понеделник, октомври 27, 2014

Боговете на вината – Майкъл Конъли

Остаряването не е за слабите.

Мики Холър защитава интернет-сводник, който е обвинен в убийството на Глория Дейтън. Нали помните, това беше онази проститутка, към която Холър имаше слабост и й помагаше като я защитава без пари, също като баща си някога. Е, явно било каквото било, защото Глори Дейс вече я няма. Не стига това, ами обвиняемият по всичко изглежда, че е невинен, само дето някой здраво го е натопил. Кой и защо би отстранил една залязваща „компаньонка”? Старият адвокат, при когото нашето момче ходеше на консултации, винаги повтаряше нещо, в което и аз открай време съм убеден. Най-важният от всички въпроси е защо. Отговаряш на него и всичко останало са подробности.

Романът започва вяло, може би леко разпиляно, докато се усетим кои са важните нишки, за които си струва да внимаваме. Няма ресторанти, няма джаз. Майкъл Холър е минималистичен както откъм офис (задната седалка на неговия линкълн), така и откъм храна – хамбургерите са неговото верую. За сметка на това паяжината, която изгражда, за да поведе и подведе прокурори, съдебни заседатели, свидетели, че даже и извършители, е толкова красива в своята сложност, че няма да можете да й се нарадвате. Едно постижение води до следващото, то служи за база на третото, а чрез него доказваме четвъртото и т.н. и т.н. Финтовете му в съдебната зала неочаквано, но пък може би логично, докараха солидни неприятности лично на неговата глава, но в какви опасности се накисна сам ще си прочетете сами. Мога да ви уверя, че книгата се чете за един ден – вечер, сутрин, даже и с фенерче под юргана. Направо няма да можете да я оставите, а особено втората й половина ще ви вземе акъла. Няма шега, това все пак е Майкъл Конъли във върхова форма.:)

Освен всички хубави неща, с тази книга Бард са се опитали да си заслужат и шепа дребен чакъл в градинката им. Би ми било интересно да разбера какво са имали предвид със споменаването на „газови дърворезачки” (стр. 97, извинявай, вуйчо Ваньо), защото всъщност подозирам, че се имат предвид бензинови. Интересно ми е също какъв е този човек на високото столче на корицата, защото макар да изчетох книгата на един дъх, съм готов да се обзаложа, че в нея няма важна такава сцена, персонаж или дори намек. Също така и дали ползват услугите на коректор, който да проверява за дреболии като случайно натисната буква два пъти (например гг) или хипотетична обърквация в диалог с две поредни реплики на единия герой, които обаче по смисъл принадлежат на двама различни такива. Допускаме, че всичко това се е случило в бързината, защото са искали да издадат най-новата книга на Майкъл Конъли възможно най-бързо и да зарадват многобройните му читатели. А като такъв аз съм предимно дълбоко благодарен.:)

пп. Боговете на вината е прозвището, с което Холър нарича 12-те съдебни заседатели, защото  на практика те решават кой е виновен и кой невинен.

четвъртък, октомври 16, 2014

Чудовището Хоклайн. Едно сомбреро пада от небето - Ричард Бротиган

Открай време подозирам авторите от поредицата малки бели книжки „Панорама“ в наднормени количества шантавост. Имам чувството, че изискването, за да те издадат в тази поредица, е било да те бие сачмата в една или друга посока. Ричард Бротиган не само, че не прави изключение, ами и направо изпъква.

Наричат първото произведение за чудовището „готически уестърн“. На мен такова название ми се види лекичко неподходящо, защото макар да има двама наемни убийци, които са пазарени за специална мокра поръчка, то уестърнското начало като че ли приключва дотук. А пък готическото е още по-малко. Ненормално, психеделично повествование, с което уж на майтап се пълни главата на читателя с разни абсурди. Някои от тях наистина са смешни, но явно за мен не достатъчно, че да компенсират цялостното чувство на ненужно объркване. Близначки, които остават без дрехи или си забравят мисълта по волята на Чудовището, родено от Химикалите (може би все пак трябва да отбележим, че близначките светкавично оставаха по без дрехи и без чужда помощ, а беше достатъчно само да се мерне някой отзивчив каубой наоколо), гигантски иконом, погребан в куфар, къща, в която цари студ и мраз, а около нея времето е нормално и други такива. Уикипедията обяснява някои неща, потвърждавайки, че Бротиган е бил дългогодишен образцов алкохолик със самоубийствени мании. А, и понеже това му е било малко – пръв приятел на Керуак, разбираш ли.


