понеделник, декември 29, 2014

Корпорация "Безсмъртие". Цивилизация на статуса - Робърт Шекли

Както се вижда от заглавието, в тази книга са побрани две романчета от именития Шекли. Не помня да съм чел много от другите му книги, но аз досега имах доста положително мнение за него. Не и след тези двете. Толкова отвратителни неща трудно можете да си представите. Разбирам всичко, писани са много отдавна (1959-1960), може и на мен да ми е минало времето да чета такива неща, но тези двете са мъчение за читателя. Някакви идеи имат, но реализацията има е меко казано слаба - скучни герои, плосък и предвидим сюжет, елементарна и понадупчена от пропуски логика на събитията, а пък да не говорим за стил и други такива залъгалки за по-напреднали читатели. Дълбоко съм разочарован и се чудя с какъв акъл "Колибри" скоро са го преиздавали същото томче (понеже аз четох някакво издание от 1992 на издателство "Отечество"). 

"Корпорация "Безсмъртие" разказва за това как в бъдещето хората измислили технологии, които да позволяват на съзнанието да оцелее, дори след като тялото умре. Как точно не става ясно, има си машини с копчета и кабели. Какво става със съзнанието - също не става съвсем ясно. Можеш да го посадиш в друго тяло, да го оставиш да се рее за известно време или да го пратиш някъде си, където ще остане завинаги. Малко мъглява работа, както за нас като читатели, така и за главния герой, който уж умира през 1958, но е спасен в бъдещето и се сблъсква челно с Новите технологии. 

Втората история пък е една идея по-абстрактна с изпращането на всички затворници от Земята на друга планета - Омега. Там обществото е обърнато наопаки по отношение на добро и зло. Светът има доста карикатурен вид, но това не спира главния герой, който макар и от "добрите", се справя просто чудесно на Омега. Прави някои открития, които макар и много интересни за него, за мен бяха просто... абе нямам думи.

Прилагам две американски корици. Също и коментари от Ирина и Христо.

четвъртък, декември 25, 2014

Възвишение – Милен Русков

Това е роман, който преди няколко години беше хит в литературните среди и появата му беше широко отразена навред. Скептичната ми натура за пореден път устоя на хвалбите и дадох времеви толеранс, за да се убедя, че не става дума за поредната безстойностна еднодневка, жадна за евтина слава. Никога не държа да съм в крак с най-новото, предпочитам да чета доказано хубави книги.

В случая с Възвишението на Милен Русков в крайна сметка се оказах по-скоро доволен от разхода и прочита. Книгата е безспорно оригинална, но подозирам, че всичките награди, с които справедливо е бил награден Милен Русков, са били предимно за стила и езика на книгата. Такова нещо нито е писано, нито някой друг е в състояние днес да напише. Хем се обляга на познати и достоверни исторически факти, хем е премерено смешно, хем има понятни и днес размишления за обществото, философията и какво ли още не. Но едва ли ще да е било за случката. Защото събитията в този роман може да се разкажат върху максимум 50 страници, а авторът щедро и напоително ги е разпрострял върху цели 400. Мен това малко ме смущаваше и леко ми спъваше четенето, но много малко. Иначе по постройка романът си е образцов и всички намеци от началото намериха местата си до края. Но като темпо на разказване и събития, които се случват, си е едно доста бабешко повествование.

След подобаваща проверка се оказа, че авторът е академичен специалист по диалектите и не е чудно защо така вещо борави с езика на възраждането и котленските абаджии. Богатството от псувни и волната им употреба в словата на главния герой е така благотворно за веселото настроение на читателя, че изпъква като основен плюс. Да не кажа и най-голям.

Романът дава и някои ценни сведения за исторически личности като Раковски, Димитър Общи, Бенковски и т.н., които са доста живи и ярки. Сведенията де. Такова представяне обичам аз, а не сухата енциклопедична информация от учебниците, която единствено канонизира такива исторически звезди. Затова в заключение мога да обобщя, че книгата е приятна и е хубаво да се прочете, пък макар и да не влиза в категорията Задължителна за всеки дом.

Повече и по-подробна информация за романа можете да прочетете при Алвин, Тери, Христо, Лора, Изу и още много други, нали ви казах, че книгата стана изключително популярна. Все пак хората не са обръгнали на такъв език. А тук пък има интересно интервю с автора, където той демонстрира напълно осъзнатата си увереност, че създава правилни и красиви текстове.

