Забележително е как се променят възприятията и вкусовете на
хората с годините. Преди половин живот книгата ми се стори интересна, макар и
не гениална. Помня, че забелязах нещо очевидно оригинално и интригуващо, макар
вече да съм забравил какво точно. Но със сигурност имаше нещо ценно.
За съжаление нищо такова не забелязах сега. Признах му други
неща на автора - особеният стил, маниерът възрастен писател да ти разказва от
първо лице от името на тийнейджър, да изглежда достоверно и да му повярваш. Да
се потопиш в обърканата му детска глава и да потвърдиш, че да, наистина
тийнейджърите са си такива. Езикът, претъпкан с модерни за тогава паразитни
думички.
Обаче не ми хареса историята. Както и друг път съм казвал,
аз харесвам да има някаква случка, а още по-добре е тя да бъде интересна, да
намеря смисъл в нея и да почерпя нещо за себе си. Което е трудничко, когато
четеш история за един богат 16-годишен лигльо, който е изключен от всички
възможни училища, защото го мързи, та го боли. Ама не му се ходело на училище,
не искал да чете по разните предмети. Дай му да снове с таксита насам-натам из
Ню Йорк, да звъни на разни хора, да пие, да харчи за глупости, а през цялото
време в бедната му зелена тиква да е пълна каша. История без начало и без край,
объркани мисли, довели до объркани действия. Ако ставаше дума за истински
човек, бих препоръчал да му спрат парите, да го запишат в държавно училище и да
върши някаква тежка физическа работа всеки ден. Това е излекувало не един и
двама такива шарани.
Както и да е, явно светът е имал нужда от това. А иначе
Селинджър има и по-трезви текстове, които може да се припомнят скоро.
Аудиоверсията, която слушах, беше четена отново от благородната Стаси.
Ето някои други читатели с по-класически виждания за същата
книга като един
друг машинен инженер, Станислава
и Ламота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар