да го започвам втория том, освен да науча какво ще стане накрая с бай Славе и Джина.

Разбира се, горното е само едната страна. Като всеки шлифован скъпоценен камък романът си има и много други страни с къде по-обективни плюсове от субективния минус по-горе. В художествена форма ми бяха припомнени и изяснени събития, които в учебника по история се предадени толкова нагъсто, че не можеш да им схванеш сента. Партии, правителства, войни, дати. А така ти става по-ясно. Има интересни герои, за които ти пука какво ще им се случи. Вярно, имената бяха в повечко, пък и все с малко и фамилия, но с малко повече внимаване може и да не се изгуби човек.

Много изследване и събиране на фактология за ония години е паднало. Не знам колко години се е готвил Милен Русков, за да разкаже тая история, но добре е попълнил и уплътнил картината. Светът му е толкова истински, че няма повече накъде, то не са имена на фирми, дружества, марки, които са примесени с общоизвестните факти примерно за атентата на комунистите в "Света Неделя" или засадата им срещу царя в Арабаконак. Не знам дали хората са говорили и са се държали така по онова време, но изглежда доста достоверно.

Мале, това млад мъж е голема простотия! Това е много просто същество!

***

Младо ли е, то е тъпо, това е положението! Може много да му чатка главата за некои неща, но пак е тъпо!

***

А ония преди изборите подкупят един, натиснат друг, и разцепят опозицията, а после с малко фокуси по бюлетините спечелват изборите. Па и всичко, що е нагаждач и кариерист, гласува за тех.  Бря, бачо Милене, за такива приказки днешната власт може и да не те бие в мазето на полицията и скоропостижно да те опакова в чувал, ама като нищо ще ти прати данъчни и прокурори, а пък жълтата ѝ преса такъв мръсен образ ще ти извае, че само най-заклетите фенки няма да те ънфолнат.

Хайдути – Николай Хайтов

Тази книга представлява сборник с истории за различни хайдути от стари времена. Историите са сглобени от Хайтов от предания, приказки, легенди, а и от по-достоверни документи, спомени на очевидци, писма и други записи. Получила се е много приятна смес от факти и легенди, която дава вероятно най-изчерпателната информация за тези хора, която да става за четене от обикновени любопитни читатели.

Книгата всъщност аз я купих и четох заради филма за Румяна войвода, който излезе миналата зима. Филмът не беше кой знае какво и не е зле да се пропусне, историята на Румяна също не запомних особено, но като повод да прочета останалите истории явно си е струвало.:) Вътре има истории за известни хайдути и за забравени такива. Някои от най-пространните и подробни даже са за хора като отец Матей Преображенски – Миткалото, които никак не се вписват в категорията хайдути. Интересни ми бяха повечето очерци – за Чавдар и неговия байрактар Лулуш, за Ангел, за капитан Петко. Интересна ми беше както историческата страна, така и разните хитринки, които са ползвали благородните народни защитници в неравната си борба с турците. Някои от тях са били истински български версии на Робин Худ, други „играели“ по на дребно и са били по-близо до значението на думата айдуци. Трети пък са били надраснали времето си и са се борили и жертвали за каузи като просвета и освобождение, за които населението още не е било узряло.

Кой помни днес, че някога София е била превземана от хайдути? Или пък онзи номер на капитан Петко с чувалите с вълна? А гайдата на Ангел или просветителските и книжовни подвизи на Очматей? Хитростите и бабаитлъка? Геройствата и предателствата на хора без потекло или друго богатство, освен буден ум и смелост. Може би не е и нужно, макар днешните ни сънародници изпитват неясни за мен сантименти към славното минало, що такива излишни предавания има даже в национален ефир. Но ако на някой случайно му се дочете, Николай Хайтов е оставил прелестен материал за запознаване срещу скромните 2лв при букинистите.

Златното божество – Роберт ван Хюлик

Млад енергичен и амбициозен съдия избира назначение в съдилище извън столицата, директно в дълбоката провинция на мястото на убития му предшественик. Първото и най-важно нещо е да открие кой, как и защо го е извършил. Ще кажете, какво толкова, в днешно време криминалета да искаш. И тук е заровено кучето, защото действието се развива през първата половина на 7-ми век в Китай. Нали си представяте на какво е приличала по това време България? О, пардон, то тогава още не е имало България. А в тази книга за фон на загадката забелязваме  още и сложна държавна структура, разделение на властите, законодателство, литература...

