сряда, декември 28, 2016

Зора – Октавия Бътлър

Първата и последна ядрена война на Земята е приключила. Единиците оцелели (главно от Южното полукълбо) са прибрани на кораба на появила се точно в този момент извънземна раса, която ги опознава, изучава и подготвя за момента, когато Земята ще бъде достатъчно излекувана, за да ги приеме обратно. И понеже на света няма нищо безплатно, цената на това спасение ще бъде обмен на генетична информация. Справедлив и равностоен. Това е единственото, което цени чуждата раса – нова и нова информация, която да й помага да се развива.

Дотук с голямата картина. Малката е за една от спасените, която спасителите са избрали да обучат първа, а тя да предава новополучените сведения на своите, да им бъде водач и да ги подготви за завръщане на негостоприемната дива Земя. Тук е конфликтът, който задвижва машината на основното действие – ако в една произволна самостоятелна група хора поставиш млада черна жена, която очевидно знае повече от другите и има някои странно нечовешки способности, какво очаквате да се случи. Точно така, и за мен беше въпрос на време хаосът да се разрази зрелищно и всеки признак за цивилизованост да се изпари като разлят бензин. Резултатите и в двата случая са еднакво взривоопасни.

Какво означава да си човек? Да не се променяш, да не се приспособяваш към променящата се околна среда, или точно обратното? Ако можеш да почерпиш ценни способности и да промениш тялото си, трябва ли да се откажеш, само защото ще си по-различен от родителите си? Как да съобщаваш неприятните истини на околните, за да ти станат съмишленици, а не врагове?

"Зора" е малко нетипична фантастика, ако изобщо може да се каже, че има типична такава. Не е нещо, което би се харесало, ако очаквате да има паякообразни извънземни, които нападат Земята, а ние стреляме по тях с автомати и ги побеждаваме с цената на една-две разрушени метрополии. Нищо такова няма, тук по-важни са отношенията между хората и бъдещето им, какво общуване може да се очаква, ако няма държава, водачи, правораздавателна или каквато и да е друга система. Ще се превърнем ли в диваци? Не знам защо, но някак ми напомни за феминистичните и еко творби на Урсула Ле Гуин. С тези причини си обяснявам и наблюдението, че книгата не се е харесала особено на по-младата публика, която още не е обръгнала на фантастични класици с уклон към философски размисли.

Октавия Бътлър е дълго пренебрегвана за издаване у нас звезда със световна слава. Отдавна и съвсем справедливо е наредена сред другите гранддами на фантастиката, а доскоро беше почти напълно неизвестна за българските читатели. Благодарение на усилията на някои запалени фенове и познавачи на жанра, дойде и нейното време. Ще се изненадате още колко много ревюта има из интернет за тази книга. Случайно или не блогосферата е била атакувана от вси страни (книжни блогъри като Жор, Книгозавър, Христо, Ради, ИринаМишо и много други доста са ме изпреварили с прочити още през 2013, когато е излязла книгата на български), но по някакви причини това се е оказало недостатъчно, за да се решат от издателство „Колибри“ да издадат и третия том от тази прочута поредица. Което е меко казано несериозно след всичките реклами и обещания – ще издаваме трилогия, ама накрая издаваме 2 книги.

Много точни са думите на Владимир Полеганов, който завършва предговора на книгата така:

Фантастиката често, а може би и задължително, работи с идеята за промяна. Добрата фантастика не просто показва промяната, ами разкрива механизмите й, самото случване на тази промяна. Това разкриване понякога има апокалиптичен ефект, но не идва ли точно от апокалипсиса най-силното гориво за тези механизми? Такова е усещането от прочитане на книга на Октавия Бътлър: ние, телата ни, световете ни са винаги на ръба, на сантиметри от стената, на крачка от завесата, а отвъд е ужасно и прекрасно и има място за всички ни.

Изводи: Хубаво нещо е да си мъж, ако си як и можеш да упражняваш насилие над околните, е още по-добре. Нека после някой да оспори аргументите ти.

Препоръки: „Колибри“, моля ви, посейте още малко добрини и издайте и третата част!

понеделник, декември 26, 2016

Спасителят в ръжта – Джеръм Селинджър

Забележително е как се променят възприятията и вкусовете на хората с годините. Преди половин живот книгата ми се стори интересна, макар и не гениална. Помня, че забелязах нещо очевидно оригинално и интригуващо, макар вече да съм забравил какво точно. Но със сигурност имаше нещо ценно.

За съжаление нищо такова не забелязах сега. Признах му други неща на автора - особеният стил, маниерът възрастен писател да ти разказва от първо лице от името на тийнейджър, да изглежда достоверно и да му повярваш. Да се потопиш в обърканата му детска глава и да потвърдиш, че да, наистина тийнейджърите са си такива. Езикът, претъпкан с модерни за тогава паразитни думички.

Обаче не ми хареса историята. Както и друг път съм казвал, аз харесвам да има някаква случка, а още по-добре е тя да бъде интересна, да намеря смисъл в нея и да почерпя нещо за себе си. Което е трудничко, когато четеш история за един богат 16-годишен лигльо, който е изключен от всички възможни училища, защото го мързи, та го боли. Ама не му се ходело на училище, не искал да чете по разните предмети. Дай му да снове с таксита насам-натам из Ню Йорк, да звъни на разни хора, да пие, да харчи за глупости, а през цялото време в бедната му зелена тиква да е пълна каша. История без начало и без край, объркани мисли, довели до объркани действия. Ако ставаше дума за истински човек, бих препоръчал да му спрат парите, да го запишат в държавно училище и да върши някаква тежка физическа работа всеки ден. Това е излекувало не един и двама такива шарани.

Както и да е, явно светът е имал нужда от това. А иначе Селинджър има и по-трезви текстове, които може да се припомнят скоро.

Аудиоверсията, която слушах, беше четена отново от благородната Стаси.

Ето някои други читатели с по-класически виждания за същата книга като един друг машинен инженер, Станислава и Ламота.

неделя, декември 18, 2016

Добросъците (приказка-игра) - Никола Райков и Мая Бочева

 
Най-новата приказка-игра, написана от Никола Райков и нарисувана от Мая Бочева, очаква място под вашата елха. Представям двамата като равноправни автори, защото картинките в детската книжка са неделима част от историята, а в случая от играта (детска книжка без картинки ще бъде също толкова скучна колкото къщите без дворове и гащите без джобове). Най-вероятно двамата не се нуждаят от представяне. Само напомням, че Никола вече има две издадени детски книги-игри с главен герой малкото таласъмче, а Мая ви е позната от списание „Дъга“и много други рисувателни проекти, последният от които е познавателен, занимателен и дори достъпен на английски:

Като тандем обаче Никола и Мая се представят за пръв път в „Добросъците“. И трябва да призная, че им се получава много добре, дори отлично, шест плюс! Пригответе се за много смешки-страшки с трима герои без опашки, а тъкмо фотьойлинката, прахоядът и елетрушката. Правилата на играта са ясни и лесни за следване дори и за тези, които вярват още в дядо Коледов. Само четецът трябва да има предвид, че приключението може да се попроточи. Нали е приказка-игра? Колкото прочита, толкова и истории.

