Червени морета под червени небета - Скот Линч

Що се отнася до историята - ние живеем в нейните развалини.

"Червени морета под червени небета" е втори том от поредицата за джентълмените-копелета на Скот Линч. Може би си спомняте какъв кеф беше първата книга. Е, и тази не пада по-долу, като нейният финал предполага още премеждия за Джийн и Локи.

Забавата този път беше в нов град, където по традиция Джийн и Локи са нахвърлиха да оберат най-тлъстата плячка, но някак си много бързо им приседна. Докато се усетят и вече служеха на поне трима господари едновременно, като за всеки си измисляха нови имена и легенди и традиционно никому не признаваха баш всичко. Основната част от времето обаче се обучаваха да бъдат пирати, като се има предвид, че те бъкел не разбираха от морско дело. В крайна сметка обаче надхитриха единия големец, който им взе парите, а те му откраднаха картините (впоследствие оказали се фалшиви), втория го изнудиха да им даде противоотрова за това, с което ги беше отровил, за да ги държи в шах (лекарството се оказа доза само за един човек), а от пиратството се отърваха невредими (само любимата на Джийн погина в страшни мъки). Както виждате, не е като да им беше много леко и не всичко дори и след условния хепиедн не беше цветя и рози. На всичкото отгоре баш злодеите всички останаха живи, което не намирам за стратегия, гарантираща безоблачни бъднини.

Такива забележителни книги заслужават нещо повече от такива корици.

Не знам дали някой обръща внимание на прокобите ми, но все пак, помнете, че съм ви предупредил за нетленната слава на книгите на Робин Хоб и за тези на Скот Линч преди някой да е създал сериал-хитачка по тях.

- Ти кой си, по дяволите? - впери очи Роданов в Джийн.

- От години няма с кого да объдя това.

***

На капитанските съвети нямаше вино, нито храна, и никой не седеше. Седенето склоняваше хората към губене на време. Неудобството премахваше сантиментите от думите на всички и бързо ги водеше към центъра на проблемите.

Марсиански хроники - Рей Бредбъри

Ще паднат тихи дъждове...

Разказите почти не са свързани един с друг. Разказват за първите колонизатори, за космонавтите, за заселниците. Не разказват за Марс, а за хората. За типично американското желание и стремеж да зарязваш всичко, за да идеш на ново пусто и чуждо място, където да създаваш ново всичко. Рей Бредбъри е писал за всичко, което го е тревожело, като го е разположил на сцената на Марс. Страхът, че негрите ще си тръгнат, от нова и последна световна война, от огъня, от загубата на памет, от унищожаването на миналото, от това човек да остане сам. Дори от автоматизацията и изкуствения интелект.

Както беше писал някой за марсианската антология на Джордж Мартин, това са истории за онзи Марс, който никога не е бил. Но какъвто е бил в представите на хората през епохите и тогава им се е струвал достатъчно истински, дори и като за фантастична творба.

За пръв път съм чел този сборник около 1999, а сега за втори, макар и като аудио книга. Иронията е, че действието в книгата е датирано и първият разказ се развива през 1999, а последният - през 2026. Такива са били прогнозите и очакванията през 1950 г., когато е излязла за пръв път. Мисля, че няма нужда никога повече да я чета.

И друг път съм забелязвал, че у Бредбъри има нещо поетично и едгараланпоевско.

Човекът, който чете книгата, го прави много майсторски.

Макар че светла е луната...

Записки от Шато Лакрот - Мария Касимова - Моасе

Мария Касимова - Моасе е известна жена, чували сте за нея. Беше кандидат за вицепрезидент на Лозан Панов, а пък ако помните още по-назад, явява се дъщеря на Хиндо Касимов. Та тази интересна госпожа пише забавни романи и смешното чувство не само, че не ѝ е чуждо, ами по-скоро всяко друго ѝ е по-чуждо. Записки от "Шато Лакрот", казват, е донякъде биографична книга, но когато я прочетете, ще видите, че това е и доста фантастично допускане, защото като е развързала чувала със смешките и хиперболите, пък е забравила да го завърже и направо е загубила сезала. За преувеличенията нали запомнихте?

