Манюня - Нарине Абгарян

Докато се наканя да прочета тази толкова нашумяла книга, и тя вече се превърна бестселър, а авторката ѝ доби такава слава, че чак беше поканена и се яви на Панаира на книгата, за радост на безбрежното фенство.

За родените през 70-те описаният съветски бит и пакостите на двете приятелки Манюня (Мария) и Нарине може да ви се сторят направо документални, толкова много истина и припознаване ще откриете. Разбира се, всичко е предадено през детските очи, почти без политическа окраска, а малките градчета на тогавашна Армения доста приличат на малките градчета на тогавашна България, потвърждавам. Предполагам и затова толкова много читателки у нас харесаха наситения хумор на Нарине. За какво пише ли? В многото кратки глави за пакостите на двете момичета пише основно за тираничната баба на едното, за това как хванали въшки, как бащите им се напили, как ходили на кино, на планина, на море, за снабдяването с дефицитни стоки, за съдбата на погълнати копчета, за ваденето на фасул от носа, скачането от високо с  чадър (затворен), за безкрайните лета, за по-малките сестри, как стреляли с пушка (неточно) по учителя по физическо, как се влюбвали и разлюбвали. 

Страхотна книга, пълна с още по-страхотен хумор, с която няма да сгрешите, ако  си я купите и прочетете. Спокойно може да се подарява като не скъп, но пък ценен подарък.

От българската корица човек го навяват мисли за някакво народно творчество, плетки и бродерии, което няма нищо общо с темата на книгата, и не мога да се сетя защо е избрана такава картинка. Една от руските корици (Нарине живее в Москва и пише книгите си на руски) би насочила нищо неподозиращия читател по-добре - това е детска книга за магариите на две малки момичета и ако по нещо ви заприлича на Емил от Льонеберя, Макс и Мориц или малкия Никола, няма да сте твърде далече от истината.

Джеръми Рибаря - Биатрикс Потър

Стара детска приказка, която познавате поне по картинките. И като казвам стара, имам предвид повече от век, защо за пръв път е издадена през 1906. Текстът е съвсем скромен и може да се изчете за пет минути, докато чакате на пейка приятел с малко дете да дойде и да пиете заедно бира.

Приятна, обикновена, разбираема. Най-симпатичното нещо са картинките, които на мен ми напомняха на домашния дух от приключенията на Билбо с всичките му жилетки и носни кърпи, или в случая животоспасяващи шлифер и галоши.

Вълчата царица - Петър Бобев

Приказка за млада хайдутка, която има да отмъщава на кръвожадния турчин, който тормози селото им, а единствен съюзник има в лицето/муцуната на една вълчица. 

Досега не бях чел нищо от Петър Бобев и имах нагласата, че това са четива с някак изкуствен тон, писани насила и неувлекателни. Е, тази книга ме опроверга, че и отгоре. Да, пълна беше с традиционните за жанра клишета, за изедници, конаци, душмани, чорбаджии и клети сиромаси, обаче нишката за вълците, поведението и нравите им беше чудесна. Толкова детайлно и натурално описана, че за мен беше главният плюс от цялата история.

Аудио книгата може да бъде чута тук.

Тайната градина - Франсис Бърнет

Господарката Мери все се чумери.

Малко момиченце е изпратено за отглеждане в имението на чичо си в Йоркшир, след като остава сираче при холерна епидемия в Индия, където е живяло с родителите си. И психически, и физически детето е пострадало достатъчно, за да се чувства не на мястото си в това и без друго странно здание - огромна сграда, пусти коридори и стаи, запуснати градини, едната от които дори оградена със зид и заключена, а стопанинът на всичко това страда вече над десетилетие по загиналата си съпруга и е занемарил всичко, включая невъзпитания си и набеден за фатално болен син.

Децата обаче са си деца, търсят себеподобни, любопитни са, играе им се навън и нищо не може да спре изцелителното действие на всичко това. Рецептата е проста: 1. Намерете градина. 2. Пуснете децата в нея да се занимават както си решат. 3. Събирайте плодовете.

Любопитно ми беше да забележа как в книгата възрастните с голямо задоволство отбелязваха как децата започват да надебеляват и как това е единствено повод за радост. В днешни дни дебелината на децата е по-скоро повод за тревоги и събужда подозрения за нездравословен живот и диабет от тип 2.:)

Няколко изненади ме сполетяха при прочита на тази книга. Първо, тя се оказа детска приказка, а не някаква мистерия за възрастни читатели, и второ, Франсис Бърнет се оказа жена! Ето:

Приятна история, която нормализира сетивата и преценките, калибрира мирогледа и провокира спонтанна доброта в човешките отношения. Хубаво е да се прочете, а вероятно и да се посетят ливадите в Йоркшир, когато цъфти пиренът.

Приключенията на Пинокио – Карло Колоди

Доброто, което правим, винаги се връща. 

Кучето Алидоро към Пинокио

Това е една от най-мъдрите приказки, които някога съм слушал. Нарочно не казвам чел, защото според мен приказките трябва единствено да бъдат слушани.

Обаче за да не бъдат неволно проспани, приказките трябва първо да са интересни и забавни и затова тази разказва за невероятния житейски старт на една малка дървена кукла, родена от сръчните ръце на самотен дърводелец, която после не го слуша, глези се и върши всевъзможни бели. Бяга от къщи, не цени бащините грижи, събира се с лоши другари, не желае да ходи на училище или да работи, а само да се забавлява, и като резултат гладува, отнася бой, преследват я убийци, изяжда я акула и ѝ се случват куп други подобни неприятни възмездия.

