Последният ловец на делфини - Захари Карабашлиев

Мъдрост, справедливост, умереност, смелост.

Най-новата книга на Захари Карабашлиев разказва две истории - тази на съвременния сценарист, който се влюбва в отгледаната в Америка Дарина, докато издирва историята на дядо си, и тази на младия му дядо, който се бори с неправдите и бива смачкан из лагерите на тоталитарната комунистическата власт. За учудването на днешния герой да открие, че в България 50те и 60те години е имало промишлен лов на делфини, както и че дядо му е работил на такова корабче. Каква е била съдбата на дядото и резултатът от търсенията са концентрирани в самото начало на книга и в самия ѝ край. Свързващото звено между двете истории са делфините. От древността, през близкото минало, та чак до днешната безумна война на Русия в Украйна. 

Не съм от запалените фенове на Захари Карабашлиев, никога не съм търсил книгите му, но пък винаги съм ги чел на един дъх. Конкретно тази я получих като коледен подарък снощи и я прочетох за по-малко от ден. Него го харесвам като личност с ясна и категорична политическа позиция, но книгите му ме натоварват, пресищат ме с тъга.

Може би защото съм претръпнал от множество други истории за трагични човешки съдби и от страховитите издевателства, които са причинили комунистите на България, но в тази книга новата за мен трагедия, която ме разтърси и оцвети в нови нюанси всичко, бяха делфините. Тези морски хора, игриви, грижовни и мъдри, които ние сме избивали безжалостно за месо с милиони само за няколко десетилетия. 

България ще излекува раните си от комунизма, в това съм сигурен, не знам само след колко поколения и дали ще успея да го видя. Мечтая обаче и Черно море да се излекува и там пак да е пълно с игриви делфини.

Нощ в Лисабон - Ерих Мария Ремарк

Още в рамките на романтичността на двайсетте си години изчетох всичко от Ремарк, но макар най-подходящото време за това да е отминало, понякога ми е приятно да се връщам към някои от произведенията му. "Нощ в Лисабон" хронологически се пада към края на перипетиите на неизменно бягащия от войната и нацистите интелектуалец. В днешна Европа думата мигрант е добила доста негативен ореол, но като се замисли човек, хората винаги са бягали от войните, глада, опасностите и са търсели спасение на нови места - по-добри или най-малкото временно по-спокойни. Когато нацистката вълна се разлива из Европа, милиони хора побягват, и щом една държава бъде превзета, те бягат към съседната, и така докато се свършат всички съседни и се окажеш на брега на океана, където тръгват последните параходи за Америка. Германия - Австрия - Швейцария - Франция - Испания - Португалия. Това разказва и книгата, която е среднощен разговор между двама мъже, които са със сходни съдби - и двамата бягат от нацистка Германия (Оснабрюк!), и двамата са изстрадали доста, докато стигнат до Лисабон, но единият има всичко необходимо за последната крачка към спасението, а другият е капитулирал. Кое е всичкото ли? Паспорт, билет, виза и жена му до него. Което и от изброените да липсва, прави останалите безполезни.

Ремарк продължава да ми се струва една идея по-сантиментален отколкото е необходимо в такива условия, когато първо трябва човек да оцелява и да се спасява, пък после да го удря на философстване. Предполагам, че пак това е и една от причините все още да бъде търсен, преиздаван, четен и харесван. Заради онова малко зрънце непрактичност, лудост или каквото там го наричаме, което кара хората да бъдат други, когато са открили половинката, без която им се струва, че наистина нищо няма смисъл. Да се люшкат между безумна смелост и примирено отчаяние, като и двете състояния да изглеждат еднакво човешки.

Отново ми направи впечатление с какви цветове Ремарк описва картините си и как това влияе на представите на читателя. Колко много се пие в романите му и колко обречени са жените в тях. Колко красиви места има в Европа и как изглеждат още по-прекрасни, когато не можеш да останеш там, защото трябва да бягаш за живота си.

Както и да е, това е една много хубава книга, а ако я четете на младини и уцелите момента, се превръща директно в превъзходна.

Ема - Джейн Остин

Това е една от най-досадните книги, които някога съм чел, и беше завършена единствено и само, защото се изтезавах с нея под формата на аудио книга, за да уплътнявам самотно шофиране и различни паузи от по-смислена заетост.

Ако обичате в една книга да откривате смисъл, събития, нещо да се случва, героите да са жизнени и ярки, да се развиват, да пътуват, да провокират интереса ви с радостите и неволите си, да има опасности, изненади, то тази книга не е за вас. В нея преобладават безкрайни диалози от нищоказване, егоизъм, безпочвено високо самомнение, заблуди и недомлъвки, никой нищо не работи, не създава нищо полезно, а единствената интрига е дали младите ще се оженят.  Е, ожениха се, всичките, ако имаше случайно някой гърбав с едно око, и него щяха да оженят. 

Ема живее с баща си в провинциалното им имение, сестра ѝ наскоро се е омъжила, гувернантката ѝ - също. Има само една приятелка и като цяло въпросът, който ги терзае двете, е единствено кога самите те ще се омъжат, а евентуално и за кого. Но последното не е много интересно. Текстът прилича по-скоро на нещо като театрална пиеса - състои се кажи-речи само от диалози и всички персонажи са там, за да изпълняват основните си две функции: а) да дразнят главната героиня и б) да се оженят за някого.

С преголямо разочарование открих колко по-различна е тази книга от "Гордост и предразсъдъци". Колкото втората може да бъде забавна и интригуваща, толкова първата затъва в скука, безидейност и кухи фрази. 

Повече и не толкова критични подробности за книгата можете да откриете тук и там.