Историята за сомбрерото не пада по-долу и затвърждава впечатлението за хлопащата дъска на Бротиган. В едно американско градче от небето паднало сомбреро, а кметът, неговият братовчед и един безработен били единствените свидетели, после се побъркали и всички в града се сбили. Дошла полиция, армия и в калабалъка паднали хиляди убити, докато през цялото време кметът не спирал да рецитира номера на колата си. Всичко това се родило на листа на някакъв писател, който не можел да спи, защото го било яд, че една японка, която му се явява бивша приятелка, го е зарязала. През цялото действие периодично се откъсваме от боевете и наблюдаваме ту писателя, който се чуди какво да яде, ту японката, която през цялото време спи. Нали усещате, че нещо не е баш като както си ги мислим тия работи ние с вас?

Върхът на всичкото е някакъв идиотски коментар на задната корица, който трябва да засили класовата ни омраза към загниващия капитализъм:

Във фантасмагоричния свят на Бротиган е скрит ключ към истината за Америка на 70-те години, истината за обезчовечаването, насилието и краха на хуманистичните илюзии.

Преустановявам четенето на книжки от библиотека „Панорама“. Срок – безсрочен.

Ало, мамо, ало, татко – Вили Брайнхолст

Тъничко смешно книжле от името на едно хипотетично бебе, което книжле на всичкото отгоре наполовина се състои от весели картинки. „Случайно“ ми беше набутана в ръцете. Текстът и картинките са преснимани и може да се видят тук. Засегнатите теми са за яденето, спането и ... други такива основни бебешки занимания.:)

Вили Брайнхолст се оказа, че е бил някакъв датски писател на смешни неща. Не мога да кажа в България по каква линия е попаднал, но по едно време в зората на демокрацията пазарът и домовете ни бяха залети от детските му книжки. Смешни са по оня безобиден и добродушен начин, по който са смешни само малки деца и животни.

Размислите на бебето като цяло са забавни и книгата може да се чете повече от веднъж, като не се учудвайте, ако се сдобиете с любими цитати за споделяне в приятелска компания. Независимо с или без деца.:)

понеделник, октомври 13, 2014

Телефонните разговори – Джони Пенков

Лицето Джони Пенков е познато на мнозина ценители на хумора от преддемократичната епоха къде от филми, къде покрай шоуто на Тодор Колев и писанията на Радой Ралин, а и от много други места. С нотка на критичен за соц-реалността хумор в тези три пакета можете да изслушате митичните му Телефонни разговори. Те представляват 14 смешни истории, които до скоро са разпространявани апокрифно, а сега вече също като мен можете да ги свалите напълно безплатно от книжарницата за аудиобуци, наречена Аудио книги.

За какво става въпрос.

През 1960та Джони и негови приятелчета по неведоми пътища се сдобили с магнетофон марка Телефункен и като видни безделници и зевзеци, взели та го вързали към телефона и почнали да се обаждат на разни непознати хора и да ги записват. Сега изглежда недопустимо и дори подсъдно, ще те нарекат телефонен терорист и какво ли още не, обаче тогава явно е минавало. В разговорите с непознатите Джони се представя за какъв ли не, но обикновено леко простоват и наивен, и ги лъже за каквото се сети, само смях да пада.

Историите са разделени в отделни файлове като началото или краят им са разкрасени с парченца от пропагандни песни, лозунги и други такива щуротии от ефира на националните радио и телевизия, които показват духа на епохата и слушани сега разсмиват още повече.

Любими ми станаха „Върнете ми сакото“, „Продуцент от  класа“, „Забранените шарани“, „Колетчето с оливията“, „Квартирни проблеми“...

Ако решите да се позабавлявате, в трите пакета ще намерите съответно:

1. Времената
2. Върнете ми сакото
3. Продуцент от класа
4. Любовна история
5. Забранени шарани

1. Колетчето с оливията
2. Съседи
3. Мюзикфест Горубляне
4. Виртуалната Стефка
5. Колониална история

1. Кастинг по социалистически
2. Квартирни проблеми
3. Номенклатурата музицира
4. Флирт
5. Деликатна гинекология


Приятно слушане!:)