сряда, декември 14, 2016

Егон и тишината - Емануил Видински

Историите от книжката са разделени на два цикъла и се предполага, че са писани през два различни периода от живота на автора. Духът на първия цикъл не ми допадна особено, някак отнесени текстове, трагични, полудяващи герои, неразбираеми за мен неща. Във втората част обаче имаше по-интересни разкази, като например онзи за Лайла и Халед. Е, финалът не ми хареса, защото просто го нямаше, а аз исках да разбера какво ще им се случи на тунизийците в Германия, но здраве да е. Хареса ми и онова за най-малката улица в София, защото се сетих коя е, пък нищо, че разказът се състоеше от едно-единствено изречение. А ако се чудите кой е Егон, "Егон и тишината" е името на последния разказ от сборничето. И той май не е особено с всичкия си, но пак е от по-нормалните.

Емануил Видински, ако щете вярвайте, наистина е от Видин и това му е истинското име. Немска гимназия, Германия, "Дойче веле", после пак в БГ - "Литературен вестник", "Култура". Участва в рок-групи, пише поезия, разкази и роман. И изглежда ето така: 
Отделна подробност е пък това, че "Жанет45" в моите очи има слава на твърде женско издателство, ако ме разбирате. Което може да бъде и положително, стига да си падате по разни по-поетични неща, неуспешни любови, пушещо-пиещи интелектуалци и други такива. Доброволно никога не се спирам на техния щанд.

Благодаря на Мишо от група "Модика", че ме просвети в тази така изискана литература, която иначе сам едва ли бих отгърнал. 

пп
Не знам дали е случайно, но при търсене на името Лейла Халед в гугъл излиза първи резултат за някаква прочута арабска терористка, която отвлякла пътнически самолет. Само споменавам.

вторник, декември 13, 2016

По панагюрски - Дида Гемиджиева

Това е малка книжка с илюстрации и общо 53 страници, в която има няколко истории, написани на панагюрски диалект. 

В горното изречение са изброени и предимствата, и недостатъците на четивото, а за по-интересно ще ги подхвана отзад напред.
  • Панагюрският диалект на мен ми е забавен, защото ми е роден и обичам да му се наслаждавам. Смешен ми е, а освен това е и нещо, което смятам за ценно.
  • Историите нямат почти никакви други достойнства, освен това, че са написани на автентичен панагюрски. Почти няма случка, няма герои, няма нищо, а само кажи-речи машинално насипване на купища местен езиков колорит, които даже на мен ми идваха прекалени. Дайте сега да изброяваме какви шантави думички знаем! Само че това не е речник, а претендира да има художествена стойност...
  • Малкият обем е плюс.
  • Илюстрациите на художника Стайо Гарноев са много хубави и са вторият съществен плюс в цялото произведение. Смешни ми бяха и чудесно пресъздават всяка историйка.
Това е.
Книжката е издадена с помощта на Община Панагюрище(?) и местния Лайънс клуб. Ако и едните, и другите случайно я прочетат, би ми било много интересно да чуя коментарите им.

понеделник, декември 12, 2016

Съветникът - Филип Калбуров

Това е сборник с интервюта, отчети, речи, обръщения и какви ли не други документи от работата на Филип Калбуров като общински съветник от БСП в Панагюрище. Книгата обхваща периода от 1991 до 2011 и има натрапващо се преобладаващ червен цвят на корицата. Текстовете биха представлявали интерес евентуално само за запознати с коментираните събития, които вече са останали далече назад. Днес вече други теми занимават панагюрци и емоциите около забравени вече дружества и общински проблеми може да им се сторят чужди. В характерния си маниер Филип Калбуров най-често не посочва поименно конкретните виновници за случвалите се през годините проблеми, но това вероятно е така, за да се спестят негативните емоции и да се избягват конфликтите, а не за да се скрива истината. 

Книгата има своята стойност и място в летописите на обществения живот в Панагюрище, макар и да е обърната към и концентрирана само около тези събития, в които главно действащо лице е бил авторът.

И нещо, което ми се видя особено ценно и даже направо нерешим конфликт:
(За общинските дружества) Непреодоляната до момента трудност е как общинският съветник от политическо лице да се превърне в солидарно отговорен собственик, при условие, че няма личен дял. 

вторник, декември 06, 2016

Пери Родан №1: Корпорация STARDUST – Карл-Херберт Шеер

Това е пълп фикшън – евтини книжки-списанийца, които са били на мода до към средата на миналия век, но в този случай са се наложили и утвърдили до нещо нетленно, което е над времето и пространството. Тогава е имало какви ли не – с военна тематика, супергерои, криминалета, уестърни, а този за Пери Родан е класически космически сай-фай. 

От 1961 до днес всяка седмица в Германия излиза нов брой на най-дългата фантастична поредица в света. Без прекъсване, 55 години. Над 2800 различни  книжки, над 2 милиарда продадени копия. Меки и твърди корици, комикси, електронни книги, аудио книги, филми и електронни игри, енциклопедии, изложби, конвенти – запълнен е целият спектър от форми, паралелни или последователни на основния източник – малките книжлета, съдържащи по една история за супергероя Пери Родан с големината на новела. По принцип поредицата май се категоризира като космическа опера, защото Пери наистина е със статут на супергерой, който винаги успява и се измъква невредим, пък макар и в историите да няма отказ от наука, дори напротив. 

Разбира се, целият този труд не е по силите на един автор и затова те постоянно се сменят, идват нови, завръщат се стари, гостуват звезди от жанра и е огромна чест да бъдеш поканен да напишеш един от броевете. Темите и предизвикателствата са очаквано много и най-разнообразни – близкия и по-далечния Космос, приятелите и враговете по разум, предизвикателствата пред (супер)интелекта и морала, космическите загадки, физиката и другите претенденти за званието „наука“, оръжията, мира, цивилизациите... Пери Родан не е море от теми и събития, а вселена.

Пери Родан №1: Корпорация STARDUST – Карл-Херберт Шеер

Историята в първия брой започва през 1971 с полета на майора от американските космически сили Пери Родан, който заминава със своя екипаж за историческо първо кацане на хора на Луната. Там обаче най-неочаквано се оказват откъснати от всякаква комуникация със Земята и заварват нещо огромно, което определено е рожба на чужд разум. В този момент приключенията им започват със 100 от място - контакт с представители на чуждата цивилизация, приети предложения за взаимопомощ, прибиране на Земята с един гостенин на борда и едно трудно за взимане решение - на кого да принадлежи цялото новопридобито знание.

Ето как се си представяли хората полета до Луната 8 години преди да се случи наистина:
  • Ядрено-химични двигатели с плутоний
  • Ръчна проверка на електрониката
  • Молекулярно уплътнена стомана
  • Изстрелване на цялото нещо от Земята, защото е много по-трудно и скъпо да се построи такъв кораб в орбита. Според книгата това би струвало колосалните $350 млн., а днес за толкова пари ние една отсечка от околовръстното на София правим, че даже и не ни стигат.:)
  • Дълбок сън на пилотите под наркоза до час преди полета, за да си починат по-хубаво.
  • Носене на огнестрелни оръжия на Луната, при условие, че не очакваш там да има друго освен камъни.
Пери Родан е изследовател, пилот, приключенец и страстен защитник на идеята за обединената планета Земя. Това е писано през 1961, а ние сега в една Европа за резил не можем да се обединим като хората, цепим се и си губим времето да реанимираме разпадащия се труп на национализма. Срамота!

