Една нощ през самотния октомври - Роджър Зелазни

И тази година при ритуалното четене на романа по глава на ден пак имаше от двата вида радост - както от припомнянето на любими моменти (Реки от кръв! Дзъп!), така и от откриването на нови и незабелязани досега бисери. Едното ново беше, че за пръв път четох книгата от хартиен носител. Известен факт е, че след издаването ѝ през 1994 г. тиражът бързо е свършил и след това няма допечатки. Най-великата и последна книга на Роджър Зелазни можеше да се намери само онлайн или втора употреба на неразумни цени. Е, аз я получих като подарък за рожден ден. Знаете каква рядкост е да получите като подарък нещо, което наистина ще ви сгрее душата и колко трудно и ценно е да имате приятел, който ви познава толкова добре. И да можете да си говорите с него винаги, а не само между 12 и 1 през нощта.

За себе си забелязах в текста и едно име, покрай което вероятно досега погледът ми просто се е плъзгал като Плъзгащи в огледало. Когато Смрък наблюдава за пръв път къщата на Добрия доктор, върху която постоянно бият мълнии, той чува някой да призовава осигуряването на Лейден. Чак сега ми просветна, че това не е човек, а леко погрешно изписване на Лайденска стъкленица - първият създаден от човека кондензатор (средство за съхраняване на електричество), кръстена по едноименния университет в Нидерландия.

Към откритията от преди кои са всъщност прототипите на Джак (Изкормвача), Лари Талбът (Улвърин), Грималкин (grey-malkin) и Бубо, добавих и откритията за Морис и Маккаб, Негасена вар, Растов и Оуен. Зарекох се да прочета и малко Лъвкрафт, та за догодина да имам още нови открития.

Припомних си как хората може да се колебаят дали да не изоставят това, което ги определя най-силно, и в същото време да запазват добрите маниери на общуване дори и с тези, които изобщо не знаят какво значи това последното.

Хавра - Захари Карабашлиев

Книгата получих с автограф от автора и препоръката да я взема, защото не е тъжна, след като му се оплаках на Пролетния панаир на книгата, че книгите му са хубави, ама много тъжни.

Ще приема, че не ме е излъгал. Книгата наистина не е ЧАК толкова тъжна.

Двете нишки, които е преплел този път, са на журналиста Дж. Макгахан, макар и с леко променено име, и на Никола Марков, който се прибира в родната Варна от САЩ за погребението на баща си. За историята и премеждията на Макгахан научаваме от писмата на жена му Вера Елегина. За дързостите му да се хвърля винаги в разгара на най-драматичните събития, за таланта му да пише, за заслугата му към отразяване и разгласяване на турските зверства при потушаване на Априлското въстание. За особените му отношения дори към най-близките. Книгата има и силно познавателна част за времето, политиката и събитията от 70-е години на деветнасти век - например, за обсадата на Плевен, за превземането на Хива.

Съвременната нишка не е чак толкова познавателна - за Варна, която е под властта на вездесъща трибуквена групировка. За алкохолизиран баща, който излиза, че не се е самоубил, за интереси, изнудвания, насилие. За една наследена непотребна нива, която какво да я правиш, освен да я продадеш.

Малко неясна ми остана нишката със студентката Лира, с която главният герой набързо се запозна и при която започна да прекарва страстните си нощи. Старите другари от училище имаха по-ясна роля, но сякаш пак недообяснена или завършена. Виж, вечно трудните разговори със семейството, ми бяха по-обясними. За това как с най-близките хора понякога е най-трудно да се говори. Има ли едно просто решение на това да си загазил и с двата крака на два континента с различни мафиоти?

Що е то хавра? От тази книга научих, че е земя - пустееща, буренясала, непотребна. Корицата пък реших, че е такава заради червената земя на хаврата, синьото небе и лъжата за лавандулата между тях.

Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства.

***

Бедността е на порока майка му.

***

Простодушието - не е ли то най-близката роднина на глупостта?

Много искам да разкажа на автора историята на Събо Николов. Може и да греша, но подозирам, че ще му бъде любопитно.

Мир на страха ни - Георги Мишев

Биографична книга за живота и работата на Георги Мишев. За комунизма и след това. За познанствата и срещите с известните имена на тогавашното време, за успехите и разочарованията. За известните филми, които са направени по негови сценарии. За книгите и хората, които ги пишат. За властта, за жителството, членството в партията.

Прочитането на книгата се проточи доста дълго, години. Не ми спореше, а не можех да я върна непрочетена. По едно време размишлявайки реших, че не ми върви, защото аз не съм го познавал, не съм чел книгите му, не съм познавал хората, за които той разказва, а даже и филмите по негови сценарии не са ми от най-любимите. Тонът на разказваното не е от най-веселите, но не се замислих защо. Защото такова е било времето? Или защото я е писал на старини, когато човек вече не е така ведър и безгрижен? Докато не попаднах на изречение от края на книгата.

