Черешови води - Георги Божинов

Пролет - и всичко се подновява. Гнездата и нивите, дрехите на земята, дрехите и на хората. И хората, самите.

Разказите от този сборник на Георги Божинов представляват нещо като пътепис за места из България от север на юг, от Дунава до Беласица, на които той е бил и живял на младини. Какво изпитва човек, когато се върне там след десетилетия и види настъпилите промени. Романтиката на спомените от отминалото се сблъсква с по-суровите вълни на настоящето, които никога не са чак толкова весели. 

Никъде другаде не съм чел толкова красиви описания за места като Лом, Мъглиж или Сандански. Сега е обичайно да се говори за "северозападнала" България, но в разказа "Черешови води" съвсем не е така. Неволно и неизбежно се сетих за "Мартенските води" на Елис Режина, която отдавна ми е слабост, както и за обяснението на Божинов, че за хората от този край река е нещо, което можеш да прегазиш, да преплуваш, а Дунавът си е просто Дунав. Русе може да е бил дунавската столица, входната врата на европейското влияние у нас, но Лом е бил веднага след него.

Мъчно се четат книгите на Георги Божинов, но не защото са слабо написани, а защото са богати на тъга. Човек се стяга, сърцето му е свито и несъзнателно въздиша по-често. Четем за авторовата носталгия, тъга по отминала младост и живот. Как тези обични места, градове, ниви, къщи и хора от миналото, понятия, които са значели много и всичко, вече са променени и не познаваме никого. Няма го това, което сме обичали, отишло си е по естествения си път и хем ни е тъжно от липсата, хем сме наясно, че това е нормалният ход на времето - най-страшната стихия. Отминава, тече, влачи, отнася старото и донася нови хора с техните си безгрижни младости, които обаче за всяка възрастна душа са чужди и не драги.

В послеписа пише, че Георги Божинов пише така, сякаш е художник импресионист, и това е толкова точно. Изписва не документални образи, а майсторски подрежда впечатления, малки петънца от цветове, ухания, звуци, които образуват истинската картина. Измисля или припомня къде диалектни, къде остарели думи, защото са по-точни, по-звучни и дори да не знаеш точно какво значат, пак ти се струват по-подходящи от книжовните. Една богата многосетивна картина на България, каквато се съмнявам, че някой друг би могъл да нарисува.

Това е народ гурбетчийски, главно дюлгерски. По три тримесечия на годината се губи из белия свят, гради градове, но не обича градовете и не иска да живее в тях. Тук си му е по-добре. Последното тримесечие непременно ще се прибере тук, в колибите. Да се окъпе и преоблече като хората, да преброи кяровете и да се почерпи в бакалницата кръчмарница с достовете от другите тайфи. Па и да побарне малко жената, да умножи децата, да заварди някоя лисича кожа около безбройните лисичи дупки, за да украси челядта с кюркове и калпаци. А напролет пак. Бичкия на шия, тесла у пояс - тръгва да гради градове...
***
Бях при него в Пловдив, ама не ми арекса - смърдеш много в тоя град и ще ме потъпкат колята...
***
Като минах край тях, ме питаха защо съм сам и къде ми е булчето, откъде съм. "От града съм", рекох. "Добре де, викат, ами като си от града, познаваш ли Станчо наш?" "Кой Станчо?" "Ми Станчо бе, Станчо не го ли знаеш? Той готвач в оня ресторан, дека е на кръстопъта, дека точно на средата на кръстопъта седи милиционера с една маалка и маа да дава път?..."
- Не - рекох, - не го познавам тоя Станчо, в града има хиляда Станчовци.
- Ма наш Станчо е един, бре, как тъй да не го познаваш?... Добре де... Ми Пенка наша знаеш ли, бре? Она мете училището.
- Кое училище?
- Ми кое... онова, дека е на оная улица, дека излаза на две улици. Баш там е!
- Не - викам, - не познавам и Пенка.
- Как тъй да не я знаеш, бре, на такова лесно место е?! Тогава ти не си от града! Той не е от града, мари, манете го, тоя лъже, че е от града! Кой го знае откъде е на майната си!