петък, декември 02, 2016

Еманципирана магия – Тери Пратчет

Един ден, или по-скоро една нощ, в къщата на селския ковач от затънтеното планинско село му се ражда осми син. Работата е там, че ковачът също е осми син и съгласно преданието на новопоявилото се бебе му се полага да бъде магьосник. Ритуали са извършени, жезъл е връчен и чак тогава се установява, че бебето всъщност е момиченце. А жените не могат да бъдат магьосници, то си се знае открай време, само дето магията това не я интересува и тя вече си е там, вътре у новородената Ескарина Смит. Как ще се справи тя с магията, света и предразсъдъците и може ли изобщо?

В самото начало на фентъзи-образованието ми прочетох за еманципирането на магията и оттогава серията за вещиците ми стана най-любимата от историите за Света на Диска. Оказва се, че е било съвсем навреме, защото тя по принцип си се явява изначална – само №3 в поредицата – и предоставя основни сведения за деянията на магията и човеците в този свят. Защо жените стават вещици, а мъжете магьосници и каква е разликата.

„Вузев“ са издали това бижу още през 1994, когато аз още хабер съм си нямал от такава възвишена литература. По тези времена още не са превеждали имената на героите и Баба Вихронрав фигурира като Баба Уедъруекс, планините Овнерог са Рамптоп и други такива. А да, също така на едно място пише, че поотрасналата Ескарина била запозната с особеностите на междуполовото общуване, защото вече била помагала при раждания, както и да водят козите на коч. Което пише черна точка в досието на преводачката, защото ни праща директно при междувидовата любов. Отделно, че на друго място пък не различава силиций от силикон, но да кажем, че на това вече сме обръгнали, макар да си е все така неприемливо.

В крайна сметка реших, че има нужда от намесата на различни преводачи при поредиците, те ти дават така нужния поглед отстрани, защото човек свиква лесно с разкоша и започва да го приема за даденост. С подобна лекота приемахме и редовната поява на новите произведения на гения Тери, докато един ден и той не чу безплътен глас да му говори с главни букви. Защо тогава да не се върнем и да си припомним основите – ранните, зрелите, късните или просто които и да е от неговите книги? Какво от това, че го няма? Нима без него някой щеше да се осмели да пише забавно и мъдро фентъзи?

Аудиокнигата чете Стаси. Не знам коя е тя, но за всеки случай нека боговете от Главината да й помагат, за да прочете още книги на глас.:)

По-добри ревюта на същата книга има при Лонганлон, Ламот и Червенокосата лисица.

Баба страдаше от ужасно здрави зъби, нещо, което тя смяташе за голям недостатък у една вещица. Тя наистина завиждаше на Леля Анапъл, вещицата отвъд планината, която бе успяла да изгуби всичките си зъби до двайсетгодишна възраст и беше придобила авторитетния вид на истинска стара вещица. Това означаваше, че трябва да ядеш много супа, но и, че също така много те уважават.
***
 Разправят, че малкото знания били опасни, обаче от мен да знаеш - голямото невежество си е далеч по-страшно.
***
Днешните вълци бяха наследници на поколение, оцеляло само, защото се беше научило, че човешкото месо причинява и болка.

сряда, ноември 30, 2016

Под прикритие - Харлан Коубън

Криминална загадка и баскетбол? Че какво по-хубаво!:) 

Майрън Болитар е бивш баскетболист и нереализирана звезда в НБА заради едно счупено коляно, но понастоящем е юрист и спортен агент. Поканен е от собственика на нюйоркски баскетболен клуб да издири изчезнал играч, който е сред най-големите знаменитости и близък познат на Майрън. Всичко трябва да бъде извършено тихо и дискретно, сакън да не научат медиите. Нещата се заплитат сериозно, когато в аферата се включва и неизвестна брюнетка с големи бомби, известни количества пролята кръв и няколко стари гаджета. Това все пак е Ню Йорк, там такива работи са ежедневие, да не кажем и еженощие! Има доволни количества шарени емигранти, бездомници, стара терористична нишка и какво ли още не, а Майрън Болитар на всичкото отгоре трябва да играе с отбора, за да изкопчи някаква следа от съотборниците. Униженията на терена обаче бяха най-миловидното нещо, което го сполетя, защото неприятните изненади валяха от най-неочаквани места. Все пак, на тях нали това им е работата.

Действието, както вече споменах, се развива в Ню Йорк сред всичките му номерирани авенюта и булеварди, паркове и плъхове, лимузини и хинди-говорящи таксита, небостъргачи и мазни закусвални. А пък остроумните лафчета приличат на онези от "Белите не могат да скачат", нали се сещате - "Майка ти е толкова дебела, че...". Не, всъщност са още по-добри, те са като от по-добрите ситкоми като "Бар Наздраве", "Такси" или "Приятели", "Луд по теб" и т.н. Хитри, бързо разменени реплики по конкретна ситуация и толкова, продължаваме към следващата такава. Толкова бъзици и смешки в криминале никога не съм чел! То не бяха подигравки, то не бяха иронии. Ами сравненията - кое от кое по-нестандартни и удачни. Най-забавната криминална история, която някога ми е попадала!

Прекрасното и наситено с подтекст оригинално заглавие Fade Away се е превърнало в безличното Под прикритие. А фейдауей е ето това:


Няма нищо по-мрачно и безжизнено от празна спортна зала.
***
Жените не представляваха предмети за Уин. Предметите понякога получаваха неговото уважение.
***
Майрън откри телефонния секретар в стаята, която навремето се наричаше дневна, а сега кръщаваха с разни измислени имена като „калифорнийска стая“ или „главната стая“.
***
Слуховете твърдяха, че е черен, но беше трудно да се забележи каквато и да била следа от кожа под творбите на художника, който го бе татуирал.
***
Кип носеше карирано сако, около три номера по-малко от необходимото. Ръкавите му бяха прекалено къси, шкембето му стърчеше напред. Приличаше на фермер, издокаран за ежегодните танци.
***
Майрън влезе и бе посрещнат от познатата и все пак неопределена миризма на манхатънски ресторант. Из въздуха витаеше мазнина. Поеми си дълбоко дъх и някоя от артериите ти ще се запуши.
***
Майрън се огледа наоколо с най-доброто си отегчено изражение. Беше го научил, докато чакаше на опашка в отдела за моторни превозни средства.
***
По принцип Майрън не мразеше рап. Знаеше, че има и по-лоша музика — Джон Теш и Яни го доказваха всеки ден.
***
Ванът бавно приближи към него. Някакъв мъж излезе от близката кооперация и без колебание също се приближи. Носеше черно поло под черно палто. Той насочи пистолет към Майрън. Ванът спря и страничната врата се отвори.
— Влизай вътре, задник — заповяда мъжът с пистолета.
Майрън посочи към гърдите си.
— На мен ли говориш? — запита той.
— Веднага, задник. Мърдай!
— Това поло ли е или жабо? — попита Майрън.
Мъжът с пистолета пристъпи по-наблизо.
— Казах вече. Веднага!
— Няма защо да се ядосваш — каза Майрън, като пристъпи към вана. — Ако е жабо, въобще не си личи. Изглежда съвсем спортно.
***
Различните хипотези се въртяха в главата на Майрън като гумени патета във вана. 

