четвъртък, ноември 26, 2015

Трябва просто да убиваш - Хироши Сакуразака

По този роман е направен емблематичният холивудски блокбъстър „На ръба на утрешния ден“ със звездното участие на Том Круз (!) и Емили Блънт (!!), на който ние така силно се зарадвахме в Сборището.

Странно или не, но историята във филма не повтаря тази от книгата, да не кажа, че доста се различава. Да, завръзката е сходна. Младият японски войник Кейджи Кириа влиза в първа битка във войната с чуждоземните нашественици, които всички наричат мимикс. За много като него битката се оказва и последна, но в неговия случай убийството на един по-специален мимик, вкарва Кейджи във времеви капан – да се връща и да преживява този ден отново, докато не умре в битката. Отново и отново. С натрупване на опит в тези повторения на битката Кейджи усвоява умения, които го превръщат във все по-ефикасна бойна машина, макар все така да остава пленник на този ден. Или поне остава, докато случаят не го среща с митичната Рита Вратаски от американските въоръжени сили, която е избила повече врагове на човечеството, отколкото всички други войници взето заедно. Как е възможно това? Можете да се сетите и сами – просто тя също е попаднала в такъв времеви капан. Оттук нататък обаче съдбите на двамата герои макар и преплетени, съществено се различават от филмовата версия. Какъв е изходът, още колко врагове трябва да убиеш, за да се спасиш? А дали само врагове? Доста драма и трудни решения, загуби и тръпчив хепиенд, който не радва особено.

След като така се влюбих в историята от филма, отначало ми беше малко трудно да възприема тази „нова“ версия. Ама защо така, не може ли без свидни жертви, хайде да го преиграем още веднъж, нали може? Дори и в подобни полуигрови ситуации обаче идва момент, в който трябва да прецениш дали това, което си спечелил, те удовлетворява и си готов да сложиш черта на всичко, които си загубил. Може би някои цели оправдават известни загуби, колкото и да ни тежат...

Изненадах се и от разликата в оръжията. Да, високотехнологичните бойни екзоскелети бяха запазени с целия им арсенал, но когато героите попадаха в примката на времето и им се налагаше да воюват по-дълго от предвиденото, боеприпасите им свършваха рано-рано. Затова във филма Рита Вратаски въртеше гигантски меч за две ръце, а пък в книгата и двамата се сражаваха с огромни бойни брадви, самото замахване с които би могло да ти счупи кръста.

Но както и да е, въпреки (или благодарение на?) разликите прочитането на тази книга остави доста приятно чувство. Препоръчва се само за настоящи или бъдещи геймъри (бивши така или иначе няма). Извод: тренирайте умовете си, телата ще ви предадат по-лесно.

пп Заглавието All You Need Is Kill прави една напълно неслучайна препратка към бийтълсовото All You Need Is Love. 

петък, ноември 20, 2015

Дългото сбогуване – Реймънд Чандлър

Изключително картинен език и нестандартни сравнения, както ще видите от цитатите по-долу. Самото действие в някои моменти ми е една идея по-неясно отколкото обичам, но като цяло е ок. Паяжина със сложна плетка, по която са накацали милионери, изчезващи съпрузи, няколко самоубити персонажи, неприятни босове от Вегас, полиция, прокуратура, зашеметяващи блондинки, изневери, пистолети и много уиски. Картината е толкова сложна, че макар във всеки от моменти на четенето да сме доволни от откритото дотук, чак след последните страници ни се изяснява цялата текстура. На моменти Марлоу наистина изглежда чак прекалено многострадален, защото и на него нещата не са му особено ясни, но въпреки това все действа против предупрежденията на по-силни от него хора. Нищо не обяснява, държи се глупаво, в резултат го бият и после хоп – разкрива още някоя улика. Така придобива някакъв неясен ореол на праведник, макар да продължава да се бие, да пие и да посяга към чужди жени.