Настроението е минорно, трупат се горчивини, назрява разочарование.

През последните години често пъти и аз съм искал да го напиша. Нито съм толкова стар, нито живея в авторитарен режим, но комбинацията от някои по-маловажни неща може да се струпа и изкриви през фокуса си лъча на светлината.

Някои неща не разбрах, други не почувствах. Заглавието ми остана загадка. Какво ще рече, че страховете ни са умрели и вече нищо не ни плаши?

Невесели спомени за мрачни времена, за компромиси и безпринципност. А мен това ме плаши, трупа ми горчивина.

Огърлицата и кратуната - Роберт ван Хюлик

Съдията Ди още ръководи правосъдето в Пуян, но пътува сам инкогнито и се оказва в градчето до Крайречния дворец, където в момента пребивава третта дъщеря на императора. Очакванията му за два спокойни дни на риболов не се сбъдват или поне не във вида, както си ги е представял. Съдията се оказва въвлечен в разследване по откриване на изчезналата огърлица на принцесата, без дори да разбере (в началото) кой и как го набута в цялата опасна каша. А е опасна, защото в двора има интриги и не знаеш кой на чия страна е, крадците имат опасни маниери на работа, съпреничещи си банди също не си поплюват, а съдията разкрива всичко и раздава правосъдие само за два дни. Имаше откровено опасни моменти, в които рискуваше да бъде насечен от чуждите наемници, но будизмът се притече на помощ в неочеквана персонификация. Млада хубавица го разхожда с лодка по реката, съдията гази, плува, би се и се фехтова, хвана един костур, разкри нови и по-стари убийства, докато не разкри случая с изчезналата огърлица по характерния му фин и елегантен начин, като решението буквално беше пред очите на читателя през цялото време.

Авторът отново припомни твърдите конфуциански принципи на съдията, както и толерантното му и уважително отношение към будистите.

Не забелязах този път да имаше характерен мистичен момент, но като цяло това никога не ми е липсвало и дори прави книгата една идея още по-прекрасна за моя вкус.

Той се размисли с малко тъга, че младостта не може да бъде заменена с нищо.

Марион живее - Вики Баум

Романът съдържа биографични елементи и като цяло разказва за живота на Марион - австрийка, която живее през първата половина на миналия век първо в Австрия, после в Германия, а за известно време в Америка и Швейцария. Какво ѝ се случва на нея в личен план - музикално образование, мъже, деца, болести, различни занятия, докато не пропада в цепнатина в един швейцарски ледник. Всичко това е много гъсто преплетено и повлияно от бурите из европейския континент - политически събития, войни, кризи.

Някой може да каже, че книгата е женска, или че основното в нея е силата на духа и борбеността на една съвременна жена, която трябва да се справя сама с какво ли не. Също би било вярно, че книгата е силно европейска, не знам как авторката е станала успешна писателка на сценарии в Холивуд. Може би умее да пише и по други начини. Направи ми впечатление и един друг двигател на събитията в живота ѝ - привидната случайност. Случайно пропада в ледника, но неслучайно е тръгнала през него. Случайно се озовава в Съветския съюз, но там се запознава с американския си мъж. Инцидентно преспива с един болен евреин, но от това се ражда втория ѝ син, грижите за когото движат голяма част от действието в романа. Случайни ли са случайностите или може да ги наречем грабнати възможности?

Вики Баум пише по вероятно модерния за тогава маниер, по който е писал и Ремарк. Човешки драми на фона на грандиозните исторически събития. Как се е справял обикновения човек, как е реагирал, къде е грешал. Хуманизмът, универсалните човешки ценности и добродетели могат ли да надвиват? Или какво от това, че онези вечни 5% са виждали какво предстои, но масата ги е премазала?

Хубава ли е книгата? Определено, трудно ще откриете нови книги на това ниво.

Не знам как се нарича този маниер на рисуване от корицата, но е редно да бъде публично разкритикуван. Що за безумие е това?

Улиците бяха толкова кални, колкото могат да бъдат само във Виена, където Западът свършва и започва Ориентът.

***

Младежта трябва да вярва и да се бори за нещо, иначе коренът ѝ изгнива.

***

Какво жалко, провинциално нещо е този патриотизъм! Всичко, което учехме в училище, часовете по история и георграфия, беше това, че Австрия е най-хубавата, най-важната, най-съвършената и най-могъщата страна на земята. Ние бяхме най-прекрасният народ, имахме най-доброто управление и най-мъдрия император, а останалият свят ни биваше представян като незначителна прибавка към нашата славна страна и към нашия храбър народ. Учим ли децата на всички страни по света на такива неща и оставим ли хората да вярват в онова, което са учили в училище, тогава ние ще имаме войни до края на света.