Великият Майкъл Конъли казал, че Коубън е майстор на остроумния език и сюжети и светът на криминалетата имал нужда от него. Заклевам се, че е така!

неделя, ноември 27, 2016

Десет малки негърчета - Агата Кристи

На частен остров близо до английския бряг срещу Девън са поканени по различен повод десет души, които привидно нямат нищо общо един с друг – възрастен съдия, млад любител на автомобилите и високите скорости, семейство от готвачка и иконом, военен, полицай, лекар, гувернантка... Поканите са любезни, всички герои се отзовават с радост и надежда за няколко приятно прекарани дни като на курорт. Посрещането наистина е безупречно, къщата на острова се вписва в категория лукс, а ястията и напитките – изобилни. Липсват само каквито и да е други хора, освен поканените. Остров с десет души, които не знаят кой точно ги е поканил. Защо ги е поканил се разбира съвсем скоро, когато гостите чуват запис на грамофонна плоча, в който се изброява доста точно кой от тях какво убийство е извършил и как това му се е разминало. Разбира се, всички започват да отричат, лодка за напускане на острова не се очаква скоро, а порцелановите фигурки на негърчета, подредени в гостната, започват една по една да изчезват в пълен синхрон със „случайно” загиващите един по един гости. Кавичките около случайно са там, защото още първите случаи със загинали гости подозрително точно съвпадат с детската песничка, която намират оставена там:

Десет малки негърчета похапваха добре,
задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха,
заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън,
едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва,
съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед,
жилна го пчела едното – ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече,
едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море,
заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят,
мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата,
едно издъхна на брега – такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само,
обеси се и ето вече, че няма ни едно.

Ако десетимата са сами на острова, то кой от тях е мистериозният убиец, защо ги наказва и как ще завърши всичко?

"Десет малки негърчета" (Ten Little Niggers) се счита за най-продаваната книга на Агата Кристи. Класическо криминале, майсторски потапящо ни казан от страх, подозрения и изненади, поднесено този път в аудио вариант. Чете Катрин Кунчева. Благодаря!

Тук и там можете да прочетете още интересни неща за Агата Кристи и негърчетата. 

вторник, ноември 22, 2016

Патриотични игри – Том Кланси

Човек може да бъде полицай или войник, но не и двете.

Джак Райън, бивш лейтенант от морската пехота, а сега преподавател по история във военната академия, е на екскурзия в Лондон с жена си и дъщеря си. В този роман все още сме в началото на опитите на Джак Райън да служи на родината и предложенията от ЦРУ засега не са го изкушавали особено. Още през първия си лежерен ден в Англия той става случаен свидетел на въоръжено нападение над луксозен автомобил и понеже се намира най-близо, решава да помогне – обезврежда единия нападател, с оръжието му застрелва другия, третият избягва и като краен резултат Джак се оказва ранен в рамото и спасител на ...(драматична пауза)... престолонаследника, жена му и детето им! И тогава се започва една дълга и широка, защото излиза, че терористите от ИРА и сродните им крила и формации освен перфекционисти в организацията на атентати, са и доста злопаметни. Дори в сърцето на Америка педантичните злодеи могат да организират чудовищни акции. 

В началото трябваше да изчета близо 200 страници, за да препусне действието така, както го обичам. Дотогава имаше твърде много подготовка, завръзка, запознаване със ситуацията, героите и местата, въобще – малко по-скучна работа, но като цяло книгата е на характерното за автора супер ниво и те грабва с лекота. Прекрасна смес от разузнаване, тероризъм, див екшън с преследвания и престрелки и много други вълнуващи моменти. Не се продават току-така стотици милиони бройки...

Ще се чете още, като следващата най-вероятно ще бъде Кардиналът от Кремъл.

По Патриотични игри има доста успешен филм с Харисън Форд, Шон Бийн и Самюъл Джаксън от 1992.

Благородството е душевно състояние, а не идва с титлите.
***
Провериха и Райън, който беше толкова изненадан от интимността на претърсването, та поиска да каже на офицера, че като за първа среща отива прекалено далеч.
***
За щастие Господ пази глупаците, пияниците и малките деца.
***
След още два-три дни щяха да наместят костите на счупените й крака.
— Ще остане ли саката? — тихо попита Джек.
— Не. Не се тревожете. Детските кости — ние имаме поговорка, че ако детските кости са поне в една и съща стая, ще зараснат.
***
Омразата не е хубаво нещо. Тя може да ти стори неща, за които да съжаляваш, неща, които могат да променят това, което си.
***
Когато лоши хора се сговорят, добрите трябва да се съюзят; в противен случай ще паднат един по един, а това е безсмислена жертва в една низка борба.
***
Там, където има пари и добър адвокат, се задават малко въпроси.
***

Съвестта е цената, която плащаме за това, че имаме морал, а моралът е цената на цивилизацията.

Когато Том Кланси си е отишъл без време през 2013 само на 66 години в Инвестор и Аз чета са написали интересни неща за него. 

понеделник, ноември 14, 2016

Златното божество – Роберт ван Хюлик

Млад енергичен и амбициозен съдия избира назначение в съдилище извън столицата, директно в дълбоката провинция на мястото на убития му предшественик. Първото и най-важно нещо е да открие кой, как и защо го е извършил. Ще кажете, какво толкова, в днешно време криминалета да искаш. И тук е заровено кучето, защото действието се развива през първата половина на 7-ми век в Китай. Нали си представяте на какво е приличала по това време България? О, пардон, то тогава още не е имало България. А в тази книга за фон на загадката забелязваме  още и сложна държавна структура, разделение на властите, законодателство, литература...

Убийството на предшественика на съдията Ди се оказа обвързано с някои други загадъчни събития, които нашите герои започнаха лека-полека да разплитат. Срещнахме малко привидения, известни клопки, контрабанда, плаващи по реката бардаци, още убийства, малко страст, малко повече чест, преследвания, издебвания и отзвуци от скорошната неуспешна завоевателна война в Корея. Накрая, разбира се, съдията разкри всичко и виновниците си получиха заслуженото. Невинно пострадалите пък бяха овъзмездени.

Историята има много характерен източен привкус. Това не е просто криминале, в което имената на героите са заменени с китайски. Тези персонажи мислят, разговарят и действат по онзи екзотичен начин за нас, който и сега озадачава западняците, и предполагам, че това е заслуга не само на дуото Буда&Конфуций. Много ми хареса и тази тяхна правораздавателна система, в която съдията е и следовател, и прокурор, и полицай. Има си служители, които праща да арестуват, преследват, подслушват и разузнават, а накрая решава и отсъжда сам.

