Ела, ела - Мария Пеева

Катерина Куман е очарователна дама на средна възраст, в чийто чар, енергия и любопитство няма нищо средно. Катя или Кет, както я нарича една от най-добрите й приятелки, се раздава от сърце и душа във всяка емоция, задача и загадка. Освен това тя е и истински и пълноправен детектив.

"Ела, ела" разказва за лятната почивка на Катерининото семейство в Гърция и въпреки труповете и други разнообразни престъпления, си остава едно съвсем чудесно четиво точно за лятна почивка. Историята сервира плажни коктейли, локумадес, охладено вино, и прясно уловена риба. Разкрива тайната на гръцкото кафедаки, финия порцелан и домашна трахана. 

Привидно спокойно, действието прехожда без да бърза от плажа до таверната и от квартирата до съседите с кратки разходки до бакалията и гробището за разнообразие. Динамиката в романа е внесена от човешките образи и отношения, което е възможно, когато си допуснат да надникнеш в нечий вътрешен свят.

Символиката в имената на героите е намигване към близките на авторката, но любимец ми е верният паж на детективката - кученцето Ал Кохонес или Ал.

Историята освен криминална, е също така историческа, кулинарна, семейна, любовна и трагична, какъвто е животът в същността си. Романът не е фактологически свързан с първите две книги за семейство Куман и може да се чете пълноценно и самостоятелно. Препратките към историята в Мадрид и непрежалимата съседка само могат да ви подтикнат да ги прочетете час по-скоро. А защо не и да отидете по-далеч, като се запознаете и с другата детективка на същата авторка, а именно Светла Боева? Тъкмо да ми кажете после коя от двете ви е по-симпатична и на коя бихте искали да приличате, когато пораснете.

Вълчи разкази - Васил Попов

В интерес на истината повечето истории в книгата са свързани чрез герои, време, място. Повествованието върви като в народните приказки, турците са кърджалии, лоши и са хиляди, българите са малко и добри. Мястото са селата от трънския край, а времето вероятно вече личи. Оригиналните моменти са вълците, суеверията, свързани с тях, вероятно и някоя и друга легенда. Магии от циганки, изоставени деца, отгледани от кой знае кого, които се натъкват неочаквано на някой роднина. Разни видове годежи и женитби, убийства, кошари, овчари, ловци. Това с таксидиотите като големите бойци и владетели едва ли не на някакво тайно бойно изкуство ми беше малко в повече, но както и да е. Обаче вълци с по едно око, вълчи празници, единаци, глутници! Това е друга работа.

Това са едни от по-ранните творби на Васил Попов, който днес вече е известен с неща като "Мамник", по които чувам, че има и сериал. Харесвам такива автори, които напредват и се развиват чрез труда си и с всяка следваща книга стават все по-добри.

Субективно обаче това не са моите теми и маниер на разказване. Целият този фолк не е моето нещо и изчетох книгата насила, а не защото ме беше грабнала с това колко е интересна. Някакви такива спомени имам и от разказите в края на сборника "Куцулан" и "Вотив на витек", които съм имал честта да чета като жури в конкурсите за фентъзи и фантастика на списание "Сборище на трубадури". В тези свои разкази Васил Попов има и една слабост да се опира твърда силно на разни стари думи, турцизми, може би обичаи, по което ми заприлича на "Глина"-та на Виктория Бешлийска, но вярвам, че и на двамата са им минали тези пориви на младостта и вече могат да разказват интригуващо на съвременния човек.:)

Авторът определено може да пише, а по-важното е, че иска и не спира.

Вълчи разкази, не е шега работа. А корицата е яка.

Страната на блажената вечност - Харпър Ли

След като месеци наред самата мисъл за четене на книга, за стотици страници с плътен текст, ме отблъскваше, снощи не можах да спя и се събудих по никое време, а на шкафчето до мен стоеше тази книга на върха на солидна купчина от рискували и провалили се в начинанието да ме върнат към четенето претенденти. На разсъмване беше завършена, а денят ми започна в толкова ведро настроение, колкото не се е случвало отдавна.

Може да се каже, че Харпър Ли ми е нещо като юношеска любов. "Да убиеш присмехулник" е такова явление, което те ритва здравата в корема. Когато 20-30 години по-късно с трепет посегнах към "И страж да бди на пост", го направих със страха, че може би онова време вече е минало и аз вече не съм човекът, който ще се опива от книгите ѝ. Нищо подобно, цялата прелест пак си беше там! И сега ето пак, разкази, есета, напоителен предговор, които ни показват как Харпър Ли се е научила да пише такива романи. 

Често забравяме колко се е променил светът и Америка в частност в рамките само на първата половина на миналия век. Провинциалните порядки, религията, семействата, киното, свободите на жените и черните, че даже и правото.

Не знам дали би било възможно тя да беше написала още книги на това ниво. Може би цената на резултатите ѝ е била в множеството редакции, жертви и неща, от които се е отказвала, но въпреки всичко егоистично ми се иска да беше написала още книги, независимо на каква тема, независимо за кои времена. Просто обичам да я чета как мисли.

Талбърт се окъпа като доволно кутре във вълните на нейното одобрение.

Ранни спомени - Симеон Радев

Симеон Радев, авторът на "Строители на съвременна България", е написал тази своя кратка автобиография за младините си. Най-ранните години след рождението му в Ресен, за роднините му, за приятели и познати. После раказва за училищата, които е посещавал, и приключва със завършването му на френския лицей в Истанбул.

Авторът е имал доста шарен живот и в тази книжка непрекъснато прави препратки към други хора или събития, с които животът го е сблъсквал след това. Или които са играли важна роля в съдбините на България. Умее да разказва и е интересно да се проследи житейският му път. Впечатление ми направи и изключително високото му самочувствие, което понякога кара хората да бъдем категорични за неща, които не са непременно чак толкова верни или едностраннни. Любопитно ми беше да проследя събитията от онова време, включително борбите в Македония, а и какъв е бил Истанбул тогава.

Навярно не бих чел книгата втори път, тя и без друго и при първото четене доста ми се опъваше.

От другата страна на стъклото - Михаил Караиванов

Може би знаете, че поезията в общия случай не е моето нещо и старателно избягвам да я чета. Мишо е едно от изключенията, защото сме приятели от години и си мисля, че разбирам и разпознавам някои от образите и емоциите в стиховете му. Даже не знам дали е коректно да ги наричам стихове/стихотворения, защото при него рима няма, което също идва малко модерно за моите представи как трябва да изглежда поезията, но като се има предвид, че мен пък ме вълнуват примитивните ми разбирания за хайку, съм склонен да приема липсата на рима за нещо допустимо.

Както и да е, това е трета негова книжка и в нея очаквано става дума за рок, музика като цяло, италианско кино, жени, а вече даже и за дъщери. За граници, събирания и раздели. За мимолетни картини встрани от руслото. Няма излишъци от тъга или неудачи, а сякаш малко повече философски размисъл и приемане на нещата, които ни се случват, независимо от заряда им. 

Премиерата беше в кафене "Модерен театър", където музикантите от "Модика" допълваха впечатленията от представяната поезия сред аплодисменти от вярна публика и цигарен дим. Последното вече е твърде демоде, да не кажа лош вкус, но както е известно и за този влак си има пътници.

Пожелавам на Мишо да не спира да пише, свири и да търси още изяви да артистичната си натура, защото го умее и си струва. Такива неща пълнят душата на човека и правят разликата между пълноценен живот и просто съществуване с работа от 8 до 5.