Дверите на възприятието, Рай и Ад - Олдъс Хъксли

“If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, Infinite. For man has closed himself up, till he sees all things thro' narrow chinks of his cavern.” 

― William Blake, The Marriage of Heaven and Hell

С две думи - забележително четиво! В две есета, заемащи няма и 150 страници, без да броим приложенията и обяснителните бележки, имаше толкова много неща, които ме интересуват, че на моменти трябваше да спирам, за да съпоставям с други неща, които съм чел и да се опитвам да разбера, дали си противоречат или се потвърждават едно друго. При това сигурно съм изпуснал много неща, така ще трябва да има втори прочит.

През месец май 1954-та, Олдъс Хъксли провежда експеримент със себе си, като приема доза мескалин, с цел да установи какъв ще е физическия и психологическия ефект от веществото. На теста присъстват жена му и Хъмфри Озмънд - психиатър, който по това време обширно се занимава с това да изследва, какви са ефектите на психоактивните съставки върху човешката психика, за да може да ги използва при лечението на душевни разстройства - които трябва да следят какви ще са промените в поведението му през тази психаделия. Самият Хъксли използва преживяванията си, като повод да преосмисли куп неща за човека, физиологията му и как той се вмества сред другите хора, как според нето се ражда изкуството и религията и как, всеки човек би могъл по-добре да разбере как мислят другите от неговия вид.

Сигурно веднага ще кажете, че той е бил един от първите западни откаченяци, които започват да говорят за чакри, трансцедентални преживявания, числото Пи, Египетските пирамиди, маите и тъмната страна на Луната. Да, ама не е точно така, защото през цялото време човекът прилага като доказателства актуални за онова време научни изследвания върху човешкото тяло и въздействието на различните вещества върху мисловната дейност, допълвайки ги с понятия от аналитичната психология на Юнг. Египетските пирамиди изобщо не се споменават. Вместо това се говори за това, че тялото има собствени начини да произвежда стимуланти, които започват да се отделят при определени стресови ситуации и това коренно променя начина, по който човек вижда света. Също така, филтърът на възприятията, който мозъкът налага в ежедневието на хората при различните хора е с различна пропускливост - количиствена и качествена. Тези две неща водят, според Хъксли, до появата на религия и изкуство в човешкото общество, като средства, с които да се обяснят тези извънредни състояния на съзнанието.

В "Дверите на възприятието" Хъксли подробно описва как виждането му за света се променя чисто визуално и до какви промени в понятията, с които светът е описван от човека, води това. Времето, например, тотално губи смисъл. Понятия като "успех" и "неуспех" вече нямат абсолютно никакво значение, а чувството за "аз" (егото) отива някъде много на заден план. В "Рай и Ад", пък, той съпоставя собствените си преживявания с представите за ад и рай, които са неделима част от човешката психика, най-вероятно като част от колективно неосъзнатото и като такива оформят основата на религията.

ПП. Въздържам се да добавям цитати. Ценни мисли има в изобилие, но извадени от контекста, твърде лесно могат да бъдат изтълкувани спекулативно. Както май са направили хипарите през 60-те.

Ехо Парк - Майкъл Конъли

Кучето, което храним.

Преди 13 години Хари Бош разследва изчезването на млада жена, но не успява да открие абсолютно никакви улики. Един ден обаче му се обаждат от прокуратурата, че един заловен сериен убиец е готов да направи пълни самопризнания и за други престъпления срещу гаранция, че няма да бъде осъден на смърт. Едно от тях е убийството на същата тези Мари Жесто. Бош трябва да провери верността на тези самопризнания, защото престъпникът може би само се опитва да избегне екзекуцията, като поема вината за други убийства. 

Улавям се, че напоследък в ревютата на романите за Хари Бош обръщам несъразмерно голямо внимание на музиката в тях и на местата на действие спрямо самото действие. Не е представително, но не мога да се спра, толкова ми е приятно и е в такава силна връзка със сюжета, че пропускането на тези заложени от Конъли капани ми се струва като да пиеш хубаво вино без дори да го подушиш.