След кратка справка се оказа, че съдията Ди е истинска историческа личност, която авторът Роберт ван Хюлик е използвал, за да надгради в романите си. Ще кажете, а на него пък какво му разбира главата от китайски приказки? Работата е там, че биографията на ван Хюлик (1910-1967) е не по-малко интересна от самия роман. Най-накратко човекът е забележителен холандски интелектуалец и дипломат, който е живял и работил твърде дълго из Източна Азия, за да не остане незасегнат от тамошния тип познание и отношение към света. Оказва се, че едно от хобитата му е било да се опита да напише истории в духа на традиционния китайски съдебен роман, за да изтъкне колко по-високо стои той в сравнение с евтините криминалета, които заливали пазара по негово време. Трябва да му се признае, че не просто е успял, ами е постигнал нещо изключително. Чак ми се иска веднага да започвам следващата история за съдията!

(Помощниците на съдията Ди ми звучаха като Маджун и Цял Алтай. По-лесно ми беше да ги запомня.)

Аудио книга, прочетена отново от Тъпанар Дрънкар. Благодаря му и дано да продължи да записва!:)

сряда, ноември 02, 2016

Над дъгата 2 – Авторски колектив

Над дъгата 2 е книжка с комикси, нарисувани от авторите на някогашното списание и представлява сантиментално изкушение за онези, които напразно проверявахме по 100 пъти в книжарницата дали случайно не е излязъл предварително новият брой на списание Дъга. И досега голяма част от познанията ми за великите географски открития са от Дъгите... Ами Билбо и Фродо, колко хора знаеха кои са те преди Питър Джаксън да се развихри из Нова Зеландия? Ами ЕЛО-сите, Дарко, Добромир, Спартак? Ех, пуста е младост, мале...

Идеята за съживяване на безследно изчезналия качествен български комикс проблясна за кратко през 2012, когато се появи първата такава книжка – Над дъгата. Както може би не знаете, микроскопичният тираж е бил изчерпан почти веднага след представянето. А почитателите на това напълно липсващо по нашите книжарници изкуство не смеехме да повярваме, че отново ще се наслаждаваме на нещо толкова любимо. И чакахме ли, чакахме...

В тази нова книжка, която си самоподарих за рождения ден и изчетох на един дъх (голям формат, високо качество срещу 35лв), ще можете да прочетете за и от:
  • Патент 64246 от Сотир Гелев е май единствената история която има завършен вид – тайна организация, привлекателно алтернативна реалност и един обикновен сив човек, на когото му се случват супер странни неща.(!!!)
  • Еак Разрушителя от Евгени Йорданов - конанско фентъзи с един як, дето ги бие (!)
  • Краят на Бенковски от Владимир Коновалов - омръзнало ми е малко от темата за Априлци, а и стилът на рисуване не ми е от най-любимите (!)
  • Зона Б18 от Димитър Стоянов-Димо и сценарист Сотир Гелев - постапокалиптичо, приключения, сайфай (!!!)
  • Дамга от Петър Станимиров – отново фентъзи, но по-добро, изразително и даже заразително (!!)
  • Миташки и небесната джаджа от Румен Чаушев – прекрасно, уж детско, обаче с бясно действие сай-фай приключение от бъдещето (!!!!)
  • Тамара на Пенко Гелев – в Шедоуденс споменават, че се усеща дъх като от Междузвездни войни, и са толкова прави. Пустинна планета, изгнаници, властници, които спекулират с властта, помощ от неочаквано място, чуден стил. (!!!!)
Легенда:
! – зарибяващо
!! – супер е
!!! – баси якото
!!!! - АААААИСКАМОЩЕВЕДНАГА

Във фейсбук Над дъгата 2 също си има свое място, а ето тук пък има интересно интервю с един от авторите. Още заслужени похвали за същия проблясък при Стеф, Марин Трошанов и на страниците на Шедоуденс.

Чакаме Над дъгата 3 с едно-две предложения към авторите, пък те да си преценят доколко са удачни – дали не би могло да се снижи леко качеството на хартията и печата, ако това ще намали цената? А да излиза по-често, например няколко пъти в годината, а не веднъж на петилетка? А да се преиздаде първата книжка с изчерпания тираж?:)
 

вторник, октомври 25, 2016

Рожден ден

Наскоро този блог стана на 10 години. Това са над 500 коментирани книги, повече от 250 000 различни посетители, като близо 60 000 от тях са се върнали поне още веднъж.
Блогът е като двупосочен път. Междуградско шосе, по което се движат постинги и коментари. По него се разминават автори и читатели и той не би бил истински път без която и да е от двете му половини. За да няма проблеми са нужни ред и известна култура, но те са спонтанно зародили се и никой не те изпитва и не ти дава книжка, за да знаеш как да пишеш в блог или да коментираш в него. Пишещите и четящите може безлично да се разминават, могат да се засичат и псуват, да си помагат, ако някой закъса, може джентълменски да си дават път, особено ако отсреща има симпатични водачки. Може да се карат, а може и да се сприятеляват, всеки сам избира каква да е културата му на движение из детелините на блогосферата. Чудесни хора има по този път, едни от най-интересните личности, които имам щастието да познавам, съм срещнал по лентите на този блог. Благодаря ви, приятели, че не се разминахме като метеори в нощта, а намерихте време да поспрете, за да разменим по някоя книжна дума, мисъл, постинг, коментар.

Благодарен за всички, с които съм се запознал, и всичко, което съм научил от тук, мисля, че засега май нямам право да спирам. Затова коментирането на прочетени книги ще продължи. Още повече, понеже ми харесва.:) 

петък, октомври 21, 2016

Не се връщай - Лий Чайлд

Джак Ричър, двуметровата бойна машина с животинските рефлекси, човекът, който винаги побеждава, този път беше поставен в изключително тежка ситуация. Едновременно е възстановен на работа, само за да бъде обвинен в убийство и бащинство и арестуван. Сам се насажда в още по-сериозни неприятности (бягства, измами, злоупотреби, побоища...), само защото е убеден, че наследничката му в ръководството на любимия му отдел е несправедливо обвинена и арестувана заради някаква случка в Афганистан. Хвърля се в огъня заради жена, която не познава, която само е чул по телефона, но се надява поне да вечеря с нея. А както знаем в Холивуд, приетата покана за вечеря е на съвсем кратко разстояние от събуждане под един юрган. Непознатите врагове обаче са на доста високо ниво, не се влияят от такива сантименталности и имат лостове за влияние, благодарение които са в час с всяка стъпка на бегълците. Кои са обаче престъпниците и още по-важно какво е престъплението, което прикриват? Наистина ли Ричър е баща на 14-годишно момиче?

Характерният образ на супергероя продължава да ми харесва. Мълниеносното действие вече не изненадва, а само опива читателя. Вече и малките деца знаят, че Джак Ричър е неуязвим в ръкопашен бой, а враговете му продължават пък да го подценяват. Глупави хора, та нали битките с него продължават 1-2 секунди, защото никой не може да се бие, след като вече е в безсъзнание или с осакатени крайници.

