Der Steppenwolf - Херман Хесе

Подозирам, че за някои хора "Степният вълк" е класика. За мен беше странна и на места ужасно тегава книга. Не изключвам, разбира се, това да се дължи на недостатъчния ми опит в четенето на "сериозна литература", както и на особения характер на езика (скромното ми мнение е, че немският намира идеално приложение само в техническата литература).

На мисълта да прочета книгата ме наведе похвалата на един приятел, който по правило заема алтернативни позиции по всевъзможни въпроси и с това навежда хората на полезни размисли. Ако не беше горещата му препоръка, едва ли някога доброволно бих се хванал с текст на немски с толкова малко диалог.

Първите десетина страници ме запратиха с шут обратно в 10ти клас, когато неведнъж измъчван от непоносима скука, чаках с нетърпение да свърши часа по Немска литература. Безкрайните изречения, смотаният словоред и глаголите с по хиляда представки, стремящи се да заместят диференциалните уравнения при описването на физическия свят, убиваха всяко желание за живот у крехкия тийнейджър. Изненадващо за мен, в случая със "Степният вълк", тези инструменти на инквизицията описват перфектно мъките на главния герой, изнервят обстановката до крайност и въвеждат умело бедничкия читател в истеричното съществуване на Хари Халер. До тук бяха и моите емоции и съпричастност. Оттук насетне започна читателската мъка. Обсебеността на Степния вълк със собственото му аз, натоварва необратимо и без това мършавия сюжет. На този фон, без каквито и да било описания на околния свят, се прокарват твърде плахо, според мен, парчета от източните философии. Не успях да намеря и обяснение на непрекъснатото изтъкване не Моцарт и Гьоте - идолите на Халер. Изглеждаше така, все едно авторът иска да просвети немския читател, но за да не го обиди, споменава от време на време и немските класици. Трудна книга, с много неясни идеи, без съмнение нахвърляни на хартия в труден за Хесе период. Въпреки театъра в края, не останах с впечатлението, че отношението на Хари Халер към живота се е променило съществено. Очаквах по-силен край.

Присъдата ми гласи: Ако целта на книгата е била просто да нахвърля някои вече съществуващи философски идеи и да остави читателя да се позамисли над тях, то книгата си е изпълнила предназначението. Просто не казва нищо ново на хората, които вече са се потили над въпросите за Живота, Вселената и Всичко останало. За мен печалбата беше, че си наваксах поне от части проспаните часове от гимназията.

Върколашки метаморфози - Виктор Пелевин

Зайо, Лиса и Кумчо Вълчо играят карти. По някое време Зайо казва:
- Някой лъже здраво тука и само да разбера кой е ще му смачкам рижавата мутра!

Повечето хора сигурно знаят, че Пелевин е особена порода и книгите му са също толкова странни. Включително и тази. Тя до известна степен прилича на виц за животните в гората, само че само с вълка и лисицата и то много, ама много по-пиперлив от горния. Виктор Олегович явно много се впечатлява от върколашката тематика, че даже си е въвел и такива лисичи образи (като главната героиня) и им е измислил оригинален механизъм за превъплъщенията. Ако щете вярвайте, обаче опашките на върколаците били антени, с които те внушавали на околните хора разни работи. Също тези пелевински върколаци дневна светлина, трепетликови колове, сребро и подобни архаизми хич не ги плашат, развяват си коня спокойно измешани сред нормалните хора и си ги ръководят през епохите както си поискат. И понеже живеят по много хиляди години, така са се ошлайфали в манипулациите и така са се издигнали в разни йерархии, че даже нефтът, който блика на пресекулки от Сибир, зависи от тях.

Като всеки път има много находчиви и силни размисли за общочовешки въпроси, които хората с удоволствие цитират. Аз обаче няма да приложа нито един, защото се подразних от фриволността, с която Пелевин ръси този път особено много глупости. Количествата вулгарност бяха очевидно прекалени и макар да дочетох книгата, това не бива да е сигнал за опрощение на този грях. Аз просто исках да разбера развръзката на действието, за която беше намекнато в предговора. Имам силни подозрения, че колкото пъти е решавал да пише по тази книга, авторът е сядал с шише водка и тогава е започвал да се труди. Дано е това, а не да се е изписал и да се чуди как да си отбива номера.