В заключение цялостното развитие на историята ми прилича на изчерпателна оратория. На нещо изключително мащабно, в което свирят множество музикални инструменти, всеки от които се бори за постигането на някакви свои си цели, но въпреки резултатът е приятна и хармонична мелодия. Всичко си застава на мястото, всеки си получава заслуженото. Как и защо? Внушението е, че защото Марлоу (волно или не, не знаем) така е задвижил сложната плетеница от отношения между героите.

Допускам, че стилът на Чандлър допада на интелектуалци от бранша на точните науки. Има нещо математическо в действията и схемите на детектива му, макар да не мога да обясня какво точно. Вероятно има нещо общо с това, че дори когато ситуацията около поредния труп има приемливо за всички обяснение, Марлоу не се задоволява с него, ако има дори дребно съмнение или някакво подозрително случайно съвпадение. Истината и само истината, корава и безупречна.:)

пп
Алвине, благодаря за препоръката.:)

Очите му бяха като дупки в снега.
***
[Милионерите] Никога нищо не желаят истински освен може би нечия жена, което направо бледнее пред начина, по който жената на водопроводчика желае нови пердета за всекидневната.
***
Това им е лошото на полицаите. Тъкмо се настроиш да ги мразиш и вземеш, че срещнеш някой свестен.
***
Той се надвеси още повече над мен и ме лъхна на пот и корупция.
***
После седна до чантата си на другия край на издрасканата дъбова маса, която явно бе скована от дъските на ковчега, купен от Ной на старо.
***
И аз толкова се връзвах с Айдъл Вали, колкото чесън с мелба.
***
Някъде в долината изкряка яребица. После гургулица се оплака от живота.
***
После се помъчих да се сетя за нещо забавно, та да се посмея. Нищо не излезе.
***
Трудна работа е да си полицай. Никога не знаеш кого можеш да мачкаш до насита.
***
Нека юристите измислят нещо. Те създават закони, които други юристи правят на пух и прах пред трети юристи, наречени съдии, така че други съдии да могат да заявят, че първите съдии били сбъркали, или върховният съд да може да заяви, че вторите съдии били сбъркали. Разбира се, има закони. До шия сме затънали в тях. Единствената полза от тях е, че създават работа за адвокатите. Как смяташ, колко щяха да просъществуват големите гангстери, ако адвокатите не ги учеха как именно да действуват?
***
Беше спокоен като тухлена стена на лунна светлина.
***
Аз съм на четирийсет и две години. Разглезен съм от продължителна независимост. 

понеделник, ноември 09, 2015

Пепел от кости – Кати Райкс

Дългът никога не зове. Той блъска по вратата, облечен в пълно бойно снаряжение.

10-ти епизод от случаите на д-р Тамперанс Бренан, котаракът на име Бърди и тяхното говорещо какаду с речник от долнопробен бардак. А да, разполагаме също с един брой вятърничава сестра, полубивш любовник и стар приятел, като последните двама го играят полицаи. Този път работата на д-р Темпи да изследва по-нови или по-стари кокали се оказва преплетена с трагичните съдби на няколко млади момичета, изчезнали в района на Монреал.

Хареса ми как Кати Райкс борави с факти, че се обляга на науката, но същевременно не изпитвам нужда да знам чак толкова подробности от обработката на труповете в патоанатомията. Поне добре, че престъпленията са приключили и вървим по следите, но все пак предпочитам решаването на загадки, а не създаването им. 

Докторката е интересен човек, образът й е с доста детайли и човек лесно я възприема като главен герой със специфичен характер. Монреал също е интересно място, франкофонските особености, места, реки, наречия, история, все неща, за които не съм подозирал нищичко. Не съм подозирал, че в такава близост до така английския остров Принц Едуард, има район, който е може би по-френски от всичко друго в Канада – Акадия. 