В коя друга приказка разглезените деца заслужено губят всичките си пари, или пък попадат за месеци в затвора? Тази ще ви припомни, че за сериозни провинения, човек може да бъде обесен без много обяснения, както и че най-нормалното нещо на света е да останеш беден и гладен на старини, когато вече не можеш да работиш, а пенсията не е съществувала като понятие през цялата история на човечеството без последните 100 години. Че в реалния финансов свят няма начин да превърнеш 4 парички в 1000 за една нощ, и ако някой ти обещава друго, трябва да знаеш, че иска да те обере. Ако искаш да се сдобиеш дори с едно петаче, за да се нахраниш, трябва да свършиш някаква работа, а пък който бяга от училище и лентяйства, накрая се превръща в магаре, понякога дори буквално.

Тежко и горко на ония деца, които не слушат родителите си и напускат родната си къща, когато им скимне.

***

Ох, каква ужасна болест е гладът!

пп.

Не са ли разкошни старите илюстрации на Либико Марайа?

Приказка за Долната земя – Ирена Първанова

Пряко волята си тринайсетгодишният Александър от София е изпратен за лятната ваканция в затънтеното село на баба си, която никога не е виждал. Всичко там се оказва много по-странно и загадъчно от нормалния свят, който познава, и той с героично любопитство се впуска да разбере каква е голямата тайна на село Вратня. 

И аз, както много други доволни читатели, се изненадах приятно колко хубава може да бъде една модерна българска детска книга. Има някои дребни песъчинки в салатата, които биха могли да бъдат отсети от по-жесток редактор или по-рутинирано писателско око от рода на „снежнобели“ бабешки коси, дете да заблуждава баба си, че си пише домашните през лятото и т.н., но цялостното впечатление остана изключително положително.

Имаше и много силни оригинални хрумвания, като това с имената на близначките Димана и Огняна (Ана и Яна), които супер много ми допаднаха. Даже самият главен герой не беше толкова интересен, колкото другите странни обитатели на селото, които включваха завеян млад поет с преследващи го ученички, грубиян-бакалин, който продава продукти от несъществуващи другаде марки, четири гаменчета с нахлупени до ушите шапки посред лятото, злокобна ханджийка и трите баби Ясна, Весна и Красна, които седят денонощно на пейка на площада, предат, плетат и все нещо разправят, макар винаги да звучи, като че е казано извън времето – ту е за нещо минало, ту за още неслучило се.

От нетърпение да продължа прочита си държах книгата в колата и я четох малко като ученик – в откраднати моменти. Сутрин спирах на паркинга пред работата и четях до последната възможна минута, през обедната почивка гълтах обяда надве-натри като мисир и отскачах до паркинга да открадна още някоя минута време за село Вратня и разпрострялата се пред Алекс загадка. 

В заключение, това е една много хубава приказна книга и очаквам от авторката да пише още, защото явно ѝ е работа и освен това има много интересни идеи. Нека продължи да пише спонтанно и без задръжки за натуралните неща и хора в България, такива невероятни места и чешити има тук! Пазарът наистина е микроскопичен и ще ѝ е по-трудно скоро да стане милионерка като колежката Дж. К. Роулинг, но важното е, че доброто из страниците ѝ категорично няма да си остане сред тях, защото такива книги винаги ще се четат.

Както обича да казва Гугъл, създавайте оригинално съдържание, това е най-ценното.

Приказка без край - Михаел Енде

Вечен е само мигът.

"Приказка без край" има доста култов статут сред възрастните, които са били очаровани от нея на младини. Подозирам обаче, че съм пропуснал най-подходящата възраст за нея и затова сега не можа да ме заплени особено. Наистина ми беше интересно да проследя премеждията на смотания ученик Бастиан, който спонтанно открадна странна книга от книжарницата и вместо да влезе в час, се скри на тавана на училището да я чете, оказа се вътре в историята и от смотан, стана супер як. 

Историята е нестандартна и бяга от клишетата, а опасностите и предизвикателствата пред героя бяха неочаквани и възпитателни. Имаше всевъзможни приказни същества - бял дракон на щастието, зеленокож индианец, дребосъци, върколаци, зли магьосници, замъци, лабиринти, вълшебни зверове, загадки, гатанки. Когато след всичко преживяно Бастиан се завърна в своята действителност, той изглеждаше променен и даже възмъжал, макар да излезе, че е прекарал в Приказката без край само един ден.

Приятно и възпитателно четиво, което вероятно ще се хареса на много по-малки и по-големи читатели и ми е малко неудобно, че не ми идват повече похвални слова. За съжаление обаче на днешното ми аз (преситено от всевъзможни четива) през голяма част от прочита му беше леко скучно, а някои от нишките на действието дори ми се видяха излишни. Книгата със сигурност си струва и сигурен знак за това са многото доволни читатели и успешни екранизации.

Маниерът на Бастиан да се скатава от часовете, за да чете любимата книга, не е новост. Историята познава и случая на един младеж от техникума в Кюстендил, който преди повече от половин век посетил с неудобство участъковия лекар, за да помоли за извинителна бележка, въпреки че бил напълно здрав. Защо ти е? За да мога още сега да дочета "С огън и меч" на Сенкевич. Лекарят бил човек на място и книгата била дочетена.

Повече добри думи за същата книга от признателна читателка има в Приумици.

И най-глупавата вещица е в състояние да раздели добри приятели.

