Здрач - Стефани Майер

- Тате, какво означава "И вълкът сит, и агнето цяло"?

- Означава, че вълкът е изял овчаря и кучето.

Кратко предисловие как се запознах с книгата
Оказа се, че „Здрач“ вече била бестселър, когато след няколко поредни случайности най-после и аз я прочетох. Може би страстите около книгата вече са се уталожили, но реших все пак да напиша впечетления, та и в нашия блог да има от модерните книги. И без това напоследък попадаме на компромати ... :)

Корицата с ябълката ми беше позната от витрините на книжарниците още през пролетта, но нямах подозрения относно съдържанието. През лятото в работата се организираше изпращане на една от секретарките. Комитетът по подаръците беше напълнил две кутии от обувки с книги. На мен се падна да пиша прощално послание върху книгата с ябълка на корицата. Напъните за мислене не дадоха светкавичен резултат и се наложи да взема книгата на предстоящото събрание, където пасивното ми присъствие щеше да е достатъчно, а за два часа се надявах да формулирам пожеланието от два реда. Така и стана, само че събранието се проточи по-дълго от предвиденото и секретарката си замина без една от книгите. После се търсихме, извинявахме, уговаряхме ... В суматохата така и не разлистих книгата.

Седмица след това и на мен се падаше да замина на море. Вечерта преди тръгването вечеряхме с една приятелка и тя ми подари нещо увито като книга. Не се изненадах, защото тя и друг път ми е подарява превеждани от нея книги. Оказа се, че това е книгата с ябълката и заглавие „Здрач“. Малко се смутих, защото Весето превежда от скандинавски езици, пък авторката не се казваше ХХ-сон. Тъкмо да попитам кой е преводачът, когато тийт-тийт-тийт ми просветна, че това е подарък за рожден ден, глупава жено. Пак сконфузена ситуация, защото не бях подготвена с ответен подарък, а и не надвих за сметката... В раницата сред плажните аксесоари вече се бяха намърдали Скарлет и Рет, нямаше как да уреждам и новата книга в багажа.

После четох някои други неща по спешност и вече на истинското есенно време, когато дните започнаха да се скъсяват видимо, а температурите паднаха чувствително, подхванах „Здрач“.

Народна младеж
Решила да се захващам с книгата, разгледах по-подробно корицата. В специална извадка ме уведомиха, че ми предстои да чета за невъзможната любов между вампир и човешко същество. Почудих се какво толкова невъзможно има, не са ли чували за сержантите Керът и Ангуа (вярно, върколак, но пак става въпрос за междувидово различие), които си съжителстват мирно и щастливо. И тогава видях и друг надпис – издателството на българския превод е „Егмонт“... Не се бях сетила, че книгата е детска или юношеска. Поласках се, че все още ми подаряват книги за тази възрастова категория, въпреки че вече не се възползвам от младежките намаления в ценови план.

Вече след края на прочита ми се струва, че книгата може да се хареса на всеки, който има отношение към децата. И по-точно, който обича децата. Да пораснеш не е лесна работа. Да го направиш с възможно най-малко поражения за тялото и егото си е цяло изпитание.

На друго място прочетох препоръката, че в първите 7 години детето трябва да изживее света като *Добро място*. Във вторите 7 години детето трябва да има човек пред себе си, който свидетелства за добродетелите. Тогава изживява света като *Достойно място*. През третите 7 години детето трябва да изживее света като *Красиво място*. Има много „трябва“ в тези правила. Но думата ми беше за красивото място. В началото на историята малкото градче, където се развива действието, е потънало в мъгла и подгизнало от влага, да не споменавам за неизкоренимата скука. На края на книгата това е най-уютното място на света с къща, превърнала се в дом, обградена от девствени гори и слънчеви поляни, така удобни за излети с приятели и любими същества. Историята се оказа поучителна от до. Разбира се, че не е истинска. За това са приказките, иконите и наръчниците на младите мърмоти – да се допиташ до конкретната глава като изпаднеш в затруднение.