Начинът на писане на Кати Райкс е страшно увлекателен и със сигурност ще чета още от нея. Единствено ме дразни маниерът на модерните криминалета да посягат за сюжет към все по-отвратителни престъпления. Предполагам, че го правят понеже считат, че съвременната публика вече е претръпнала от страхотии и трябва да се измисли нещо още по-ужасно, за да бъдеш забелязан в навалицата. Хора, моля ви, не е нужно. 

По творчеството на г-жа Райкс имало дори крайно популярен сериал по FOX.

вторник, ноември 03, 2015

Хотел "При загиналия алпинист" - Аркадий и Борис Стругацки

Изборът е основната тема в цялото творчество на братя Стругацки и тази книга не прави изключение. И както обикновено, контекстът на избора го прави сложен. Моралните парадигми са приложими, само когато са в една плоскост. Да следваме ли човешкият морал, да се водим ли по нов от усещане за необходимост или да ги смесим? Може ли един човек да избира за всички? Правилно ли е да се търси "доброто" в личностен порядък или студеният канон на всеобщата сигурност има превес? Сложно...

Отделни части на книгата ми напомняха на Удхаус, други на Дж. К. Джером, редувайки самоиронията с буржоазен хумор и май леко неуместни гангстер вметки. Персонажите са странни и целенасочено трудни за характеризиране, с очевидни няколко (но неразгадаеми) пласта, с което силно ми напомни като усещане на "Самотният октомври". Дори си има голямо, по не/човешки умно куче.

Забавна е думата, която до голяма степен определя книгата. До голяма степен, защото финалът идва изневиделица. А братята са много добри, дори когато става дума за това, как човек човърка нарочно раната си, така че никога да не зарастне.


Дано не срещна никого. Утрото е прекалено хубаво за двама.

понеделник, ноември 02, 2015

Червеношийката - Ю Несбьо

Това е първи роман от поредицата на Ю Несбьо (норвежкият крал на криминалните трилъри) за детектив Хари Хуле. Главният герой е саможив стар ерген със слабост към алкохола, а социалният му живот е в руини. Обича първо да действа, а после да пита, което професионално му носи доста негативи, но от друга страна пък го свързва с хубави жени. Нали забелязахте приликата? Не мога да кажа, че е копие на Хари Бош, но маниерът му на действие е също доста интригуващ, а щастливата развръзка е малко по-щастлива.

В началото действието на романа прескача между съвременна Норвегия и проблемите й с неонацистки групировки и съдбата на няколко млади норвежки доброволци, които се бият заедно с фашистите под стените на Ленинград. Там ми беше малко трудно да следя нишките, особено докато се преборя с незапомняемите норвежки имена, но постепенно Ю Несбьо така умело и логично ги сплете една с друга в една единствена, че на резултата би могъл да завиди всеки майстор гайтанджия. Раните, които нанася войната, не винаги са по телата на хората и не винаги заздравяват. Фатални странични ефекти може да се проявят и след 50 и повече години...

Преводът е дело на Ева Кънева, която превежда на високо ниво и с преводите си е заслужила не една и две награди. 

И една дреболия, която наистина е само това:

Пръстите му напипаха дръжката на служебния револвер „Смит&Уесън“, 38-ми калибър с шест патрона. На колана си носеше още два пълнителя, всеки с по шест патрона.

Как може револвер да има пълнител аз не знам.

Ще се четат и следващите книги, умовете ни са жадни за още северни гатанки.:)

По темата вече са ни изпреварили момичетата и разбира се Копо.

— Дрехите са един от най-силните ни сигнали — Ауне поглади с ръка ревера на сакото си. — Туидът сигнализира мъжественост и самоувереност. 
— А папийонката? — подметна Хари, като извади бележник и химикалка. 
— Интелектуална небрежност и арогантност. Сериозност със самоиронична нотка, ако така предпочиташ. Оказва се напълно достатъчно, за да впечатля второразредните си колеги.