събота, май 31, 2014

Осъдени души – Димитър Димов

Комунизмът е едно временно отклонение, което един ден ще изчезне от лицето на земята, защото противоречи на човешката природа. Роналд Рейгън

Първите ми впечатления са донякъде противоречиви, но с видим превес на негативните. Позитивните идват основно от това, че книгата ми беше похвалена от хора, на чието мнение обикновено с право се доверявам. Какво не ми хареса на мен:

Героите
Доста от тях имат скучни и самоцелни имена, които изглеждат избрани само за да покажат към коя народност принадлежат. Позиране и дървена игра на персонажите като на актьори от български филм. Патетични и неестествени диалози, често наситени с непонятно мълчание, което може би трябва да се тълкува като дълбокомислено, но всъщност е доста неразбираемо и нелепо. Кой жив човек говори така като от театрална сцена?

Темите
Наркомани, трафиканти и дрога. Спринцовки, припадъци и други неприятни подробности изпълват началото на този прехвален роман до козирката. Благодаря много, но за мен това не е никак привлекателно. Впоследствие изместването на акцента върху Гражданската война и лекуването на петнистия тиф макар сами по себе си също да не са особено весели беше къде-къде по-познавателно и интересно за проследяване. Дори въпреки странната псевдо-любовна история между Фани и отец Ередия.

Постройката
Неприятно слабо начало, което няма никаква видима връзка с финала. Кой в днешно време може да си позволи да започне романа си с пълна липса на интрига, действие или каквото и да е друго нещо, с което да събуди читателския интерес?

Идеи
Комунистическа пропаганда, която дори не е в прикрит вид, а целият този парадоксален поход срещу религията изглежда особено смешен днес. Ни в клин, ни в ръкав се подхвърлят разни безумни клишета за загниващия капитализъм и прогресивния пролетариат. Добрите металурзи и тъкачи срещу лошите благородници и монаси. Ама хайде, моля ви се, нямаше нужда. Книгата далеч не е толкова силна, че да понесе и това.

Имам почти обоснованото предположение, че „Осъдени души“ е станала така популярна заради годината на издаване (1945 – почти непосредствено след комунистическия преврат през есента на 1944), успешния за времето си филм по нея и заради заслужената слава на другата прочута творба на Димитър Димов – „Тютюн“.


Когато човек старее, жените винаги се опитват да го лъжат. 

вторник, май 27, 2014

Червеният термос - Ърл Стенли Гарднър

Пери Мейсън (адвокатът-комбинатор) и Дела Стрийт (неговата ослепителна секретарка) имат нова задача, защото някакъв изнудвач тормози за пари една жена, после – друга, а накрая и трета. Всичките тези дами са заплашени от публично разпространяване на нелицеприятни тайни от тяхното лично или семейно минало. Пери се заема и подготвя инсценировка за измамване на измамниците, за да не получат откупа. В резултат нещата загрубяват и се появява крайно неприятен труп на борда на една яхта. Оплескване, което според мен може да се очаква винаги, когато плановете станат прекалено сложни.

Стори ми се, че има прекалено много герои, прекалено много имена, до едно безлични и трудно запомнящи се. Досаден стил с много подробности и малко загадки, опасности или премеждия. Скучните показания, диалози и разпити са предадени с отблъскващ и според мен ненужен буквализъм, а истинската интрига е бледа и недостатъчна. Едва ли ще чета още от автора.

Оригиналното заглавие The Case of the Step-Daughter's Secret се е попроменило леко на български и едвам го намерих в навалицата, защото се оказа, че авторът е произвел десетки подобни конвейрни криминалета, като в най-плодотворните си години е писал по 3 романа годишно. Което не е особено чудно, като се има предвид качеството им. 

И нещо любопитно – на 78 години (две години преди да умре) Гарднър се жени за дългогодишната си секретарка, която е прототип на ослепителната сътрудничка на Пери Мейсън Дела Стрийт.

По описание двамата главни герои навяват известни спомени за сериала от края на 80те „Съдружници по неволя“, в който блеснаха за пръв път Брус Уилис и Сибил Шепърд. Нали помните колко зашеметяващи бяха? :) 
Интересно интервю с Вероника Лилова, която чете тази аудио книга, ще намерите на сайта на списание „Зари“ ето тук.

четвъртък, май 22, 2014

Параграф 22 - Джоузеф Хелър

Имам слабост към измирски пъпеши.

Първоначалното ми впечатление беше, че от една идея за хубав виц, авторът е направил цял роман с неуточнени качества. Това ми беше трети опит да прочета книгата, който, за разлика от печалните предишни два, се увенча с успех единствено поради развитието на ината ми с годините, а не защото книгата е започнала да ми харесва повече.

Парадоксите в американската военна машина през Втората световна война се изтъкнати и засилени до степен на тържество на абсурда. В кратък вид това наистина е интересно и поносимо, но при обем от над 540 страници да четеш все едно и също – не искам на война, там е гадно, обаче не мога да си тръгна  – вече е меко казано досадно. Добре де, ясно, никой не иска доброволно да ходи на война.

