Пирон в черепа - Роберт ван Хюлик

Радостта е мимолетна, угризенията — вечни…

Историята е хронологически по-назад във времето в сравнение с "Убийство в Кантон" и всички второстепенни персонажи са още живи и здрави. Е, сержант Хун си изпати фатално, но убиецът от Бейджоу наистина беше много жесток и коварен.

Драго ми беше, че се сетих каква е работата с изчезналото момиче, с голото обезглавено женско тяло, но пък ми се изгубиха много други нюанси, които не подозирах. И сякаш не стигаха всичките изпитания за сърцето и душата на съдията, ами накрая го назначиха и за върховен съдия в столицата. Сякаш съдбата му намекваше - да, трудно беше, но като награда за правилните ти решения, ще ти стане още по-тежко.

В този роман има повече от моментите на самовглъбяване на съдията. Да разсъждава, да се усъмнява, да съди, и то първо себе си. За човешките съдби и решения, както и за последиците от тях, с които трябва да живеем по-нататък. 

А може и преди да ги е имало, но да не съм ги забелязвал. Така е, като четеш криминалета в дъждовни ноемврийски вечери.

Вярвам, че ще отидеш далеч, Жендзие — бе казал баща му, — но се готви за неизброими страдания по пътя си! А когато стигнеш там, на върха, ще се почувствуваш много самотен.

***

Слугата внесе чайник с горещ чай и съдията бавно изпи една чаша. Помисли си: „Колко е странно: животът си тече, все едно, че нищо не се е случило! Умря Хун… Един мъж и една жена ме накараха да се засрамя от себе си… А аз седя тук и пия чай. Да, животът продължава, но аз вече не съм същият. Той си тече, но аз не желая повече да участвувам в него.“

Беше капнал от умора. Спокойствие, мислеше си Ди, живот в уединение. Но знаеше, че не може да се оттегли от живота. Уединението беше за хора без задължения, а неговите бяха твърде многобройни. Беше се заклел да служи на държавата и народа, имаше жени и деца… Не можеше малодушно да избяга от задълженията си към тях. Трябваше да издържи… да продължи!

***

Съдията си помисли с горчивина каква комедия всъщност е животът.

Всеки наш дъх: Новата наука за едно изгубено изкуство - Джеймс Нестор

Авторът се опитва да обясни множество здравни проблеми у съвременните хора като алергии, астма, нервни разстройства на симпатиковия нерв и не само, челюстни изменения, изкривявания на зъбите, обикновено хъркане и апнея, синузити, проблеми с кръвното, психични проблеми и какво ли не с едно единствено сгрешено нещо - дишането. Джеймс Нестор се впуска в преоткриване на древни, стари или направо съвременни техники на дишане, чрез които да постигне положителни здравни ефекти, като ги прилага върху себе си. От една страна това е далече от научния подход, стандартизираните начини за (клинично) изпитване на терапии или медикаменти, но от друга би могло да бъде надъхващо за хора, които припознават собствените си проблеми и биха се радвали да открият, че всичко може да има толкова просто решение. А както и да адмирират това, че той е готов веднага да изпробва лично всичко открито. Независимо дали е йогистка традиция, практика на някой шаман, авангарден за времето си съветски учен и или някой друг такъв сегашен експериментатор като него.

Книгата беше с препоръка и седеше започната и недовършена доста време, години. Напоследък обаче ме е обзело желание да разчистя всички такива бакии и най-после да започна да чета нещата, които истински ме вълнуват в момента.

Генерално не съм фен на книгите за самопомощ, не им вярвам на фактологията и като цяло нишата не е моето нещо. Тази обаче жегва и по няколко други направления. От една страна тя преследва явления, от които много хора страдат до степен да са оформили живота им, както в моя случай. От друга обаче авторът се отнася с цялата тематика като любопитен тинейджър, който няма никакво желание да се задълбочи в каквото и да е. Експериментира със собственото си тяло и здраве, доверява се на силно съмнителни капацитети и възвеличава твърденията им сякаш са абсолютни и неоспорими научни факти. А науката затова е универсална, защото всеки, навсякъде и по всяко време може да повтори експеримента при същите условия и да получи абсолютно същия резултат. Това превръща хипотезите във факти. Освен това, в желанието си да изпъкне и да покаже шокиращи явления, авторът понякога прибягва до противоречащи си практики. Понякога препоръчва ускореното дишане, понякога - забавеното. Понякога многото кислород, понякога - недостига и излишъка на въглероден двуокис.

Накратко, ентусиазираното отразяване на ползите от съзнателното управляване на начините за дишане е ок, отклоняването от науката за правене на шоу и продажби - не.

