Огърлицата и кратуната - Роберт ван Хюлик

Съдията Ди още ръководи правосъдето в Пуян, но пътува сам инкогнито и се оказва в градчето до Крайречния дворец, където в момента пребивава третта дъщеря на императора. Очакванията му за два спокойни дни на риболов не се сбъдват или поне не във вида, както си ги е представял. Съдията се оказва въвлечен в разследване по откриване на изчезналата огърлица на принцесата, без дори да разбере (в началото) кой и как го набута в цялата опасна каша. А е опасна, защото в двора има интриги и не знаеш кой на чия страна е, крадците имат опасни маниери на работа, съпреничещи си банди също не си поплюват, а съдията разкрива всичко и раздава правосъдие само за два дни. Имаше откровено опасни моменти, в които рискуваше да бъде насечен от чуждите наемници, но будизмът се притече на помощ в неочеквана персонификация. Млада хубавица го разхожда с лодка по реката, съдията гази, плува, би се и се фехтова, хвана един костур, разкри нови и по-стари убийства, докато не разкри случая с изчезналата огърлица по характерния му фин и елегантен начин, като решението буквално беше пред очите на читателя през цялото време.

Авторът отново припомни твърдите конфуциански принципи на съдията, както и толерантното му и уважително отношение към будистите.

Не забелязах този път да имаше характерен мистичен момент, но като цяло това никога не ми е липсвало и дори прави книгата една идея още по-прекрасна за моя вкус.

Той се размисли с малко тъга, че младостта не може да бъде заменена с нищо.

Марион живее - Вики Баум

Романът съдържа биографични елементи и като цяло разказва за живота на Марион - австрийка, която живее през първата половина на миналия век първо в Австрия, после в Германия, а за известно време в Америка и Швейцария. Какво ѝ се случва на нея в личен план - музикално образование, мъже, деца, болести, различни занятия, докато не пропада в цепнатина в един швейцарски ледник. Всичко това е много гъсто преплетено и повлияно от бурите из европейския континент - политически събития, войни, кризи.

Някой може да каже, че книгата е женска, или че основното в нея е силата на духа и борбеността на една съвременна жена, която трябва да се справя сама с какво ли не. Също би било вярно, че книгата е силно европейска, не знам как авторката е станала успешна писателка на сценарии в Холивуд. Може би умее да пише и по други начини. Направи ми впечатление и един друг двигател на събитията в живота ѝ - привидната случайност. Случайно пропада в ледника, но неслучайно е тръгнала през него. Случайно се озовава в Съветския съюз, но там се запознава с американския си мъж. Инцидентно преспива с един болен евреин, но от това се ражда втория ѝ син, грижите за когото движат голяма част от действието в романа. Случайни ли са случайностите или може да ги наречем грабнати възможности?

Вики Баум пише по вероятно модерния за тогава маниер, по който е писал и Ремарк. Човешки драми на фона на грандиозните исторически събития. Как се е справял обикновения човек, как е реагирал, къде е грешал. Хуманизмът, универсалните човешки ценности и добродетели могат ли да надвиват? Или какво от това, че онези вечни 5% са виждали какво предстои, но масата ги е премазала?

Хубава ли е книгата? Определено, трудно ще откриете нови книги на това ниво.

Не знам как се нарича този маниер на рисуване от корицата, но е редно да бъде публично разкритикуван. Що за безумие е това?

Улиците бяха толкова кални, колкото могат да бъдат само във Виена, където Западът свършва и започва Ориентът.

***

Младежта трябва да вярва и да се бори за нещо, иначе коренът ѝ изгнива.

***

Какво жалко, провинциално нещо е този патриотизъм! Всичко, което учехме в училище, часовете по история и георграфия, беше това, че Австрия е най-хубавата, най-важната, най-съвършената и най-могъщата страна на земята. Ние бяхме най-прекрасният народ, имахме най-доброто управление и най-мъдрия император, а останалият свят ни биваше представян като незначителна прибавка към нашата славна страна и към нашия храбър народ. Учим ли децата на всички страни по света на такива неща и оставим ли хората да вярват в онова, което са учили в училище, тогава ние ще имаме войни до края на света.

Убийци на звезди - Христо Гошев

Това е роман за космически битки. Действието е изтъкано от толкова много битки, че ще се затрудните да се сетите за друга книга с толкова много космически бой. Да, покрай битките има и малко любов, има и цивилизационна заплаха, партньорство с друга раса, но всичко друго бледнее пред боя с изтребители. От оръдия, лазери, брони, стомани с молибден, щитове, взривове и скоци през субпространството ще ви се завие свят. А ако обичате такива неща, ще ви бъде супер яко.

Появила се е някаква страшна заплаха за съюза от човеци и ворудани (гущери, какви да са), от която едвам сме се измъкнали предишния път, което научаваме ретроспективно в хода на повествованието. Сега обаче безчувствените агресори са многократно по-силни и сякаш няма разумен начин да бъдат спрени. Защо са такива, кои са, какви са и как да се справим с опасността от тотално заличаване този път?

Корицата и заглавието намекват, че в книгата ще става дума за космически кораб, който умее да разрушава цели звезди. В текста обаче изобщо не става дума за такова нещо.

Развръзката беше може би с една идея неудовлетворителна за моя вкус. Да, нашето момче оцеля, което ние си знаехме от самото начало, но не само, че не разкри в прав текст какви са тия рудрани, ами и само ги ограничи, без да ги ликвидира напълно. Знаете, че има такива четива, в които героят върви само напред и жъне врагове на купове. Избиват всички от неговата група, той оцелява и го причисляват към друга, където на нещастните му съратници ще се случи същото. На едно място имаше лек намек защо само той е толкова способен ас, някаква супер-сила се мярна за кратко, но нямаше развитие, а имах очаквания да излезе нещо свръхестествено и отличаващо го. Очаквах също мацката да не бъде пожертвана, а двойката да има едва ли не щастлив семеен живот, а Макс и изследователката да им кумуват, но може би такъв финал щеше да бъде прекалено захаросан. В истинския си вид завършекът беше по-скоро като водка - концентриран и окончателен.