Търновската царица - Емилиян Станев

Завършил във Франция лекар се прибира да практикува в родното си Търново, където се опитва да впише европейските си привички в почти ориенталската провинция. Баща му е умрял, но преди това е фалирал, за да го издържа да учи. Младият доктор Старирадев отваря успешна практика, сдобива се с нов файтон с кочияш, бързи коне, пушка и куче (за да ловува с новите другари от кафене "Торино") и две жени - едната е медицинската му сестра, а другата - млада и богата пациентка с туберкулоза. Както знаем от анекдотите, в такива триъгълници много често единият от ъглите е тъп. Кашата се забърква все повече, отношенията се изострят, неприятностите се засилват и никой не знае как би завършило всичко, ако не беше избухнала войната, която има свойството да помита дори съдбите на цели народи, камо ли на нашите скромни персонажи.

По принцип харесвам как пише Емилиян Станев, природните образи, картини, цветове и миризми (кой друг ще ви обърне внимание къде има свирчовина, за ловните кучета и жегата в лозята?), но тук не ми допадна особено. Много тъга, драма, неприятни човешки отношения - завист, ревност, омраза, страстно желание да обидиш, да нагрубиш, да направиш някого за срам и посмешище. Защо е нужно всичко това?

Извод: Човек каквото сам си направи, никой друг не може да му го направи. 

Интересни подробности за едноименния филм, който е дори по-известен от книгата, има тук, а тук може да прочетете как и къде е излизала тази повест и какви са били очакванията на търновци.

Завещанието - Елизабет Адлър

Английски милиардер загива в автомобилна катастрофа, но оставя бележка, в която са записани шестима души, които подозира, че искат смъртта му, а секретарката и охранителят му трябва да заведат заподозрените на пътуване с яхта по Средиземно море до вилата му на остров Капри, където ще бъде прочетено завещанието.

Не знаех коя е Елизабет Адлър, но от горното изречение-ревю реших, че става дума за криминале. После излезе, че не е точно така, защото героите бяха все стройни и широкоплещести, а главите на героините бяха пълни горещи вани, топло какао, обувки, бижута, дрехи, прически, целувки-милувки и други неща, които много хора вероятно справедливо биха определили като суетни глупости. Присъдата беше "чик-лит", но вече беше късно, защото исках да разбера кой от заподозрените е пречукал дядката, как, защо, както и какви са били мотивите на другите заподозрени, които са качени на средиземноморска разходка с яхта до прочитането на завещанието.

Това беше в началото. Впоследствие това, което очаквах от книгата, така и не се появи, нямаше разследване, разпити, уловки, лъжи и разкрития. Книгата обаче сама се пресели в друга категория - съвременна приказка. Ако помните добре, това са истории, в които добър и ексцентричен цар дава награди на добрите и наказва лошите просто защото така е решил. Няма значение, че "потърпевшите" може да нямат кой знае какви заслуги, постижения, ум, трудолюбие, не, те могат да станат милионери или дори милиардери само по прищявка на добрия цар.

Относно акцентите в ценностната система на такива принцеси, които до един момент са секретарки на разни сприхави дебелаци или продавачки на дрехи по морето (няколко от героините), а в следващия по волята на добрия цар получават собствени имения, хотели, вили на остров Капри или каквото друго са си мечтали, руският психар Пелевин има следния коментар:

Нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.

Същото важи в още по-голяма степен за марки дрехи, бижута, чанти и имена кафенета в Сен Тропе, но това не пречи на никого от нас, които се блъскаме някъде на заплата до живот, да помечтаем за богатство, което може да ни се падне ей така, дори без да търкаме картонче.

Безделието е причина за всичките ни нещастия.

Разкази - Елин Пелин

Попадна ми интересна подборка разкази на Елин Пелин, които са били прочетени от известни гласове като Богдан Дуков, Константин Коцев, Мариус Куркински, Апостол Карамитев и други. Това са си все същите хубави истории, които всички сме чели още като ученици, но прочетени няколко десетилетия по-късно, освен всичко което помнех, ми направиха впечатление и някои други акценти. А те бяха за любовта и нейните физически измерения в историите на Елин Пелин. Всички знаем колко хубави и богати на какво ли не са разказите му, но днес ще се спра само на афинитета му към тънката част:

• В "Жената със златния косъм" доброволецът, който водел статистика за даденостите на всички жени в градчето, отишъл да провери лично истината за тази жена, и така и забравил да излезе от къщата й.
• В "Самодива" една 16-годишна пастирка и млад ловец от града изкарват едно страстно лято в колибата му. Докато накрая колибата буквално не изгоря.
• "Ветрената мелница" пък има за завръзка едно танцувално предизвикателство, едно надиграване, което завършва с приставане.
• "Пролетна измама" е за желанията на онзи поп, който като съгледал бялата забрадка на сама жена в полето, така се развълнувал и размечтал, че забелязал, че това всъщност е бял конски череп, чак когато стигнал до него.
• В "Пижо и Пендо - Добра среща" се коментира плодовитостта на шопското племе и частност онзи селянин, който на стари години направил дете на жена си и минал "от деде пак на чиче".
• А помните ли "Изповед"? За онзи пастир, който си бил вързал звънчета по крачолите, та да плаши гадинките из тревата, за да не ги смачка? Е, единственият грях на този същия бил, че се отзовавал, когато жените го викали "да си общуват". "Грешно ли е, че съм мъж?"
• Първият грях, който научаваме, че е извършил отецът от "Чорба от греховете на отец Никодим", е "Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи.".
• "Старата пара" е за куцата мома, която била единствената изпращачка на гарата, когато местният виден ерген тръгнал на война. Както и за какво му се случило там и какво направил веднага щом се прибрал.
• Ами "Задушница"? За онези двама вдовец и вдовица, които се бяха срещнали на гробищата и като му пийнали порядъчно за "Бог да прости!", още там бяха решили да се вземат?
• Даже в прочутия "Косачи" цялата завръзка е върху това - старите косачи се занасяха с най-младия като го плашеха с кого ли е в момента младата му булка, докато той е тръгнал надалече пари да изкарва. Разбира се, на сутринта момчето се беше изпарило към вкъщи, за да провери и навакса.
• В "Кумови гости" след сложни планове и приготовления младоженците тръгват на гости на кумовете си в далечно село. Тръгват с кола от вечерта, та сутринта да са на местоназначението. Но още щом излезли от селото и се видели на спокойствие от близки и роднини, взели да хихикат, да се гъделичкат и отбили каруцата за малко от пътя. За малко, та до сутринта.
• В "Очите на св. Спиридон" светецът си ги беше избол заради греховните желания, които изпитал, след като видял босия крак на една туркиня. Разбира се, впоследствие беше реабилитиран, защото какъв грях е това?
• А пък в "Грешка" двете госпожи Дена и Савка бяха доставени от мъжете си на СПА-курорт да се забавляват, а мъжете им отпътуваха за града да работят. Единият се беше върнал късно и по тъмно "да навести" за бързо жена си, но без да знае, че тя си е разменила стаята с приятелката си. Е, разбра, ама чак по светло на другата сутрин.