Качеството на този роман не е убягнало и всевиждащото око на Холивуд и от днес по кината на света излиза Джак Ричър: Не се връщай - втори киноепизод за бившия военен полицай след приключенията със снайпериста от 2012. Има някои характерни екшън сцени, които ми е много интересно да видя в изпълнение на Том Круз, като например онзи бой в тоалетната на самолета. Не се подвеждайте от плаката, в тази история Ричър не докосва пистолет, но наистина гледа много лошо.
"Обсидиан", защо кориците на тези чудни романи са толкова скромни и незапомнящи се? Следващия път дайте на читателя още малко зрелище, моля.:)

Онези превъзнасяни бойни изкуства с имена като от китайско меню. Таекуон-до и прочие. Ставащи за олимпиади, но безнадеждни на улицата. Да вдигаш крак като куче на противопожарен кран си е чиста покана да те спукат от бой. Или най-малкото да те съборят на земята и здравата да те наритат.
***
Беше млада, но безкрайно компетентна. Като всички сержанти по света. 
***
Деветдесет и девет на сто от престъпленията бяха свързани с любов, омраза или пари. В противоречие с това, което пишеше в Библията, парите заемаха първото място. 

понеделник, октомври 17, 2016

Балада за Георг Хених – Виктор Пасков


Страхотна книга, чудно хубава! Преди много години вкъщи ми я препоръчваха горещо, седеше на предна линия в семейната библиотека и помня, че майка ми много я харесва, но аз така и не я послушах тогава.

Това е историята на основоположника на лютиерското изкуство в България – чехът Георг Хених. В началото на века той пристига в София с жена си, за да основава школа и да обучава ученици в майсторството да изработват цигулки, и остава тук. Остарял сам, зарязан и забравен от всички той продължава да работи, без да е стаил и капка злоба или обида, с уважение към хората, музиката, дървото и инструментите си. Какво се случва след това и основно в залеза на живота му ние научаваме от разказа на малкия Виктор. Баща му, професионалният тромпетист от Музикалния театър, го води в ателието на „дедо Георги“ на улица "Волов", за да му поръча нещо нечувано – цигулка осминка. 

Историята за младия Виктор и стария Георг Хених е доста тъжна, но и някак пълна с доброта и християнско смирение. История за финансова бедност, но не и душевна такава. За несправедливости, злоупотреби и безхаберие, но и за загриженост. За забрава, но и за памет. Липсата на човещина между роднини, съседи, колеги, институции. И в същото време за това колко много се променя човек щом смени отношението си, колко е важна добротата, колко е хубаво човек да вярва в силите си и да се наслаждава на плодовете на труда си.

Тази книга прослушах като аудио такава с голямо наслаждение. Осезаемо беше положителното чувство, с което книгата чете доброволката от "Подари ми история", която, ако се ориентирам правилно, би трябвало да се казва Десислава Дикова. Усеща се силна привързаност към текста и историята като към нещо много любимо. Много изразителен, красив и богат на нюанси и интонации глас. Не знам дали дамата от записа има формална актьорска школовка, но делото й е повече от професионално. Дори ми се струва, че ако човек беше прочел тази книга само като актьор на заплата, не би се получило толкова хубаво. Поздравления и поклон!

В заключение: Слушайте родителите си, толкова често са прави, че е жалко и грехота да не го правим, а после да съжаляваме. Освен това уважавайте майсторството, имайте респект към авторитетите. И последно, грижете се за старците, това е основен признак за човещина. Така е било и така ще бъде.

четвъртък, октомври 13, 2016

Някога бяхме богове - Мартин Петков

Мартин Петков е добре познат автор за любителите на фантастичната проза в България, а тази книга е негов нов сборник с разкази. Доста различни един от друг, както като възраст, така и като теми и стил. Някои публикувани из периодиката, други не, но явно на всички им е дошло времето да се появят между красивите сини корици на издателство „Ерго“.

За моя вкус от тринайсетте разказа няколко изпъкват по-отчетливо сред другите и ще се опитам да обясня кои и защо.

В „Последният разказ на Ярослав Хлеб“ има доста загадъчност и нещо от Алековото проклятие, че произведението може да убие автора си. Доста умело и добре дозирано представяне на загадката, като хем не се казва всичко, хем недомлъвките не са прекалено много, за да не остане накрая човек като в небрано лозе и да не схване какво всъщност се е случило.

"На север от стенния часовник" има образи и действие, които ми напомниха на така любимия "Генезис" на Кристофър Нолан. Даже някакво чувство, а не толкова самото действие, нещо във връзка със световете, прескачането през тях, яркия женски образ на втори план, борбата за нещо изплъзващо ни се.

„Доматите сини, телетата с криле“ се изкушава да се присъедини към хора от (евро-) критични гласове, чиято справедливост няма да коментирам. Темата е за свидните жертви, които всеки истински български мъж търпи в замяна на членство в клуба на богатите. И това, че посягат да ни забраняват домашната ракия, далеч не е най-свидното.:)

Авторът видимо се увлича от криптоисторията („Последният разказ на Ярослав Хлеб“, „Някога бяхме богове“, "Експериментът Холенщайн", "Книгата на един слуга") – да се позовава на исторически събития, които всъщност никога не са се случвали. За повече достоверност това е съпътствано от цитиране на капацитети, по-нови или по-стари автори, ръкописи, дневници, все източници, които да долеят вода в мелницата на автора за разкриване на някаква интригуваща загадка от миналото.

В "Да имаш бъдеще, Бояне" открих пасаж, който ми стана любимият цитат от книгата. Прилагам го по-долу и отбелязвам, че и изваден от контекста на конкретния разказ, цитатът пак си е силен. Да не кажа още повече. Може успешно да се приложи и за настоящите политически формирования в България.

По принцип хората биват два вида - прости и сложни. Простите (например въпросите шофьори и келнерки) не му мислят много. Те се водят от основните си инстинкти - да се наядат, да се наспят и така нататък. Затова им е лесно да се обединят, защото няма за какво толкова да спорят помежду си. А виж, сложните, те са интелигенция.  И всеки интелигент, разбираш ли, има особено мнение. Той задължително и по дефиниция не е съгласен с другите. А освен че не е съгласен, е убеден, че е и най-прав. Простите хора могат да се обединят винаги, интелектуалците - никога. 

Успех на новия сборник, а на автора пожелавам да има винаги теми и събития, които да провокират фантазията му и да служат за подтик да продължава да пише!:)

Още коментари за книгата има при Трубадурите, в Книголандия и на собствената й страничка във фейсбук.

понеделник, октомври 10, 2016

И няколко червени рози - Джефри Дивър

Джефри Дивър за мен беше затворена книга. Да, знам колко са популярни книгите му, колко филми са направени по тях и колко смешно изглежда в действителност, обаче още не му беше дошъл редът. Е, и това стана.