Много характерно и на място беше първото парче, което слушаше Бош - It's Just Work for Me на Ry Cooder от албума Chavez Ravine. За булдозериста от 50те години, който няма скрупули да събаря бордеите в едноименния бедняшки квартал, на мястото на които ще бъдат построени нови съвременни жилища. Иронията е, че съборетините наистина са премахнати, но нови сгради така и не са построени. Десетки години след това на същото място е издигнат стадионът на Доджърс. Много обичам да се запознавам с нови места по подобен начин. Така попиваш характерната им атмосфера заедно с музиката им, с историята им и настоящето им. И ги запомняш.

Във връзка със скритата в документите по случая с изчезналата Мари Жесто информация, която на пръв поглед се пропуска, се споменава и онзи странен албум на Колтрейн и Телониъс Монк, който са записали през 1957. Той е стоял нечут и неразпространен до 2005, когато някакъв служител прави инвентаризация на Библиотеката на Конгреса и го открива за света.

Много ме впечатли историята за двете кучета, които всеки храни, която убиецът разказа на Хари към края на историята, когато вече драматичната развръзка беше осезаемо неизбежна.

- В [приюта за сираци] "Макларън" имаше една приказка: у всеки човек живеят по две кучета. Едното добро, другото зло. Те непрекъснато се борят за надмощие, защото само едното може да вземе връх.

- И?

- Печели онова, което храниш. Аз съм хранил погрешното, а ти - правилното.

Това е един от романите на Конъли, които най-добре допадат на моя вкус. Имаше малко повече екшън и нула съдебни зали. Имаше толкова обрати в предположенията на Бош, че дори аз, който се предполага вече да съм запознат с маниера на разследванията му, се изненадах на няколко пъти. А не е ли това най-хубавата част във всяко криминале?:)

Микро - Майкъл Крайтън

Едни млади учени са смалени до размерите на насекоми от зъл тип от едрия бизнес. След хиляди перипетии в света на микрото в хавайската джунгла някои от тях оцеляват и надвиват злодея. С две изречения сюжетът на романа е това. Много малко от познатото ни Крайтъновско отношение към науката и приключенията в нея, което доста ме разочарова. После обаче си помислих, че ако бях чел книгата като ученик, би имала по-голям шанс да ми хареса. По същия начин сега ми изглеждат и неща от рода на "Капитан Немо", пред които някога се прехласвах. Имам подозрението, че романът е от тези, за които макар да пише, че са дописани от друг автор след смъртта на титуляра, най-вероятно по това време те дори не са били започнати. Ако ме разбирате какво искам да кажа.

Доста неща куцаха, като почнем от клишираните образи на героите и предвидимото действие, до съвсем дразнещия пропуск да ни обяснят (или поне да се опитат) като как така изведнъж стана възможно да се смаляват хора и предмети до произволни размери и това да не противоречи на здравия разум и науката.

Разочароващо евтин опит да се продаде още веднъж нещо с името на Крайтън.

Дневникът на един Дръндьо - Джеф Кини

Думата "дръндьо", според мен е измислена специално за книгата. До този момент не я бях чувал. Оказа се, че става въпрос за хлапе, на което хич не му върви в училище и въпреки, че той всякакси се старае да се прослави, все не му се получава. Нещо като Malcolm in the middle, без откачените родители, обаче. Книгата е нещо средно между комикс и роман (роман в картинки) - иначе казано, всяко прозрение на главния герой, Грег Хефли, за прерипетиите му в училище и вкъщи са придружени от картинка - и макар че, не впечатлява с кой знае какъв хумор, е доста забавна.

"Първо, да се разберем: това е ХРОНИКА, а не дневник. Знам какво пише на корицата, но когато майка ми отиде да купи въпросното нещо, ИЗРИЧНО ѝ казах да вземе такова без надпис "Дневник"."

"Съгласих се само заради едно. Когато след време стана богат и известен, няма да ми е до това да отговарям на глупави въпроси по цял ден. Значи книжката ще влезе в работа."

"Днес се бях запътил към Раули да играем отново с триколката, но мама каза, че преди да изляза, трябва да си завърша благодарствените картички за Коледа. Мислех, че мога да надпиша благодарствените картички за половин час, но когато седнах да го правя, умът ми се изпразни. Нека ви кажа, не е лесно да се напише благодарност за нещо, което изобщо не си искал. Започнах с нещата, които не бяха дрехи, понеже ги сметнах за най-лесни. Но след три картички усетих, че пиша едно и също.
Затова написах на компютъра обща бланка с празни места за нещата, които трябваше да се сменят. Оттам нататък писането на картичките беше просто като фасул.