Та така, много и все приятни истории, разказани с вкус и мярка. Бива да се припомнят, най-малкото за калибриране на мерните прибори.:)

Отклонение - Блага Димитрова

Годината е 1967. Двама студенти, Неда и Боян, се събират и изживяват десет страстни дни в импровизираната му квартира. Отбелязват ги като затворници - с драснати чертички. Един ден седемнайсет години по-късно се срещат случайно в провинцията и той я закарва до София. Това е всичко, действието в този роман не е най-впечатляващото нещо, а останалите двеста страници са изпълнени с размисли. Какво не е казала тя, какво не е казал той, защо, как. Облаци, небеса, клони и листа сред руините на следвоенна София. Единствена рокля, грозни обувки, красиви мигове, другарски съд, сълзи.

Изслушах тази аудио-книга, но я завърших само и единствено, защото беше такава. На хартия никога не бих я завършил. Когато прочетох какво са харесали в нея възторжените читателки, та я определят като най-обичания роман на Блага Димитрова, установих, че точно тези неща мен са ме дразнили най-много. Безкрайни описания на чувства и мисли, романтични детайли от една епоха, която не обичам особено, комсомолски плам и фалшиви приказки за качествата и делата "новия човек". Моля?! 

Любовната история на Неда и Боян, която е хем в миналото, хем в бъдещето, а това обикновено значи, че е никъде. Започнати и недовършени отношения, студентски трепети и страсти, броени дни от две младости, а по-късно и един от зрелостта на същите тези двама - клиширани прагматик и романтичка.

Вероятно за любовните истории изобщо не бива да се мисли и коментира трезво и да се търси смисъл там, където и без друго вилнеят предимно чувства. Сигурно тя е като поезията, която също не разбирам и съответно не ценя. Изобщо пък няма да коментирам подобни случки през мирогледа на днешните студенти или които и да е други по света.

Както и да е, скоро мислех да чета "Лавина", но ако стилът е същият, най-вероятно ще пропусна.

По романа има филм с Невена Коканова и Иван Андонов.
По-мили думи за същата книга са писали Йоланда, Мария, а цитирани откъси има тук.

Водачът на керваните - Зейн Грей

Понякога човек може да се разочарова, когато чете книги извън възрастта, за която са най-подходящи. С тази случаят не беше такъв, с искрен интерес проследих житието на Клинт Белмент от невръстно момче, което пътува с родителите си към Дивия Запад, през всичките му перипетии на опасния и труден живот, загубата на най-близките, та чак до възмъжаването, когато ще се превърне в едно от най-прочутите имена сред ловците, траперите и керванджиите, което внушава сигурност и доверие.

На обръгналия на какви ли не брутални телевизионни гледки днешен читател романът може да се стори леко наивен или детински, въпреки всичките жестокости на съдбата, през които минава животът на „Бъф“ Белмент. Те обаче като че ли ни връщат към едно по-нормално русло, в което в ценностите и поведението на хората има доста повече стойност. Припомняме си, че достойнство, справедливост, смелост, отговорност са си едни доста важни и хубави понятия, особено ако възпитаваме подрастващи. А и за повечето възрастни не са никак излишни. Не бива да се подвеждате, че това е захаросан епос, в който на добрите винаги им се разминава и те никога не нараняват врага, а само човеколюбиво го обезвреждат. Не, това не е Карл Май, Зейн Грей не взима пленници. Който е влязъл в битка трябва да е наясно, че си е заложил живота, защото загубилите са само два вида: избягали или мъртви.

Когато на стари години чета уестърни, неволно все се случва да съпоставям какво се е случвало в България по това време - 1850 - 1870 г... Нелепо е, но обяснява например наличието на каубойски уинчестери в музеите за Априлското въстание.:)

Преводът на тази книга е от 40-те години на двайсти век, което ми даде по-интересен поглед върху езика от онова време. Индианците навсякъде фигурираха като "индийци", а американските имена на героите винаги завършваха на "е", когато са използвани като обръщение - Томе, Джиме, Клинте и т.н.

В заключение, това е доста приятна и дори възпитателна книга.

#53 пъти любов и други важни неща - Михаил Караиванов

Михаил Караиванов има втора книжка с още по-изпипана поезия, която ще бъде и втората с подобно съдържание, коментирана в този блог. Първата е пак негова. Причината за това не е, че страстно съм залюбил жанра (не, с него все така се гледаме под вежди строго), а просто защото Мишо е написал интересни неща, и защото е страхотен човек, на когото е неприятно да се отказва. 

Дори и да го познавате, имайте едно на ум, че Михаил Караиванов ще ви излъже. Не, не в реалния живот, имам предвид само какво ще очаквате да напише. Ще ви подведе да повярвате в бронираната му с трезвост душа и после ще ви напише стих, завършекът на който ще разтопи нещо у вас. Нещо малко, но няма да го забравите. След това вече забелязали лиричното у него, ще бърза да ви заблуди, че изцяло е такъв (аха, още един поет...), че само целувки и рози са му в главата, и после ще ви сюрпризира с някаква математическа точност, научен факт, графична изненада или нещо друго, което да върне вниманието ви обратно от розовите облаци на грешната земя. Такива са стиховете му - разнообразни, неочаквани, приятни. Едновременно логични, дори в подредбата им, и нежни. Кратки. Точни. Мъжки. Очевидно е, че голяма част от тях са били вдъхновени от конкретни събития и конкретни жени. Предполагам, че авторът би могъл да сподели и по-пикантни подробности относно бройката на любовите му, с която ни шашка и ни кара да му завиждаме още от заглавието, но като се има предвид образцовото му джентълменство, едва ли ще разкрие каквото и да е. Тъй че, мили дами, не се притеснявайте, вашите романи с Мишо ще си останат само ваши.:)

Не едно и две от нещата в стихосбирката ми връщаха погледа, за да ги препрочитам, и то не от неразбиране, а просто защото ми харесаха. И съм почти сигурен, че и вие ще си намерите нещо, което да дърпа вашите тънки струни.