***

Най-обичам, когато пациентите започнат да ми обясняват кое има значение. За да оздравееш, трябва още да те боли.

***

На света има хиляди радости, но те се свеждат само до една - радостта да обичаш.

Мечо Пух - Алън А. Милн

Някои са умни, а някои не са.

Всички знаят за Мечо Пух, затова няма нужда от още преразказване на тази приказка. Тя е достатъчно кратка и ясна, за да няма нужда от много обяснения.

Преди 25-30 години сутрин по радиото имаше радиотеатър за деца. Приказка за десет минути, предшествана от едно характерно кукуригане - закусваш попара от бисквити с мляко и слушаш. Тогава за пръв път слушах историите за глупавия Мечо, Прасчо, депресираното магаре Ийори и Кенга с бебето Ру. Приятни бяха, макар да не помня нищо повече.

Следващото няма нищо общо с приказката, но ми стана интересно, когато потърсих повече информация за автора. Оказа се, че Алън Милн е бил сред най-видните критици на П. Г. Удхаус. Когато Удхаус е заловен от нацистите в окупирана Франция, той е интерниран, първо в Белгия, а след това в Тост (днес Toszek) в Горна Силезия (днес в Полша). В текст от това време Удхаус коментира принудителното си място на пребиваване по следния начин: „Ако това е Горна Силезия, един Бог знае какво трябва да е Долна Силезия...“ След това започва излъчването на хумористично радиопредаване относно интернирането си, което се излъчва от Берлин. Макар обект на хумора му да са нацистите, той е критикуван от Милн за този своего рода акт на измяна спрямо родината, чрез своеобразното съюзяване с окупаторите. Сред защитниците на Удхаус са Ивлин Уо и Джордж Оруел. Разследване на британската служба за сигурност MI5 съвпада със становището на Оруел, заключавайки че Удхаус е бил наивен и глупав по време на работата си в пленничество, но не и предател.

— Какво значи да живееш под име? — попита Кристофър Робин.

— Това значи, че името е написано със златни букви над вратата и ти живееш под него.

***

— И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използвам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!

***
Най-краткото описание на правилната подготовка за каквото и да е пътуване:
— О, Прасчо — каза Пух възбуден, — отиваме всички на Екседиция с неща за ядене, за да открием нещо!
***
— Има Южен Полюс — каза Кристофър Робин — и смятам, че има Източен Полюс и Западен Полюс, при все че хората не обичат да говорят за тях.

Две години ваканция - Жул Верн

Една нощ точно преди началото на лятната ваканция страшна и изведнъж разразила се буря отнася голяма платноходна яхта от пристанището в Оукланд, Нова Зеландия. Отнася я на изток в открито море, влачи я през целия Тих океан и я разбива на самотен остров. Дотук нищо чак толкова необичайно като за средата на деветнайсти век. Особеното е, че на яхтата вече са се били качили петнайсет момчета от пансиона "Чеърман", които на другия ден е трябвало да бъдат наградени с кратка разходка близо но Новозеландския бряг. И нито един възрастен. Благодарение на късмет или щастлива съдба всички деца оцеляват при неволното си пътешествие през океана и дори при крушението в скалите на необитаемия остров. И тук започва тяхната близо двугодишна одисея, която проследих с неочаквано голям интерес.

Както можете да си представите, предизвикателствата пред децата не бяха никак малки. Отначало бяха ангажирани със спасението и оцеляването си, но впоследствие сами си добавяха нови и нови отговорности и задължения в опитите си да създадат що-годе цивилизовани условия на живот. Разпределението на задачите, организацията на труда, редовното и точно записване на наличното и нужното, припаси, инструменти, храна, подслон - всички тези най-основни моменти се удаваха някак спонтанно на петнайсетте момчета, които съумяваха да запазят условно добрия тон и разбирателството, и макар за финал да имаше по-кървави събития, дружината не изпадна в диващината и разрухата на "Повелителят на мухите". Някой може да каже, че не е достоверно, че не е възможно или не по силите на деца, и в някои подробности може и да е прав, но за силата на духа, смелостта и морала като че ли възраст няма.

В невръстните си тийнейджърски години, като връстник на героите от този роман, бях страшно запален по приключенските книги на Жул Верн. Премеждия, изобретения, нови земи, опасности и рискове, благородни мотиви и действия. Някои от тях опитвах да препрочета на по-стари години, но все ми се струваше, че действието не съответства на по-забързания 21-ви век. Този роман обаче ме грабна също като едно време и нямах търпение да науча какво ще се случи. Страхотно четиво, което препоръчвам от сърце! 

За завършек ще добавя последния абзац от книгата, който е подходящ колкото за възпитаване на деца, толкова и за всички възрастни с проблеми:

Безспорно никога ученици от пансион няма да бъдат принудени да прекарат ваканцията си при такива условия. Но — нека знаят добре всички деца — при ред, усърдие и смелост няма положения, колкото и опасни да са те, от които човек да не може да се измъкне.

Аудио книгата чете доброволката Ирина Илиева, на която отново благодаря!

Децата на капитан Грант - Жул Верн

Стара приключенска история от 1867, която си припомних в аудио вариант през 2019.