Мила лельо....

Благодаря ти много за ...
Как позна какво искам за Коледа?

Много ми харесва как ... изглежда на .... !
Всички приятели ми завиждат, че си имам...

Благодаря ти за това, че ми подари най-хубавата Коледа! 

Искрено твой: Грег"

"Госпожа Нортън ни показа филма "Магьосникът от Оз", за да се запознаем с историята. Опитах се да реща коя роля да играя, но всички герои танцуваха и пееха в някакъв момент. На средата на филма обаче си избрах роля. Ще играя Дърво, понеже 1) те не пеят и 2) замерят Дороти с ябълки. Да замерям Пати Фаръл с ябълки пред публика на живо звучеше като сбъдната мечта. Накрая можеше дори да благодаря на мама, задето ме беше накарала да участвам пиесата. 
След края на филма се записах за Дърво. За нещастие доста други момчета имаха същата идея като мен. Май много хора имаха сметки за разчистване с Пати Фаръл."

Интересното е, че книжката е "издадена" за първи път в онлайн вариант, а по-късно, поради големия интерес, е прехвърлена и на хартия. Поставя се начало и на поредица, в която до момента има шест книги, а седмата е на път да излезе през ноември тази година. Авторът, Джеф Кини пише компютърни игри и комикси.

Призрак в жиците: Приключенията ми като най-търсения хакер на света - Кевин Митник

Кевин Митник собственоръчно и с голямо усърдиe описва почти целия си живот в пълни подробности - от най-ранните си детски години до освобождаването му от затвора през лето 2000-но, след няколко години разправии със съдебната власт и излежаване на някаква "назидателна" присъда. За десерт на кратко разказва за последващата си шеметна кариера като консултант и световна знаменитост.

Приключенията на "най-неуловимия творец в историята на компютърните хакове" започват в най-невинните години на компютърните технологии, когато масово хората не подозират, какво точно може духът от бутилката. Повечето хора ползват компютър така, както ползват прахосмукачка. Машините и телефонните суичове имат строго специфично приложение и малцина са тези, които се осмеляват да излязат извън описаните в менюуълите процедури. Както може да се очаква, детството на Кевин Митник е изпълнено със сравнително невинни пакости, в които той успява почти без усилия да надхитри много от установените от обществото системи.

"Not long after that visit, I found a way to divert calls to Directory Assistance from people in Rhode Island, so the calls would come to me instead. How do you have fun with people who are trying to get a phone number? A typical call in one of my routines went like this:
Me: What city, please?
Caller: Providence.
Me: What is the name, please?
Caller: John Norton.
Me: Is this a business or a residence?
Caller: Residence.
Me: The number is 836, 5 one-half 66.

At this point the caller was usually either baffled or indignant.
Caller: How do I dial one-half?!
Me: Go pick up a new phone that has uh-half on it.

The reactions I got were hilarious."

---

"Lewis and I were on the same wavelength. Like our “McDonald’s hacks.” We found out how to modify a two-meter radio so we could make our voices come out of the speaker where customers placed their orders at the drive-through of a fast-food restaurant. We’d head over to a McDonald’s, park nearby where we could watch the action without being noticed, and tune the handheld radio to the restaurant’s frequency.
A cop car would pull in to the drive-through lane, and when it got up to the speaker, Lewis or I would announce, “I’m sorry. We don’t serve cops here. You’ll have to go to Jack in the Box.” Once a woman pulled up and heard the voice over the speaker (mine) tell her, “Show me your titties, and your Big Mac is free!” She didn’t take it well. She turned off the car, grabbed something out of her trunk, and ran inside… wielding a baseball bat."