ОГЪРЛИЦА

нищо не стои

така добре

на една жена

както

красивите думи

на един мъж

***

ЛЮБОFF

каза ми

че ще се върнеш

да събереш

каквото е останало от теб

с книгите 

и старите касетки

с чашите с червило

вземи си и последното

обичам те

заема

прекалено много

място

Големите надежди - Чарлз Дикенс

Засилих се да прочета книгата само защото навремето много харесах едноименния филм с Гуинет Полтроу и Итън Хоук, но основно с Гуинет. Наистина осъвременен и може би доста по-различен, но доста хубав. Което ми е по-трудно да кажа за книгата.

Дикенс вероятно разказва точно както е трябвало в онова време, но на мен ми се видя доста мудно. Да, в началото и в края на романа събитията бяха достатъчно нагъсто за вкуса на читателя от 21-ви век, но в средата си беше изпитание. Твърде много монотонни описания кой къде живеел, как бил облечен, как говорел, какво ядели всички. Вероятно това е било нужно на тогавашните читатели и е обогатявало света им, но според мен днес такъв текст не би се радвал на особена възхита.

Иначе пък Дикенс пише из целия роман и с един твърде неочакван от мен хумор. Обикновено човек очаква от такива белобради класици да са сериозни като гранитни паметници. А чичо Чарли не само разправя за разни забежки, извънбрачни деца и т.н. изкушения по тънката част, ами и по останалите теми не се свени да се подиграва с хората, даже на места може би и леко пресолява манджата.

Историята - завръзка, събития, развръзка - доста ми заприлича на нещо шекспирово - разни нелепи недоразумения тласкат героите да вършат крайности, които ги поставят в странни ситуации, в които ние виждаме истинската им природа. Нали. Каква е природата им всъщност може да се каже от самото начало като ги видим как реагират на случайно паднала им от небето финансова благодат. Ама кой, как, защо, не е важно, дай да похарчим овреме тука едни пари. Големите надежди (или очаквания, както е в оригинал) са тези на сирачето Пип, което ненадейно е измъкнато от мизерията на английската провинция и пратено в Лондон да се учи на джентълменство (ядене, пиене и харчлък) по волята на анонимен благодетел. Е, нещата не се развиха точно според очакванията на Пип, а и на благодетеля, но нали затова е интересно да се прочете.

Хареса ми разликата между оригиналната развръзка и тази във филма. Филмът беше може би твърде захаросан и с дразнещо голям превес на любовната история. А в реалния живот такива работи се случват сравнително по-рядко, обикновено кой каквото си надроби, такова го сърба. Затова имайте едно на ум как се държите с хората, дори и в момента да не зависите с нищо от тях.

Доста време ми отне да дочета този роман и не мога да кажа с ръка на сърцето, че не съжалявам за изгубеното време. По-жизнерадостен прочит може да се открие тук.

Това, което децата възприемат и чувстват най-остро в своя малък свят — безразлично кой ги възпитава, — е несправедливостта.
***
Ние наистина не трябва никога да се срамуваме от сълзите си, защото те са роса върху ослепяващия земен прах, напластен по коравите ни сърца.
***
Така през целия си живот ние вършим най-недостойните си и жалки постъпки именно заради хора, които най-много презираме.
***
- Пип, мили друже, животът е съставен, така да се каже, само от чести раздели.
***
Verbum sat sapienti (лат.) — на умния една дума стига.

Крадецът на праскови – Емилиян Станев

Аз не харесвам особено Невена Коканова и затова и едноименният филм не ми е сред любимите. Написаната история обаче ми прозвуча по-различно, малко по-нормална и човешка. Тя си е пак същата - за жената на киселия полковник, която върти тайна кърска любов със сръбски военнопленник в лозето на полковника до Търново по време на Първата световна война. Бърза и драматична развръзка, да не кажа нелепо злощастна.

Емилиян Станев разказва много хубаво, толкова хубаво, както малцина български автори умеят. Бавно, красиво, с достатъчно внимание към детайлите, които сами те вселяват в света му без да са нужни много обяснения. Представяш си жегата, лозето, осите, птиците, комшиите. Разказва сякаш рисува живопис и веднага виждаш цветовете, усещаш миризмите, дори температурата в момента на действие. Не е никак случайно, че този човек е написал толкова красиви ловни разкази – та нали в тях това е основното, а не кой какво е казал или си е помислил.

Има и някаква характерна кротост, чувстваш се ок, безопасно и незастрашен от нищо сред страниците и героите му.

Цитати няма да има.

На светофара – Доротея Петрова

Приятна и незатормозяваща съзнанието на читателя книга. В нея ще проследите романтичната история на запознанството и началото на връзката между  Нея (Зоя) и Него (Тони). На случаен светофар в Лондон се запознават нашите главни герои, за които предстои да четем ту глава за единия, ту за другия. Попрехвърлили първата младост, натрупали някакъв опит, образование и душевни белези хората продължават да търсят. Лесно ли е, трудно ли е да се сближат българка и грък на уж чуждо и за двамата място? През какво ще преминат и, разбира се, ЩЕ СЕ ОЖЕНЯТ ЛИ НАЙ-НАКРАЯ?:) 

Любимо мое мото е намерило реализацията си в тази книга - пиши за това, което познаваш. В случая това е основно Лондон (и малко по-малко остров Корфу) с неговите квартали, улици, места, линии на метрото, радиостанциии. Ненатрапчиво се създава идентичност, която настоява, че и всичко останало е истинско. Интересно ми беше да прочета как живеят българи в Лондон. Харесвам града, познавам хора, които продължават да работят и живеят там и винаги ми се е виждал много специално място. Олицетворението на думата city, този съвременен Анкх-Морпорк.

