Тежестта на доказателствата - Майкъл Конъли

Две години чакане и дебнене на този роман и накрая той ме издебна да го видя най-случайно в местната книжарница, където по принцип даже не влизам.

Мики Холър е вече адвокат по граждански дела и представлява страната на майката на убито момиче, а впоследствие и на родителите на момчето-убиец, което момче е било подбудено от AI-агент да натисне спусъка. Делото е срещу компанията, която е създала този конкретен компаньон с изкуствен интелект, обучен по странен начин, неподходящ за общуване с малолетни тинейджъри. Или поне това твърди Мики, а адвокатите на компанията съвсем не са на това мнение. Има доста интересни разсъждения по твърде актуалната тема с AI-я, пожарите в Калифорния, които обезлюдиха цели квартали, както и традиционните адвокатски хватки от съдебната зала, подбора на заседали и постоянно променящата се стратегия на Мики. За кратко беше сдобрен със съпруга №1, а за финал получи шанс да поправи тежък пропуск от миналото за невинно осъден мъж, но за нещастие събитията пак го изненадаха по неприятен начин.

Допдна ми това, че отново беше даден шанс на науката и технологиите да поправят неправди от миналото, както и това, че те не са задължително права магистрала към безоблачното бъдеще.

Може би зарядът и броя на случаите, които Мики преследваше, не бяха кой знае какво, но пак беше много приятно да се прочете.

Заглавието е странен избор, но на "Бард" не им е първица да си импровизират. Картинката на корицата с някакъв мъж пред кабрио пък е просто илюстрация на мързеливата безидейна незаинтересованост. Изрично беше казано на сто места в романа, че адвокатът е разкарал всички линкълни и си е оставил само един за празник, а през останалото време се движеше с шевролет Болт. Но защо да не плеснем нещо спортно и мускулесто, изглеждащо като Chevrolet Chevelle, просто ей така?

Изкачихме прохода Техачапи по Грейпвайн и когато прекосихме планините Санта Сузана и започнахме да се спускаме към басейна на долината Сан Фернандо, виждахме сиянието на огъня по билото напред.

Планините Санта Моника прорязват сърцето на града, разделяйки Долината от западната част на града. Стомахът ми се сви от лошо усещане, понеже знаех, че от другата страна на планинската верига горят домове.

– Мамка му! – възкликна Макавой. – Това сигурно са Палисейдс, които горят.

Само кимнах. В огнената буря имаше нещо почти библейско. Водещите на новините, които бяхме слушали, наричаха ветровете, които подхранваха и разпространяваха пожарите, „дяволските ветрове“. Един коментатор по Fox оприличи Лос Анджелис на Содом и Гомор. Замислих се за това как хората се обръщат към религията пред лицето на природни бедствия.

Прехвърлихме се от магистрала 5 на 405, която прорязваше средата на Долината към Шърман Оукс, където щях да оставя Макавой. Той изключи радиото и продължихме в мълчание и потрес от гледката пред нас. Това ме накара да си спомня песен на Дейв Алвин, която бях чул преди много време. Вече не помнех мелодията, но текста никога не бях забравил:

Калифорния гори.

Има беда в обетованата земя.

По-добре събери семейството си

И се махни, докато можеш.

Жега 2 - Майкъл Ман, Мег Гардинър

След онзи прочут филм от 90те с Робърт Де Ниро, Ал Пачино и Вал Килмър, Майкъл Ман решил да изкара още пари с нов филм, който е едновременно предистория и продължение на събитията от предишния филм. Така се появява и тази книга. Какво е довело до злополучния обир и какво се случва с единствения оцелял от бандата години по-късно. Какво се случва и с детектива, който разкри всичко и ги изпозастреля?

През 2000та модата и темите сред престъпността са вече по-различни, не е вече толкова притегателно да обираш банки. Нещата са по-глобални. Има нови технологии, интернет, вируси, електроника с военно приложение, танкери с петрол, както и добрите стари картели, които перат огромни обеми кеш. Че то тяхното не са суми, то са кубици.

Като цяло книгата се чете бързо, има достатъчно екшън, жестокости и престрелки. Има и малко нещо любови и като цяло това е всичко. Предполагам, че въпреки това като наближи премиерата на филма, пак ще има доста хора, които да я потърсят и прочетат. Да им я похваля като малко по-модерен уестърн? Защо не.

Загадката на лабиринта - Робърт ван Хюлик

Поредната доза перипетии на съдията Ди се случва веднага след пристигането му в Ланфан, на северозападната граница на империята. Съдията моментално се сблъсква с няколко случая, разкриването на които върви едновременно с различна успеваемост и темпо.

Като начало има местен олигарх, който е узурпирал и завзел местната власт, с когото съдията се справя много бързо, дръзко и находчиво. Покрай него се очертава и нова загадъчна фигура, която е дърпала конците на олигарха, чиято личност се разкрива чак на финала. Има изчезнала девойка, убит пенсиониран и опозорил се генерал, отдавна умрял висш сановник от столицата, който е завещал на единия си син само една загадъчна картина, а всичко останало на другия. Мяркат се и разни художници, заговор на варварските уйгурски племена отвъд реката, няколко броя отровители, убийство в заключена отвътре стая, както и традиционно изпълнени присъди.

