сряда, февруари 27, 2013

Пророкът – Джубран ал Джубран

За пръв път чух за Джубран като студент от едно момче от Сирия. Заедно стажувахме тогава на чуждо и за двама ни място и някак се оказа, че имаме сходни вкусове за книги, футбол, жени и много други важни за зелените ни глави неща. Та тогава той ми каза, че имало един тип, който е написал много прилични истини за всички тези основополагащи теми. Арабин, живял в Америка, писал отдавна, но със съвременни разбирания. Звучеше малко объркано и не в любимия ми стил, но какво пък, рекох си, и по препоръка прочетох точно „Пророкът“.

Колкото и да претендират, че обичат да имат собствено мнение, права и свободи, всъщност повечето хора предпочитат да им е предписано как да действат. Да им е казано точ в точ от някоя по-висша инстанция и да не му мислят много-много. Да имат мъдри хартийки в глинените си глави. Такъв менюъл, казват, е донесъл Мойсей от планината, такива са писали Ницше, Куелю и кой ли не, включително Джубран. Предписал е как е добре да се държи човек в основните житейски ситуации и какво да мисли по въпросите за любовта, смъртта, брака, децата, работата, яденето и пиенето, законите, приятелите, свободата, удовоствията и т.н. ... Ако беше живял 100 години по-късно, вероятно би се изказал и по насъщни въпроси като легализирането на марихуаната, абортите, диетите, гей-браковете, консервантите, наборната служба, силикона в бюстовете, растителните мазнини в сиренето, атомната енергетика, домашното раждане, шистовия газ и монополите. Няма майтап.

Преди десетина години познавах един млад сирийски програмист с много буден ум, който специализираше по темата Изкуствен интелект. Смешното е, че тогава от един институт с 200-300 души народ най-добре се разбираха един православен и един арабин с диалектически конфликтните имена Христов и Абдула (Abd-allah). Дано да е жив и здрав, защото в момента страната му има отчаяна нужда от хора със здрав естествен интелект.

Вероятно сте чували объркващата фраза: Вашите деца не са ваши деца. Е, от Джубран е.

Your children are not your children. They are the sons and daughters of Life's longing for itself.
***
Your friend is your needs answered.

петък, февруари 15, 2013

Смъртта е моят занаят – Майкъл Конъли

В самото начало, след първия му роман, се бях се зарекъл да чета само (или поне първо) книгите на Конъли, които са за детектив Хари Бош, и то хронологически. Застраховка против разочарования. С времето обаче се случи така, че четох и романи с главен герой Мики Холър и (о, чудо!) си бяха съвсем добри. Четох и за съвместните приключения на Хари и репортера Джак Макавой („Примката на совата“), а накрая стигнах и до „Завръщането на поета“. Тук вече ми дойде много – как да чета за завръщането на някой, когото изобщо не познавам? Романът „Поетът“ (преведен на български като „Смъртта е моят занаят“, без коментар) е от първите на Конъли, там разследването се води от Макавой и съответно аз съм го пропуснал. Затова принуден от обстоятелствата си наваксах чак сега. Както беше писал вече някой, премеждията в света на Майкъл Конъли са така навързани, че на практика е невъзможно да изолираш само една нишка и да си четеш само нея. 

Поредица самоубийства на полицаи от различни краища на Америка. Всички те са разследвали много тежки престъпления срещу деца или млади хора, извършени с шокираща жестокост. Претоварената психика на разследващия не издържа на ужасите и в един момент той се самоубива – това е популярното обяснение. Няма нито една следа, която да сочи друго. И все пак един журналист от провинциален вестник открива и доказва, че всичко това са майсторски нагласени убийства, извършени от един и същ човек. Всяка от жертвите е оставила кратичка предсмъртна бележка, която винаги е стих от Едгар Алън По. Затова намесилото се по-късно в случая ФБР кръщава издирвания сериен убиец Поета. На повърхността започват да изплуват педофилски мрежи и един особено педантичен ум.

Добра история, много майсторски поднесена, с напрежение, лична опасност, а развръзката прилича на многостепенна ракета или заря-проверка – изненада, втора, трета, финал. А след финала идва „Завръщането на поета“. Ту би континуед...

Добри думи за същата книга от Копо и Даниела.

петък, февруари 01, 2013

Нация - Тери Пратчет

Един човек е нищо. Двама са нация. 

Възможно ли е да бъде весела и оптимистична книга, в която още в първите страници е била издавена една нация, а друга е полуумряла от чума? Ако наистина си задавате такива въпроси, явно имате остра нужда от четене на още книги от Пратчет...

Приятен роман в духа на последните детско-юношески неща на автора. Долавя се солена нотка като от "Островът на съкровищата", може би капка  възмъжаване като от "Книга за джунглата" и вълни от любим пратчетов хумор, някои от които възголемички. Пак има достатъчно зададени философски въпроси и предложени чрез действията на героите възможни отговори. Колко бързо се става възрастен, колко тежи отговорността за взетите решения, когато още не знаеш какво да решаваш? Как се живее заради някого и заради нещо по-голямо и от двама ви? И куп други важни такива. Струва си да се прочете и може би в тийн-възрастта би имала най-голям ефект.

Намерих неочаквани коментари за "Нация" на неочаквани места. При Блажев има пространен текст от друг човек, който обаче доста дразнещо е побързал да погребе Пратчет с използването на думи като „лебедова песен“ и „последната книга на Тери Пратчет“. Настроението ми се пооправи, когато най-неочаквано за мен се оказа, че на сайта на Максим има чудесно интервю с Тери, включващо и въпрос за тази книга. Трябва да му се обърне повече внимание на Максим, явно разбира от кладенчова вода.:) 

Интересно се случи, че четох книгата много скоро след като гледах филма The Impossible, който разказва за цунамито в югоизточна Азия.  Напоследък съм станал забележимо по-ревлив...

Ако живеех край морето, бих си татуирал стилизирана вълна. 

... да убиваш също е част от това да си мъж. 
*** 
Ако ще се жертвате, казал по-късно Мау, тогава жертвайте времето си на олтара на всеобщото благо.