Диалозите! Книгата просто прелива, пръска се по шевовете от приказки. Говорене и пак говорене, кога с нужда, кога без, героите не спират да приказват. Не мога да кажа дали героините са представителна извадка от цялото женско царство, обаче Зоя, колежките и приятелките й са нещо като клиничен случай.:)

Действието е сервирано свежо и леко разместено във времето. Има глава напред, друга – назад, но човек не се обърква и е приятно да се проследи фабулата така. Хем си подготвен донякъде в каква посога ще се върви, но не знаеш нито подробностите, нито най-окончателната развръзка.

Стилна корица, която ни препраща към красотите от рафтовете на западноевропейските книжарници. Подозирам, че авторката вече е събрала опит и  чужди препоръки и ако се престраши да продължи да пише отново след успеха на тази книга, следващите й заглавия няма да отстъпват по вид и съдържание на това.

ПластИлин – това е думата, която научих от тази книга.

Авторката и книгата си имат свое място в интернет ето тук.

Благодаря на авторката за така любезно предоставената книга! Успех и до нови издания!:)

Например голям процент от източноевропейците смятат, че обувките и чантата трябва да са в един цвят и от еднаква материя. Косата им в повечето случаи е няколко сезона или години назад от тенденциите в прическите за момента, а гримът – под всякаква критика.

***

Странни хора, всеки изглежда различно и мисли различно... По принцип е така, а всъщност всички имаме едни и същи тревоги и проблеми – работа, секс, пари, връзки, здраве...

***

Всъщност тук не е много по-чисто, отколкото е в България.

Старопланински легенди – Йордан Йовков

Историите на бае ви Йордан не ги бях поглеждал от ученик. Тогава ги четох, понеже нали е задължително, а не че чак толкова са ми харесвали. Малко лигави ми се виждаха, все на романтика, драматична любов и саможертви ми се струваше, че избиват. Още повече, че по принцип голяма част от разказите му като че ли са за равното, за хората от голямото добруджанско поле. А в тоя сборник, ако обърнете внимание, са все за планината - за Котел, Жеруна и тъдява. То и заглавието му такова, предполага истории за митични хайдути и други такива правилни хора. И ако човек си има някаква времеемка работа, като да речем гладене на пране или дялкане на дървени лъжици, не е никак лошо, ако вземе и си пусне една такава аудиокнига да му разнообразява тишината. А пък и тематиката на възрожденските истории някак се връзва с дървените лъжици.

Някои от разказите и сега ми бяха откровено неприятни, като например „Шибил“. Хайдутин, дето е изтрепал сума ти народ, и ще иде да се предава зарад една лигла. Ама хубава била, ама хубаво се смеела, дрехите й били скъпи - глупости на търкалета, кифла, да не е само тя?!

В „Кошута“ и „Божура“ разните несподелени любовни истории продължиха с все така прозрачен и отегчителен нещастен край. Вероятно обаче според Йордан Йовков така се полага на легендите – малко да бият на турски сериал по сладникавост и драматизъм.

Други пък ми харесаха без изобщо да се сетя, че и преди съм ги чел. Чисто ново усещане на удовлетворение от разказаните събития в „Най-вярната стража“, „Юнашки глави“, че даже и в „Индже”.

„През чумавото” ме подразни с пълната липса на логика и някакво разумно обяснение на събитията, а „Игликина поляна” макар леко да позаглади нещата, накрая остави същия неприятен дъх на непонятност. 

Най-случайно се оказа, че вчера също е била бележита дата – две години след Освобождението на този ден се е родил същият този Йордан Йовков. Такива дати вероятно могат да се разглеждат и като удобен повод за припомняне на позабравени класики, пък макар и леко спорни откъм наслада от прочита. Ако се престрашите, аудиокнигата можете да изтеглите безплатно от Либривокс ето тук, а текстът го има тук.

Осъдени души – Димитър Димов

Комунизмът е едно временно отклонение, което един ден ще изчезне от лицето на земята, защото противоречи на човешката природа. Роналд Рейгън

Първите ми впечатления са донякъде противоречиви, но с видим превес на негативните. Позитивните идват основно от това, че книгата ми беше похвалена от хора, на чието мнение обикновено с право се доверявам. Какво не ми хареса на мен:

Героите

Доста от тях имат скучни и самоцелни имена, които изглеждат избрани само за да покажат към коя народност принадлежат. Позиране и дървена игра на персонажите като на актьори от български филм. Патетични и неестествени диалози, често наситени с непонятно мълчание, което може би трябва да се тълкува като дълбокомислено, но всъщност е доста неразбираемо и нелепо. Кой жив човек говори така като от театрална сцена?

Темите

Наркомани, трафиканти и дрога. Спринцовки, припадъци и други неприятни подробности изпълват началото на този прехвален роман до козирката. Благодаря много, но за мен това не е никак привлекателно. Впоследствие изместването на акцента върху Гражданската война и лекуването на петнистия тиф макар сами по себе си също да не са особено весели беше къде-къде по-познавателно и интересно за проследяване. Дори въпреки странната псевдо-любовна история между Фани и отец Ередия.

Постройката

Неприятно слабо начало, което няма никаква видима връзка с финала. Кой в днешно време може да си позволи да започне романа си с пълна липса на интрига, действие или каквото и да е друго нещо, с което да събуди читателския интерес?

Идеи

Комунистическа пропаганда, която дори не е в прикрит вид, а целият този парадоксален поход срещу религията изглежда особено смешен днес. Ни в клин, ни в ръкав се подхвърлят разни безумни клишета за загниващия капитализъм и прогресивния пролетариат. Добрите металурзи и тъкачи срещу лошите благородници и монаси. Ама хайде, моля ви се, нямаше нужда. Книгата далеч не е толкова силна, че да понесе и това.