Качество на живот
Заедно с новата ученичка, пристигнала от големия и слънчев Финикс (проверих на картата къде е тази Америка) в едно затънтено и мъгливо градче, се запознах с група гимназисти, които ходеха със собствени коли на училище, обядваха в стола на групи и си избираха сами какви предмети да учат. Интересно ми беше какво е заложено в учебните програми. При нас да си чел „Брулени хълмове“ минава за културно, а там е просто задължително. Етапите на клетъчното делене ние декламирахме и наизустявахме, а микроскоп преди университета бях виждала само в пети клас, когато съзерцавахме люспи от лук. ;)

Признавам си, че им завидях. За обикновеността на ежедневието, за истинността в отношенията, за всички битовизми на цивилизацията. Някои неща са част от приказния сюжет, но други са като урок по съвременна география.

Трябва сърце в любовта да се вричаш
И няколко реда за любовната история. Тя беше в основата на сюжета и все пак най-обикновена. Първоначално привличане с непропорционални физически и интелектуални заложби, разкриване на чувствата и последвалите опасения как ще бъдеш приет, и ако все пак си добре приет, имаш около милион въпроса за незабавно задававне, но след отговорите се нареждат неизбежните помиряване на предразсъдъци и родова принадлежност ...

„Обичам те за винаги“ беше казал някой от героите. На 17 е някак естествено си споделяме такива неща. Колко от вас 17 години по-късно имат сърце да го повторят? Може би и други четци са отбелязали, но вампирът Едуард нямаше поведение на дебютант, а на улегнал джентълмен, само че без ергенските навици. И все си мисля, че идеалното му мраморно лице нямаше чак такава заслуга за успеха с момичетата, колкото старомодните му подходи за вечери в ресторанти, слънчеви бани и приспивни песни. :)

Имаше и няколко страховити моменти от действието, където ми беше утешително да си повтарям, че историята е измислена. Как да не ви е яд на психопатите, които вместо да си пият лекарствата и да рисуват кротко с акварели, преследват хората с цел тормоз. С изключение на този неприятен епизод, действието се развиваше почтни делнично.

Смешен костюм и смешна рокля
Към края на историята гимназистите от книгата се заприготвяха за бал. За някои това беше препятствие, но всичко завърши с бални дрехи, много валсове и лунни пътеки. И тези приготовления ми се сториха поучителни, защото ...
Дали ще е пролетен, абитуриентски или по някакъв друг повод, на повечето хора се е налагало да отидат на бал. Освен ако балът не е маскен, се предполага, че облеклото трябва да е официално. И това се превръща в проблем, когато най-удобните ти дрехи са дънки и трикотаж. Облечени в хубави дрехи, децата и скоро порастналите такива задължително изглеждат добре. Но не се чувстват непременно така. Някои си носят тази нагласа чак до сватбата и бялата рокля и черния костюм за тях са смешно облекло.

Не беше трудно да се прочете, дори приятното чувство остана. Жалко само за овчаря и кучето.

Трофейни съпруги - Нина Кирики Хофман

Така, така, да видим какво имаме тук. През 2008-ма наградата Небюла за къс разказ е присъдена на Нина Кирики Хофман за точно този неин разказ, пубилкуван в сборника "Fellowship Fantastic". Каква е обаче тази особа, която не сме чували и защо така изведнъж печели световното по фантастика?

Такива въпроси бяха причината един случаен човек със здравословно силен интерес към фантастиката да се поразтърси из мрежата, да нахлуе в Уикипедията, да прочете няколко интервюта с авторката, да й разгледа профила във фейсбук и да обобщи следното:

Последните 25 години въпросната дама се прехранва чрез писане на разкази (над 250 бройки!) и романи, като същевременно обича да обучава американската студенция как да пише по-художествено. Защо обаче някой й е поверил такива класове? Оказа се, че е по съвсем проста причина - нейни творби са били финалисти по следните свети места: Nebula, World Fantasy, Mythopoeic, Sturgeon, Philip K. Dick, Endeavour, Stoker awards. Имала си крушката опашка, ама кой да ти знае.