Историята в този пръв роман на Джоузеф Хелър е донякъде автобиографична, защото през войната той наистина лети като пилот на бомбардировач В-25. Романът разказва за обитателите на американска военно-въздушна база на италианския остров Пианоза и техните странности, като на всеки е отделена по една глава. Обобщаващото е пилотът Йосарян, който през цялото време страда, понеже постоянно му увеличават нормата полети, които трябва да направи, преди да го върнат в Америка. Объркани хора с изпилени нерви, които вече вероятно не могат да се държат нормално и да реагират адекватно.

Фразата „параграф 22“ е останала като нарицателно за парадоксална ситуация без изход, в която някакво правило противоречи на самото себе си.


Тексасецът се оказа добродушен, благороден и обичлив. След три дни никой не можеше да го понася.
***
Това беше лице на човек със закоравяла почтеност.
***
Най-хубавото нещо у него беше жена му. 

четвъртък, май 15, 2014

Видео Исус – Андреас Ешбах

Два сухи факта, понеже на няколко места видях да се сравнява „Видео Исус“ с „Шифърът на Леонардо“ и да се правят паралели и намеци за това кой от кого е преписвал. Книгата на Ешбах излиза през 1998, а тази на Дан Браун – през 2003. Достатъчно?

При разкопки в израелската пустиня е намерен скелет на човек от преди 2000 години с пломби и следи от операции, които са правени с технологии от 20ти век. Ако човек не е обръгнал на конспиративни теории, може и да махне с ръка и да не обърне особено внимание. Обаче до скелета лежи прилежно сгъната в найлонов плик книжка с инструкция за употреба на видеокамера Sony от модел, който ще бъде разработен и пуснат на пазара след три години от момента на намирането на скелета. Как може да се обясни всичко? Единствено с това, че този човек е пътешественик във времето. Наш съвременник, който по някакъв начин е заминал с видеокамера в древна Галилея и е умрял там, в миналото. Вие ако бяхте на негово място, какво бихте заснели? Именно, Исус! Така пише и пътешественикът в полуразпаднало се от вековете писмо, което е прибрал в същия плик при инструкцията. Жестоко, имаме документален запис на една от най-важните личности в човешката история! Само че малкият проблем е, че камерата е скрита някъде на сигурно място, за да оцелее и да бъде намерена невредима днес, а ние не знаем къде е това място. В този момент машината за приключения се включва и действието влиза в червената зона на високите обороти.

Разбирате, че информация от такава важност привлича много интереси – корпоративни (правата за излъчване на такова видео биха стрували невъобразимо много), религиозни (църквата като институция може би не изгаря от желание всички да научат какъв е бил Исус всъщност) и лични – на младежите от разкопките, които първи тръгват по следите на древната загадка.

В романа има достатъчно логика, фантастика, напрежение, преследвания и изненади от всякакъв характер, за да се хареса на повечето читатели. Изключително добър за жанра си, романът по скромното ми мнение бие „Шифърът на Леонардо“ не само като трилър, но и като боравене с фактите от зората на християнството. Оригинален, интересен, чете се на един дъх.


Още за книгата – при Копо.

По книгата има направен филм, а пък преди няколко седмици на страницата на автора се появи съобщение, че до края на годината можем да очакваме нов роман по темата, който не е точно продължение на Видеото.:)

понеделник, май 12, 2014

Синовете на Великата мечка. Харка – синът на вожда – Лизелоте Велскопф-Хенрих

Още със създаването си книгата става истински бестселър и то не само в родното ГДР, а пък във филмите по нея блести, естествено, Гойко Митич. Написана е 1962, а 1964 вече е преведена на български. Тази книга (първи том от общо 6, издадени у нас на 3 места по 2) е изиграла важна роля за възпитанието на едно цяло четящо поколение. Влиянието й в Източния блок през времената на Студената война вероятно е сравнимо с това, което постигна Хари Потър днес, а може и да е още по-силно. За разлика от прекалено очевидно разкрасените и нереалистични индиански романи на Карл Май и Майн Рид, произведенията на тази достолепна госпожа изглеждат направо документални, като човек спокойно може да им се довери и да обогати познанията си за Северна Америка и нейните обитатели. И да, била е в Америка по местата и при хората, за които е писала. 

Как са живеели и от какво са умирали индианците, какви са били ценностите на самобитната им култура преди да се появят белите с техните подаръци. Чест, достойнство, отговорност, приятелство, грижа за семейството, живот в синхрон с природата – могат ли такива ценности да възникнат и да съществуват в уж примитивните им общества? Всичко това е сервирано в максимално приятен вид - приключения и пак приключения! Може ли човек да надвие мечка с голи ръце и нож, подхвърлен му в последния момент? Човек може и да не може, но ако си военен вожд на дакота, е друго - дълъг два метра, як като бик и пъргав като котка, свикнал да живее в дивото, малко живи същества биха могли да ти се опрат. 

Този първи том от поредицата е посветен основно на детството на младия Харка (син на военния вожд Матотаупа) и на събитията, които довеждат до решителния обрат в съдбата му и принудителното му преждевременно порастване. 

С тази аудио книга открих, че е доста подходяща като залъгалка за слушане в колата, когато човек пътува сам до по-далечни извънградски дестинации, особено ако познава сюжета и си припомня любими, но позабравени герои и събития.