Имам почти обоснованото предположение, че „Осъдени души“ е станала така популярна заради годината на издаване (1945 – почти непосредствено след комунистическия преврат през есента на 1944), успешния за времето си филм по нея и заради заслужената слава на другата прочута творба на Димитър Димов – „Тютюн“.

Когато човек старее, жените винаги се опитват да го лъжат. 

Родена в пламък - Нора Робъртс

Изненадващо или не сега предстои да прочетете няколко добри думи за книга, авторка и дори цял жанр, които вероятно подобно на мен сте отбягвали и подценявали. Е, край с това.:)

Книгата не ми е подарена, нито препоръчана от близки хора или приятели, така че не съм длъжен пред никого да я споменавам с добро. Защо я четох изобщо ли? Защото винаги подозирам, че пропускам нещо важно, когато видя големи групи хора да се вълнуват от нещо, което аз не познавам. Големите групи в този случай са основно от читателки на т. нар. любовни романи, които заляха българските книжарници и сергии през 90-те, че и след това. Авторки като Сандра Браун или Нора Робъртс за няма и една петилетка се сдобиха с толкова многобройни и верни фенки, колкото болшинството други автори не успяват и посмъртно. И за да не ме гнети повече чувството на завист и подозрение за пропуски, се нахвърлих на най-доброто, което ми предложи Уикипедията - царицата на жанра Нора Робъртс и една от най-знаковите й книги - "Родена в пламък".

В началото ми беше смешно, похвалих се на всички какво чета и получих само и единствено съболезнования и въпросителни защо си го причинявам. Ето какво не знаят всички тези критици.

Нора Робъртс е американка от Мериленд, омъжена (разведена и пак омъжена), има две деца. Авторка е на над 200 романа с общ тираж от около 500 милиона броя, издадени в 35 страни. Какво най-общо ни доказват последните две изречения? 

а) Просто и обикновено име. Също като на хилядите, които биха платили 2 лв за любовен роман, закупен от кашон от банани на спирка на градския транспорт.

б) Познава темата за обвързването на мъжете и жените от личен опит.

в) Умее да пише.

г) А вие какво повече искате?:)

Това е обективната и доказана от фактите страна. Субективната е моето лично мнение, че тази (а като нищо и другите й книги) е доста качествено произведение на литературния занаят. Построена е умело и поддържа интереса на читателя през цялото време, въпреки че от самото начало подозираме какъв ще бъде финалът. Почти всички елементи, които аз ценя, ги има. Посланията са прости, ясно видими и възпитават най-общо казано доброта. На добрите хора им се случват добри неща. Дори и да не сте сигурни дали вие сте от "добрите", дръжте се почтено и с уважение към другите, признавайте и оценявайте усилията и постиженията им, преглъщайте острите и непремерени думи и не се страхувайте понякога да правите компромис с егото си, когато е за благото да човека до вас. Елементарно е, нали? Но пък е резултатно.:)

А иначе книгата най-просто казано се разказва за червенокоса ирландка от провинцията, която прави произведения на изкуството от стъкло (учила е занаята във Венеция), и за един богат собственик на верига галерии от Дъблин, за общия им успех и за едно прието предложение за брак. За една вкисната майка, добродушна сестра, уважителна баба, малко рокли, Париж, вила на Ривиерата и т.н. А, и най-общо за любов, споменах ли?:)

Великият Гетсби – Франсис Скот Фицджералд

След години отбягване се наканих и я прочетох, вероятно влияние оказа и това, че наскоро излезе и филм по нея. 

С две думи историята, която схванах аз, е следната. Анонимен богаташ организира пищни партита, на които се канят и самопоканват редовно стотици хора. Самият организатор стои малко встрани и повече мълчи дълбокомислено. Негова стара любов живее с мъжа си съвсем наблизо и богаташката къща на Гетсби и партитата му са организирани само с цел да се сближи отново с нея. Изневери, заблуди, недомлъвки, коли блъскат пешеходки и револверна саморазправа довършват нещата. Историята завършва с двама герои по-малко, но все в същия разбъркан и недоизяснен вид. Да имаше някакви картини, природи, описания или просто красив за четене стил, пак щеше да има нещо, което да отвлече вниманието от нестройното действие. А така - нищо на лице. 

Объркваща постройка, неясна фабула, герои с шантави действия, неразбираеми за мен поука и смисъл от разказването на цялата история. Защо беше изобщо цялото това упражнение? За да демонстрираме някакъв претенциозен стил? Защото е било модерно да се пише така омотано през 1925? Аз не знам, не мога да кажа, но не ми харесва особено. Чух, че филмът с Лео ди Каприо, бил по-добър и без да съм го гледал мога смело да го допусна за възможно.

Винаги е тъжно да гледаш с нови очи на неща, към които вече напълно си се приспособил. 
***
Няма по-голям смут от смута на един прост ум.
***
— Аз съм трийсетгодишен — рекох аз. — Прехвърлил съм с пет години възрастта, когато човек може да лъже сам себе си и да нарича това почтеност. 

Пътешественикът във времето и неговата жена – Одри Нифнегър

За книгата разбрах, когато ми я препоръчаха двама приятели, които ми признаха, че поне единият от тях е ревал на края на книгата. И двамата са сериозни мъже. После видях още две мнения, като аз лично споделям повече това на Копо. Книгата има стойност, много различна е от конвейрните романси и до последно я четох с интерес, за да видя накрая какво ще стане. Има не много популярна постройка, като главите общо взето се редуват – една от името на Клер, една от името на Хенри. 

Пътуването във времето е обичана тема във фантастиката, само че това тук е любовен роман, а не фантастичен. Нищо, че има пътуване във времето. Притегателното в романа е не как и защо става пътуването или ефектите от него, а отношенията на двамата герои. Наистина, там има и други разни трето- и четвъртостепенни персонажи, но главното са двамата, Клер и Хенри. И при условие, че времето е най-непознатото ни измерение, никой не може да каже какви ще са ефектите от ходенето напред-назад, нали? Ще можем ли да се срещаме сами със себе си? Ще можем ли да променяме бъдещето или всичко е предначертано? Ако някой умре, не може ли миналото му „аз“ да ходи напред в бъдещето и така той да продължи да живее? Но както вече споменах, качествата на този роман не са във фантастичното, а в описването на една неконвеционална любовна история, а аз такива не умея да разказвам или преразказвам. Подозирам, че ако сте харесали The Notebook, ще харесате и тази.