Самата история звучи нежно и грижовно като от най-феминистичните години на Урсула Легуин, но без да е агресивна и да простее. Разказва за маниера разни величия от най-различни раси и планети да си набавят нови и нови съпруги, за да се хвалят и перчат с тях пред гостите си. Като цяло процедурата била доброволна, но понякога можело и да си купиш нещо по-екзотично за колекцията. Едни жени помагат на други жени, някой бяга, бива спасяван и всички заживяват мирно и щастливо заедно. Нищо особено революционно или драматично, но пък е разказано много приятно и е прочетено още по-приятно. Авторката разправя на едно място, че била впечатлена от разни неща в живота на жените на арабите и затова из разказа имало толкова много жени в семейство с един мъж, воали, източни аромати, завеси, килими и т.н. Не знам откъде е взела идеите за "плода, който свързва" (щом изядеш половинка от него и започваш да виждаш, мислиш и чуваш каквото вижда, мисли и чува човекът, който е изял другата половинка), но беше интересно.

Историята не е лоша, но чак пък за Небюла... Макар че като се замисли човек, това е награда, която се дава на писателя от други писатели и те може да са решили, че има харесва такъв маниер на изразяване, а самата случка не е чак толкова важна.

ps
"Трофейна съпруга" било истински исторически термин за обозначаване на случая, когато разни воини се завръщали вкъщи след походи из вражеските земи с някоя нова млада и привлекателна булка (с или без фередже). Това си е сериозна мотивация, ако искаш да накараш селските лузъри другия път да тръгнат с теб на война, освен надеждата да ги оставиш там да мародерстват на воля, разбира се.

Швейцарско ножче - Александър Кат

Ако не сте чели други неща от Кат, може да пробвате от тук.

Аз все му се чудя как успява да разказва така леко, все едно го прави за упражнение. Ето например сега - супер кратка криминална история във формат на електронна книжчица, обаче имаше място и за средство/възможност/мотив, и за заподозрени, и за любимата ми изненада на края, която не се обяснява. Точка. Който оценил и харесал - добре, който не е убеден, че му се чете точно такъв стил на разказване - да пробва другите му неща. Те и без друго са малко по-различни, по-големички по обем, с повече разсъждения, които да отвличат вниманието на читателя от готвещия му се финал, с по-недвусмислени развръзки, но също са много приятни. Не знам дали нарочно го прави или се получава само, обаче във всичките прозира характерната за кримитата структура и премереност кога по колко да се казва на читателя, та хем да не седи на сухо и да се отказва от четенето, хем да не научи цялата история барабар с развръзката в първите пет реда.

Споменах ли, че много обичам разкази с неочакван край?:)

Радост в утринта - П. Г. Удхаус

Радостта навестява утрините.

- Животът е хубаво нещо.
- Не и ако си загубил любимата си.
- А ти загуби ли я?
- И аз това се мъча да разбера. Още не мога да реша. Всичко зависи какво тълкуване ще дадеш на думите „Не искам никога повече да те виждам или да говоря с теб, нито в този, нито в следващия живот, мизерен тъпунгер“.
- Тя ли ти го каза?
- Между другото.
Видях, че е дошло време да задействам успокоителните и окуражителните си умения.
- На твое място, Боко, изобщо не бих се притеснявал.
Той изглеждаше изненадан.
- Сигурен ли си?
- Разбира се. Казала го е без да иска.
- Без да иска?
- Да, приятелю.
- Значи го е изрекла само, за да каже нещо? Да се намира на приказка, ако мога така да се изразя?
- Слушай какво ще ти кажа. Изследвал съм твърде задълбочено другия пол, изучил съм всичките им специалитети и изводът, до който стигнах, е, че когато ги прихванат гневните изблици не бива да им се обръща много внимание.
- Съветваш ме да го забравя?
- Напълно. Изтрий го от съзнанието си.
За момент се умълча. Когато проговори, в гласа му се долавяше надежда.
- Пък има и нещо друго. Все пак тя ме обичаше. Чак до днешния следобед. От дъното на душата си... Самата тя ми каза това веднъж. Не бива да забравям това.
- Тя продължава да те обича.
- Наистина ли смяташ така?
- Разбира се.
- Въпреки, че ме нарече мизерен тъпунгер?
- Точно затова. Ами че ти наистина си мизерен тъпунгер.
- Прав си.