Катрин Данс, по-популярна като агент Данс, е ключовата фигура в тази поредица истории за разследвания. Нейната суперсила е кинесиката, т.е. да разгадава по езика на тялото какво крие или избягва да сподели всеки заподозрян. Тук заподозрян беше само един, младеж от местната гимназия, който е обвинен за поредицата убийства на хора, които са оставяли коментари в популярен местен блог. Оказва се, че някой издирва истинските им самоличности и ги ликвидира, като предния ден оставя на публично място дървен кръст с няколко червени рози, името на жертвата и... утрешната дата. Момчето прекарва доста време онлайн в разни ролеви игри и беше логично общественото мнение да настръхне и залае срещу него: Той е, нали е свикнал ежедневно и часове наред да трепе хора в мрежата! Джефри Дивър обаче не е вчерашен, тази е от късните му книги, и вече доста добре владее дирижирането на читателските емоции и изненадата от обратите. Освен тях се изненадах, че беше натоварил главната героиня с повече от очакваните неприятности в личния живот - освен неуредиците в личния й живот чуденето как да борави с новопоявилия се ухажор, майка й беше обвинена в убийство. Като медицинска сестра в местната болница тя била помогнала на един безнадеждно болен и агонизиращ полицай да спре да се мъчи. И да, "местен" в този роман означава от Монтерей. Интересно беше да видя по-нова гледна точка за това място от романите на Стайнбек насам.

Интересно ми стана да прочета книга, която толкова подробно се занимава с блоговете и техните автори и читатели. Цялата вселена от постинги, коментари и свързаните с тях емоции са описани най-подробно в хода на действието на романа.

Заслугата и благодарностите за възможността да прослушам този роман под формата на аудиокнига са изцяло за неизвестния господин с тъй благородни намерения и действия, който в края на записа скромно се е обозначил като Тъпанар Дрънкар.:)

неделя, септември 25, 2016

Фантастични светове – Сборник

Този малък сборник с фантастични разкази е дело на пловдивския клуб по фантастика „Соларис”. Самата книжка е замислена като списание за преводни разкази и това се явява нейният пилотен брой. Вътре са намерили място непревеждани досега на български разкази от най-големите имена в жанра. Всички знаете колко е трудно да се издават разкази, а пък фантастичните са още по-непродаваеми. Заради такива пазарни недъзи читателите, които обичаме и дори предпочитаме тази кратка форма, оставаме без особени шансове да се запознаем със стотиците и хиляди произведения на най-големите майстори.
В тази книжка ще се насладите на:
  • Станция Хоксбил - Робърт Силвърбърг – отдалечен в миналото мъжки затвор за политически изгнаници, които са заточени с еднопосочен билет там, за да не нанасят вреда в настоящето. За по-безопасно – преди Камбрийския взрив.
  • Виещата кула – Фриц Лейбър – страхотен фентъзи епизод от поредицата истории за Фафрд и Сивия мишелов. Мрачна и героична история за границите на мистичното и как братски подадената ръка в случай на нужда може да надвие всяка опасност, дори извън нашия свят.
  • Издихание – Тед Чианг – освен измрелите класици тук виждаме и един сравнително млад и по-непопулярен такъв. В „Издихание” Тед Чианг отново ни провокира да откриваме фантастични светове чрез самопознавателните опити на главния герой. Благодарение на неговите записки и изследвания ние научаваме кой е той, в какъв свят живее и какво ли още не, и то само чрез основен набор от логически инструменти. Силен магьосник на фантастичното слово и неочакваните конструкции! Още впечатления от неговите разкази има тук, а в Сборище на трубадури пък се намира единственият друг негов разказ, публикуван на български онлайн.
  • Червени като кръв – Танит Ли – уж позната приказка за сираче, мащеха и вълшебно огледало, но с някои неочаквани подобрения като подозрителна непоносимост към светена вода, кръстове и дневна светлина и други такива работи.
  • Всемогъщите – Филип Дик – класическа история за космонавти, покоряване на космическото пространство, жертвите, които падат при тази опасна дейност, и доста въпроси без отговор. Изкушенията на човешката душа могат ли да бъдат овладени? Ако природата ти даде шанс, в каква посока би го използвал? Кое е човешко и кое признак на универсален вселенски разум?
  • Парникови цветя – Майк Резник – Тук ми се струва най-удачно просто да цитирам автора:
Фактът, че през последните три века сме удължили човешкия живот над два пъти, е забележителен. И няма съмнение, че медицината ще продължи да го удължава. Но това повдига някои въпроси за качеството на този удължен живот. Опитах се да им отговоря в разказа „Парникови цветя”, който беше номиниран за Хюго през 2000г.
  • Малко преди края – Лари Нивън – прекрасна фентъзи история за могъщ меч и хитър магьосник, която дава и доста поуки.  Як варварин или могъщ магьосник - кой кого, меч или магия?
Много силна подборка на автори и разкази, професионално преведени и поднесени на вечно гладния за такова високо качество читател.

Успех на списанието и съставителите му и до нови броеве!

Бездействието на ръцете води до бездействие на ума... до болести на ума...
***
Не можеш да се откажеш от знанието. Винаги идва време, когато го използваш, защото така трябва, защото го има.

понеделник, септември 19, 2016

През джунглата на времето – Димитър Дънеков

Димитър Дънеков е инженер, работи и живее в Панагюрище, но е по-известен с книгите които пише. „През джунглата на времето“ е биографично произведение три части, излезли съответно през 2008, 2009 и 2010, което разказва за гастарбайтерството му в Ангола.

Гледано така, човек може да си каже, че това не е интересно четиво. Човекът не е известен, не го познаваме, защо да му четем биографията? Не би ли било интересно такова четиво само за децата и внуците му? По принцип да, но донякъде и не, защото тук изникват въпросите как и за какво пише той:

-          Как: Димитър Дънеков умее да разказва интересно и весело. С това нямам предвид, че всяка негова дума е смешка, а че успява да привлече и задържи интереса на читателя и има изисканите изказ и леко насмешлива гледна точка към несгодите от живота на истински английски джентълмен. Нали казват, че самоиронията е висша форма на интелект, тъй че не се съмнявайте във високите интелектуални нива на книгата.
-          За какво: Като фон на неговите приключения в комунистическа България и комунистическа Ангола ние научаваме и много неща за места, на които никога не сме били и най-вероятно няма и да бъдем, както и за времена, спомените за които доста често днес се лустросват до неузнаваемост.

С ръка на сърцето си признавам, че досега не знаех нищо за Ангола, освен безценните факти, че там се говори на португалски и е една от държавите с най-много болни от СПИН на глава от населението.

От тези страници ще си припомним за безумията на комунистическата държава, за Възродителния процес, за начините за сдобиване със заветните долари, за Корекомите, за това как може да заминеш да работиш в чужбина. За безхаберието и усвояването на едни чужди пари, които две разпадащи се държави (България и Ангола) прибират, и подхвърлят по някоя троха на изгладнели български специалисти, които да идат и да въдворяват ред някъде там в дивата Африка. За скатаването и надлъгването, за черната борса, гражданската война, оцеляването въпреки несгодите, но и без човек да оскотее и да загуби съвестта и морала си.