Големият влаков обир – Майкъл Крайтън

Тези дни били съобщили, че Майкъл Крайтън е умрял от рак на 66 години. А аз точно по това време четех негова книга, най-случайно…

За мен Крайтън е много голям, почти несравним с други фантасти (да, фантаст е!), и това го казвам не за да му отдавам някаква посмъртна почит, ами защото това винаги е била обективната истина в главата ми. Не смея да твърдя като други, че е изобретил жанрове или че е направил прогностични открития, които скоро след това са се сбъднали. Но за мен той има гигантски принос за довеждането на съвременната наука по достъпен, достоверен и изключително пленителен начин до съзнанието и разбирането на водопроводчика Джо, или както е по-известен у нас – до “чичо на село”. Важно е това как го прави, защото хем не лишава читателя от истинска наука, хем езикът и средствата му не изпростяват в желанието му да бъде разбран от всички. Той е особено добър в правенето на преходите между всепризнатата наука, съвремените още недоказани теории и съчиненото лично от него. Винаги започва убедително с неща, които всеки знае, и постепенно те отвежда в неговите си измислени води, но номерът е, че читателят така и не разбира откъде нататък вече здраво го лъготят, и си остава с чувството за достоверност и вяра във фабулата до края. Истински майстор!:)

При него има и друг важен момент, който установих, че е впечатлил не само мен. Пише си той “Щамът Андромеда”, аз я прочитам, и после съм впечатлен от познанията му за вируси, лаборатории и защити. Много задълбочен по темата, все едно цял живот това е работил. После обаче чета например “Сфера”, а там показва изумителни познания в друга област, в трета книга – в трета област, и т.н. Все книги с различни теми, все различни области, където показва висока компетентност, а няма как да е работил цял живот във всяка от тях.:)

Крайтън ми е като запазена марка за гарантирано качество. Излезе ли нова негова книга, аз съм абсолютно сигурен, че мога да я купя без предварително разузнаване и после да ми хареса супер много.

Благодаря ти, мистър Крайтън, че ми даде толкова много!

…

Тази е за Големия влаков обир в Англия от 1855г. Оказа се, че откраднатата сума не е бил чак толкова Голяма, но пък всичко е протекло с много обстойна организация и предварителна подготовка, а и медиите го раздухали, та може би затова така е останал. Идеята на организатора била да се откраднат парите за заплати на армията в Кримската война, като за целта се наложила фалшификация на четири различни ключа за сейфовете. Много рискована работа, защото всеки един от ключовете се съхранявал на уж недостъпно място. Дотогава обществената нагласа била, че престъпленията се вършат от мизерстващи дегенерати, а не от интелигентни представители на хай-лайфа. Една друга картинка на особено интересното ми викторианско общество и доста напечен трилър, разбира се. В началото даже си мислех, че това не е писане в стила на Крайтън, а по-скоро на сър Артър, толкова беше английско и криминално.:)

… Това обяснявало също и навика и да носи грим през деня, когато нито една уважаваща себе си почтена жена не би допуснала козметични препарати дори да се докоснат до кожата и.
***
По това време хората явно смятали разделителната линия между проститутките и актрисите за съвсем тънка.

Избрани разкази - О’Хенри

Сигурно от 15 години я чета и препрочитам тази книга, а от 29 ми я разказват, цитират и ми дават примери от нея. Тя си е като евангелие у нас. Допускам, че други хора може и да са ги укротявали с “Мечо Пух” например, ама мен пък ме възпитаваха с “Благородния мошеник”. И понеже напоследък си препрочитах само разказите от този цикъл, плюс “Сърцето на Запада” и “Четири милиона”, та рекох да си опресня целия сборник този път. Сега пак успях да намеря незабелязани преди (или незапомнени?) ценни моменти в “Превъплъщенията на Джими Валънтайн”, “Хиляда долара”, “Палачинки по Пимиентски”, “Как Бурията стана човек”, “Как се стриже вълк”, “Катедра по филантроматематика”, “Зелената врата” и останалите.