Когато съм я чел за първи път, не помня да ми е направило впечатление, но излезе, че началото и средата на 19-тия век са били доста нагъчкани с географски открития. Затова и структурата на романа е такава - малко приключенска, малко познавателна. На сегашното ми аз приключенията вече се струват леко суховати и направо ретро, но пък откъм познавателната страна беше ок. Явно с годините забравям качествено.:)

Интересно ми беше да мога да проследявам къде минава 37-ия паралел и евентуално къде би могъл да е капитан Грант. Сега имам Гугъл Земя и мързеливо мога да зяпам навред, даже и не ми се ходи вече на повечето от посещаваните от героите места по света - кое ми се вижда прекалено далече и забутано, политически опасности, болести, зарази, природни катаклизми. Да не говорим дървената яхта с парен котел какъв писък на модата и техниката е била тогава, а сравнена с днешните технологии е направо антика. Оказа се, че и езиковата загадка с трите варианта на писмото вече що-годе ми е по силите и не ми е нужно да чакам някой да ми превежда. Комуникации, транспорт, цивилизация, светът става все по-малък.

Накратко, пътешествениците посетиха следните места, без да издавам подробности, за да не развалям изненадите. Нанесъл съм ги на карта от онази година, за да си представим как е изглеждал светът през очите на Жул Верн тогава. (Кликни върху картинката, ако искаш да я видиш по-голяма. С тънки червени линии съм отбелязал грубо пътя на кораба Дънкан, с тънки сини - маршрута на пътешествениците по суша, а другите черти е надраскал някой предишен собственик на картата и не отговарям за тях.)

Не помня също навремето да ми е направило впечатление как само французинът знае всичко и как никога не пропуска момент да изтъкне колко готини са тия хора. В което няма нищо лошо, като си спомня Карл Май какви хвалебствия сипеше за немците в Дивия запад.:) Забавно ми беше да си припомня и що за световна политика и география са преподавали английските пастори сред туземците в Австралия и по-света.

Бива да се прочете, но трудно ще има същия ефект върху читателите век и половина след написването си.

По книгата има българо-съветски филм от 1985, епизоди от който може да се видят тук. Помня, че беше голямо очакване и радост, когато започнаха да излизат по телевизията. Филмът като цяло си беше ок, индианците бяха по-хубави от истински, само помня, че кондорът, който открадна малкия Робърт, беше доста бутафорен.

И последно един непредставителен за книгата цитат, който обаче ми се стори интересен:
И най-съвършената жена си има определен брой недостатъци.

Ваканциите на малкия Никола̀ - Госини

Отново за малкия Никола̀, но не за последен път - тези истории са истинско откровение! За съжаляване е единствено, че под формата на аудио книга човек пропуска веселите илюстрации (затова и карикатуристът Семпе го няма в заглавието), но пък много приятно беше да се слуша доброволката Наталия Тодорова, която чете текста. За пръв път срещам човек, който да употребява "Их!", когато неволно сбърка два пъти поред една и съща думичка. Много други хора лесно се изнервят и изричат всевъзможни матерни сквернословия. 

Адски яко е и когато чувството за хумор на автора и читателите съвпада. Това винаги си личи и е много красиво споделеното усещане, когато някой чете и в същото време се усмихва на същото, на което се смее и слушателят. Емпатията има много канали за въздействие и малко граници.

В това томче са събрани само онези истории, които касаят прекарването на лятната ваканция и почивките като цяло - на море с родителите или в детски лагер.

Вчера пристигна новият учител по гимнастика.

— Казвам се Ектор Дювал — рече той. — А вие?

— Ние не — отвърна Фабрис и всички изпокапахме от смях.

Бях на плажа заедно с останалите приятелчета от хотела: Блез, Фрюктьо, Мамер (ей много е тъп тоя!), Иреней, Фабрис и Ком. За часа по гимнастика бяха надошли още сума ти типове; те обаче са от хотел „Мер“ и от хотел „Плаж“, а ние, дето сме от „Бо Риваж“, не можем да ги понасяме.

Като се нахилихме, учителят си сгъна ръцете и наду едни адски големи мускули.

— Искате ли да развиете такива бицепси? — попита учителят.

— Мпхъ — отвърна Иреней.

— Според мен не е красиво — каза Фрюктьо.

Ком обаче заяви, че може пък да си струва труда, бил навит да си има такива буци на ръцете, та да шашва приятелите в училище. Тоя Ком много ме дразни, все гледа да се покаже. 

***

Неприятното с момичетата е, че хич не умеят да играят, плачат непрекъснато и винаги оплескват нещата. В хотела има три момичета.

Трите момичета в хотела се казват Изабел, Мишлин и Жизел. Жизел е сестра на моето приятелче Фабрис, двамата непрекъснато се бият. Фабрис ми каза, че е адски загубена работа да имаш момиче за сестра и че ако това продължава така, той ще се махне от къщи.

Когато времето е хубаво и сме на плажа, момичетата не ни пречат. Играят на разни тъпи игри, правят формички от пясък, разказват си разни приказки и си боядисват ноктите с червени моливи. А ние с приятелите измисляме страхотни неща. Състезаваме се, премятаме се, играем футбол, плуваме, бием се. Все щури работи.

Обаче като се развали времето, става по-различно, понеже трябва да стоим заедно в хотела. А вчера времето беше лошо, непрекъснато валеше. След обяда — ядохме равиоли, пък те бяха много по-вкусни от мусаката — татковците и майките легнаха да подремнат. Ние с Блез, Фрюктьо, Мамер, Иреней, Фабрис и Ком — това са все приятели от хотела — си седяхме във фоайето и играехме карти, без да вдигаме шум. Не се правехме много-много на тарикати, защото завали ли, татковците и майките хич не разбират от шега. През тази ваканция татковците и майките твърде често преставаха да разбират от шега.

След това във фоайето влязоха трите момичета.

— Искаме да играем с вас — каза Жизел.