В заключение, това е едно приятно и познавателно четиво, към което спокойно можете да посегнете с моя препоръка.:)

Още един коментар за същата книга има тук.

четвъртък, септември 15, 2016

Вавилонска хроника - Станислав Стратиев

Станислав Стратиев е рядко явление, гениален автор, талант, материализация на божествената искра в човешко тяло. Неговите смешки продължават да разсмиват в театрите, „Оркестър без име“ се върти по телевизиите през седмица, а отбрани крилати фрази циркулират даже из реклами и общата култура на граждани, за които последното посетено културно събитие е било тържеството за края на учебната година в техникума.

Той е изискан и фин и същевременно универсален и разбираем за всеки. Смехът, който създава, е толкова натурален, че чак био. Няма нищо фалшиво и изкуствено, усмихнеш се леко, после разтегнеш широко устни, захихикаш, па накрая се разхълцаш волно и неудържимо. Такива ги разправя.

Историите от „Вавилонска хроника“ са все за Паскал и съселяните му от загубеното селце от Северозапада. С нотка философски уклон, но все инициативни, все любопитни и богати на новаторски идеи за измъкване от блатото. Хора опитни в оцеляването, които... абе не мога повече! Какво славословие можеш да съчиниш, като след неговите истории всичко бледнее? Човекът е световен гений, точка. Четете и се наслаждавайте!:)

Миро и Анани, дето живеят по-нататък, точат ножове и всичко живо, дето има пера и сланина, е адски изнервено.
***
Паскал е постигнал една относителна нирвана — изпил е две кани от младото вино и жена му е при майка си, — когато пристига Йеремия.
Има разтревожен вид и е озадачен.
— Прасето иска да ме целуне! — заявява той още от вратата. — Не знам какво става.
— Кое прасе? — налива му вино Паскал. — Дето ще го колиш другата седмица?
— Същото — казва Йеремия и изпива чашата на един дъх. — Непрекъснато ме прегръща.
— Откога? — пита Паскал.
— Петнайсетина дена вече — отвръща Йеремия. — Като започна от Йордановден — не е спирало.
— Ами да — казва Паскал. — То те е обикнало.
— Кой ме е обикнал? Прасето?!?!
— Прасето — казва Паскал. — Стокхолмски синдром.
— Как стокхолмски? — казва Йеремия. — То е купено в Берковица.
— Обяснявам ти стокхолмския синдром — казва му Паскал. — Когато нещата много се проточат, както при тебе, щото ти това прасе го колиш вече два месеца, и палач и жертва живеят заедно, жертвата постепенно обиква своя палач.
***
Тук картината се губи за Паскал, явява се едно голямо бяло петно, на моменти замествано от неземна музика, предимно кларнети и акордеон.
След това Паскал си спомня, че му става жал за всичко, с изключение на жена му, отива при кучето и се извинява за мъките, които му е причинил.
Кучето, което знае две и двеста, приема извиненията с много силното подозрение, че това е само увертюра към превръщането му в обувки или кожа за барабан.
***
Покрай празниците и именните дни виното се свършва и Паскал участва в телевизионна игра с импулси.
Печели пътуване до Австралия.
Цялото село го убеждава да не ходи, защото е далече.
И точно сега се агнят агнетата.
***
След седмица се връща.
Обаче това не е Паскал.
Говори тихо, гледа някак си навътре и в косата му има бял кичур.
Кучето не го познава и не го пуска в двора.
Друг път боят не му мърда, но сега Паскал само го поглежда с отнесената си усмивка и го погалва зад ушите.
От това жена му се изплашва до смърт.
Скрива се в плевника и прави три-четири магии против уроки.
И една за ухапване от зла речна муха.
***
— Всичко, което не може да бъде, го има! — произнася неясно Паскал. — Разхожда се и може да се пипне!…
Селяните се споглеждат.
— Какво, Паскале? Какво може да се пипне? — пита Йеремия.
— Отде да знам! — още по-неясно изрича Паскал. — Гледаш го, че лети във въздуха, обаче е катерица. И има джоб!…
Селяните се споглеждат пак.
— Какъв джоб? — пита Миро.
— Преден — казва Паскал. — И в него двайсет и седем цицки!…
— Не е добре Паскал! — прошепва Йеремия на кмета. — Нещо му е станало!…
— И там си държат децата — довършва Паскал. — Виждам го, че не може да бъде и няма начин да съществува, обаче то си съществува!… Наяве!…
***
— Наученото — отвръща Паскал — е несигурна работа. Може да го забравиш, да го объркаш или да излезе, че не е така. Докато ненаученото не се забравя. Не знаеш ли нещо — не го знаеш за цял живот.
***
— За украса е мъжът! — отсича Паскал. — А жената трябва да си е жена!…
***
В Северозападна България е следобед и Паскал, Миро и Йеремия са на масата пред кръчмицата.
Обсъждат как селцето да се измъкне от тресавището, в което е нагазило.
Стоят в бедност до шия и перспективи отникъде не се задават.
Работата е огледана от всички страни и кажи-речи всички варианти са прехвърлени, а изход няма.
Когато изпиват и третата мастика, Паскал казва:
— Трябва да инвестираме в чудовище.
Двамата го поглеждат, сякаш го виждат за първи път.
— Ако искаш, да минеме на бира! — казва Йеремия.
***
Паскал мисли за дълбочинните животни, когато в двора влиза Миро.
Връща му ситото за пясък.
— Здравей, Паскале! — казва той. — Какво правиш?
— Съществувам — отвръща Паскал.
— Естествено, че съществуваш — непредпазливо казва Миро. — Всички съществуваме.
— Нищо подобно — казва Паскал. — Ти например не съществуваш.
— Що? — интересува се Миро.
— Ако онова, което казва Декарт, е вярно, ти изобщо не съществуваш.
— И какво казва Декарт? — пита Миро.
— Декарт казва: „Мисля, следователно съществувам!“ Ако това е вярно, половината село изобщо не съществува. В това число и ти.
Миро оставя ситото и се обижда.
— Излиза — казва той, — че само ти съществуваш!… Така ли?!?!
— И аз съществувам от дъжд на вятър — отвръща Паскал. — Но има хора, които не съществуват от рождение.
— Йеремия може и да не съществува — казва Миро, — а съм сигурен, че и Анани не съществува, обаче това, което казваш за мене, не е вярно.
— Но и ти не си виновен — продължава мисълта си Паскал. — Кога да съществуваш? Вдигаш къща, копаеш лозе, бъхташ до мръкнало. Като се прибереш вкъщи, хич не ти се съществува, удряш двеста грама и заспиваш.
— Горе-долу е така — съгласява се Миро. — Бедният човек не може много-много да съществува.
— То това е и целта! — казва Паскал. — Да не съществуваме!… Щото, вземем ли да съществуваме, току-виж сме объркали сметките на някой. Ще вземем да задаваме въпроси, да се съмняваме, да псуваме…
— Аз си псувам и без да съществувам! — казва Миро.
— Но без адрес! — подчертава Паскал. — Ти засягаш една имагинерна майка! Липсва ти конкретност!…
— Така е! — признава Миро. — Прав си. Псувам много общо.