Изворът – Айн Ранд

Добрата версия

Доста увлекателно четиво! Четеш и не можеш да се спреш, което е трудно да се повярва (и постигне) за целия обем на нещо с дебелина от 800 и кусур страници. Признавам на авторката майсторството да пише интересно и да заинтригува читателите си. Да провокира емоции. Да харесаш тези герои, които тя е избрала за положителни, и да намразиш отрицателните.

Лошата версия
Айн Ранд е взела силните и горди мъже от Севера на Джек Лондон и ги е превърнала в клиширани карикатури, епичното житие от „На изток от Рая” на Стайнбек и го е посадила сред никнещите нюйоркски небостъргачи на О’Хенри. Поляла е цялото нещо с насилена и безсмислена в крайността си псевдо-философия и го е декорирала с 1 бр. жена с неустоима красота, която за съжаление е лишена от всякакви други достойнства. Архитектите обаче са си нейни, на Алиса Зиновиевна. Не познавам никой, на който би му хрумнала самоубийствената идея да пише роман за архитекти и същевременно да храни надежди за продажби.

Доста изненадващо огромна част от повествованието почива на странното и изумително в своята погрешност схващане, че архитектите са центъра на света. Ето още няколко от ударно прокарваните заблуди: трудът им е особено важен, те са най-творческата професия, животът е немислим без оригиналната им мисъл, вестниците неспирно пишат за тях, а хората живо се интересуват от работата им. Както сами виждате – нищо общо с красивата ни реалност. *** Тя се закова и ръцете й останаха назад. Облегна длани на касата на вратата. От това разстояние не виждаше подписа, но веднага разпозна единствения човек, способен да проектира по този начин. *** Ха-ха, айде бе!;)

Книгата спокойно можеше да бъде с 500 страници по-къса и да запази абсолютно всичките си достойнства, плюс още едно – краткост.

Разбирам защо книгите й са бестселъри. В тях все пак се залага на неща класически примамливи за пролетариите, които харчат суха пара за книги – власт, хубави жени, пари, хубави жени, слава, хубави жени... Засега обаче още не мога да разбера прословутата й философия. Може би все пак трябва да прочета и знаменитата реч на Джон Голт.

Отегчената версия
Още една женска книга, не ми се занимава повече с нея.

На моменти романът доста ме подразни с плоските си и наивни възгледи, но някои места пък доста ми харесаха. Като тези, които следват по-долу.

Предназначението, мястото, материалът определят формата.
***
Спорът, г-жо Гилеспи – каза той, - е сред най-излишните и най-неприятните неща. Оставете го на умните мъже.
***
Знаеш, че хората копнеят да бъдт вечни. ... Как очакват да са вечни, след като не са постигали постоянство дори за миг.
***
Да продадеш душата си е най-лесното нещо на света. Хората го правят непрекъснато, през целия си живот. Ако поискам да си запазиш душата... ще разбереш ли защо е много по-трудно?
***
За хората втора ръка. Това е важно.
Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: „Истина ли е?” Питат: „Това ли е истината според другите?” Не разсъждават, а папагалстват. Де действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота. Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да разбира тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, колчем съм се изправял пред комисии. Хора без его. Мнение без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в сътояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл и цел. Стив Малъри не можа да назове чудовището, но го разпознаваше. Страхуваше се от лигавия звяр. От човека втора ръка.
***
Гейл, мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора.

I am the Messenger - Markus Zusak

"The gunman is useless.
I know it.
He knows it.
The whole bank knows it.
Even my best mate, Marvin, knows it, and he's more useless than the gunman"

Получих я като подарък. Приятна книга. Прочетох я с удоволствие.

Историята започна многообещаващо, а пък свърши малко нещо мелодраматично и предвидимо. Нашето момче е деветнайсет годишен таксиметров шофьор, който се носи по течението в депресиращо безперспективен град в компания от приятели, които досущ като него не чувстват нуждата да избягат от него. След като в пристъп на необяснима (дори за него самия) самоотверженост предотвратява банков обир, ежедневието му се разнообразява под вещата ръка на неизвестен извършител. Промяната води до преосмисляне на заобикалящото и накрая героят е променен. Малко, но достатъчно.

"I have one housemate. He's called the Doorman, and he's seventeen years old. He sits at the flyscreen door, with sun painted onto his black fur. His old eyes glow. He smiles. He's called the Doorman because from a very early age he had a strong penchant for sitting by the front door.
...
I love the hell out of him anyway. But Christ, he stinks."


