Някога бяхме богове - Мартин Петков

Мартин Петков е добре познат автор за любителите на фантастичната проза в България, а тази книга е негов нов сборник с разкази. Доста различни един от друг, както като възраст, така и като теми и стил. Някои публикувани из периодиката, други не, но явно на всички им е дошло времето да се появят между красивите сини корици на издателство „Ерго“.

За моя вкус от тринайсетте разказа няколко изпъкват по-отчетливо сред другите и ще се опитам да обясня кои и защо.

В „Последният разказ на Ярослав Хлеб“ има доста загадъчност и нещо от Алековото проклятие, че произведението може да убие автора си. Доста умело и добре дозирано представяне на загадката, като хем не се казва всичко, хем недомлъвките не са прекалено много, за да не остане накрая човек като в небрано лозе и да не схване какво всъщност се е случило.

"На север от стенния часовник" има образи и действие, които ми напомниха на така любимия "Генезис" на Кристофър Нолан. Даже някакво чувство, а не толкова самото действие, нещо във връзка със световете, прескачането през тях, яркия женски образ на втори план, борбата за нещо изплъзващо ни се.

„Доматите сини, телетата с криле“ се изкушава да се присъедини към хора от (евро-) критични гласове, чиято справедливост няма да коментирам. Темата е за свидните жертви, които всеки истински български мъж търпи в замяна на членство в клуба на богатите. И това, че посягат да ни забраняват домашната ракия, далеч не е най-свидното.:)

Авторът видимо се увлича от криптоисторията („Последният разказ на Ярослав Хлеб“, „Някога бяхме богове“, "Експериментът Холенщайн", "Книгата на един слуга") – да се позовава на исторически събития, които всъщност никога не са се случвали. За повече достоверност това е съпътствано от цитиране на капацитети, по-нови или по-стари автори, ръкописи, дневници, все източници, които да долеят вода в мелницата на автора за разкриване на някаква интригуваща загадка от миналото.

В "Да имаш бъдеще, Бояне" открих пасаж, който ми стана любимият цитат от книгата. Прилагам го по-долу и отбелязвам, че и изваден от контекста на конкретния разказ, цитатът пак си е силен. Да не кажа още повече. Може успешно да се приложи и за настоящите политически формирования в България.

По принцип хората биват два вида - прости и сложни. Простите (например въпросите шофьори и келнерки) не му мислят много. Те се водят от основните си инстинкти - да се наядат, да се наспят и така нататък. Затова им е лесно да се обединят, защото няма за какво толкова да спорят помежду си. А виж, сложните, те са интелигенция.  И всеки интелигент, разбираш ли, има особено мнение. Той задължително и по дефиниция не е съгласен с другите. А освен че не е съгласен, е убеден, че е и най-прав. Простите хора могат да се обединят винаги, интелектуалците - никога. 

Успех на новия сборник, а на автора пожелавам да има винаги теми и събития, които да провокират фантазията му и да служат за подтик да продължава да пише!:)

Още коментари за книгата има при Трубадурите, в Книголандия и на собствената й страничка във фейсбук.