Тази книга ми беше любезно предоставена от автора ѝ и трябва да си призная, че за пръв път ми се случва непоискана подарена от непознат книга да ми хареса толкова. Не казвам, че тя се превръща най-любимото ми четиво за всички времена, а просто, че беше много прията за поглъщане.

Благодаря, Христо, че ме накара пак да се почувствам млад, да мога да чета ненаситно! Пожелавам още много нови писателски успехи!

А, да, някъде по-горе разкривам части от сюжета, дано да не ви е било важно.

Планетата на прокълнатите - Хари Харисън

Хари Харисън пише от онази старовремска фантастика за космос и битки, с които няма как да сбърка човек. Не обещава друго и не предлага друго. Главният герой идва от планета, на която условията са доста сурови и там човеците са еволюирали по особен начин, а той лично е шампион в Двадесетобоя - нещото, което увлича цялата планета, а той е най-добър от всички - от шах до фехтовка, като минете през стрелба и поезия. Та този човек е вербуван от друг Победител да се присъедини към междупланетна неправителствена организация, която се опитва да спаси една друга крайно изостанала бедна и пустинна планета с всичките ѝ седем милиона жители от това да не бъде изпепелена от комшиите от съседната богата и развита планета. Защо? Защото първите смотаняци, са се сдобили по неведом начин със специални бомби, с които заплашват съседите си. Защо им е, никой не знае. Съседите са несравнимо по-развити и техните оръжия са вече в готовност, за да неутрализират заплахата. Остават броени дни, а нашият герой се лута в неведение сред тъпанарите от първата планета. Нали си го представихте, едните ходят по препаски и дъвчат корени, а другите имат водородни бомби собствено производство. Не е като такъв конфликт да има безброй решения.

От една страна в текста се долавят препратки към прогресорите на Стругацки, има и някаква загадка, която героят трябва да разреши и така да спаси всички, а ние знаем, че ще успее. Има и доволно битки, за да не е всичкото само спекула с теоретични предположения, тук-там някой умира, друг се урежда с красива млада биоложка от Земята. Нямаше достатъчно от познатия хумор от серията за Стоманения плъх, но пък и реално тази книга не е от там.

Да се чете ли? Може, по-тънка фантастика надали е издавана в червената серия на "Бард".

Защо нациите се провалят - Дарон Аджемоглу, Джеймс Робинсън

В историята на света някои нации се провялат, а други просперират. Защо това е така, които са критериите, за да стане едното или другото? Ако можем да избираме нашата страна от кои да бъде, какво трябва да целим? По тези въпроси са разсъждавали авторите години наред и са извели два принципа, които са подкрепили с десетки примери от цялото земно кълбо.

Основното е доказването, че има два вида институции в политиката и обществено-икономическите отношения – екстрактивни и инклузивни. Едните се мъчат да отблъснат множеството от хората, другите се опитват да ги включат. И това прави разликата между развитите общества и изоставащите. Едните имат мотивация да измислят неща, да стават предприемачи, да се включват в управлението на страните си, а другите – напротив.

Примерите са от цял свят – САЩ, Великобритания, Франция, Заир, Гватемала, Китай, Централна Европа, Етиопия, Ботсвана, Русия, Австро-Унгария, ЮАР, Аржентина, Зимбабве, Узбекистан, Египет…

Не мога да се сетя за друга книга, която да прави толкова много повторения. Реално оригиналното съдържание в нея би запълнило може би ¼ от страниците ѝ, другото е преговор и преповтаряне. Което ме забави в четенето ѝ над две години. Но пък успя здраво да ми набие в главата основното си послание, с което засега съм напълно съгласен.

Китайците изобретили преди Европа часовника, компаса, барута, хартията и книжните пари, порцелана и високите пещи за леене на желязо. Те самостоятелно развили предачното колело и водната енергия приблизително по същото време, когато тези иновации се появили на другия край на Евразия. В резултат на това през 1500 г. стандартите на живот в Китай били може би поне толкова високи, колкото в Европа. Освен това в продължение на векове Китай имал централизирана държава с чиновнически апарат, набиран меритократично от гражданите.
***
Богатите нации са богати до голяма степен затова, защото в определен момент през последните триста години са успели да развият инклузивни институции. Тези институции са устояли на процеса на порочния кръг. При инклузивните икономически институции богатството не е концентрирано в ръцете на една малка група, която после би могла да използва силата си, за да увеличава диспропорционално политическата си власт. 
***
Конфликтът за доходите и властта и косвено за институциите е непрестанен във всички общества. 
***
И все пак този растеж [в Китай] ще секне, ако екстрактивните политически институции не станат инклузивни. Докато политическите институции си остават екстрактивни, растежът ще бъде вътрешно ограничен, както е било във всички останали подобни случаи.
***
Първо, чуждестранната помощ не е особено ефикасен инструмент за справяне с провала на нациите по света днес. Далеч не. Страните се нуждаят от инклузивни икономически и политически институции, за да разкъсат цикъла на бедността. 
***
Един от копиеносците на Монтесинос, генерал Вело, обобщава това на един от видеозаписите: „Ако не контролираме телевизията, не контролираме нищо.“
***
Както обобщава един китайски коментатор: „за да се подкрепи ръководството на Партията, трябва да се спазват три принципа: че Партията контролира въоръжените сили; Партията контролира кадрите; и Партията контролира новините.“