Времеубежище - Георги Господинов

Щастието е в сегашно време.

Умишлено пропусках известно време възможностите да си наваксам с този роман. От една страна вкусът ми е скептичен към критериите за отличаване на съвременна литература, а от друга, стилът на Георги Господинов не е сред най-грабващите ме, макар да признавам всичките му достойнства.

И така, дойде и времето на "Времеубежище". Замаскирана зад писателски похвати и инструменти, там се е разположила една история за България с повече минало и малко настояще. За западния свят нашите български лутания и политически криволици сигурно ще са интересни или поне любопитни. Предполагам и затова са харесали абсурдите в текста. За мен са основно тъжни, защото са 1:1 истински. По принцип в писането на Георги Господинов откривам много тъга, много обръщане към миналото. Прекалено много за моя вкус. В тази книга тъгата беше смесена с повече дози меланхолия, но миналото си беше все там - европейско, българско, с цялата непоклатимост и фаталност на нещо, което никой вече не може да измени.

Не знам дали има смисъл да се преразказва и дали ще стигне до умовете на тези, които на моменти осмива. Струва ми се, че ще си я четем само петте процента на "умните и зелените", от което нито ще поумнеем още, нито ще позеленеем  повече. Ще останем доволни в балона си, поласкани от това, че някой е писал за нас и е погъделичкал егото ни. А как да се излезе от крадливата ни комунистическо-популистка въртележка тя няма да ни каже, за бъдещето няма дори да намекне. Защото когато нещата загрубяха, героят просто хвана предпоследния самолет и избяга към хубавото. Към францисканските си манастири и нюйоркски библиотеки.

Не знам дали скоро бих чел пак нещо от Георги Господинов.

Съчинения в три тома • Том първи (Разкази и фейлетони) - Чудомир

Чудомир е отделна вселена. Не може да кажеш, че е като Елин Пелин, щом пише селски разкази, или че е като Алеко, щом пише смешни истории. Сега не знам, едно време Чудомир не се изучаваше в задължителната литература и това ми се струваше висша неправда. Защо? Аз не разбирам защо тогава се изучава каквото и да било друго българско произведение, а неговите гениални разкази да се пренебрегват. Изпипани, премерени, майсторски. Богати с най-висшата форма на хумора - самоиронията. Световни!

Скоро един познат питаше приятелите си в социална мрежа да споделят любим български роман, който не се изучава в училище. Надникнах сред отговорите от любопитство, защото моята теория е, че България няма такива велики романи. И бях прав. Десетки отговори. Да, добри има, няколко силни ще се съберат, и повечето вече се учат. Велики няма. Които да препрочиташ много пъти, да ги цитираш в ежедневието си, да те променят. Виж, висококачествени разкази обаче има море.

Чудомир е хубаво да се препрочита често и винаги, когато ни се стори, че от нещо вече много разбираме. Когато егото ни ръга да си отваряме устите по всякакви въпроси, да взимаме думата и хорското внимание, за да се излагаме. Чудомировите истории ще ви помогнат да заспивате леко, да се отпуснете, да нормализирате някоя изпъкнала крайност, те са лек за душата.

Цитати няма да има, всеки разказ е цитат.

Вестители на Истината - Колектив

Тази книга е издадена през 1994 година и разказва историята на евангелски църкви в България. Аз попаднах по следите ѝ случайно, търсех информация за семейството на панагюреца-емигрант Събо Николов във връзка с издаването на книга за живота му. В друга книга попаднах на следа за майка му, Гана Шондева - Николова, която е била една от първите библейски работнички в България, обучавана лично от мис Елън Стоун. За съжаление откритото в тази връзка беше съвсем оскъдно и то вече ми беше известно, та останалата информация я прелистих по диагонал.

Припомних си колко важен е бил Робърт колеж за развитието и цивилизоването на българите, както и как пак евангелисти са били първите погрижили се за разгласата на Запад на зверствата при потушаването на Априлското въстание. За първите преводи на Библията, за изгарянето им от туземното население, за гоненията на пасторите през комунизма.

Интересни неща могат да се открият навсякъде. Конкретно тази книга обаче най-вероятно ще подаря на един друг ценител.

Стрихнин в супата - П. Г. Удхаус

"Стрихнин в супата" е първата книга на П. Г. Удхаус, която се появи в началото на деведесетте години у нас и май е втората негова, която прочетох тогава с минимална разлика с "Маймунска работа". Говорим си за времена, в които книжарници вече/още нямаше, интернет беше някакъв слух и един площад "Славейков" разпръскваше тъмата на безпросветността. В тия смутни за книжовността времена проблесна и кометата на каталожната търговия с книги и хората в провинцията жадно купуваха световни бисери по пощата.

Като всяко първо нещо, тя се е впечатала здраво в съзнанието ми и подозирам, че е отговорна и за някои от бръчките ми. Тези от смях. Липсваше ми с години, затова си я набавих от букинистите и започнах да опреснявам най-насъщното.

Припомних си и други премеждия на Фреди Уиджън, освен когато беше в Кан и съдийства на конкурса за най-красиво бебе с всичките последици от това необмислено действие, а именно историята за препълненото с котки и кучета имение, откъдето едвам се измъкна с влака за млякото, пък макар и с помръкнала слава. Изключително освежаващо беше и разрешението на проблема със съученичката на г-жа Бинго, чиито категорични препоръки за здравословно и диетично хранене заплашваха семейния мир у Бингови. Разбира се, имаше още много премеждия, разрешени по традиционния изобретателен начин от Джийвс, които разведряват главата на човека и укрепват съня. Както и истории за безбройните племенници на г-н Мълинър, коя от коя по-невероятни, на една от които е кръстен сборникът - тази за феновете на криминалетата и какво са готови да жертват, за да си набавят най-новото книжле от любим автор.

Дори и нищо друго да не беше превела в живота си, мисля, че Жечка Георгиева се е обезсмъртила с преводите си на историите от Удхаус.

"Колибри", за тази безумна корица заслужавате един кръг на ада бонус.

Арсен Люпен - крадецът джентълмен - Морис Льоблан

Първа книга за приключенията на емблематичния крадец с джентълменски обноски и отношение. Запознаваме се с началото на кариерата му, почерка и мотивите му да оперира по този странен начин. В книгата са включени няколко кратки истории, които нямат връзка една с друга и касаят отделни обири.

В известна степен маниерът на писане изглежда старовремски и напомня за приключенията на Шерлок Холмс, дори и без последният да беше включен буквално и лично в последния разказ. Арсен Люпен обаче излъчва чар, обноски, коригира действията си според това дали го наблюдават пленителни госпожици и накратко не е такъв дървеняк, какъвто е обрисуван Шерлок.

Приключенията и най-вече загадките са забавни, защото винаги има логика и начин да бъде извършено и разкрито едно престъпление. У читателя остава топката да се опита сам да разреши всичко, преди авторът да е свалил картите. (А в последния случай буквално седмица купа беше ключа към разкриване на истината.)

Приятно е и ще се чете още. Бива да се изгледа и едноименния сериал по Нетфликс с неотразимия Омар Си - изключително забавен!

Корицата е потресаваща.

ps. Книгата изчетох при кратък престой в Париж като част от опитите ми да чета тематични произведения от страните, в които понякога попадам.

ps2. Крадци не срещнах, само джентълмени.