Кукувица кука - Георги Божинов

Това са разкази без действие, само с описания. На хора, села, колиби, планини, дерета, рекички, пътеки. На забутани места, които имат своя красота, на изпаднали хора, които имат своя доброта. Тонът не е идиличен, няма възвеличаване, не е и като за нещо безвъзвратно отишло си, за което човек да се чувства длъжен да каже или добро, или нищо. Тук всичко е поднесено документално, всяка махала, всяка човешка история. Това не са разкази за най-високите върхове, най-смелите хора, най-дългите реки, не, тези са най-обикновени. Ще попитате какво тогава прави тези разкази различни от статии в Уикипедия или друга някоя енциклопедия и аз ще ви кажа. Това е любовта, с която Георги Божинов говори за хората, които е срещнал и местата, които е посетил. Същите тези запустели села и баири може да са извор на тъга и съжаление за отминали времена и младост, но може и да са истинско богатство за очи, уши и умове, които са жадни за свойски споделените богатства, каквито още се намират там. Дали старец ще ти разкаже за някогашен приказно необичаен лов, или за актуалните си болки, или ще се разговориш с някой друг непознат, докато чакате автобус на несъществуваща официално горска спирка. Може проблясъкът да е за куче, което ходи да се мокри в реката и после идва при теб да си изтръска козината, може да е за узряла джанка или за набедена мечка-стръвница, или за помашки майстор-дюлгерин, няма значение, във всички тях личи внимание и сърдечна усмивка, човещина сред дивото. Да харесваш нещо, дори и когато не е най-, а само защото го чувстваш свое.

Харесах всичките разкази, а някои повече от другите, като например онзи, за младежа, който беше успял да купи гайда от човек, който няма гайда, както и "Дири се куче свинар", който започва така: Капчуците заломотиха изведнъж, зачукаха с точки и тирета. Нали си го спомнихте този звук, то направо си се чува. Езикът на Георги Божинов навсякъде из книгата е видимо много звучен, ако прочетеш изреченията му на глас и веднага ще чуеш звуците, които е искал да опише, шумовете, животните, гората.

Оттам, от нея (природата) тръгва всичкото онова хубаво и добро, което завинаги остава в пътната житейска торба на човека като мярка за хубавото и доброто.

***

Гори, а в горите се заселил българинът. Колиби тук и там, разсеяни из най-скритото, най-дивото. Дивото си останало пак диво, като го гледаш отстрани. А като го разгърнеш, виждаш: българинът го опитомил. Тук овошка забол, там нивка лепнал в брега - то Господ го дал да бъде бряг, а не нива. Но българинът поправил Господ. Всичко огледал, премерил на око, опипал и опитал всичко. Може да се живее, рекъл българинът. И заживял.

Калуня–каля – Георги Божинов

Георги Божинов пише хубаво, умело, за интересни хора от помашките села Скрибеня (Сатовча), Жежла (Жижево) и Царън (Црънча) в размирните времена на 1876-та, но не ми харесва особено много за кои техни страни е подбрал да пише. Не за промените, за свободата, не за справедливостта, не. А за несигурните пътища, по които може да поеме съвестта на човека. Колко лесно започва хлъзгането по плоскостта на компромисите да вършим неща, които са в пълен противовес с каузата, заради която твърдим, че ги вършим. Може ли да вършиш несправедливости, докато се мъчиш да поправиш чужда такава? Може ли да крадеш и убиваш, за да възмездиш други, които са пострадали от същото? С правото на силата да раздаваш някаква правда там, където други насилници са злоупотребили. От моя гледна точка обаче по тоя път правилни решения няма, а само тъга и разсипия. Да виждаш в началото на романа, че там дето силата е била впрегната в продуктивен труд, от който се раждат блага и води до по-добър живот, малко по-късно същата сила вече да води до разрушения, смърт и всевъзможно човешко нещастие. Което се разлива навред и е все по-трудно да бъде спряно.

Тази книга е написана с много познаване на местата, за които разказва, на хората, на живота им, даже на тогавашния им език. Не знам дали днес някой български писател изобщо е в състояние да напише нещо толкова истинско за тези места. Георги Божинов е могъл в този единствен свой роман. Писал го е в края на 70-те години и е бил издаден през 1988, когато общественото мнение се е вълнувало от други неща като Възродителния процес, и романът е останал незабелязан. Преоткрит и преиздаден е преди две години и сега се радва на заслужено голямо внимание.

Това обаче е една доста тъжна книга. Не мога да кажа колко е велика и къде точно е мястото й в българската литература. Знам само, че е хубаво да се прочете, макар да не е задължително. Защото според мен лошото не трябва да се насърчава, да му се дава реклама и да се популяризира. То само си намира достатъчно много пътища, лоши примери има достатъчно, а аз не се чувствам длъжен да им помагам.

Ако някой се чуди на заглавието, Калуньо е името на главния герой, а каля е „калето“, огромната къща с високи дувари, която строи на фона на другите събития.

Интересен коментар на книгата можете да откриете в Литературен вестник.

- Ти нали сам разправяш, че не искаш да се бъркаш. Анджак. Неправият точно това сака - да не му се бъркат. Ще рече - ти му помагаш...
***
Кога сиромах човек яде кокошка? Когато кокошката е болна, или когато той е болен...