Майстора и Маргарита - Михаил Булгаков

Да се готвят световните конспиратори! Книгата е толкова натъпкана с разни знаци и намеци, че няма начин и те да не си открият нещо. За мен просто нямаше никакъв смисъл. След като я прочетох, ме открехнаха, че трябвало да я чета с речник. Е следващия път ще е. Ако се наканя, де!

Тъй като не съм чел тълкуванията, май съм в невъзможност да изразя компетентно мнение. Но пък нищо не ми пречи да си изразя собственото. Ха!

Нямаше да нечана "Майстора и Маргарита", ако не беше "Голямото четене". Паднах в капана на БНТ и реших да се образовам. Руската литература е пълна мъгла за мен. В училище, като че ли, повече наблегнахме на западната. Изборът беше между Достоевски и Булгаков. Е, подариха ми "Майстора и Маргарита".

Пръвоначално ми направи много силно впечатление. Звучеше, като нищо, което съм чел досега. Абсурдно, пародийно, насмешливо. Уж роман, пък много прилича на театър, на сценарий. Четях, нещата се завързваха, а Майстора и Маргарита, никъде не се виждаха. Рекох си, ще чета, пък каквото ще да става. Все нещо ще излезе накрая от цялата тая работа. Е, нищо не излезе! Появи се Маргарита, после Майстора. Заминаха си. Аз останах с прочетената книга в ръце и нищо друго.

И за какво бяха всичките магарии на дявола и неговата свита? Каква беше тази бледа любовна история, която си остана само във въздишките на хартия? Защо ни трябваше да се запознаваме с прототипите на Пилат Понтийски и Йешуа Ха-Ноцри и да четем откъслечни историйки за тях?

Честно казано ми се иска, това което прочетох да е чернова. Ако е така, този, който държи финалната версия, да се яви немедлено!

Краят на феминизма или по какво жената се различава от човека - Александър Никонов

Доста ме подразни Никонов. И то не защото се подиграва с модерния радикален феминизъм (за това го поздравявам), а защото го прави грубо, изсмукано от пръстите и по този начин принизява себе си и читателите си до едно доста незавидно ниво. Арогантно и просташко. Това, че на някой някога са му набивали в главата как да решава интеграли, по никакъв начин не го извисява, спокойно може пак да си е простак. Или както казва Пелевин - обаче простакът затова си е простак, нали така? Ръси общи глупости по почина на жълтата преса и се изживява като разобличител на загниващия капитализъм и образованието му. Безмерни дивотии, подкрепени от “непоклатими” доводи от рода на “Щом го казва един наш професор от Париж, значи е вярно”. Хем е наш, т.е. добър руски човек, хем го канят там, в престижния, но западащ свят. Изключително досадно плямпане. По-лошото е, че е вредно, защото се опитва да насажда прекомерно пресилени и затова погрешни представи за държавите по света, образованието, политиката, малцинствата, културата, ума на хората. Все едно е монолог, записан в по-късните часове в пропаднала квартална кръчма. Пияни, разочаровани от живота неудачници, а алкохолът и почерпените им малокултурни събеседници ги предразполагат и те да изокат някой ден. Изключително слаба книга, а даже и просто глупава.

Нищо чудно всичките дадени примери за упадък в образованието на западните страни да са абсолютната истина. Нищо чудно и войнстващият феминизъм наистина да толкова забележително глупав. Свидетелствата за това обаче, които той прилага, пак са изолирани и не са достатъчни, за да послужат за причина да обобщим, че целият свят е такъв. Така излиза, че всички педали и феминистки са ни криви, а само ние сме прави. Това е несериозен и ненаучен подход, нищо че постоянно се цитират сблъсъците на разни учени математици и физици с радикалния американски (разбирай - вражески) феминизъм. Еднакво нелепи са и двете страни. Съгласен съм, че изтрещелите еманципатки си го заслужават, но не е това начинът. Къде отиде доброто викторианско възпитание…?

Единственото, което ми хареса като цитат:
…не е чисто там, където се мете. Чисто е, където не се прави боклук...

Други хора за същата книга.

Маймунска работа – П. Г. Удхаус

Това е първата негова книга, която прочетох преди n години. Тя и "Стрихнин в супата" ми просветлиха съзнанието за Истината, Пътя и Живота и съответно са от най-често препрочитаните. И понеже изобщо не съм в състояние да кажа нищо достатъчно хвалебствено за гения Удхаус, нито пък смея да оригиналнича на негов гръб и фон, пак ще наблегна на цитатите.

Намеренията му са били добри. Направил каквото можал.

Дори за един Мълинър няма какво повече да се каже.
***
Имам чувствителна душа (продължи господин Мълинър) и не мога да гледам как човешко същество стене под желязната пета на Съдбата. Да оставим подобни нездрави злорадства на руснаците.
***
Като всички момичета, възнамеряващи да станат примерни съпруги, Хайпейша гледала на всяко предложение, издигнато от бъдещия глава на нейното семейство, като на малоумен брътвеж.
***
Възвърнал частично способността си да функционира, той съумял да схване с какво се занимава момичето: четяло поезия на малко омърлушено момиченце със зелени очи и вирнато носле. И незабавно бил осенен от мисълта, че няма да е зле да установи що за бълвоч е това стихотворение. Защото в ухажването половината битка е спечелена, ако човек докопа сведения за литературните вкусове на обожавания субект. Научаваш за какво става дума, зазубряш съществени цитати, избълваш ги в нейно присъствие в ловко подбран момент и преди да си казал “Какво става?”, тя те обявява за сродна душа и ти се мята в обятията.
***
Жените, все повече стигах аз до това убеждение, просто не са каквото е нужно на Човека. (Бърти)
***
- Веселото сърце е като цяр благотворен – промърморил Огъстин. – Притчи Соломонови, 17:22.