Триковете за возене без билет в градския транспорт и имитирането на системата за поръчки в МакДрайв са забавни, прости и впечатляващи най-вече с това, че подготовката за тях се извършва с педантична точност и винаги включва анализ на слабите места, както и подробен план за действие. Способността му да прехвърля варианти и да подготвя резервни, в случай, че нещо се обърка, е просто смайваща. Този начин на "работа" са запазва и в "творбите" на Кевин Митник от по-зрелия му период, което придава на четивото доста висока образователна стойност. Водещо във всичките му "магарии" винаги е желанието да надхитри системата и да се докосне до неща, до които никой преди това не се е докосвал. Сдобиването с най-новите версии на най-известните операционни системи чрез източване на сорс кодовете директно от източника, създаването на изкуствени самоличности в компютърните мрежи на различни държавни институции и материализирането им в подходящ момент, пренасочването на фирмени email кореспонденции към нарочно създадени адреси и сдобиването с номера на кредитни карти на стотици потребители, без дори да се замисли да ги ползва по предназначение (според автора ;-) са част от постиженията на Кевин Митник. Тръпката е сравнима с тази на алпиниста, който изкачва непокорен връх. Тънката разлика, между двете, обаче е, че в устрема си той успява да направи така, че много хора да изглеждат, като идиоти, което пък в крайна сметка успява да вбеси други хора, които пък имат достатъчно много власт, за да организират мащабно издирване в негова чест. В определени моменти от историята, ФБР, Полицията и Националната сигурност гледат на него като на "Осама бин Митник", както той самият се изразява, а вестниците и списанията посвещават цели броеве на хакерски истории със силно митологични отенъци. Според автора, една от най-фрапантните лъжи, които се разпространяват в публичното пространство е, тази, че той най-подло е разбил компютърната мрежа на Северноамериканското военновъздушно-космическо командване (НОРАД). Хората просто пренебрегнали всеизвестния факт, че въпросната мрежа няма изобщо връзка с Интернет и физически просто не е възможно да се влезе в нея през глобалната мрежа.

Обстоятелствеността на книгата е може би най-хубавото и най-лошото и качество. Най-лошото, защото на моменти подробните описания на отделните хакове доскучават, въпреки че, повтарящите елементи са спестени. От друга страна купищата факти правят разказа много реалистичен. Сигурно всички сме гледали "Хакери" и някои от нас, в това число и аз, все още харесват детската му енергия и чудния саундтрак, но също така е ясно, че нещата в реалния живот не протичат точно по този изпълнен с цветна компютърна графика начин. В действителност хакването на компютърни системи е задача, която изисква сериозна подготовка и то не само от техническия вид. Може би най-силното качество на Кевин Митник е спосбността му да измъква доброволно информация от хората, дори когато те знаят и са вътрешно убедени, че не трябва да я дават.  Това, комбинирано с маниакалния му стремеж да "види" как работи всяка система с интегрална схема го прави просто забележителен.

Макар че, книгата е написана с идеята да бъде четена от широката публика - т.е. не e пълна само с техническа информация и има силна автобиографична част, мисля, че на места може да се стори скучна на читателите с неизявени гийковски интереси. За мен, дори само от историческа гледна точка, книгата си струва прочитането.

ПП. Изкуството на "social engineering"-а е подробно описано в книгата "Art of Deception" и доколкото разбрах, в някои университети книгата е част от задължителната програма.

Зюден и пияницата от трамвая – Фридрих Ани

Работя в отдела за изчезнали хора към криминалната полиция, а не мога да открия дори собствения си баща. 

Табор Зюден 

Табор Зюден е в отпуска, защото има прекалено много натрупани с извънреден труд дни. Но изведнъж спешно е призован от колежката Соня, на която не може да откаже нищо – при тях в Отдел 11 се е явил някакъв тип, който твърди, че се е върнал и могат да свалят обявата, че е безследно изчезнал. Дребната подробност е, че никой никога не го е обявявал за изчезнал. Така Зюден се заема да разбере какъв е точно случаят с полуизчезналия г-н Холцапфел, макар да не му е лесно, защото чичката периодично се появява и после пак изчезва. 

Интригата беше на ниво, макар да не ми хареса особено как беше обяснена накрая цялата загадка. Имаше труп за драматизъм, играха кухненски ножове, Зюден пак се уреди с мадама, с която като начало изпиха де що имаше за пиене. Случаите на този тип май няма да ми станат от най-любимите, обаче страшно ми харесва с какъв размах пие. 

През 2003 романът печели първо място в Немската награда за криминалета. 

Скоро четох твърдението на някакъв писател, че това да бъдеш сам, трябва да се изучава в отделен предмет в училище. Добър съвет. 

*** 

Беше малко след един следобед и не виждах никаква причина да не пия червено вино. 

*** 

Някога като дете си мислех, че съм сам, дори самотен. Но днес по обяд в светлата стая до леглото на Фриде осъзнах, че човек е сам и самотен само когато седи до леглото на починалата си жена.