— Остави ни на мира, Зезел, защото иначе ще ти лепна някой шамар! — каза Фабрис.

Това никак не се хареса на Жизел.

— Знаеш ли какво ще направя, ако не ни пуснете да играем с вас, Фафа? — попита Жизел. — Чисто и просто отивам да ви обадя на татко и мама, после ще те накажат, приятелите ти също ще ги накажат и няма да ядете десерт.

— Хубаво де — каза Мамер, обаче тоя човек е много тъп. — Можете да играете с нас.

— Тебе никой не те пита — каза Фабрис.

Тогава Мамер се разплака, рече, че не искал да го наказват, че не е честно и ако не му дадат да яде десерт, ще се самоубие. Ние се попритеснихме, защото покрай целия този шум, който вдигаше Мамер, татковците и майките можеха да се събудят.

— Е, какво ще правим сега? — обърнах се аз към Иреней.

— Мпхъ — отвърна ми Иреней и решихме да оставим момичетата да играят с нас.

— На какво ще играем? — попита Мишлин.

Тя е много дебела, винаги ми напомня за Алсест, едно приятелче от училище, което все яде.

— Ще играем на магазин — каза Изабел.

— Абе ти луда ли си? — попита Фабрис.

— Добре, Фафа — обади се Жизел, — отивам да събудя татко. Нали знаеш какво става, като го събудят?

Тогава Мамер се разплака и каза, че искал да играе на магазин. Блез заяви, че ако ще трябва да играе на магазин, по-добре да отиде сам да събуди таткото на Фабрис. Фрюктьо обаче забеляза, че май тази вечер щяло да има за десерт шоколадов сладолед и тогава всички се предадохме.

Жизел застана зад една от масичките във фоайето, сложи отгоре картите и пепелниците и каза, че тя ще бъде продавачката, масата ще бъде щанд, а разните неща на масата ще бъдат стока, а пък ние трябва да идваме и да купуваме стоката.

— Точно така — каза Мишлин, — а пък аз съм много красива и много богата дама, имам кола и сума ти кожени палта.

— Точно така — каза Изабел, — а пък аз съм друга дама, още по-богата и още по-красива, колата ми е с червени седалки като колата на чичо Жан-Жак и нося обувки с високи токове.

— Точно така — каза Жизел, — а пък Ком е мъж на Мишлин.

— Не ща — рече Ком.

— А защо не щеш? — попита Мишлин.

— Защото смята, че си много дебела, ей затова — каза Изабел. — Той иска на мен да ми бъде мъж.

— Не е вярно! — каза Мишлин и лепна един шамар на Ком, а Мамер ревна да плаче.

За да накара Мамер да млъкне, Ком заяви, че е готов да бъде мъж на когото и да било.

— Хубаво — рече Жизел, — тогава да почваме да играем. Ти, Никола̀, ще бъдеш първият клиент, обаче си много беден и няма с какво да си купиш ядене. Пък аз съм много благородна и ще ти дам храна без пари.

— Аз не играя — каза Мишлин. — След тия работи, дето ми ги наговори Изабел, не искам да приказвам с никого.

— Я виж ти, госпожицата се прави на много важна — рече Изабел. — Мислиш, че не знам какво си казала на Жизел за мене, когато ме нямаше!

— Ах, лъжкиня такава! — извика Мишлин. — След всички работи, дето ми наприказва за Жизел!

— Какво си разправяла на Мишлин за мен, Изабел? — попита Жизел.

— Нищо не съм казвала на Мишлин, нищо, това е — каза Изабел.

— Ей че си нахална — викна Мишлин, — каза ми го пред онази витрина, дето беше изложен черният бански костюм с розовите цветенца, дето толкова ще ми отива, нали се сещаш?

— Не е вярно — извика Изабел, — обаче пък на мен Жизел ми разказа какво си й говорила за мен на плажа.

— Ей, момичета — обади се Фабрис, — ще играем ли, или не?

Тогава Мишлин каза на Фабрис да не се бърка, където не му е работа, и го одраска.

— Я да оставиш брат ми на мира! — каза Жизел и издърпа плитките на Мишлин.

Мишлин се развика и лепна един шамар на Жизел, а Фабрис се захили, обаче Мамер ревна да плаче, момичетата вдигаха страхотен шум и във фоайето слязоха сума ти татковци и майки и попитаха какво се е случило.

— Момчетата не ни оставят да си играем на магазин — каза Изабел.

И всички бяхме наказани да останем без десерт.

А пък Фрюктьо беше прав — тази вечер имаше шоколадов сладолед!

Преди да се родя - Ивайло Петров

"Преди да се родя" е изключително четиво! Нестандартно, кратко, толкова забавно, че отвътре почва да те напира и да не ти стига да се смееш сам, ами искаш и да ги преразказваш тия семейни селски перипетии от времето преди да се е бил родил авторът. Как баба му и дядо му решили да женят баща му, защо в тяхното село никоя не го искала, как се стигнало до булка от съседното Могиларово и защо точно тази. Как го пременили с чужди кожух и калпак, за да се представи по-добре при преговорите, за щедрия бой с железен бастун, който изял, как го помислили за умрял, за обърканите при последвалата кражба булки, за професионалните уреждачи на бракове, за бесовете на чичо му Мартин, за размирната Добруджа. 

Смята се, че самоиронията е сред най-изисканите, благородни и трудни за овладяване оръжия на хумориста. Ако съдим с този аршин, трябва да знаете, че Йвайло Петров трябва да е бил минимум олимпийски шампион в категорията.

