Райна Княгиня - Автобиография

Логично тук става дума за преиздаване на оригиналната биография, която Райна Футекова е написала сама още през 1877, почти непосредствено след събитията около Априлското въстание. Тогава, скоро след освобождаването ѝ от пловдивския затвор, тя успява с фалшиви документи да стигне до Истанбул и оттам - за Одеса и Москва. Историята на патилата си написва в Русия и тя излиза първо на руски. 

Любопитен факт е, че в затвора е била посетена само от представители на западните държави, които са ѝ предложили помощ, включително и да осигурят заминаването ѝ за Швейцария или Америка, но тя отказва. Както и че най-непосредствена помощ и грижа в килията получава само от една затворена с нея циганка. Също ми беше любопитно да науча, че след като панагюрци я изпращат да учи в Стара Загора и финансират това, след прибирането си и като започва да преподава в панагюрското училище, тя се отказва от половината си заплата, за да може да се изплаща дългът ѝ. Има и много други интересни неща като за толкова кратък текст (91 страници с всичките уводи, предговори и фотографии), които изглеждат като истинска снимка на времето, без да е имало време да бъдат редактирани или заглаждани от годините.

Изанието е на Исторически музей - Панагюрище и е част от честванията на 170 години от рождението на Райна Футекова и 150 от Априлското въстание. Проектът е на община Панагюрище и се финансира със средства на Европейския съюз. За мен беше интересно да науча, че тази книга ще се разпространява, но няма да се продава. Сега го осмислете това последното: ЕС ни плаща, за да преиздадем и потачим най-ярките личности в нашата история.

Машината на времето на Рудолф Дизел - Сборник

Както много пъти се случва, с изненада открих, че не съм споделил тук за най-важната за мен книга от миналата година. Тя излезе в началото на септември и беше представена на юбилейния Булгакон в Пазарджик. „Машината на времето на Рудолф Дизел“ е сборник с фантастични разкази от немскоезични автори. Те са сред най-големите имена в жанра в Германия и Австрия, а произведенията им са печелили най-престижните награди във фантастичния жанр – Немската награда за научна фантастика и Наградата „Курд Ласвиц“. Съставител на антологията е небезизвестният немски писател Ерик Симон, книгата беше издадена като част от поредицата Тера Фантастика на ИКФЕП „Иван Ефремов“, а аз преведох разказите от немски.

Включени са 19 истории с най-различни сюжети, стил и маниер на писане, многообразието е доста голямо. Има както емоционални и съзерцателни произведения, така и наситени с екшън, насилие и драма. Сред имената на авторите изпъкват най-известните в съвременната немска фантастика Андреас Ешбах, Ангела и Карлхайнц Щайнмюлер, Уве Херман, Михаел Иволайт, Хелмут Момерс, Арно Беренд, Франк Хауболд, Хайдрун Йенхен, Михаел Марак и още неколцина наистина интересни творци. Както спомена и Ерик при представянето на книгата в Пазарджик, това е най-новата немска фантастична къса проза, която е излизала на български, като на това ниво могат да се съставят поне още три книги с други произведения от същите или пък други автори.

За мен това беше много важна книга, най-важната, защото мечтаех за нея повече от двайсет години. От любов към жанра и езика периодично превеждах почти всички къси фантастични разкази лауреати на големите награди, до които успявах да се добера. Първият, който ме запали, беше „Салонен разговор“ от Арно Беренд, една алтернативна история за това какво би било, ако инките бяха изпреварили Колумб и те бяха открили Европа, а не ние Америка. Прочетох я и я преведох може би през 2005 година и я прибрах в една папка на компютъра. Продължих да чета и превеждам за собствено удовлетворение други разкази, които се трупаха в папката. Нямах идея кой и под каква форма би се съгласил да ги публикува, защото знаех колко е трудно да се издава къса проза в жанрова литература от неанглоезични автори. Периодично от електронното списание „Сборище на трубадури“ Петър Тушков и приятели благородно публикуваха на техните страници по някой екземпляр, като 1-2 излязоха и на страниците на Тера Фантастика. И толкова. Бял свят видяха едва няколко от десетки.

Познанството ми с Ерик Симон обаче промени това. Първо се появиха две малки книжки с българска фантастика на немски език („Контакт с вдругиден“ и „Звезден метал“), които бутиковото издателство Torsten Low издаде в Германия и чрез които тествахме нашата комбина от преводач и редактор. После по настояване на Ерик дойде ред и на моята тайна папка. Някои разкази той ги отсортира, добави нови автори или други разкази от същите автори, редактира основно всички текстове и така близо цяла година. Каквото и да си говорим, истината е, че положи огромен труд и ако не беше той, тези истории никога не биха стигнали до който и да е читател. Всичко това двамата го направихме напълно алтруистично и безвъзмездно, защото нямахме илюзии, че някой друг би се наел да превежда и издава такива произведения и да храни надежди за каквато и да е печалба. А има истории, които са толкова интересни, забавни или впечатляващи по някакъв друг начин... Всяка страна, култура, всеки език си има някакви свои специфики, които са толкова чаровни и ценни, че би било истинска загуба да се превежда, издава и чете само едно и също.

Заглавието „Машината на времето на Рудолф Дизел“ идва от едноименния разказ на Карстен Крушел и го избрахме донякъде заради провокативното противоречие – хем да е древно като дизела, хем футуристично като машината на времето.

