Тъмната кула. Стрелецът - Стивън Кинг

"Тъмната кула" ме грабна като филм и реших, че стига толкова съм го отлагал и трябва да пробвам и книгата. Нахвърлих се на първия том без много мислене.

Веднага ми направиха впечатление разликите с филма. В него беше дестилирано нещо много по-голямо! Стивън Кинг пише някъде из предговора или послеслова, че това е особена книга за него, която е обмислял и писал много-много години наред. Имал е разни по-големички идеи, които обаче за мое леко разочарование не са успели да намерят особено място в първия том. На мен ми се стори малко неясна, с недомлъвки и без ясна посока за следващите томове. Героите са общо взето само два, защото всичко друго, което се мерне, скоропостижно загива. Учудващо е и колко малко научаваме за двамата главни персонажи. Следим единия, гоним го, пътуваме, живеем и се борим с другия, но в края на книгата те са си почти същото толкова загадъчни, както в началото. 

Да, има някакви универсално интересни неща за борбата на доброто със злото, за променящите се характери, за жертвите и белезите от тях, но като цяло историята един човек да гони друг през пустинята не предполага и кой знае пък какви изненади. Особено ако не ти се казва защо точно го прави...

Доста се почудих дали да продължавам с втори том, просто защото в първи нямаше заложено на практика нищо (случка, герой), което да ме грабне и да искам непременно да знам какво ще се случи с тях. Затова го оставям да изчакване с неопределен срок.

Бягащият човек – Стивън Кинг

САЩ, 2025. Крайна поляризация на обществото, гета с ужасно бедни и квартали с неприлично богати. Обединява ги Всеобщата телевизия, която е задължителна за всеки дом. А по нея царуват безбройни реалити предавания, най-популярното от които е Бягащият човек, в което един доброволец бива гонен из цялата страна, докато не бъде убит. Целта му е да остане жив 30 дни, като всеки ден изпраща до телевизията касетка, на която с връчената му в началото на гонитбата камера записва кадри със себе си. Ако оживее един месец, печели един милиард долара, което никога не се е случвало. Досега. Допреди отчаяният от мизерията и безизходицата Бен да се запише да участва, за да изкара някакви пари за болната си дъщеря. Защото за всеки ден живот, за всеки убит преследвач, роднините му получават пари, истински нови долари.

Екшън едва ли може да се преразказва, а и може би не е нужно. Трябва само да се поглъща на големи глътки.

Казват, че тази книга е поставила началото реалити предаванията – станали днес така любими на целокупния български народ. Друга новост ми се видя да се използва пътнически самолет за... ами по нетрадиционен начин преди 11.09.2001. Освен това в такава книга може да четеш и само екшъна на преследването, може да се възмущаваш от антиутопичните й критики, може да се опиваш от емпатията, която се индуцира в главата ти, когато четеш за необикновените приключения на един обикновен човек. Както съм казвал и преди, за мен най-притегателното в стивънкинговите книги е точно последното – как се държат нормални хора в необикновени ситуации, мисълта, че Бягащият човек бих могъл да бъда аз.

Разбира се, вероятно дори няма нужда да споменавам, че по тази книга има едноименен филм с Арнолд Шварценегер от 1987, който филм... абе вие си го знаете, не се правете.

Още мнения за тази ранна книга на Стивън Кинг, писана под псевдонима Ричард Бакман, можете да прочетете при обичайните заподозрени Аз чета, Христо, Ламота и при Драго.

Как може моралът да има значение за човек, който е сам и без корен?

Мъртвата зона - Стивън Кинг

Домашна, уютна, съвсем в духа на ранните романи на автора. Какво биха направили обикновени хора в необикновени ситуации. Без нищо страшно или плашещо. Само с едно-едничко миниатюрно фантастично допускане - какво би било, ако един скромен и добър по душа млад човек, учител в провинциално градче с леко шантави родители и с чисто нова приятелка, пострада в катастрофа и в резултат от мозъчна травма започне да вижда миналото и бъдещето на всеки, когото докосне? 

През цялото време напразно подозирах Стивън Кинг, че ще прати това изстрадало момче да обира с дарбата си казината във Вегас. Наистина напразно, защото се оказа, че му е отредена по-важна и по-драматична съдба. Каква точно - това почти сигурно няма да заподозрете. Аз поне не можах.:)

Може би основната дилема, която ни задава авторът, е какво бихме направили ние, ако знаем какво ще бъде бъдещето и имаме шанс да го поправим преди още да се е случило. Например: 

„Ако можеше да се вмъкнеш в някаква машина на времето и да се върнеш в 1932 г., би ли убил Хитлер?“

Това прилича малко на трудните въпроси, пред които редовно застават силно етичните герои на братята Стругацки в книгите от същото време (края на 70те). Така че може и времето да е било такова, през 2013 книга с такава основна идея едва ли би била особено продаваема. За щастие обаче хората, които четат с удоволствие Стивън Кинг и съответно се вълнуват от проблеми и герои като неговите, сме от същата епоха. Затова - прочетете я, набори, ще ви хареса!:)

За писането: Мемоари на занаята – Стивън Кинг

Всички книги, които заслужават да се прочетат, имат тема, т.е. отнасят се за нещо.