Стилът на писане ми хареса много - лек и динамичен, а циничното отношение на главния герой към живота, действаше много освежаващо. На моменти звучеше, като уморен и вечно неуспял полицай, пред пенсия, който е на прага да разкрие престъплението на живота си. Малко анахронистично, предвид на това, че Избраният едва е завършил училище.

"I cook.
I eat.
I wash but I rarely iron.
I live in the past and believe that Cindy Crawford is by far the best supermodel."

"I feel like I'm outside myself.
I watch myself drag Gavin Rose into the bush and beat him down to the grass, the dirt, and the fallen tree branches.
My fists clutter on his face and I put a hole in his stomach."

Препоръчвам я на звездобройци и безделници, които търсят малко меланхолично гимназиално настроение.

Престъпелние и наказание - Фьодор Достоевски

Втори сблъсък с руската литература - този път не челен, както беше с "Майстора и Маргарита". Дори бих препрочел някои пасажи, след някоя и друга година, ей така, от чисто любопитство, за да видя дали ще имат същия ефект.

Историята е богато разстлана в петстотин страници, без да има ясна повествователна причина за това. Останах с впечатлението, че Достоевски е имал за цел да улови всичко перфектно, до най-малката подробност - от това в какво здравословно състояние и разположение на духа е главният герой сутрин, през какво са облечени и какви са реакциите на хората, с които се среща, техните характерни черти и истории, до какво се случва вечер с нашето момче. Разбира се, доста опростено казано. На практика, плетеницата от действия е извънредно умела в своята хаотичност.

Изключително силен Порфирий Петрович - следовател, хибрид между Ханибал Лектър и Шерлок Холмс, и много разочароващ Свидригайлов - безделник, перверзник и пройдоха. Главният герой - Расколников - е един прекрасно непостоянен и ирационален в действията си млад човек, усърдно зает с това да бори посредствеността във всичките и форми. Беше ми безусловно симпатичен през цялото време и на моменти (особено в началото) успя така добре да ме увлече, че успях да погледна през неговия отвратен от света поглед.

Изпипани диалози (добър превод) - винаги е удоволствие да се чете такова нещо. Хубави описания на Петербург - подтискащата атмосфера, беднотията и мърсотията, повсеместната лудост, богатството, еснафлъка и тук-таме някоя напредничава за времето си идея за общественото устройство. Последните не бяха нещо ново и изключително. Бавното действие, присъщо на времето, този път не ми дотежа, даже накрая имаше малко напрежение. Краят като цяло е силно подозрителен. Не мога да реша, кое точно не ми хареса в него - фактът, че Достоевски на практика с лека ръка помилва Грешника или това, че Родя най-позорно предаде каузата на недосегаемите хора, на които всичко им е позволено.

"Лъжата е хубаво нещо, защото води към истината."

"Щом човек започне да се пита: Имам ли право да притежавам власт? - това значи, че няма право да притежава власт."

ПП. Преводът е на Георги Константинов.

Последният от вида си – Андреас Ешбах

Андреас Ешбах се води за най-титулувания немски фантаст. След тази книга вече съм сигурен, че е с право.

Малко преди първата война в Залива американските служби започват работа по проект за „подобряване” на елитни войници чрез импланти в телата им. Идеята е силите и възможностите, които ще им дадат модерните технологии, да ги направят почти непобедими и идеални за специални операции в тила на врага. Проектът е форсиран заради наближаващата война, само че на практика за мнозинството от доброволците дефектите на „пилотната серия” се оказват фатални.

Историята разказва един от шепата оцелели зверските операции и присаждания на всевъзможна електроника. Човек, който си е пожертвал здрава ръка, око, половината храносмилателна система, за да бъдат заменени с високотехнологични заместители. Тъжен киборг, който е пенсиониран без да е използван нито веднъж, и намира утеха в четенето на Сенека. Млад, но вече бракуван, той се е сврял в някакво малко ирландско градче и ... просто живурка. Една несравнима бойна машина, превъзхождаща всеки друг човек, се руши като стара сграда.

Силата на романа не е само в техническите нововъведения, които е измислил и вградил в своя киборг, а по-скоро в настроението и нагласата, с които би живял един такъв човек. Уж всемогъщ, но окастрен от съдбата с голямата брадва.

Има традиционни примамки – срамежливият киборг се оказва влюбен до уши в червенокосата управителка на местния хотел, беше въвлечен в няколко убийства и е преследван от неизвестни хора. Кои са безизразните мъже със залепените за ушите им телефони? Какво искат от него? Защо картата му е блокирана, а пратките със специална храна вече не пристигат? Няма начин да не стане интересна книга, нали?

Романът излиза през 2003, а през 2004 печели и двете големи награди за фантастика в Германия – Немската награда за научна фантастика и Наградата „Курд Ласвиц”.