Много пъти се спекулира с това, че е авторът е бил в затвора, което трябва едва ли не трябва да омаловажава качествата на разказите му. Всъщност историята казва, че не е съвсем сигурно дали е бил виновен за счетоводните проблеми на банката, в която работи, и за които отива в затвора. На всичкото отгоре, в деня преди процеса той офейкал за Хондурас (където измисля популярната оттогава фраза “бананова република”) и е щял да си остане там по живо, по здраво, само дето здравото се оказало недостатъчно. Жена му се разболяла от туберкулоза и човечецът се видял принуден да се прибере при нея в Остин, Тексас, където скоро го арестували и осъдили. В затвора обаче моментално получил самостоятелна стая в болничното крило, защото като дипломиран фармацевт поемал нощните смени. И така три години и 14 разказа.

О’Хенри е просто класа. Много стил, много оригинални идеи, много оптимизъм и човеколюбие. И като се замисля, сред сега живите писатели които познавам, май не съм срещал толкова качествени творби. Няколко пъти съм се чудил как да похваля разказите му на незапознати, та да схванат поне малко от красотата им. И никога не успявам да измисля ефикасен начин. Неволно съм успявал да накарам познатите ми да четат какви ли не литературни глупости, а волно... Затова започнах да преразказвам самите разкази и ако не ме прекъснат с “Аа, това го знам, в училище го имахме на диктовка.”, накрая усмивките най-често са искрени.

п.п. Оня с банджото на корицата трябва да е О’Хенри. Като млад свирел в някаква група от провинциални серенадисти с тънки мустачки.

Дребнио волен народ – Тери Пратчет

Наскоро пробутвах някому прясната ми идея, че понеже хората са различни, трябва да се измисли начин как да носят различна отговорност. Един например може да отговаря само за себе си, друг може за двама, трети може за един клас/град/държава, а пък някои и за себе си даже не могат. И после точно на това място в разсъжденията прочетох “Дребнио волен народ”, където има някои сходни моменти:

Които могат, трябва да вършат работа и зарад тия, които не могат. А някой трябва да говори и зарад тия, които нямат свой глас.

А и някои още по-хубави. И друг път съм забелязвал, че Тери обича да разправя за страха и за гнева в съседни изречения. Страхът е хубаво нещо, помага за оцеляването, в критичните моменти те напомпва с всичко необходимо, за да реагираш светкавично. Но гневът е по-добър, защото има остър ръб.

Другото ми любимо е собственическото чувство, с което вещиците гледат на света наоколо им. Това не е егоцентризъм, мания за власт или нещо подобно, та те дори не искат да им се плаща за вещерските услуги. Но когато кажат “Това е моето село! Моят брат! Моята земя!” е по-добре да си потърсиш масивно прикритие, защото с казването на подобни неща само довършват точенето на въпросния режещ ръб. Та идеята ми беше, че и на мен ми действа много вдъхновяващо, когато мисля за нещо мое, като изобщо не е нужно да го притежавам. Важното е да мисля така за него.

Много се зарадвах на книгата, не само защото е от серията за вещиците, която пък ми е най-любимата, но и заради хъса на преводача. Да е жив и здрав и да илядИ ! Хвала на такъви!:)

Един хубав овчарски цитат:

Увиха Баба Болежкова във вълнено платнище и закачиха за него кичур сурова вълна. Това нещо беше специално за овчари. Щеше да каже на всички богове, които биха могли да бъдат замесени, че покойникът е бил овчар и че е прекарал много време по хълмовете и че, понеже покрай агненето и покрай това онова не е имал как да отдели достатъчно време за религия, и понеже горе на бърдото няма църкви и храмове, то като цяло можеше да се надява, че боговете ще разберат и че ще погледнат благосклонно. Трябва да се каже, че никой не е виждал Баба Болежкова през живота си да се е молила на когото и да е за каквото и да е, и всички бяха съгласни, че дори и сега тя не би отделила време за никой бог, който не би разбрал, че агненето първо, всичко останало после.

И последно, една кратка, изящна, ама много актуална в национален мащаб фраза:

…и у целото место пропада секакъв ред.