Това е книга, за която слушах отдавна, но ми попадна едва наскоро благодарение на така любезния и щедър жест на Преслава (поклон и чело в земята).:) 

По примера на Стоичков пък (все пак титаните са за това – да се цитират) книгата може да се раздели тематично на ту партс – автобиографични моменти и писателски съвети. Те двете всъщност умело са преплетени, за да могат феновете на чичо Стиви да добият представа кой съвет откъде му е дошъл на ум, с коя негова книга е свързан или с какви други премеждия от живота му. Това е за доказателство и потвърждение, че нещата не са случайни и не ги пише просто за пари или от тщеславие. 

Аз, разбира се, не можах да запомня почти нищо от съветите му за писане. Някои от тях наистина ми харесаха и ми се видяха практични, но по-интересно ми беше да чета за детството му, за брака му, за Единствения читател, за безпаричието, за трудностите с алкохола и наркотиците, даже и за прословутата катастрофа, от която едва оцелял. Поредно доказателство за разказваческия му талант. 

Книгата е хубава и на много места в интернет могат да се срещнат позитивни отзиви за нея. Моят ще се ограничи с това, че вкъщи я четем паралелно и с интерес представители на две поколения като периодично си преразказваме и цитираме по-готините моменти, а на всичкото отгоре вече има и хора, чакащи ред. 

И един съвет – докато четете тази книга, не се изкушавайте да си отбелязвате докъде сте стигнали с вътрешното парче от сгънатата корица. Рискувате да разлепите книгата за нула време и ще ви се наложи да си я съхранявате в ту партс – корица отделно и книга отделно. Но то с всичко в живота е така - самтаймс уин, самтаймс люн.:)

Капан за сънища – Стивън Кинг

SSDD - Same Shit, Different Day

Установих, че е много тъпо да се опитвам да преразказвам за какво разказва Стивън Кинг. Излиза детско и безинтересно. А когато го разказва той е толкова убедително и вълнуващо.

Този път историята е за четири момчета от Дери, приятели за цял живот, буквално. Животът им е силно повлиян от петия в компанията – Дъдитс, момче със синдром на Даун, което четиримата спасяват от гаврещи се с него гимназисти. (Сега как да разкажа за Дирята от миналото, която започват да виждат те, за наченките на телепатия помежду им, за капана за сънища в ловната им хижа? По-добре да не ги казвам, че ще изглежда несериозно.) После действието се пренася след 20 години, когато в района, където момчетата традиционно всяка есен ходят на лов, пристигат извънземните – разумна плесен, която ползва хората като гостоприемници. Разбира се военните веднагически отцепват района и избиват мало и голямо, за да не се разпростре заразата. Има много стрелба, бойни хеликоптери и един главен и неоспорим злодей. Някой умира, някой оцелява, злото е преборено със сетни сили.

Предизвикателствата са обичайни - средностатистически провинциални момчета спасяват безпомощните, спасяват света, жертват себе си за приятелите. Неща, които са се случвали на всеки, и сигурно затова емоциите на замесените изглеждат толкова истински.

Хубава книга, но само за фенове на автора и жанра. По-сериозно и по-подробно за нея – тук.

Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк - Стивън Кинг

Преди години, десет може би, един добър приятел ми каза, че единственият филм, който е по-хубав от книгата, по която е правен, е “Изкуплението Шоушенк”. Хареса ми, звучеше компетентно, искрено и предразполагащо. Повтарял съм го много пъти на доверие. Филмът всички сме го гледали по над пет пъти и ще го гледаме още много пъти по толкова (брилянтен Тим Робинс!), но колко хора са чели новелата? Е, и на нея и дойде времето.

Обадиха се повече от седемдесет души, защото това беше работа навън, а май е един адски хубав месец за работа на открито. От шапката изтеглиха девет или десет имена, две от които бяха на Анди и моето собствено.
***
Говорил съм с някои от хората, които бяха там през този ден (…) и всички видяхме едно и също нещо… _усетихме_ едно и също нещо. Изведнъж Анди излезе отгоре. Хедли имаше пистолет на бедрото и палка в ръката. Зад Хедли стоеше неговият приятел Грег Стамас, зад Стамас — цялата затворническа администрация. Цялата власт на държавата стоеше зад тях, ала изведнъж в цялото златно сияние това вече нямаше никакво значение. Почувствах как сърцето ми подскочи в гърдите така, както не беше ми се случвало, откакто камиона ме докара заедно с четирима други, мина през вратата през 1938 година и стъпих на двора за упражнения.
***
Това е да се надяваш на най-доброто и да очакваш най-лошото.
***
Да пишеш за себе си е нещо като да потопиш клон в бистра речна вода и да го влачиш по калното дъно.
***
Music on the radio. When I went in, the big bands were just getting up a good head of steam. Now every song sounds like it's about fucking. So many cars. At first I felt like I was taking my life into my hands every time I crossed the street.

От тогава прочетох не малко книги, изгледах доста филми и ще ти кажа, братле, че за тази не си бил прав. Наистина има леки разлики, но и двете си остават различно хубави.:)
А това са Зихуатанехо и Рита Хейуърт. Прекрасно подбрани, ще ми се да вярвам, че и аз бих могъл да копая 19 години за(д) тях.

п.п.
Изясни ми се също защо Морган Фрийман се хилеше като твърдеше, че бил ирландец.:)