И един специален поздрав от Джийвс:

"Red hair, sir, in my opinion, is dangerous."

Една нощ през самотния октомври - Роджър Зелазни

Не вярвам някога да ми връчат “Оскар” за каквото и да било, та затова ще изпробвам една доза публични благодарности тук:

Сърдечно благодаря на знайните и незнайни коментиращи тук благодетели, които ми препоръчаха това дребно наглед, но иначе изумително красиво бижу!

Книгата беше прочетена за един следобед с няколко принудителни прекъсвания. На едно място в мрежата срещнах прекрасната идея, че може да се чете всеки октомври по една глава на ден. Никак не случаен месец. Нарастваща луна. Ядосана котка. Перо, носено от вятъра. Идва есента. Тревата умира. С никак не случайни глави в ключовите за мен дни от него. Хикори-дикори-док.

По дяволите, нищо не мога да кажа или разкажа. Самата история е прелестна отвсякъде, изключително интересна и майсторска работа. Оригинал от най-чиста проба! Класа!

Едва ли има нужда, но все пак да обърна внимание, че останалите цитати по-долу не са най-представителните за романа, но на мен ми дойдоха по-специални.

— Здрасти, котко! — казах аз. — Трябва да те черпя едно питие.
— Здрасти, куче — отвърна тя. — Мисля, че ще ти позволя.
***
По време на буря всеки портвайн е добър — отбеляза той.
***
Харесвам света такъв, какъвто е.
***
Не обичам да отправям предупреждения. Вместо това давам възможност на всеки да направи по два опита против нас, за да разбере колко греши. Ако не го направи, на третия път убивам. Това е всичко.
***
Кой дава пет пари за една гладна котка, освен няколко близки приятели?
***
Никога не можеш да откриеш котка, когато наистина ти трябва.
***
— Сега трябва да внимаваме какво говорим.
— И дори как подреждаме фразите си. Но ние сме възрастни, сравнително интелигентни и знаем какъв е резултатът.

Други, които са били озарени от многокаратовия блясък.

Разораната целина – Михаил Шолохов

“…а панагюрци - донски казаци!…”

Стана така, че пак четох роман от нобелов лауреат, въпреки, че се бях зарекъл да не правя повече такава грешка. То обаче никак не ми повлия, защото го научих впоследствие. А най-краткото впечатление за “Разораната целина”, което мога да синтезирам сега, е:
Това е една от най-хубавите книги, които някога съм чел.

Наясно съм с откровената комунистическа пропаганда, различните линии, които партията е искала да прокара точно в началото на 30те години. Запознат съм и с обвиненията за това, че книгата е писана под политически натиск, или поне по-късните и версии. Срещал съм и обвинения за прекомерното идеализиране на събитията и представянето им чрез весело и наситено действие без обширни размишления и описания, тъкмо за да може да се хареса и наложи като масова представа и любимо четиво сред селското население на тази необятна страна. Дори и всичко това да е вярно, за мен остават поне две неоспорими неща – на книгата стои името Шолохов, а самата тя е прекрасна.

Историята е за създаването на колхозите в Съветския съюз и по-конкретно този в Гремячий лог – село с 300 къщи някъде в степта край Дон. В селото е изпратен един заводски работник от Москва, който трябва да организира ликвидирането на частната собственост и създаването на колхоза. Човек, който си няма никакво понятие от полска работа, който е чужд на казаците и на степта. Но историята е също така и за личните приключения и промени в съдбите на казаците. В края на романа селото и обитателите му са много по-различни. Не мога да твърдя по-добри или по-лоши, но при всички случаи история за такива драматични преходни времена е особено интересна.

Шолохов дяволски умело е съчетал събитията около “общото дело” с делничните, познати и случващи се в живота на всеки. Комичните монолози на дядо Щукар ме караха да се смея на глас, а любовните неволи на ръководителите на селото и новосъздадения колхоз Макарушка Нагулнов, Размьотнов и Давидов ме изпълваха с искрено съчувствие. Приятно е да видиш как се терзаят и слабеят най-сербезлии казаци, а също и как бързо им минава. А и как на други, които рядко дават на показ какво им е отвътре, никога не им минава…

А най-странното е, че “Разораната целина” Шолохов е писал, когато е бил на 27 години, а “Тихият Дон” – само на 23. Едва се побира в рамките на представите ми за човешките способности.

Преди няколко години, когато стана трагедията в гр. Беслан, случайно запомних една фраза от незнаен блог или форум, за която се подсетих, докато четях за казаците по Дон.
"Ами те са били същите като нас - мъжете им се щурат наоколо, озверели в безсилието си, децата им са били пременени като нашите за първия учебен ден, жените им са със същите престилки, мъката им е същата.”
Факт, както казва Давидов.