вторник, октомври 25, 2016

Рожден ден

Наскоро този блог стана на 10 години. Това са над 500 коментирани книги, повече от 250 000 различни посетители, като близо 60 000 от тях са се върнали поне още веднъж.
Блогът е като двупосочен път. Междуградско шосе, по което се движат постинги и коментари. По него се разминават автори и читатели и той не би бил истински път без която и да е от двете му половини. За да няма проблеми са нужни ред и известна култура, но те са спонтанно зародили се и никой не те изпитва и не ти дава книжка, за да знаеш как да пишеш в блог или да коментираш в него. Пишещите и четящите може безлично да се разминават, могат да се засичат и псуват, да си помагат, ако някой закъса, може джентълменски да си дават път, особено ако отсреща има симпатични водачки. Може да се карат, а може и да се сприятеляват, всеки сам избира каква да е културата му на движение из детелините на блогосферата. Чудесни хора има по този път, едни от най-интересните личности, които имам щастието да познавам, съм срещнал по лентите на този блог. Благодаря ви, приятели, че не се разминахме като метеори в нощта, а намерихте време да поспрете, за да разменим по някоя книжна дума, мисъл, постинг, коментар.

Благодарен за всички, с които съм се запознал, и всичко, което съм научил от тук, мисля, че засега май нямам право да спирам. Затова коментирането на прочетени книги ще продължи. Още повече, понеже ми харесва.:) 

петък, октомври 21, 2016

Не се връщай - Лий Чайлд

Джак Ричър, двуметровата бойна машина с животинските рефлекси, човекът, който винаги побеждава, този път беше поставен в изключително тежка ситуация. Едновременно е възстановен на работа, само за да бъде обвинен в убийство и бащинство и арестуван. Сам се насажда в още по-сериозни неприятности (бягства, измами, злоупотреби, побоища...), само защото е убеден, че наследничката му в ръководството на любимия му отдел е несправедливо обвинена и арестувана заради някаква случка в Афганистан. Хвърля се в огъня заради жена, която не познава, която само е чул по телефона, но се надява поне да вечеря с нея. А както знаем в Холивуд, приетата покана за вечеря е на съвсем кратко разстояние от събуждане под един юрган. Непознатите врагове обаче са на доста високо ниво, не се влияят от такива сантименталности и имат лостове за влияние, благодарение които са в час с всяка стъпка на бегълците. Кои са обаче престъпниците и още по-важно какво е престъплението, което прикриват? Наистина ли Ричър е баща на 14-годишно момиче?

Характерният образ на супергероя продължава да ми харесва. Мълниеносното действие вече не изненадва, а само опива читателя. Вече и малките деца знаят, че Джак Ричър е неуязвим в ръкопашен бой, а враговете му продължават пък да го подценяват. Глупави хора, та нали битките с него продължават 1-2 секунди, защото никой не може да се бие, след като вече е в безсъзнание или с осакатени крайници.

Качеството на този роман не е убягнало и всевиждащото око на Холивуд и от днес по кината на света излиза Джак Ричър: Не се връщай - втори киноепизод за бившия военен полицай след приключенията със снайпериста от 2012. Има някои характерни екшън сцени, които ми е много интересно да видя в изпълнение на Том Круз, като например онзи бой в тоалетната на самолета. Не се подвеждайте от плаката, в тази история Ричър не докосва пистолет, но наистина гледа много лошо.
"Обсидиан", защо кориците на тези чудни романи са толкова скромни и незапомнящи се? Следващия път дайте на читателя още малко зрелище, моля.:)

Онези превъзнасяни бойни изкуства с имена като от китайско меню. Таекуон-до и прочие. Ставащи за олимпиади, но безнадеждни на улицата. Да вдигаш крак като куче на противопожарен кран си е чиста покана да те спукат от бой. Или най-малкото да те съборят на земята и здравата да те наритат.
***
Беше млада, но безкрайно компетентна. Като всички сержанти по света. 
***
Деветдесет и девет на сто от престъпленията бяха свързани с любов, омраза или пари. В противоречие с това, което пишеше в Библията, парите заемаха първото място. 