[За любовта:] ... главно сред мома ходи, сред красний пол, и то доде са още млади. А после ся научават да смятат и почват парици да броят...
***
И ся българска реч насякъде носи, а тоже праскови мощно растат.
***
... после ся реши по вишегласие, кое е на простотията основно оръдие,...
***
Ибах та! Мисли малко!
***
– Мамка й да иба и река Осъм! – извиках аз и ся изплюх от тоз ибан мост в пустата река. – Пфу, да ти иба майката загубена! – извиках тоз път направо надолу и ся наведох да метна някой камък в нея, но пусто на моста няма камъни. Асенчо обаче, дето беше
застанал накрая му, намери един и вика:
– Аз – кай – ще метна вместо тебе, бачо Гичо – и аслъ метна, да бу иба майката и на него.
– Ей – извиках, – сичкото българско е такова! Умряла работа! Сичкото е сбъркато в тая България – и мостовете, и реките, и полята и сичко! Зафанали къща – построили курник! После сложили там коня!
Като казах коня, та ся сетих за него. Гледам го, откачил ся от юларите и застанал на стотина крачки на брега и ма гледа с тъпата си мутра.
– Ах, мамичката ти да иба и на тебе, катър мръсен! – рекох аз и тръгнах с бодра мъжеска стъпка към него, но той, като ма забеляза, че вървя към него, веднага побягна нататък по брега. Животните много ги усещат тез работи.

петък, декември 19, 2014

Петата поправка – Майкъл Конъли

„Ще валят сълзи“ и „Бедняшката Шангри Ла“ на вече добре познатия ни от книгите на Конъли китарист Рай Кудър в началото на романа подготвиха атмосферата на съпричастност към онеправданите – както към бедняците от песента, чиито коптори са били изринати, за да се построи новият и по-лъскав ЕлЕй, така и към хилядите американци, които загубиха домовете си при спукването на ипотечния балон в Америка. С такива чувства се хвърлихме да защитаваме самотната домакиня, която не само, че ще загуби жилището си, ами е обвинена и в убийството на банковия управител, който по случайност се е занимавал с нейния случай. Косвените доказателства на агресивната прокурорка се сблъскаха челно с най-доброто представление, което Мики Холър е в състояние да изнесе като защитник на дребничка учителка, която сама гледа сина си, след като съпругът й ги е изоставил. За да подсили основателните съмнения на съдебните заседатели, Мики им сервира и версията за алтернативния убиец, защото случайно или не, се оказа, че злополучният банков управител преди да получи три отпечатъка по темето от дърводелски чук е проявил глупостта писмено за заплашва бизнеса на човек, който е пряка издънка на фамилията Гамбино. Нали се сещате италианската мафия по източното крайбрежие каква слава има? Е, това намекна и Холър и така поведе нещата, че въпросният свидетел да откаже да отговаря и да се позове на Петата поправка. За много хора това е достатъчно съмнително и Холър се надяваше заседателите да са от този тип.

Към финала на драматичната развръзка и прозрението на Мики слушахме „Страшният съд“ на Ерик Клептън. Това ни подготви донякъде за преломното решение на адвоката да зареже защитаването на отрепки и да се кандидатира за окръжен прокурор.

пп
Пазете се от дребни учителки!;)

понеделник, декември 01, 2014

Американски снайперист – Крис Кайл

Започна се с това, че случайно гледах трейлър на филм на Клинт Истууд с Брадли Купър в главната роля, който играе легендарен американски снайперист от Ирак. Веднага ме грабна, емоциите се засилиха, когато разбрах, че е правен по книгата-бестселър, написана от истинския снайперист – Крис Кайл. Нещата придобиха още по-драматични нотки, когато се разрових да прочета що за човек е той, но за игрите на съдбата малко по-късно.

Крис Кайл четири пъти е пращан на различни места в Ирак, бил е както на земята, където е водил пехотинците, които прочистват Фалуджа и Рамади къща по къща, така и по високите етажи и покривите, откъдето невидим поразява врагове от половин километър разстояние. Стрелят по него, взривяват го, раняват го, РПГ удря стаята, от която стреля, и едната стена пада върху него. За главата му обявяват награда, викат му Дявола от Рамади. И с изключение на дребни контузии всичко му се разминава, сякаш в най-опасните ситуации някой горе пази точно него. След края на кампанията се прибира вкъщи при жена си и децата. Тук книгата свършва и на ред идват вестниците. През 2013 Крис Кайл и негов добър приятел са застреляни на място от момче с психическо разстройство, придобито пак в боевете в Ирак, докато на чисто доброволни начала по молба на майка му се опитвали да го развличат и успокояват. Героят от войната, неуязвимият, рекордьорът. Искреният патриот, онзи, който е спасил стотици животи, простоватият тексаски каубой с черен пикап, който живее в родното си градче. Прощалната церемония е на стадиона на Далас Каубойс, за да има достатъчно място за всички желаещи да го изпратят.
В самата книга има малко от младежките му години, от изпитанията като „тюлен“, преживелиците на фронта, запознанството с жена му, децата, другарите от взвода. Написаното е толкова силно, че Беър Грилс с неговите смехотворни изпитания за влизане в британските специални части е направо жалък. Премерено, подбрано, интересно и разнообразно – ето така пише един потомствен каубой, който дори не е завършил университет. На разбираем език, винаги с нужните обяснения на термините от армията, на оръжията, калибрите и ситуациите. Не е майстор в писането, но все пак неговата професия е била убиването. Снайперистът с най-голям брой потвърдени убийства в американската история.

Американска история, която впечатлява искрено. Или поне мен, който нямам търпение да излезе и филмът.