Островът на делфините - Артър Кларк

Това е малка приключенска и познавателна книжка от далечната 1963. Казвам го така, защото е разказана в онзи позабравен стил, в който възрастните са писали за деца, във възраст, когато явно вече добре са забравили как мислят въпросните деца и какво ги вълнува. Съвсем накратко действието може да се предаде така:

Момче в зората на тинейджърските си години бяга от къщи и се озовава на остров в Тихия океан близо до Големия бариерен риф и съответно до източния бряг на Австралия. Не е важно как и защо. Важни са неговите приключения там и делфините. Двете неща са много тясно свързани, защото и самото му пристигане там е свързано с делфини, които го спасяват от корабокрушение, като го избутват до брега на острова. А островът не е никак случаен - той е научно-изследователска база, която се занимава почти изключително с опознаването на тези същите делфини. Главният герой заживява безгрижно там, намира си приятели, там учи и опознава тропическите флора и фауна, като за финал дори извършва нечуван подвиг, като рискува живота си за спасението на другите. 

Приятно кратко четиво, което обаче изглежда безвъзвратно остаряло от техническа и стилистична гледна точка. Трудно днешни момчета биха се запалили да четат още книги от Артър Кларк, ако са започнали с тази, макар пък за поостарелите момчета като нас да е все така приятна и дори романтична. Кой не би искал да прекара детството си сред делфини в южните морета?:)

Благодарностите за така любезно предоставеното четиво са изцяло към Добри, а откъси от книгата можете да откриете тук.

Кукувица кука - Георги Божинов

Това са разкази без действие, само с описания. На хора, села, колиби, планини, дерета, рекички, пътеки. На забутани места, които имат своя красота, на изпаднали хора, които имат своя доброта. Тонът не е идиличен, няма възвеличаване, не е и като за нещо безвъзвратно отишло си, за което човек да се чувства длъжен да каже или добро, или нищо. Тук всичко е поднесено документално, всяка махала, всяка човешка история. Това не са разкази за най-високите върхове, най-смелите хора, най-дългите реки, не, тези са най-обикновени. Ще попитате какво тогава прави тези разкази различни от статии в Уикипедия или друга някоя енциклопедия и аз ще ви кажа. Това е любовта, с която Георги Божинов говори за хората, които е срещнал и местата, които е посетил. Същите тези запустели села и баири може да са извор на тъга и съжаление за отминали времена и младост, но може и да са истинско богатство за очи, уши и умове, които са жадни за свойски споделените богатства, каквито още се намират там. Дали старец ще ти разкаже за някогашен приказно необичаен лов, или за актуалните си болки, или ще се разговориш с някой друг непознат, докато чакате автобус на несъществуваща официално горска спирка. Може проблясъкът да е за куче, което ходи да се мокри в реката и после идва при теб да си изтръска козината, може да е за узряла джанка или за набедена мечка-стръвница, или за помашки майстор-дюлгерин, няма значение, във всички тях личи внимание и сърдечна усмивка, човещина сред дивото. Да харесваш нещо, дори и когато не е най-, а само защото го чувстваш свое.

Харесах всичките разкази, а някои повече от другите, като например онзи, за младежа, който беше успял да купи гайда от човек, който няма гайда, както и "Дири се куче свинар", който започва така: Капчуците заломотиха изведнъж, зачукаха с точки и тирета. Нали си го спомнихте този звук, то направо си се чува. Езикът на Георги Божинов навсякъде из книгата е видимо много звучен, ако прочетеш изреченията му на глас и веднага ще чуеш звуците, които е искал да опише, шумовете, животните, гората.

Оттам, от нея (природата) тръгва всичкото онова хубаво и добро, което завинаги остава в пътната житейска торба на човека като мярка за хубавото и доброто.

***

Гори, а в горите се заселил българинът. Колиби тук и там, разсеяни из най-скритото, най-дивото. Дивото си останало пак диво, като го гледаш отстрани. А като го разгърнеш, виждаш: българинът го опитомил. Тук овошка забол, там нивка лепнал в брега - то Господ го дал да бъде бряг, а не нива. Но българинът поправил Господ. Всичко огледал, премерил на око, опипал и опитал всичко. Може да се живее, рекъл българинът. И заживял.

Кратка история на почти всичко - Бил Брайсън

Кой е Бил Брайсън? Той е никой – не е физик, не е историк, не е никакъв учен и едвам е завършил първи курс в университета. Защо тогава да четем книга за история на науката от него? Защото разказва интересно верни неща. Той е американски писател, който прави опознавателна експедиция в миналото на човешкото познание и припомня кой какво и кога в естествените науки. Защо да четем книгата му? Защото в увода сам е написал, че има много хора (допускаме, че и той е бил сред тях), които не правят разлика между протон и протеин, кварк и квазар и други такива, а той ни помага да се ориентираме в нАуката. И наистина е само това – ориентиране.

Според споделеното от чичо Бил има и друга светлина, в която да бъдат разгледани животът и делото на великите учени. Например Исак Нютон съвсем не е бил такова цвете за мирисане, каквото ни го представи Карл Сейгън в „Космос“, а пък Дарвин си написал „Произход на видовете“, 15 години дремал, после го публикувал и се отдал на изследвания върху птичите курешки и как влияе музиката върху поведението на червеите. Други хора пък са постигали важни неща без никой да им обърне внимание и стойността на откритото от тях е преоткривана доста по-късно.

Малко се изненадах, когато забелязах, че беше изминала само първата 1/3 от книгата, а чичо Бил вече беше успял да ни преразкаже всичко важно от историята на физиката. Бре, викам си, ми то какво остана да четем сега? Оказа се, че слабост на автора е познанието за Земята. Кога е възникнала, как, как се е оформила и променяла, кой какво е откривал през вековете по тези въпроси. Кои видове кога са се появили и какво са населявали, за камбрийския взрив, за опустошенията и много други такива интересни работи, които обаче няма да видите в никоя подобна книга, понеже обикновено учените като си заплюят едно парче от тортата с човешко познание и все на него си държат. Как физик да ти разкаже за Земята, континентите, климата, скалите и видовете през триас? Ми не може, както и геологът няма да може ясно да се изрази по въпросите за квантовите числа. Затова е силен чичо Бил и книгата му е интересна, защото е събрал на едно място енциклопедичното многообразие на достъпен език. И повече да не съм чул критики на широката обща култура и възхвали на тясната специализация!:)

Установих обаче, че лично на мен вече не ми се четат книги за това кой какво е открил, колкото и да са интересно разказани. Ако е достатъчно важно, аз това вече го знам.

Бил Брайсън изглежда така:

Ако го видите да пие бира на бара в английска кръчма бихте му повярвали, каквото и да ви разкаже, нали?:)

В заключение се убедих, че за да има човек всеобхватно широка обща култура, е нужно максимум гимназиално образование и много любопитство.

Александър фон Хумболт отбелязал, че има три стадия при едно научно откритие: първо, хората оспорват верността му; след това оспорват важността му; накрая приписват заслугите не на когото трябва.