понеделник, октомври 17, 2016

Балада за Георг Хених – Виктор Пасков


Страхотна книга, чудно хубава! Преди много години вкъщи ми я препоръчваха горещо, седеше на предна линия в семейната библиотека и помня, че майка ми много я харесва, но аз така и не я послушах тогава.

Това е историята на основоположника на лютиерското изкуство в България – чехът Георг Хених. В началото на века той пристига в София с жена си, за да основава школа и да обучава ученици в майсторството да изработват цигулки, и остава тук. Остарял сам, зарязан и забравен от всички той продължава да работи, без да е стаил и капка злоба или обида, с уважение към хората, музиката, дървото и инструментите си. Какво се случва след това и основно в залеза на живота му ние научаваме от разказа на малкия Виктор. Баща му, професионалният тромпетист от Музикалния театър, го води в ателието на „дедо Георги“ на улица "Волов", за да му поръча нещо нечувано – цигулка осминка. 

Историята за младия Виктор и стария Георг Хених е доста тъжна, но и някак пълна с доброта и християнско смирение. История за финансова бедност, но не и душевна такава. За несправедливости, злоупотреби и безхаберие, но и за загриженост. За забрава, но и за памет. Липсата на човещина между роднини, съседи, колеги, институции. И в същото време за това колко много се променя човек щом смени отношението си, колко е важна добротата, колко е хубаво човек да вярва в силите си и да се наслаждава на плодовете на труда си.

Тази книга прослушах като аудио такава с голямо наслаждение. Осезаемо беше положителното чувство, с което книгата чете доброволката от "Подари ми история", която, ако се ориентирам правилно, би трябвало да се казва Десислава Дикова. Усеща се силна привързаност към текста и историята като към нещо много любимо. Много изразителен, красив и богат на нюанси и интонации глас. Не знам дали дамата от записа има формална актьорска школовка, но делото й е повече от професионално. Дори ми се струва, че ако човек беше прочел тази книга само като актьор на заплата, не би се получило толкова хубаво. Поздравления и поклон!

В заключение: Слушайте родителите си, толкова често са прави, че е жалко и грехота да не го правим, а после да съжаляваме. Освен това уважавайте майсторството, имайте респект към авторитетите. И последно, грижете се за старците, това е основен признак за човещина. Така е било и така ще бъде.

четвъртък, октомври 13, 2016

Някога бяхме богове - Мартин Петков

Мартин Петков е добре познат автор за любителите на фантастичната проза в България, а тази книга е негов нов сборник с разкази. Доста различни един от друг, както като възраст, така и като теми и стил. Някои публикувани из периодиката, други не, но явно на всички им е дошло времето да се появят между красивите сини корици на издателство „Ерго“.

За моя вкус от тринайсетте разказа няколко изпъкват по-отчетливо сред другите и ще се опитам да обясня кои и защо.

В „Последният разказ на Ярослав Хлеб“ има доста загадъчност и нещо от Алековото проклятие, че произведението може да убие автора си. Доста умело и добре дозирано представяне на загадката, като хем не се казва всичко, хем недомлъвките не са прекалено много, за да не остане накрая човек като в небрано лозе и да не схване какво всъщност се е случило.

"На север от стенния часовник" има образи и действие, които ми напомниха на така любимия "Генезис" на Кристофър Нолан. Даже някакво чувство, а не толкова самото действие, нещо във връзка със световете, прескачането през тях, яркия женски образ на втори план, борбата за нещо изплъзващо ни се.