Убийството на предшественика на съдията Ди се оказа обвързано с някои други загадъчни събития, които нашите герои започнаха лека-полека да разплитат. Срещнахме малко привидения, известни клопки, контрабанда, плаващи по реката бардаци, още убийства, малко страст, малко повече чест, преследвания, издебвания и отзвуци от скорошната неуспешна завоевателна война в Корея. Накрая, разбира се, съдията разкри всичко и виновниците си получиха заслуженото. Невинно пострадалите пък бяха овъзмездени.

Историята има много характерен източен привкус. Това не е просто криминале, в което имената на героите са заменени с китайски. Тези персонажи мислят, разговарят и действат по онзи екзотичен начин за нас, който и сега озадачава западняците, и предполагам, че това е заслуга не само на дуото Буда&Конфуций. Много ми хареса и тази тяхна правораздавателна система, в която съдията е и следовател, и прокурор, и полицай. Има си служители, които праща да арестуват, преследват, подслушват и разузнават, а накрая решава и отсъжда сам.

След кратка справка се оказа, че съдията Ди е истинска историческа личност, която авторът Роберт ван Хюлик е използвал, за да надгради в романите си. Ще кажете, а на него пък какво му разбира главата от китайски приказки? Работата е там, че биографията на ван Хюлик (1910-1967) е не по-малко интересна от самия роман. Най-накратко човекът е забележителен холандски интелектуалец и дипломат, който е живял и работил твърде дълго из Източна Азия, за да не остане незасегнат от тамошния тип познание и отношение към света. Оказва се, че едно от хобитата му е било да се опита да напише истории в духа на традиционния китайски съдебен роман, за да изтъкне колко по-високо стои той в сравнение с евтините криминалета, които заливали пазара по негово време. Трябва да му се признае, че не просто е успял, ами е постигнал нещо изключително. Чак ми се иска веднага да започвам следващата история за съдията!

(Помощниците на съдията Ди ми звучаха като Маджун и Цял Алтай. По-лесно ми беше да ги запомня.)

Аудио книга, прочетена отново от Тъпанар Дрънкар. Благодаря му и дано да продължи да записва!:)

През джунглата на времето – Димитър Дънеков

Димитър Дънеков е инженер, работи и живее в Панагюрище, но е по-известен с книгите които пише. „През джунглата на времето“ е биографично произведение три части, излезли съответно през 2008, 2009 и 2010, което разказва за гастарбайтерството му в Ангола.

Гледано така, човек може да си каже, че това не е интересно четиво. Човекът не е известен, не го познаваме, защо да му четем биографията? Не би ли било интересно такова четиво само за децата и внуците му? По принцип да, но донякъде и не, защото тук изникват въпросите как и за какво пише той:

-          Как: Димитър Дънеков умее да разказва интересно и весело. С това нямам предвид, че всяка негова дума е смешка, а че успява да привлече и задържи интереса на читателя и има изисканите изказ и леко насмешлива гледна точка към несгодите от живота на истински английски джентълмен. Нали казват, че самоиронията е висша форма на интелект, тъй че не се съмнявайте във високите интелектуални нива на книгата.

-          За какво: Като фон на неговите приключения в комунистическа България и комунистическа Ангола ние научаваме и много неща за места, на които никога не сме били и най-вероятно няма и да бъдем, както и за времена, спомените за които доста често днес се лустросват до неузнаваемост.

С ръка на сърцето си признавам, че досега не знаех нищо за Ангола, освен безценните факти, че там се говори на португалски и е една от държавите с най-много болни от СПИН на глава от населението.

От тези страници ще си припомним за безумията на комунистическата държава, за Възродителния процес, за начините за сдобиване със заветните долари, за Корекомите, за това как може да заминеш да работиш в чужбина. За безхаберието и усвояването на едни чужди пари, които две разпадащи се държави (България и Ангола) прибират, и подхвърлят по някоя троха на изгладнели български специалисти, които да идат и да въдворяват ред някъде там в дивата Африка. За скатаването и надлъгването, за черната борса, гражданската война, оцеляването въпреки несгодите, но и без човек да оскотее и да загуби съвестта и морала си.

В заключение, това е едно приятно и познавателно четиво, към което спокойно можете да посегнете с моя препоръка.:)

Още един коментар за същата книга има тук.