понеделник, октомври 06, 2014

Само напред - Майкъл Маршал Смит

Романът е ефектен, спор няма. Стилът е доста раздвижен и поради това много интересен. Харесаха ми много ретроспективните отклонения, пъхнати в най-напечените моменти и това, че героят спира лентата, за да обясни някои неща на читателя. Изобилието от идеи също е осезаемо, но все пак накрая остана някакво неудовлетворително усещане, че съм прочел психологическа драма, чието действие просто се развива някъде в бъдещето. Системите с изкуствен интелект, джаджите, които манипулират гравитацията, странната обществена организация и структури, откачените професии на хората са само фон. На преден план имаме герой със силно изострени инстинкти, за който в Града няма тайни. Старк познава точните хора, запознат е с всички особености и потайности на Кварталите и йерархията на Центъра, приятел е с Котките и едновременно с това е единственият оцелял, от общо двамата (другият е убит; към края на романа става ясно и от кого), които знаят какво трябва да се прави в Страната на Шънищата (в българския превод е Страната на Звездите; не мога да преценя, кое е по-добро, но тъй като в книгата има специално обяснение на името, ми се струва по-коректно да бъде Шънища), а там положението е наистина сериозно и доста странно. Сериозно е, защото там хората се сблъскват челно с всичките си неразрешени проблеми от миналото, а е странно, защото този свят е изграден отчасти по правилата на Кастанеда и отчасти по правилата на Фройд. Хем имаш контрол върху него, хем вероятността да те изненада някой твой кошмар е голяма и това не подлежи на промяна. Точно тази част от сюжета, която всъщност се простираше в цялата втора половина на книгата, аз не можах да приема.

Книгата не е лишена от силни моменти и неща, над които може да се разсъждава. Длъжен съм също така да отбележа, че това е първият роман на Майкъл Маршал Смит и да обърна внимание на факта, че книгата "Боен клуб" се появява две години след "Само напред", а филмът - след пет. Бих прочел още от автора.

"This is very easy", I said, soothingly, looking into his eyes. "We're not climbing at all. We're just going somewhere that happens to be upward."


"The maps are cool, actually; I think they should have them everywhere. What they are is a small tablet about six inches square, which has a screen in it. As you walk, it shows a scrolling digital map of the area you're in, telling you what each store you pass sells, who lives in what block..."

"...For a little while you can feel yourself whole, feel all of your years, feel the child and the adult in you suddenly join hands and stand together, gripping each other so tightly that they melt into one.
And that feels so very good because the child is always there inside in you, but it's locked away in some dark cell where it can't see any light, where it has nothing to do and no one to talk to. This isn't some 'inner child' psychobabble I'm giving you. This is literally the way it is. The child sits there alone, in the damp and the cold, thousands of miles away inside you, still hoping that one day you'll come for it, take its hand and lead it out in the light, out to some stream where you can play together. And you never do."

петък, октомври 03, 2014

Детективи – Артър Хейли

Силен и завладяващ полицейски трилър с неочаквано и за мен отчетлив хепиенд. В типичния си маниер Артър Хейли се е задълбал в нова актуална тема – престъпленията и наказанията. Детективът от полицейското управление в Маями Малкълм Ейнсли е бивш католически пастор и настояща звезда в разследванията на какви ли не убийства. Най-голямо предизвикателство се оказва разкриването на сериен убиец, който необезпокоявано коли двойки пенсионери навред из щата. Зловещите престъпления обаче далеч не биха се изчерпали с неговото залавяне и смъртната му присъда - във Флорида ги пращат на електрически стол. Популярността, богатството и публичната власт може като фасада да изглеждат съвсем различни от вида, мотивите и действията на такъв звяр, но нищо не гарантира, че в страната, в която е по-лесно да си купиш пистолет, отколкото бира, популярните хора от екрана нямат и друга страна, тъмна една такава. Каква, на кого и как ще се измени творческата биография на детектив Ейнсли ще си прочетете сами. Ще ви хареса, обещавам.

В един момент маниерът на дозирано разкриване на престъпленията ми хареса толкова много, че го сравних с този на Майкъл Конъли. Разбира се, после сцените и развитието се промениха и Хейли се прояви като къде по-човечен оптимист. Няма лошо, аз също съм съгласен, че на добрите хора трябва да им се случват хубави неща. :)

Книгата е написана през 1997, което вероятно само потвърждава, че на Хейли не само не са му били свършили интересните теми (като имаме предвид, че пише от 50те), ами и е писал все по-завладяващо. Което обаче не е било за кой знае колко дълго, защото през 2004 е умрял, както си е спал в къщата му на Бахамите, бил е на 84.