Съдията Ди отново беше прозорлив до предела на възможното. Мистичният елемент не се натрапваше, а справедливостта възтържествува. Съдията отново заплени с човечността си и терзанията си за трудните решения, които се налага да взима. Ма Жун и Цяо Тай също се разкриха в малко по-различна светлина, отколкото ги познавахме досега.

На едно място на финала съдията разсъждава, че след като е вече на 40 дали да не се оттегли в имението си, да си гледа семейството, децата как растат, земите, да пише по малко, да рисува, да прави нещата, които му доставят радост и удовлетворение. Но после си казва: ами ако всички направят така, кой ще остане да върши неприятната работа, без която не може? Кой ще пази,  разследва, обвинява и наказва?

Два пътя извеждат до Вратата на вечния живот.

Единият като червей се рие в пръстта,

вторият като дракон лети в лазурната вис.

Мечтата ми за провинциално имение с езеро, конюшни и шато, вече съдържа и лабиринт. Не знам как човек изобщо може да кара без лабиринт...

Нощният управител - Джон льо Каре

Нищо ново няма тук, това си е все същата чаровна шпионска история от 90-те за Джонатан Пайн и Ричард Онслоу Роупър, която Том Хидълстън и Хю Лори изиграха вече в два сезона за ВВС.

Книгата обаче има някои съществени предимства в моите очи, които са убягнали на едноименния сериал - сравнителна краткост, завършеност и справедлив хепиенд без фатално насилие.

За незапознатите, житейският път на младия британски нощен управител на престижен швейцарски хотел Пайн случайно се кръстосва с този оръжейният търговец и мръсник на мръсниците Роупър. След поредица от събития, оцветени и от една незаслужена смърт, Пайн решава да сътрудничи на смесена британско-американска операция и да бъде внедрен сред най-близкото обкръжение на Роупър, за да събере доказателства, достатъчни за вкарването му в затвора. За достоверност са изфабрикувани няколко нови самоличности и низ от перипетии, които да му уредят чак такова доверие от страна на Роупър. Бедата е, че търговецът има нова мацка, към която Пайн никак не е безразличен, но и това щеше да е поносима тревога, ако не беше разколът сред службите, сред чиито сътрудници има и такива които пеят, покровителстват търговеца на оръжия, бранят го, че понякога даже и го финансират. Твърде много интереси и политика, за да бъде търговията с оръжия просто бизнес.

Джон льо Каре е бил във вихъра си в началото на 90-те и не може да му се отрече колко майсторски е омесил нещата. Има разкошен набор от образи, които всички действат и взимат страна. Много внимателно са изобразени кой от тях и защо може да избере да бъде малко лош, средно лош или гиганстки злодей, като всеки ще има убедителни доводи за това, което върши. Някакъв компромис заради власт, за услуга, кариера, заради заповед от началник, за пари, за слава, като бягство от нещо, в търсене на справедливост, колкото и последното да изглежда несериозно и мекушаво. Джон льо Каре обаче успява да ни убеди и да ни продаде роман от 500 страници, в които водените от желание за справедливост, могат да бият парите. Поне тук.

Корицата е просто безидейна, а работата на коректора по някакви причини не личи до степен, че новото българско издание извиква спомени за волностите в книгоиздаването у нас през същите тези 90.

Министърът взема думата, но Гудхю вече се чувства уморен. Изглежда точно това е ефектът от злото, мисли си: уморява те.

Ела, ела - Мария Пеева

Катерина Куман е очарователна дама на средна възраст, в чийто чар, енергия и любопитство няма нищо средно. Катя или Кет, както я нарича една от най-добрите й приятелки, се раздава от сърце и душа във всяка емоция, задача и загадка. Освен това тя е и истински и пълноправен детектив.

"Ела, ела" разказва за лятната почивка на Катерининото семейство в Гърция и въпреки труповете и други разнообразни престъпления, си остава едно съвсем чудесно четиво точно за лятна почивка. Историята сервира плажни коктейли, локумадес, охладено вино, и прясно уловена риба. Разкрива тайната на гръцкото кафедаки, финия порцелан и домашна трахана. 

Привидно спокойно, действието прехожда без да бърза от плажа до таверната и от квартирата до съседите с кратки разходки до бакалията и гробището за разнообразие. Динамиката в романа е внесена от човешките образи и отношения, което е възможно, когато си допуснат да надникнеш в нечий вътрешен свят.

Символиката в имената на героите е намигване към близките на авторката, но любимец ми е верният паж на детективката - кученцето Ал Кохонес или Ал.

Историята освен криминална, е също така историческа, кулинарна, семейна, любовна и трагична, какъвто е животът в същността си. Романът не е фактологически свързан с първите две книги за семейство Куман и може да се чете пълноценно и самостоятелно. Препратките към историята в Мадрид и непрежалимата съседка само могат да ви подтикнат да ги прочетете час по-скоро. А защо не и да отидете по-далеч, като се запознаете и с другата детективка на същата авторка, а именно Светла Боева? Тъкмо да ми кажете после коя от двете ви е по-симпатична и на коя бихте искали да приличате, когато пораснете.