Една нощ през самотния октомври - Роджър Зелазни

И тази година при ритуалното четене на романа по глава на ден пак имаше от двата вида радост - както от припомнянето на любими моменти (Реки от кръв! Дзъп!), така и от откриването на нови и незабелязани досега бисери. Едното ново беше, че за пръв път четох книгата от хартиен носител. Известен факт е, че след издаването ѝ през 1994 г. тиражът бързо е свършил и след това няма допечатки. Най-великата и последна книга на Роджър Зелазни можеше да се намери само онлайн или втора употреба на неразумни цени. Е, аз я получих като подарък за рожден ден. Знаете каква рядкост е да получите като подарък нещо, което наистина ще ви сгрее душата и колко трудно и ценно е да имате приятел, който ви познава толкова добре. И да можете да си говорите с него винаги, а не само между 12 и 1 през нощта.

За себе си забелязах в текста и едно име, покрай което вероятно досега погледът ми просто се е плъзгал като Плъзгащи в огледало. Когато Смрък наблюдава за пръв път къщата на Добрия доктор, върху която постоянно бият мълнии, той чува някой да призовава осигуряването на Лейден. Чак сега ми просветна, че това не е човек, а леко погрешно изписване на Лайденска стъкленица - първият създаден от човека кондензатор (средство за съхраняване на електричество), кръстена по едноименния университет в Нидерландия.

Към откритията от преди кои са всъщност прототипите на Джак (Изкормвача), Лари Талбът (Улвърин), Грималкин (grey-malkin) и Бубо, добавих и откритията за Морис и Маккаб, Негасена вар, Растов и Оуен. Зарекох се да прочета и малко Лъвкрафт, та за догодина да имам още нови открития.

Припомних си как хората може да се колебаят дали да не изоставят това, което ги определя най-силно, и в същото време да запазват добрите маниери на общуване дори и с тези, които изобщо не знаят какво значи това последното.

Хавра - Захари Карабашлиев

Книгата получих с автограф от автора и препоръката да я взема, защото не е тъжна, след като му се оплаках на Пролетния панаир на книгата, че книгите му са хубави, ама много тъжни.

Ще приема, че не ме е излъгал. Книгата наистина не е ЧАК толкова тъжна.

Двете нишки, които е преплел този път, са на журналиста Дж. Макгахан, макар и с леко променено име, и на Никола Марков, който се прибира в родната Варна от САЩ за погребението на баща си. За историята и премеждията на Макгахан научаваме от писмата на жена му Вера Елегина. За дързостите му да се хвърля винаги в разгара на най-драматичните събития, за таланта му да пише, за заслугата му към отразяване и разгласяване на турските зверства при потушаване на Априлското въстание. За особените му отношения дори към най-близките. Книгата има и силно познавателна част за времето, политиката и събитията от 70-е години на деветнасти век - например, за обсадата на Плевен, за превземането на Хива.

Съвременната нишка не е чак толкова познавателна - за Варна, която е под властта на вездесъща трибуквена групировка. За алкохолизиран баща, който излиза, че не се е самоубил, за интереси, изнудвания, насилие. За една наследена непотребна нива, която какво да я правиш, освен да я продадеш.

Малко неясна ми остана нишката със студентката Лира, с която главният герой набързо се запозна и при която започна да прекарва страстните си нощи. Старите другари от училище имаха по-ясна роля, но сякаш пак недообяснена или завършена. Виж, вечно трудните разговори със семейството, ми бяха по-обясними. За това как с най-близките хора понякога е най-трудно да се говори. Има ли едно просто решение на това да си загазил и с двата крака на два континента с различни мафиоти?

Що е то хавра? От тази книга научих, че е земя - пустееща, буренясала, непотребна. Корицата пък реших, че е такава заради червената земя на хаврата, синьото небе и лъжата за лавандулата между тях.

Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства.

***

Бедността е на порока майка му.

***

Простодушието - не е ли то най-близката роднина на глупостта?

Много искам да разкажа на автора историята на Събо Николов. Може и да греша, но подозирам, че ще му бъде любопитно.

Мир на страха ни - Георги Мишев

Биографична книга за живота и работата на Георги Мишев. За комунизма и след това. За познанствата и срещите с известните имена на тогавашното време, за успехите и разочарованията. За известните филми, които са направени по негови сценарии. За книгите и хората, които ги пишат. За властта, за жителството, членството в партията.

Прочитането на книгата се проточи доста дълго, години. Не ми спореше, а не можех да я върна непрочетена. По едно време размишлявайки реших, че не ми върви, защото аз не съм го познавал, не съм чел книгите му, не съм познавал хората, за които той разказва, а даже и филмите по негови сценарии не са ми от най-любимите. Тонът на разказваното не е от най-веселите, но не се замислих защо. Защото такова е било времето? Или защото я е писал на старини, когато човек вече не е така ведър и безгрижен? Докато не попаднах на изречение от края на книгата.

Настроението е минорно, трупат се горчивини, назрява разочарование.

През последните години често пъти и аз съм искал да го напиша. Нито съм толкова стар, нито живея в авторитарен режим, но комбинацията от някои по-маловажни неща може да се струпа и изкриви през фокуса си лъча на светлината.

Някои неща не разбрах, други не почувствах. Заглавието ми остана загадка. Какво ще рече, че страховете ни са умрели и вече нищо не ни плаши?

Невесели спомени за мрачни времена, за компромиси и безпринципност. А мен това ме плаши, трупа ми горчивина.