Нощният управител - Джон льо Каре

Нищо ново няма тук, това си е все същата чаровна шпионска история от 90-те за Джонатан Пайн и Ричард Онслоу Роупър, която Том Хидълстън и Хю Лори изиграха вече в два сезона за ВВС.

Книгата обаче има някои съществени предимства в моите очи, които са убягнали на едноименния сериал - сравнителна краткост, завършеност и справедлив хепиенд без фатално насилие.

За незапознатите, житейският път на младия британски нощен управител на престижен швейцарски хотел Пайн случайно се кръстосва с този оръжейният търговец и мръсник на мръсниците Роупър. След поредица от събития, оцветени и от една незаслужена смърт, Пайн решава да сътрудничи на смесена британско-американска операция и да бъде внедрен сред най-близкото обкръжение на Роупър, за да събере доказателства, достатъчни за вкарването му в затвора. За достоверност са изфабрикувани няколко нови самоличности и низ от перипетии, които да му уредят чак такова доверие от страна на Роупър. Бедата е, че търговецът има нова мацка, към която Пайн никак не е безразличен, но и това щеше да е поносима тревога, ако не беше разколът сред службите, сред чиито сътрудници има и такива които пеят, покровителстват търговеца на оръжия, бранят го, че понякога даже и го финансират. Твърде много интереси и политика, за да бъде търговията с оръжия просто бизнес.

Джон льо Каре е бил във вихъра си в началото на 90-те и не може да му се отрече колко майсторски е омесил нещата. Има разкошен набор от образи, които всички действат и взимат страна. Много внимателно са изобразени кой от тях и защо може да избере да бъде малко лош, средно лош или гиганстки злодей, като всеки ще има убедителни доводи за това, което върши. Някакъв компромис заради власт, за услуга, кариера, заради заповед от началник, за пари, за слава, като бягство от нещо, в търсене на справедливост, колкото и последното да изглежда несериозно и мекушаво. Джон льо Каре обаче успява да ни убеди и да ни продаде роман от 500 страници, в които водените от желание за справедливост, могат да бият парите. Поне тук.

Корицата е просто безидейна, а работата на коректора по някакви причини не личи до степен, че новото българско издание извиква спомени за волностите в книгоиздаването у нас през същите тези 90.

Министърът взема думата, но Гудхю вече се чувства уморен. Изглежда точно това е ефектът от злото, мисли си: уморява те.

Ела, ела - Мария Пеева

Катерина Куман е очарователна дама на средна възраст, в чийто чар, енергия и любопитство няма нищо средно. Катя или Кет, както я нарича една от най-добрите й приятелки, се раздава от сърце и душа във всяка емоция, задача и загадка. Освен това тя е и истински и пълноправен детектив.

"Ела, ела" разказва за лятната почивка на Катерининото семейство в Гърция и въпреки труповете и други разнообразни престъпления, си остава едно съвсем чудесно четиво точно за лятна почивка. Историята сервира плажни коктейли, локумадес, охладено вино, и прясно уловена риба. Разкрива тайната на гръцкото кафедаки, финия порцелан и домашна трахана. 

Привидно спокойно, действието прехожда без да бърза от плажа до таверната и от квартирата до съседите с кратки разходки до бакалията и гробището за разнообразие. Динамиката в романа е внесена от човешките образи и отношения, което е възможно, когато си допуснат да надникнеш в нечий вътрешен свят.

Символиката в имената на героите е намигване към близките на авторката, но любимец ми е верният паж на детективката - кученцето Ал Кохонес или Ал.

Историята освен криминална, е също така историческа, кулинарна, семейна, любовна и трагична, какъвто е животът в същността си. Романът не е фактологически свързан с първите две книги за семейство Куман и може да се чете пълноценно и самостоятелно. Препратките към историята в Мадрид и непрежалимата съседка само могат да ви подтикнат да ги прочетете час по-скоро. А защо не и да отидете по-далеч, като се запознаете и с другата детективка на същата авторка, а именно Светла Боева? Тъкмо да ми кажете после коя от двете ви е по-симпатична и на коя бихте искали да приличате, когато пораснете.