„Доматите сини, телетата с криле“ се изкушава да се присъедини към хора от (евро-) критични гласове, чиято справедливост няма да коментирам. Темата е за свидните жертви, които всеки истински български мъж търпи в замяна на членство в клуба на богатите. И това, че посягат да ни забраняват домашната ракия, далеч не е най-свидното.:)

Авторът видимо се увлича от криптоисторията („Последният разказ на Ярослав Хлеб“, „Някога бяхме богове“, "Експериментът Холенщайн", "Книгата на един слуга") – да се позовава на исторически събития, които всъщност никога не са се случвали. За повече достоверност това е съпътствано от цитиране на капацитети, по-нови или по-стари автори, ръкописи, дневници, все източници, които да долеят вода в мелницата на автора за разкриване на някаква интригуваща загадка от миналото.

В "Да имаш бъдеще, Бояне" открих пасаж, който ми стана любимият цитат от книгата. Прилагам го по-долу и отбелязвам, че и изваден от контекста на конкретния разказ, цитатът пак си е силен. Да не кажа още повече. Може успешно да се приложи и за настоящите политически формирования в България.

По принцип хората биват два вида - прости и сложни. Простите (например въпросите шофьори и келнерки) не му мислят много. Те се водят от основните си инстинкти - да се наядат, да се наспят и така нататък. Затова им е лесно да се обединят, защото няма за какво толкова да спорят помежду си. А виж, сложните, те са интелигенция.  И всеки интелигент, разбираш ли, има особено мнение. Той задължително и по дефиниция не е съгласен с другите. А освен че не е съгласен, е убеден, че е и най-прав. Простите хора могат да се обединят винаги, интелектуалците - никога. 

Успех на новия сборник, а на автора пожелавам да има винаги теми и събития, които да провокират фантазията му и да служат за подтик да продължава да пише!:)

Още коментари за книгата има при Трубадурите, в Книголандия и на собствената й страничка във фейсбук.

понеделник, октомври 10, 2016

И няколко червени рози - Джефри Дивър

Джефри Дивър за мен беше затворена книга. Да, знам колко са популярни книгите му, колко филми са направени по тях и колко смешно изглежда в действителност, обаче още не му беше дошъл редът. Е, и това стана.

Катрин Данс, по-популярна като агент Данс, е ключовата фигура в тази поредица истории за разследвания. Нейната суперсила е кинесиката, т.е. да разгадава по езика на тялото какво крие или избягва да сподели всеки заподозрян. Тук заподозрян беше само един, младеж от местната гимназия, който е обвинен за поредицата убийства на хора, които са оставяли коментари в популярен местен блог. Оказва се, че някой издирва истинските им самоличности и ги ликвидира, като предния ден оставя на публично място дървен кръст с няколко червени рози, името на жертвата и... утрешната дата. Момчето прекарва доста време онлайн в разни ролеви игри и беше логично общественото мнение да настръхне и залае срещу него: Той е, нали е свикнал ежедневно и часове наред да трепе хора в мрежата! Джефри Дивър обаче не е вчерашен, тази е от късните му книги, и вече доста добре владее дирижирането на читателските емоции и изненадата от обратите. Освен тях се изненадах, че беше натоварил главната героиня с повече от очакваните неприятности в личния живот - освен неуредиците в личния й живот чуденето как да борави с новопоявилия се ухажор, майка й беше обвинена в убийство. Като медицинска сестра в местната болница тя била помогнала на един безнадеждно болен и агонизиращ полицай да спре да се мъчи. И да, "местен" в този роман означава от Монтерей. Интересно беше да видя по-нова гледна точка за това място от романите на Стайнбек насам.

Интересно ми стана да прочета книга, която толкова подробно се занимава с блоговете и техните автори и читатели. Цялата вселена от постинги, коментари и свързаните с тях емоции са описани най-подробно в хода на действието на романа.

Заслугата и благодарностите за възможността да прослушам този роман под формата на аудиокнига са изцяло за неизвестния господин с тъй благородни намерения и действия, който в края на записа скромно се е обозначил като Тъпанар Дрънкар.:)