Калуня–каля – Георги Божинов

Георги Божинов пише хубаво, умело, за интересни хора от помашките села Скрибеня (Сатовча), Жежла (Жижево) и Царън (Црънча) в размирните времена на 1876-та, но не ми харесва особено много за кои техни страни е подбрал да пише. Не за промените, за свободата, не за справедливостта, не. А за несигурните пътища, по които може да поеме съвестта на човека. Колко лесно започва хлъзгането по плоскостта на компромисите да вършим неща, които са в пълен противовес с каузата, заради която твърдим, че ги вършим. Може ли да вършиш несправедливости, докато се мъчиш да поправиш чужда такава? Може ли да крадеш и убиваш, за да възмездиш други, които са пострадали от същото? С правото на силата да раздаваш някаква правда там, където други насилници са злоупотребили. От моя гледна точка обаче по тоя път правилни решения няма, а само тъга и разсипия. Да виждаш в началото на романа, че там дето силата е била впрегната в продуктивен труд, от който се раждат блага и води до по-добър живот, малко по-късно същата сила вече да води до разрушения, смърт и всевъзможно човешко нещастие. Което се разлива навред и е все по-трудно да бъде спряно.

Тази книга е написана с много познаване на местата, за които разказва, на хората, на живота им, даже на тогавашния им език. Не знам дали днес някой български писател изобщо е в състояние да напише нещо толкова истинско за тези места. Георги Божинов е могъл в този единствен свой роман. Писал го е в края на 70-те години и е бил издаден през 1988, когато общественото мнение се е вълнувало от други неща като Възродителния процес, и романът е останал незабелязан. Преоткрит и преиздаден е преди две години и сега се радва на заслужено голямо внимание.

Това обаче е една доста тъжна книга. Не мога да кажа колко е велика и къде точно е мястото й в българската литература. Знам само, че е хубаво да се прочете, макар да не е задължително. Защото според мен лошото не трябва да се насърчава, да му се дава реклама и да се популяризира. То само си намира достатъчно много пътища, лоши примери има достатъчно, а аз не се чувствам длъжен да им помагам.

Ако някой се чуди на заглавието, Калуньо е името на главния герой, а каля е „калето“, огромната къща с високи дувари, която строи на фона на другите събития.

Интересен коментар на книгата можете да откриете в Литературен вестник.

- Ти нали сам разправяш, че не искаш да се бъркаш. Анджак. Неправият точно това сака - да не му се бъркат. Ще рече - ти му помагаш...
***
Кога сиромах човек яде кокошка? Когато кокошката е болна, или когато той е болен...

Кан Тервел – кошмарът на халифата – Емил Димитров

Не съм вярвал, че ще дойде ден да прочета книга по препоръка на лицето Божидар Димитров, но ето, че се случи, и на всичкото отгоре съм супер доволен. Скоро след като ислямистите нападнаха и избиха художниците от „Шарли Ебдо“ духовете в Европа доста се разбуниха и в нестройния хор на възмутените се чуха какви ли не обвинителни гласове. Тогава случайно попаднах на статия, в която се казваше, че не Карл Мартел (който и да е той) трябва да честват европейците, а кан (според най-последна информация правилното наименование на българските владетели от това време е кан) Тервел, понеже той е спрял през 718г навлизането на исляма в Европа. Авторът на статията беше Божидар Димитров. Нови за мен факти, които или изобщо не съм знаел, или добре съм забравил, но след проверка се оказаха достатъчно верни, за да ме зачовърка темата. Какво друго можех да направя, освен да си поръчам и изчета на един дъх единствената книга, която намерих.

Книгата е роман и като такъв не може да му се дири сметка за прецизната фактология на събитията, но съм сигурен, че дори и човек да има едно на ум, пак ще придобие достатъчно вярна представа за събитията от онова време. Защото фактите са си факти – след като ислямът е завладял Близкия изток, цяла Северна Африка и Иберийския полуостров, в подножието на стените на Константинопол той се сблъсква с едни диви образи на коне, които така го напляскват по чаршафите, че го пращат да си ходи там, откъдето е дошъл. И никой не може да каже какви биха били историята и бъдещето на Европа, че и на света, ако Тервел не беше победил. Да, Тервел. По-късно църквата го е канонизирала за светец — свети Тривелий Теоктист, спасител на Европа.

Много бях доволен, че в книгата е отделено достатъчно място за така любимите ми битки и стратегии. Може действието да е предадено в дух като за по-младежка публика, но според мен това не само, че не отнема от достойнствата на романа, ами дори го прави подходящ за по-широка група читатели.

Книгата си има и местенце във фейсбук ето тук.