Вероятно каквото и хвалебствие да се каже за Ивайло Петров, все ще е малко. Образът му чисто визуално на мен ми е труден за запомняне, но за сметка на това историите му са от толкова високо качество, че прогарят местата си в ума ми и се настаняват там завинаги.

Със сигурност може още много да се похвалят както авторът, така и книгата, но ако отговорим на забързаното днешно време в само четири думи, те ще са: непременно прочетете тази книга!

Книга за джунглата - Ръдиърд Киплинг

"Книга за джунглата" е от онези разкошни произведения, които човек има нужда да си припомня от време на време. Задължително, за добро душевно здраве. Това не е защо приключенията на героите са били забравени - това може да бъде наваксано и чрез гледане на някое от многото детски филмчета. По-скоро ми беше долипсвала онази характерна човеколюбивост, заради която Киплинг е толкова тачен в англоезичния свят и до сега. Независимо дали ще ти разказва историята за Маугли и как той общува с дивите животни, или как Рики-Тики спасява човешкото семейство от кобрите, или пък за белия тюлен, който не спря да се блъска в железобетонните глави на събратята си, само и само да може да им предложи някакво спасение.

Впрочем, този момент го забелязах няколко пъти - не е рожба на нашето време прогресивните и пълни с истина идеи да се сблъскват с отричането на масата, били те примитивни и неграмотни селяни, прости тюлени, приемащи безропотно заколението, или вълци, глутница вълци, забравили на кого дължат благоденствието си. Всички те бяха бити, пострадаха от физическото надмощие на този, който и без друго си беше прав, но никой не му го признаваше без бой. 

Интересни цитати няма да има, не защото няма достатъчно, а защото са прекалено много. Плюс това книгата е толкова кратка, че човек може преспокойно да я глътне цялата наведнъж и без рекламни фрази. 

Това издание от 1980 е с прелестно реалистични илюстрации, нищо общо с онези сладникави глупости на Дисни. Джунглата не е парк с въртележки за забавление.

Островът на делфините - Артър Кларк

Това е малка приключенска и познавателна книжка от далечната 1963. Казвам го така, защото е разказана в онзи позабравен стил, в който възрастните са писали за деца, във възраст, когато явно вече добре са забравили как мислят въпросните деца и какво ги вълнува. Съвсем накратко действието може да се предаде така:

Момче в зората на тинейджърските си години бяга от къщи и се озовава на остров в Тихия океан близо до Големия бариерен риф и съответно до източния бряг на Австралия. Не е важно как и защо. Важни са неговите приключения там и делфините. Двете неща са много тясно свързани, защото и самото му пристигане там е свързано с делфини, които го спасяват от корабокрушение, като го избутват до брега на острова. А островът не е никак случаен - той е научно-изследователска база, която се занимава почти изключително с опознаването на тези същите делфини. Главният герой заживява безгрижно там, намира си приятели, там учи и опознава тропическите флора и фауна, като за финал дори извършва нечуван подвиг, като рискува живота си за спасението на другите. 

Приятно кратко четиво, което обаче изглежда безвъзвратно остаряло от техническа и стилистична гледна точка. Трудно днешни момчета биха се запалили да четат още книги от Артър Кларк, ако са започнали с тази, макар пък за поостарелите момчета като нас да е все така приятна и дори романтична. Кой не би искал да прекара детството си сред делфини в южните морета?:)

Благодарностите за така любезно предоставеното четиво са изцяло към Добри, а откъси от книгата можете да откриете тук.

Фалшивата брада на Дядо Коледа - Тери Пратчет

Още една доза стари пратчетски историйки за деца и по-големи. Този път тематиката е за Дядо Коледа, джуджетата, зимните празници, снегове и времето в най-общ смисъл. Все пак в Англия времето си е основна и доста важна тема. Мястото, както и в предната книга, е малкото градче Блекбъри, освен ако не е някой засипан от преспите замък. А може и да е просто замък, без преспи, но пък с принц, който трябва да отговори на шантава гатанка, за да спечели една принцеса за жена. Абе много работи има, няма да скучаете, дори няма и да заспивате прекалено често, ако понечите да четете тези приказки на някой, който още не може да чете.

Преводът отново е на Комата, което е гаранция за качество и смешни смешки.

Боя се, че той не разбира английските закони. Престъпление може да бъде абсолютно всичко, както често се случва. Ако на хората им се позволяваше да правят каквото си щатсамо защото случайно не съществува закон, който да го забранява, щяхме да сме на същия хал като французите.

***

- Виж какво, бабо, не може да си гледаш Гнусен гаден снежен човек за домашен любимец! Тях всички ги ненавиждат!

- Той никак не е гнусен и гаден! - сопна му се тя. - Много даже си го навиждам и утре ще го водя в пощата да ми издадат разрешително да си го гледам.

Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада - Ено Рауд

Ено Рауд е естонски писател на детски книжки и затова името му е такова енигматично. През годините на комунизма книгите му придобиват голяма популярност в Източния блок.

Това е история за трима приятели със странни прякори, които се запознават, сдружават и пътуват с кемпер из околията, за да вършат добри дела. Те са възрастни, но дребни и някак симпатични и се държат малко по детски.

Направи ми приятно впечатление как тримата скитници се отнасят към котешкото племе - като цяло критично, да не кажа враждебно, даже в един момент сгазиха един от най-злите котешки водачи с кемпера.:) Ето как преди години правдата не е ставала жертва на политическата коректност...