Както може да се очаква, тиражът е микроскопичен, тъй че ако нещо такова ви вълнува, не се колебайте, а си набавете книжката, защото най-вероятно скоро ще свърши.

Червени морета под червени небета - Скот Линч

Що се отнася до историята - ние живеем в нейните развалини.

"Червени морета под червени небета" е втори том от поредицата за джентълмените-копелета на Скот Линч. Може би си спомняте какъв кеф беше първата книга. Е, и тази не пада по-долу, като нейният финал предполага още премеждия за Джийн и Локи.

Забавата този път беше в нов град, където по традиция Джийн и Локи са нахвърлиха да оберат най-тлъстата плячка, но някак си много бързо им приседна. Докато се усетят и вече служеха на поне трима господари едновременно, като за всеки си измисляха нови имена и легенди и традиционно никому не признаваха баш всичко. Основната част от времето обаче се обучаваха да бъдат пирати, като се има предвид, че те бъкел не разбираха от морско дело. В крайна сметка обаче надхитриха единия големец, който им взе парите, а те му откраднаха картините (впоследствие оказали се фалшиви), втория го изнудиха да им даде противоотрова за това, с което ги беше отровил, за да ги държи в шах (лекарството се оказа доза само за един човек), а от пиратството се отърваха невредими (само любимата на Джийн погина в страшни мъки). Както виждате, не е като да им беше много леко и не всичко дори и след условния хепиедн не беше цветя и рози. На всичкото отгоре баш злодеите всички останаха живи, което не намирам за стратегия, гарантираща безоблачни бъднини.

Такива забележителни книги заслужават нещо повече от такива корици.

Не знам дали някой обръща внимание на прокобите ми, но все пак, помнете, че съм ви предупредил за нетленната слава на книгите на Робин Хоб и за тези на Скот Линч преди някой да е създал сериал-хитачка по тях.

- Ти кой си, по дяволите? - впери очи Роданов в Джийн.

- От години няма с кого да объдя това.

***

На капитанските съвети нямаше вино, нито храна, и никой не седеше. Седенето склоняваше хората към губене на време. Неудобството премахваше сантиментите от думите на всички и бързо ги водеше към центъра на проблемите.

Марсиански хроники - Рей Бредбъри

Ще паднат тихи дъждове...

Разказите почти не са свързани един с друг. Разказват за първите колонизатори, за космонавтите, за заселниците. Не разказват за Марс, а за хората. За типично американското желание и стремеж да зарязваш всичко, за да идеш на ново пусто и чуждо място, където да създаваш ново всичко. Рей Бредбъри е писал за всичко, което го е тревожело, като го е разположил на сцената на Марс. Страхът, че негрите ще си тръгнат, от нова и последна световна война, от огъня, от загубата на памет, от унищожаването на миналото, от това човек да остане сам. Дори от автоматизацията и изкуствения интелект.

Както беше писал някой за марсианската антология на Джордж Мартин, това са истории за онзи Марс, който никога не е бил. Но какъвто е бил в представите на хората през епохите и тогава им се е струвал достатъчно истински, дори и като за фантастична творба.

За пръв път съм чел този сборник около 1999, а сега за втори, макар и като аудио книга. Иронията е, че действието в книгата е датирано и първият разказ се развива през 1999, а последният - през 2026. Такива са били прогнозите и очакванията през 1950 г., когато е излязла за пръв път. Мисля, че няма нужда никога повече да я чета.

И друг път съм забелязвал, че у Бредбъри има нещо поетично и едгараланпоевско.

Човекът, който чете книгата, го прави много майсторски.

Макар че светла е луната...

Записки от Шато Лакрот - Мария Касимова - Моасе

Мария Касимова - Моасе е известна жена, чували сте за нея. Беше кандидат за вицепрезидент на Лозан Панов, а пък ако помните още по-назад, явява се дъщеря на Хиндо Касимов. Та тази интересна госпожа пише забавни романи и смешното чувство не само, че не ѝ е чуждо, ами по-скоро всяко друго ѝ е по-чуждо. Записки от "Шато Лакрот", казват, е донякъде биографична книга, но когато я прочетете, ще видите, че това е и доста фантастично допускане, защото като е развързала чувала със смешките и хиперболите, пък е забравила да го завърже и направо е загубила сезала. За преувеличенията нали запомнихте?

Накратко, главната героиня се жени (втори брак) в България за французина Дидие и след три години (чак) заминават да се представят на родителите му, заедно с двете ѝ деца от първия мъж, две кучета и една котка (те - без никакъв мъж). А, и влачат 20 чушкопека в ремарке! Има перипетии от пътя, посрещането и най-вече от новите роднини. Всички образи и отношения са тотално преувеличени и карикутуризирани, но така поне е лесно за читателя да не се чуди дълго каква е тази книга и защо всички са такива - важното е смях да пада. Забавна е също омешаната реч на персонажите, която върви на кирилица и е главно българска, но е чат-пат френска, малце испанска, а на моменти и с други много приятни заемки. 

Най-любимият ми момент беше, когато родата от Злокучане пристигна с гръм и прекръсти всички в шатото с по-лесно смилаеми имена, като на свекъра, аристократ с деменция под името Жан-Батист, викаха просто Батето.

Продължавам да имам силни предразсъдъци към качеството на съвременната българска литература като цяло, но все пак да си кажа и в частност. Да прочетете ли книгата? По-скоро да. Забавна ли е? Определено.:)