Накратко, главната героиня се жени (втори брак) в България за французина Дидие и след три години (чак) заминават да се представят на родителите му, заедно с двете ѝ деца от първия мъж, две кучета и една котка (те - без никакъв мъж). А, и влачат 20 чушкопека в ремарке! Има перипетии от пътя, посрещането и най-вече от новите роднини. Всички образи и отношения са тотално преувеличени и карикутуризирани, но така поне е лесно за читателя да не се чуди дълго каква е тази книга и защо всички са такива - важното е смях да пада. Забавна е също омешаната реч на персонажите, която върви на кирилица и е главно българска, но е чат-пат френска, малце испанска, а на моменти и с други много приятни заемки. 

Най-любимият ми момент беше, когато родата от Злокучане пристигна с гръм и прекръсти всички в шатото с по-лесно смилаеми имена, като на свекъра, аристократ с деменция под името Жан-Батист, викаха просто Батето.

Продължавам да имам силни предразсъдъци към качеството на съвременната българска литература като цяло, но все пак да си кажа и в частност. Да прочетете ли книгата? По-скоро да. Забавна ли е? Определено.:)

Часовниците - Агата Кристи

Отметнат е още едни празничен подарък - сравнително непопулярен роман от Агата Кристи, който традиционно се чете на един дъх. Книгата е писана към края на живота ѝ, макар да не е от най-последните, и има леко по-специфичен ход на действието, както и обяснения за действията на заподозрените. Не е рядкост леля Агата да вмъква и шпионската нотка и макар действието да е от 1963-та, все още има актуални агентурни предизвикателства.

Самата история включва млада стенографка, която е повикана в дома на възрастна сляпа учителка по брайлово писмо, за да запише нещо. Отивайки там, заварва само труп на непознат мъж, прободен с нож. Почти в момента на откриване на трупа се завръща и домакинята, която също си няма хал хабер кой е човекът, като на всичкото отгоре категорично отрича да е викала каквато и да е стенографка, нито има идея чии са четирите спрели на един и същи час часовника, които са подредени из стаята ѝ. Омешана работа. Полицията традиционно разпитва всички, включително всевъзможни комшии, които са от странни по-странни, дали случайно не са видели нещо. Разследването не върви, полицията така и не знае кой е убитият, камо ли кой и защо го е туртосал там. Решението - да повикаме на помощ Поаро.

Развръзката не ми хареса особено, даже целият замисъл беше леко странен, но трябва да си признаем, че дори гении като леля Агата не могат да пишат само шедьоври. Хареса ми обаче твърдението на Поаро, че такъв сложен случай непременно трябва да има някакво просто обяснение.

Честита ви Нова година и се придържайте към простите неща!

Невиждани академици - Тери Пратчет

С изненада установих, че съм спрял да чета книгите от Света на диска преди цели десет години, и това, че съм ги изчел и ги притежавам всичките, не е никакво основание за тази жестока пауза. Добре направиха благородните люде, които възобновиха издаването им на български, макар да трябва да понесат да чуят някоя и друга дума относно избора на преводачите си или поне за старанието им.

Както знаете, тази книга разказва за възникването на футбола в Анкх-Морпорк и дейното участие на магьосниците от Невидимия университет в тази работа. Също важно участие имаха заклетият да придобие стойност орк г-н Хаху и завеждащата Нощната кухня г-ца Гленда. Мяркаше се и (професор) Ринсуинд, за когото си припомнихме, че няма майка, защото е избягала преди да се роди. Достойно място в действието зае и Ветинари (с или без лейди Марголота от Юбервалд), както и Деканът, за когото помним, че напусна НУ и предателски замина за Псевдополис да става архиканцлер в тамошния такъв.

Накратко, припомних си, че човек незменно има нужда от редовни дози духовит Пратчет. Също вярно е, че човек има нужда да чете като цяло. И този човек реши, че запустялият му блог заедно с читателската му любознателност могат да бъдат реанимирани като си самоподари и прочете нещо доказано качествено. Исках да прочета повече книги от миналата година, което не беше особено трудно, ако се вгледам в нея. Догодина пък ще станат 20 години от основаването на този блог, което си е интересно число, може би постижение, а също така и определено прозиращо предизвикателство.

Пожелавам ви през 2026 да прочетете повече книги отколкото през 2025. Направете го и ви обещавам, че няма да съжалявате.

Ще те помним завинаги, скъпи чичо Тери, защото ти имаш стойност.