Черешови води - Георги Божинов

Пролет - и всичко се подновява. Гнездата и нивите, дрехите на земята, дрехите и на хората. И хората, самите.

Разказите от този сборник на Георги Божинов представляват нещо като пътепис за места из България от север на юг, от Дунава до Беласица, на които той е бил и живял на младини. Какво изпитва човек, когато се върне там след десетилетия и види настъпилите промени. Романтиката на спомените от отминалото се сблъсква с по-суровите вълни на настоящето, които никога не са чак толкова весели. 

Никъде другаде не съм чел толкова красиви описания за места като Лом, Мъглиж или Сандански. Сега е обичайно да се говори за "северозападнала" България, но в разказа "Черешови води" съвсем не е така. Неволно и неизбежно се сетих за "Мартенските води" на Елис Режина, която отдавна ми е слабост, както и за обяснението на Божинов, че за хората от този край река е нещо, което можеш да прегазиш, да преплуваш, а Дунавът си е просто Дунав. Русе може да е бил дунавската столица, входната врата на европейското влияние у нас, но Лом е бил веднага след него.

Мъчно се четат книгите на Георги Божинов, но не защото са слабо написани, а защото са богати на тъга. Човек се стяга, сърцето му е свито и несъзнателно въздиша по-често. Четем за авторовата носталгия, тъга по отминала младост и живот. Как тези обични места, градове, ниви, къщи и хора от миналото, понятия, които са значели много и всичко, вече са променени и не познаваме никого. Няма го това, което сме обичали, отишло си е по естествения си път и хем ни е тъжно от липсата, хем сме наясно, че това е нормалният ход на времето - най-страшната стихия. Отминава, тече, влачи, отнася старото и донася нови хора с техните си безгрижни младости, които обаче за всяка възрастна душа са чужди и не драги.

В послеписа пише, че Георги Божинов пише така, сякаш е художник импресионист, и това е толкова точно. Изписва не документални образи, а майсторски подрежда впечатления, малки петънца от цветове, ухания, звуци, които образуват истинската картина. Измисля или припомня къде диалектни, къде остарели думи, защото са по-точни, по-звучни и дори да не знаеш точно какво значат, пак ти се струват по-подходящи от книжовните. Една богата многосетивна картина на България, каквато се съмнявам, че някой друг би могъл да нарисува.

Това е народ гурбетчийски, главно дюлгерски. По три тримесечия на годината се губи из белия свят, гради градове, но не обича градовете и не иска да живее в тях. Тук си му е по-добре. Последното тримесечие непременно ще се прибере тук, в колибите. Да се окъпе и преоблече като хората, да преброи кяровете и да се почерпи в бакалницата кръчмарница с достовете от другите тайфи. Па и да побарне малко жената, да умножи децата, да заварди някоя лисича кожа около безбройните лисичи дупки, за да украси челядта с кюркове и калпаци. А напролет пак. Бичкия на шия, тесла у пояс - тръгва да гради градове...
***
Бях при него в Пловдив, ама не ми арекса - смърдеш много в тоя град и ще ме потъпкат колята...
***
Като минах край тях, ме питаха защо съм сам и къде ми е булчето, откъде съм. "От града съм", рекох. "Добре де, викат, ами като си от града, познаваш ли Станчо наш?" "Кой Станчо?" "Ми Станчо бе, Станчо не го ли знаеш? Той готвач в оня ресторан, дека е на кръстопъта, дека точно на средата на кръстопъта седи милиционера с една маалка и маа да дава път?..."
- Не - рекох, - не го познавам тоя Станчо, в града има хиляда Станчовци.
- Ма наш Станчо е един, бре, как тъй да не го познаваш?... Добре де... Ми Пенка наша знаеш ли, бре? Она мете училището.
- Кое училище?
- Ми кое... онова, дека е на оная улица, дека излаза на две улици. Баш там е!
- Не - викам, - не познавам и Пенка.
- Как тъй да не я знаеш, бре, на такова лесно место е?! Тогава ти не си от града! Той не е от града, мари, манете го, тоя лъже, че е от града! Кой го знае откъде е на майната си!