Вълчи разкази - Васил Попов

В интерес на истината повечето истории в книгата са свързани чрез герои, време, място. Повествованието върви като в народните приказки, турците са кърджалии, лоши и са хиляди, българите са малко и добри. Мястото са селата от трънския край, а времето вероятно вече личи. Оригиналните моменти са вълците, суеверията, свързани с тях, вероятно и някоя и друга легенда. Магии от циганки, изоставени деца, отгледани от кой знае кого, които се натъкват неочаквано на някой роднина. Разни видове годежи и женитби, убийства, кошари, овчари, ловци. Това с таксидиотите като големите бойци и владетели едва ли не на някакво тайно бойно изкуство ми беше малко в повече, но както и да е. Обаче вълци с по едно око, вълчи празници, единаци, глутници! Това е друга работа.

Това са едни от по-ранните творби на Васил Попов, който днес вече е известен с неща като "Мамник", по които чувам, че има и сериал. Харесвам такива автори, които напредват и се развиват чрез труда си и с всяка следваща книга стават все по-добри.

Субективно обаче това не са моите теми и маниер на разказване. Целият този фолк не е моето нещо и изчетох книгата насила, а не защото ме беше грабнала с това колко е интересна. Някакви такива спомени имам и от разказите в края на сборника "Куцулан" и "Вотив на витек", които съм имал честта да чета като жури в конкурсите за фентъзи и фантастика на списание "Сборище на трубадури". В тези свои разкази Васил Попов има и една слабост да се опира твърда силно на разни стари думи, турцизми, може би обичаи, по което ми заприлича на "Глина"-та на Виктория Бешлийска, но вярвам, че и на двамата са им минали тези пориви на младостта и вече могат да разказват интригуващо на съвременния човек.:)

Авторът определено може да пише, а по-важното е, че иска и не спира.

Вълчи разкази, не е шега работа. А корицата е яка.

Страната на блажената вечност - Харпър Ли

След като месеци наред самата мисъл за четене на книга, за стотици страници с плътен текст, ме отблъскваше, снощи не можах да спя и се събудих по никое време, а на шкафчето до мен стоеше тази книга на върха на солидна купчина от рискували и провалили се в начинанието да ме върнат към четенето претенденти. На разсъмване беше завършена, а денят ми започна в толкова ведро настроение, колкото не се е случвало отдавна.

Може да се каже, че Харпър Ли ми е нещо като юношеска любов. "Да убиеш присмехулник" е такова явление, което те ритва здравата в корема. Когато 20-30 години по-късно с трепет посегнах към "И страж да бди на пост", го направих със страха, че може би онова време вече е минало и аз вече не съм човекът, който ще се опива от книгите ѝ. Нищо подобно, цялата прелест пак си беше там! И сега ето пак, разкази, есета, напоителен предговор, които ни показват как Харпър Ли се е научила да пише такива романи. 

Често забравяме колко се е променил светът и Америка в частност в рамките само на първата половина на миналия век. Провинциалните порядки, религията, семействата, киното, свободите на жените и черните, че даже и правото.

Не знам дали би било възможно тя да беше написала още книги на това ниво. Може би цената на резултатите ѝ е била в множеството редакции, жертви и неща, от които се е отказвала, но въпреки всичко егоистично ми се иска да беше написала още книги, независимо на каква тема, независимо за кои времена. Просто обичам да я чета как мисли.

Талбърт се окъпа като доволно кутре във вълните на нейното одобрение.

Ранни спомени - Симеон Радев

Симеон Радев, авторът на "Строители на съвременна България", е написал тази своя кратка автобиография за младините си. Най-ранните години след рождението му в Ресен, за роднините му, за приятели и познати. После раказва за училищата, които е посещавал, и приключва със завършването му на френския лицей в Истанбул.

Авторът е имал доста шарен живот и в тази книжка непрекъснато прави препратки към други хора или събития, с които животът го е сблъсквал след това. Или които са играли важна роля в съдбините на България. Умее да разказва и е интересно да се проследи житейският му път. Впечатление ми направи и изключително високото му самочувствие, което понякога кара хората да бъдем категорични за неща, които не са непременно чак толкова верни или едностраннни. Любопитно ми беше да проследя събитията от онова време, включително борбите в Македония, а и какъв е бил Истанбул тогава.

Навярно не бих чел книгата втори път, тя и без друго и при първото четене доста ми се опъваше.