Оригиналното заглавие е The Time Traveler's Wife или „Жената на пътешественика във времето“. Главната фигура е тя, но преводът леко е променил акцента. Има и филм от 2009 с някои си Ерик Бана и Рейчъл МакАдамс, бозява работа. 

Благодатният четвъртък – Джон Стайнбек

Познавате ли американските писатели? Ако днес случайно изпитвате безпричинна щедрост и сте в добро състояние на духа, бихте могли да ми направите една услуга. Забравете ги. Забравете ги и прочетете нещо от следните три на Стайнбек – „Тортила Флет“, „Улица Консервна“ и „Благодатният четвъртък“, ако не и всичките три. Не знам дали Америка има други велики писатели, но гениалността на този е предостатъчна.  (Отличията му в литературата са от времената, когато с Нобелова награда и Пулицър все още са награждавали само изключително добрите писатели.) От него прелива толкова проста и натурална доброта, че за нула време те покорява и обезоръжава. Ще се смееш и ще плачеш с него дори и за емпатия да си чул само в сутрешния блок на телевизията.

„Благодатният четвъртък“ е история за любов и още почти нищо. Най-неочаквано може да се окаже, че едни от най-ценните и практични препоръки за щастлив семеен живот може да ги даде Фауна, съдържателката на публичния дом „Мечешко знаме“. Парадокс, нали? И не е само той. Само изключително добър приятел може да те обича толкова, че да ти строши ръката с бейзболна бухалка докато си спиш, просто защото се налага.

Една от причините книгите на Стайнбек да са толкова прекрасни е, защото са естествени. Нямат фалшиво място, в чиято достоверност да искаш да се усъмниш, а истините му са леки, приемливи и незабележимо лични като дишането. И не е нужно да си работил в публичен дом или в биологична лаборатория, да си живял в захвърлен парен котел или да си пропадал алкохолически до най-долно възможно стъпало, за да си сигурен, че гледан оттам светът е точно такъв, какъвто ти го представя той.

И да кажа нещо по принцип. „Благодатният четвъртък“ има прекрасен компактен вид. Смятам, че е срамота и писателско неумение, ако не можеш да си разкажеш историята в рамките на 200, максимум 300 страници. И за теб важи, мистър Джордж Мартин.

Ето тук един хубав цитат, за да добиете представа за чудните описания, с които Стайнбек те въвежда в нова глава или промяна в действието. Такава книга не се чете бързо, защото има прекалено много детайли за изпускане.

Фауна гледаше на брака с благосклонно око. Той бе не само желателно обществено положение, но й осигуряваше и едни от най-редовните клиенти.

***

Док заговори на гърмящите змии, а те наизвадиха раздвоените си езичета и заслушаха:

- Пред себе си виждате един глупак – почна той. – Аз съм човек разумен, човек сравнително образован, с коефициент на интелигентност 182, завършил Чикагския университет с докторат и други титли. Човек сведущ в своята област и не профан в други области. Виждате ли го? Ще прави официално посещение на едно момиче, което живее в парен котел! Купил й е четвърт шоколад! И трепери от страх. Защо? Ще ви кажа защо. Страх го е, че момичето няма да го одобри. От нея го е страх. И знае, че това е смешно, ала не може да се смее.

Останалите цитати ще наблъскам като коментари, за да не става прекалено дълго тук. Картинката по-горе е корицата на най-първото издание.

Тортила Флет - Джон Стайнбек

— Шоколадовите бонбони са вредни за човека — каза Пабло. 

Началото на предговора от самия автор отговаря достатъчно за какво ще се разказва в книгата и всеки опит за субективен преразказ трябва да бъде посичан ниско, защото има прекалено голяма вероятност само да развали нещата. 

Това е историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани. Тая история разказва как тия три неща станаха едно, така че, ако в Тортила Флет заговорите за къщата на Дани, никой не ще мисли, че имате пред вид само дървената постройка, отдавна измазана с вар и обрасла в листата на древната, неподрязвана кастилска роза. Не, когато заговорите за къщата на Дани, всеки ще разбере, че имате пред вид едно цяло от хора, от което блика нежност, радост, благодеяния и, най-сетне, мистична скръб. Защото къщата на Дани прилича на Кръглата маса, а приятелите на Дани приличат на нейните рицари. Тази история ни разказва също и за това, как тяхната група се появи, как разцъфтя и израсна в едно красиво и мъдро общество. Тази история се занимава с приключенията, които са имали приятелите на Дани, с техните мисли и стремежи. И най-сетне тази история, разправя как погина техният талисман и как цялата група се разпръсна. 

Стайнбек е нетрадиционен разказвач, артист с особено око за добродетелите на хората обичащи живота. По душа неговите герои са някакви мелези между невинни деца и грижовни ангели, на които обаче се налага да живеят труден живот на прозаично място като бедняшкия квартал Тортила Флет в Монтерей. На много места в интернет има ревюта и мнения за книгата, но не съм убеден, че ми харесва как е представена. Усещам нещо като ревност, защото според мен Стайнбек заслужава много повече признание. Уважавам мъже, които са достатъчно силни, за да не отричат, когато понякога нежната страна на живота ги завладява и надвива. 

Книгата е изключително весела и непременно ще изпитате умиление към съдбите на милите нещастници от Тортила Флет. Тя е първата успешна на Стайнбек и скоро е последвана от Улица Консервна, която е написана в същия благороден хипарски дух, но е още по-изпипана откъм иронии и смях с любимите ни вече безделници от Монтерей. 

Ето тук има една прекрасна аудио версия на книгата на български. Насладете й се и няма да съжалявате. Преводът е на Цветан Стоянов, чете Офелия Лазарова. 

