Смърт заради смъртта - Александра Маринина

Не знам точно как го прави Александра Маринина, обаче те принуждава да четеш на един дъх. Забавиш ли темпото, останяш ли си по независещи от теб причини и за утре, и ти се разваля удоволствието. Почти тотално, на 90%. За нея изглежда е много важно не само да не спираш да четеш, а и да върви стихийно. Или всичко, или нищо...
В нейните книги няма частни детективи махмурлии със смачкани шлифери, с плоски бутилки царевичен дестилат по джобовете, които шишета по неведом начин остават здрави, нищо, че съдържанието на шлифера злодеите го млатят на почивки. Това което го има е оперативно-следствената работа на „Петровка“. И няма нищо скучно в това, нищо че така звучи. Има интелигентни и изобретателни престъпници, които трябва да бъдат надцакани на тяхната игра. Има организации с огромни ресурси, срещу които, нека не се заблуждаваме, успяваш да постигнеш нещо, само ако те по някаква причина решат така. Има я достоверната гледка от кухнята на следствието, методите за събиране на сведения, за попълване на картината, на белия лист, от който се започва при всяко престъпление.
В „Смърт заради смъртта“ пък има и допълнителни екстри. Има и цианид, с който противно на теоремата на Агата Кристи, щедро черпи не женска ръка. Има престъпник, който така умело замаскира следите си с огромни копи сено, но Настя Каменская ги преравя търпеливо и открива и най-мижавите карфички. Има и по-голяма доза драматизъм от обичайното за роман с убийства, която впрочем само придава още чар и читателят не скърби прекомерно за загиналия и животоспасител и помощник. Ех, само да не беше толкова млад и влюбен, това му изяде главата. (Като на бистришки глухар през май.;)
Ако можех да срещна авторката на живо единствената ми забележка би била да си намери съветник за техническата страна на романите, защото колкото пъти се стигне до споменаване на компютри, антени и комуникации (а те в случая бяха от решаващо значение) и всеки път се свивах като слаб ученик пред черна дъска от неудобство как претупва пасажите с апаратурата, колкото за отбиване на номера. А не върви така, щом всичко друго е изпипано майсторски.:)

Победете умората с йога - Фиона Агомбар

Пролетното време е подходящо за пласиране на писмени трудове с отслабващи, разхубавяващи и други измамни идеи. Аз се обърнах към йога с цел да си помирявам тялото и духа през едната седмица, лишена от lindy. По липса на истински йогиец с добре сплъстена брада (те се къпели рядко и не гледали жилет суперспорт), който да ме въведе в тайнството на йога, взех да чета наръчник с най-полезното в резюме.
Книгата е ефикасна, въпреки че не я ползвам по предназначение. Не че не я взимам на сериозно. Напротив. Вътре се казва, че най-препоръчително е серията от упражнения да започва с позата на пълната почивка. Тъкмо в това положение се унасям и всеки път заспивам:). Като разтоварващия ефект на киното, когато се събуждаш на финалните надписи...

Космически лечители - Джеймс Уайт

Въодушевление, какво друго? След няколко архаични автори, които не са имали представа какво е бързина на действието и мащабност на картината, Джеймс Уайт ми дойде много добре. Благородство и героизъм, или както беше версията на Удхаус – ноблес оближ и колкото повече ноблес, толкова повече оближ.

Много приятно и увлекателно четиво. Напрежение и интрига до самия финал, никакви пошлости и компромиси с джентълменския тон, просто – еталон.

Любимата на всички ни многолика болница се оказа в средата на бойно поле. Ами сега? Бум на прииждащите пациенти, повечето лекари са евакуирани, а някой трябва да спасява положението. Как кой, естествено, че Конуей и Мърчисън! И тук го имаше друг мой любим момент, а именно, какво могат да направят едни „обикновени“ хора, поставени в необикновени обстоятелства, с много натрупана умора и изтощение, никакъв сън и мозъци така задръстени с информация, че са пред изпържване, а им се налага да взимат решения за съдбата на хиляди хора. В такива обстоятелства са блестяли и Ендър, и Харисън Форд, и Брус Уилис (но само в ролите, където играе по потник). Вива ГБГЖ! (Отговарям - класификацията на човеците;)

Много оригинални идеи, много проблеми за решаване пред главния герой, много „живи“ персонажи, подходящ хумор (в това число и задължителният служебен сарказъм на О'Хара).
Също ми хареса, че Конуей все не успяваше (дори за финал!) да постигне успех със сестра Мърчисън. Иначе щеше да е една блудкава американска картинка, в която те се отдалечават прегърнати към залеза, а той леко накуцва, което е да се покаже колко е било опасно, а междувременно е загинал и най-добрият му приятел – негър. Айде няма нужда и пардон за отклонението...

Благодаря Ви, Джеймс!