Предполагам, че книгата става за възпитаване на малки бандити, които обаче да са достатъчно хуманни, та да имат милост към малки птичета, дори и те да са се излюпили в брадата на човека. Също така да помагат на възрастни дами, които са се заринали с котки, да спасяват градове от котешката напаст, от плъхове, крадливи свраки и въобще да бъдат социално отговорни люде. И периодично да съжаляват, че любимата им прашка не е под ръка, иначе, оо, иначе как щеше да си изпати врагът!

Предполагам, че такива герои, като тези в книгата, биха станали симпатични на деца и възрастни, които не задават много въпроси. За максимално положително възприемане на книгата не трябва човек да пита. Защо тези скитници живеят така, откъде намират пари за храна, бензин и други ежедневни нужди? Разболяват ли се, имат ли личен лекар? Защо не работят нищо? Защо се държат детински, като са възрастни хора даже с бради? Това не е ли малко съмнително? Но това все пак е приказка за деца и затова може би е излишно да питаме каквото и да е.

Когато домът е малък, сърце да е широко.

Поука:

Пиши писма и картички на приятелите си, те не са чак толкова много.

Приключенията на Том Сойер - Марк Твен

Този пост уж е за Том Сойер, но и не съвсем. Той е малко повече за едно друго момче в предучилищна възраст, пак от малко провинциално градче, което предпочиташе да си играе по улицата с котки, камъни, пластмасови индианци и въженца, вместо да се учи да чете. Караха го, упорито, но опитите с "най-подходящата за него" книга поне три-четири пъти завършваха все до:

— Том!

Никакъв отговор.

— Том!

Никакъв отговор.

— Чудя се къде ли се дяна това момче? Хей, Том!

Никакъв отговор. 

След това следва чудовищно дълъг пасаж от шест реда без никаква пряка реч. Признайте си, че и вие да бяхте, бихте се почудили дали изобщо си струва усилието, нали? Що за начало на детски роман е това? Години по-късно при някой от поредните прочити и препрочити ми просветна, че всъщност тази книга май не е предназначена само за настоящи деца, ами и за бивши, които обаче си спомнят това-онова. Оказа се, че авторът си го е казал в прав текст още в предговора, ама кой да ти чете:

Макар че книгата ми е предназначена да забавлява най-вече малките момчета и момичета, надявам се, че вече порасналите мъже и жени няма да я пренебрегнат заради това, тъй като намеренията ми бяха отчасти и да напомня на големите по един забавен начин какви са били някога, какви са били чувствата и мислите им, как са разговаряли и с какви шантави начинания се е случвало да се захванат.

Авторът,
Хартфорд, 1876 г. 

Самата книга е доста готина, още повече като се има предвид кога е писана, което е само поредно доказателство за гения на Марк Твен. Приключения за калпазанлъците на малките момчета вероятно ще се пишат и ще се четат докато свят светува, но всички следващи ще се равняват по г-н Твен. Това търсене на съкровища, бой с пришълци от други градове, дошли за ваканцията, суеверия и джобни ножчета, вирове, риба, първи стъпки в бизнеса, ненаучени уроци, момчешка чест - списъкът не е безкраен, но вероятно всички се сещате какви неща вълнуват малките момчета. Конкретно този главен герой си е специфичен. Може и друг път да съм споменавал, че самият Том ми е малко като Мики Маус - уж приключения, уж непослушен, ама все е най-добър и за пример. Виж, Хък Фин е друга работа, по-истински, затова и книгата за него ми е по на сърце. Но за нея - друг път.

Но стига толкова, вероятно има десетки други места, където да се прочете за какво се разказва тази легендарна детска книга. Този пост нали щеше да е и за един друг мъченик на книжовното поприще? За онзи, който подпираше глава на старата лакирана и леко паянтова маса между каната за вода, завита с розово покривче, и черковното календарче за актуалната година и сричаше първите редове с пряка реч от омразна книга с твърди зелени корици. От първия път не му се получи, но с годините нещата така се измениха, че тогавашното му "аз" никога не би повярвало с каква страст ще поглъща написаното смешно слово в бъдеще. Затова и вие не бързайте, оставете четенето на приключенията на Том Сойер за периода между падането на млечните зъби и поръчката на първите изкуствени. Обещавам, няма да съжалявате!

Хвърчащата класна стая - Ерих Кестнер

Плачът е строго забранен.

Вероятно и преди мен милионите щастливи читатели са отбелязвали, че Ерих Кестнер е олицетворение на понятието хуманист. Толкова доброта има в действията на героите му, без да се захаросани или неестествени. 

Осмокласниците от мъжката гимназия в Кирхберг имат стара вражда с учениците от конкурентното реално училище. Историята започва с вероломното пленяване на един от "нашите" и нечувана гавра с тетрадките по диктовка, което довежда до война със снежни топки, освобождаване, странна училищна пиеса, преоткриване на стари приятелства, разни проявления на духа на наближаващата Коледа, заминаващи влакове, много чест, справедливост, мъжество и какво и още не, че направо не е за вярване как такава малка книжка може да събере толкова много важни и весели неща. И герои! Уж са деца, обаче с толкова отговорни характери и поведение, че ще засрамят повечето възрастни, които познавам.

Това е може би най-силната книга на Ерих Кестнер от всичките му романи за деца. Лично мнение. Много е трудно да се коментира такова съвършенство, то е малко като поезията, може само да се преживява и споделя. Припомнете си я и я прочетете и като възрастни, няма да съжалявате. 

Не искам да си развалям настроението и да коментирам безвкусните корици на издателство ПАН и затова прилагам оригиналната.

Антон и Точица - Ерих Кестнер

Странно хубава книга, макар ако се опирам на опита ми с други книги от Ерих Кестнер, би трябвало да кажа очаквано хубава. Приятна за четене, забавна, еднакво подходяща и разбираема за деца и възрастни. Всяка глава се редува с кратко Размишление за основните и важни неща, които са се случили в нея. И ако това ви се стори скучно, да знаете, че изобщо не е. Как може да е скучна история за малко момиченце с богато въображение и отличен най-добър приятел на име Антон, баща директор на фабрика за бастуни, майка, която не го уважава, понеже е прекалено добър, готвачка, която се казва дебелата Берта, гувернантка с лични проблеми и още няколко персонажи за фон. А, забравих и дакела Пифке! Фонът е Берлин през 1931-ва, когато градът е образец за развитие и процъфтяваща градска среда, нацисти още няма, по-голямата част от света и днес завижда за онзи ред и онези блага, които са имали хората там тогава.

В историята има заложени няколко по-маловажни случки и една основна интрига, която се разплита и разклонява на множество други. Къде изчезват всяка вечер малката Луиза Поге, наричана от всички Точица, защото била много дребна, и гувернантката й, докато родителите са навън, я на опера, я на прием? Защо всичко се случва тайно и по тъмна доба? Как ще се разплете загадката, кой е виновен и какво ще последва? Приятелите за какво са, ако не да помагат? Има ли непочтена работа? А справедливостта и смелостта има ли ги още?

Прочетете я, без да му мислите много, прочетете я и на децата си, много е смешна, изкушаващо кратка е и няма неподходяща възраст. По-добре да чуят тази история, отколкото модерни преводи на ужасиите на братя Грим. По книгата има два филма (от 1953 и 1999), но такъв език като на Кестнер е грехота да се губи и да не бъде прочетен.:)

Баща й, господин Поге, беше директор на фабрика за бастуни. Той печелеше много пари, но имаше и много работа. Обаче жена му, майката на Точица, беше на друго мнение. Според нея той печелеше прекалено малко пари, а работеше прекалено много. 
***
— Как мина в училище? — запита баща й.
И понеже Точица не отговори, а започна да бърка с лъжицата в супата си, той веднага й зададе втори въпрос:
— Колко е три по осем?
— Три по осем? Три по осем е сто и двайсет, делено на пет — каза момиченцето.
Господин директорът Поге не се учудваше вече от нищо. Той пресметна на ум и понеже резултатът се оказа верен, продължи да яде.
***
Точица взе бял конец от дебелата Берта и каза на кучето, което, малко поизморено, беше клекнало в кошничката си:
— А сега внимавай, малчо!
Пифке внимаваше. Когато беше изморен, той бе послушно куче.
Детето откъсна от макарата малко конец, завърза единия му край на възел около разклатения си зъб, а другия край върза за дръжката на вратата.
— Сега вече положението става сериозно! — каза Точица. — Бррррр!
След това постепенно се заотдръпва от вратата, докато конецът се опъна съвсем. Подръпна малко, изстена жално и отчаяно изкриви лице. Сетне отиде отново към вратата и конецът пак се разхлаби.
— Пифке, Пифке! — каза тя. — Не ме бива за тоя занаят!

Балада за Георг Хених – Виктор Пасков

Страхотна книга, чудно хубава! Преди много години вкъщи ми я препоръчваха горещо, седеше на предна линия в семейната библиотека и помня, че майка ми много я харесва, но аз така и не я послушах тогава.

Това е историята на основоположника на лютиерското изкуство в България – чехът Георг Хених. В началото на века той пристига в София с жена си, за да основава школа и да обучава ученици в майсторството да изработват цигулки, и остава тук. Остарял сам, зарязан и забравен от всички той продължава да работи, без да е стаил и капка злоба или обида, с уважение към хората, музиката, дървото и инструментите си. Какво се случва след това и основно в залеза на живота му ние научаваме от разказа на малкия Виктор. Баща му, професионалният тромпетист от Музикалния театър, го води в ателието на „дедо Георги“ на улица "Волов", за да му поръча нещо нечувано – цигулка осминка. 

Историята за младия Виктор и стария Георг Хених е доста тъжна, но и някак пълна с доброта и християнско смирение. История за финансова бедност, но не и душевна такава. За несправедливости, злоупотреби и безхаберие, но и за загриженост. За забрава, но и за памет. Липсата на човещина между роднини, съседи, колеги, институции. И в същото време за това колко много се променя човек щом смени отношението си, колко е важна добротата, колко е хубаво човек да вярва в силите си и да се наслаждава на плодовете на труда си.

Тази книга прослушах като аудио такава с голямо наслаждение. Осезаемо беше положителното чувство, с което книгата чете доброволката от "Подари ми история", която, ако се ориентирам правилно, би трябвало да се казва Десислава Дикова. Усеща се силна привързаност към текста и историята като към нещо много любимо. Много изразителен, красив и богат на нюанси и интонации глас. Не знам дали дамата от записа има формална актьорска школовка, но делото й е повече от професионално. Дори ми се струва, че ако човек беше прочел тази книга само като актьор на заплата, не би се получило толкова хубаво. Поздравления и поклон!

В заключение: Слушайте родителите си, толкова често са прави, че е жалко и грехота да не го правим, а после да съжаляваме. Освен това уважавайте майсторството, имайте респект към авторитетите. И последно, грижете се за старците, това е основен признак за човещина. Така е било и така ще бъде.