Най-случайно през 2012 се навършват 110 години от рождението на Стайнбек. 

 

Най-сетне Дани се надигна от пода, удари с глава едното момиче в стомаха, то излезе навън и заквака като жаба. Другото задигна две тенджери и го последва. Известно време Дани и Пайлън ридаха над женското коварство. 

— Ти не знаеш какви змии са жените — каза мъдро Дани. 

— Знам — каза Пайлън. 

— Нищо не знаеш ти! 

— Знам! 

— Стига си лъгал! 

Последва ново сбиване, но не толкова хубаво. 

*** 

— Е та що от това на колко години е — философски забеляза той. — Кръвта й е гореща. Има си къща и двеста долара в банката. 

*** 

Целият Монтерей постепенно почна инстинктивно да се подготвя за нощта. Мисис Гутиерес наряза люти чушлета в своята енчилада. Рупърт Хоган, питиепродавецът, наля вода в джина и го остави настрана, за да го сервира след полунощ. После си сложи малко черен пипер в своето вечерно уиски. В танцувалния салон на Ел Пасео Булет Розендал отвори кутия бисквити и ги нареди като груба кафява дантела върху чиниите от официалния сервиз. Дрогерията „Палас“ прибра навесите над витрините си. Една малка група от хора, прекарали следобеда пред пощата в разговори с познатите си, се отправи към гарата да посрещне делмонтския експрес, който идеше от Сан Франциско. Преситените чайки се дигаха от консервните фабрики и полетяха към крайбрежните скали. Пеликани в редици заскачаха упорито над водата, за да прекарат там нощта. В рибарските лодки италианците навиха мрежите си на големи макари. 

*** 

Слънцето отиваше на запад и доби оранжева руменина. Под розовия храст в двора на Торели Пабло и Пайлън привършиха първия галон с вино. Торели излезе от дома си и премина през двора, без да съгледа своите стари клиенти. Те почакаха, докато той се изгуби по пътя към Монтерей, след това влязоха в къщата и със съвършено умение изкопчиха по една вечеря от мисис Торели. Те я потупваха отзад, наричаха я „сладко патенце“, позволяваха си малки ухажорски свободи с личността й и накрая я оставиха, поласкана и леко разрошена. 

*** 

Тъкмо бяха почнали второто шише, когато Джизъс Мария нахълта вътре. Той се хвана за вратата, за да не падне. Ризата му беше скъсана, а лицето — окървавено. Едното му око беше синьо и изглеждаше твърде зловещо на светлината и свещта. Пабло и Пайлън се спуснаха към него. 

— Бедният ни приятел! Наранен е. Паднал е от скала! Влак го е блъснал! 

В думите им нямаше ни най-малка нотка и присмех, но Джизъс Мария разбра, че това е най-смъртоносният вид присмех. Той се взря в тях с удареното си око, което все още имаше волята да се отваря и да гледа. 

— И на двамата майките ви са крави, крави без вимета! — забеляза той. 

*** 

Разказът постепенно се оформяше, Пайлън обичаше така да се разказва. Историята нямаше да прилича на нищо, ако се избълваше бързо. Добрият разказ се състои от полуизречени неща, които слушателят попълва от своя собствен опит. 

*** 

— Тя не е жена, на която да се правят подаръци — отсъди той най-после. — Много често ние сами се връзваме за жените, като им подаряваме копринени чорапи. 

*** 

Големият булдог на Галвес изскочи с ръмжене от двора и Пайлън му заизрича ласкави комплименти. 

— Хубаво куче — каза той нежно, както и — мило куче — и двете неща: ужасни лъжи. Все пак те направиха впечатление на булдога, защото той се върна в двора на Галвес. 

*** 

Когато войната свърши и всички войскови части бяха разпуснати, Големия Джо имаше все още да излежава присъда от шест месеца. Обвинението беше: явил се на пост в пияно състояние. Ударил един сержант с газена тенекия. Отричал самоличността си (той не можеше да си я спомни, затова бе отричал всичко), откраднал два галона с варен фасул и яздил коня на майора извън казармата, без да има отпуска. 

*** 

От това, което днес стана, ние научихме, че какъвто и да е подаръкът, особено за дама, той не трябва да довежда до даването на втори подарък. Ние научихме също така, че е грешно да се дават подаръци с голяма стойност, защото те могат да докарат до алчност. 

пп

Приложил съм корицата на оригинала, защото българските нямат особени художествени достойнства. Демек - грозни са.
пп2
Знам, че прекалих с цитатите, обаче всички са толкова прекрасни.:)

Да остана ли? - Гейл Форман

Обикновено такива книги не чета. Ученички, любови, розовко по корицата. Тази обаче ми се падна от една игра по радио Междик ФМ - да са живи и здрави и пак да ме награждават с книги.:)

Образцово американско семейство катастрофира с кола и докато единствената оцеляла се люшка между живота и смъртта, успява да ни разкаже разни неща за голямата си любов към виолончелото, а също и към страхотния Адам, който учи в същото училище и е звезда от местната рок група. Доста скучна история, която е била разказвана толкова много пъти, че е чудно как още се намират хора, на които да е интересен подобен сюжет. А че има такива, може да се види по множеството положителни отзиви в интернет. Тук пък има и цял автентичен откъс. Финалът обаче ми хареса, така е сервиран, че човек така и не разбира дали тя е решила да остане в този свят, или се предаде.

От моя гледна точка имаше някои дреболии по превода, които ми привличаха вниманието, а по-добре би било да не го правят. Думички като накачулвам, сбиротък, израдвам или тръгвам на колеж може и да имат своите ценители, но аз май не съм от тях. Струва ми се, че излишно дразнят погледа подобно на дрозофили над чашата и е по-добре да се избягват при превеждането на романи. Лично мнение.

Като се изключи съдържанието това е една много хубава книга – тънка, лека и с много красива корица.

пп
На задната корица има снимка на авторката, на която много прилича на Кари Брадшоу. Предполагам, че това също продава.