Английският пациент – Майкъл Ондатджи

Тук работата е дебела или поне не може да се размине с малко, темата е толкова наситена с впечатления и асоциации.

Ондатджи е син на баща холандец и майка цейлонка. Няма нищо общо с Унгария (визирам един от главните герои), но пък учи в Англия, после остава да живее в Канада. Живописна и истинска сплав от сикха и канадката от романа. Обичам такива книги, там няма менте, всичко е истинско. И лично.

Книгата взех случайно, видях в библиотеката ново за мен заглавие от Ондатджи и питах библиотекарката за „Пациента”. „Имаме я, ама не я бива, филмът е много по-хубав.” А книгата е спечелила „Букър” и ми се струва, че едноименният филм на Антъни Мингела събра 9 Оскара точно заради специфичната й атмосферата. (И заради екзотиката на пустинята и това, че на Ралф Файнс толкова му отиват трагични роли, включващи нещастна любов и торбести панталони с цвят каки, разбира се.) Вече бях подготвен, че има нещо по-специално, подвързах я с вестник и започнах едно сравнително продължително и много приятно четене – на ден по лъжичка. Не желаех по-бързо, исках да се насладя на детайлите, да се потапям в очарователната атмосфера повече пъти.

За себе си аз обобщих, че в книгата има две истории. Едната е на един млад индиец, който е дошъл в Европа, за да се бие във войната на страната на колонизиралата го Британия, и на 20-годишната канадка Хана, за която до последно не разбрах защо се беше замесила в тази грамадна европейска каша. Медицинска сестра. Доброволка. И на фона на условното съвместно съжителство на тези двама герои в една полуразрушена вила край Флоренция, научаваме и другата част от историята – тази за унгарския благородник, който картографирал Либийската пустиня през 30-те години, докато не се появила току-що омъжената англичанка Катрин, защото след това се отдал на картографиране на други територии. Като например вдлъбнатинката в основата на женската шия, където се събират двете ключици. По обем и авторско внимание двете истории в книгата се отнасят някъде 3:1.

Веднага се стреснах от това къде беше акцентът на книгата за разлика от така познатия ми и обичан филм – върху Хана и сикха. Очупените от войната възрастни младежи. На фона на богатата нежност на техните истории егоцентрикът Олмаши и неговата безволева Катрин ми се сториха толкова незначителни и плоски. Самовлюбени позьори, Херодот с изрезки между страниците и надраскани полета. Демонстративен енциклопедизъм? От една възраст нататък той вече леко ме дразни. Къде е той на фона на суинга в слушалките на сапьора, докато работи винаги сам по смъртоносните бижута, потискайки чувства и образи или експлоатирайки ги, за да се справи за пореден път с нещо, което не е по силите на никой друг?

Книгата е много силна, филмът – също. И хубавото е, че са хубави по различни начини и не е нужно да се критикуват и сравняват едно с друго. Все едно са просто различни произведения от различни автори, така конфликт няма и всички са доволни.

Не знам, забуча ми главата от припомнянето на всичките ми вълнения, а пропуснах да спомена още толкова много...

Изключително красива и чувствителна книга, нещо неповторимо.

Той беше от хората, които се чувстват неудобно при чествания и победи.
***
Има два вида хора – покрусени от неправдата и несломими. Ако го попита, той ще отвърне, че харесва живота си – брат му в затвора, другарите взривени от бомба, а той самият в постоянен риск.
***
Американец, французин, все едно. Всички сте англичани, когато бомбардирате кафявите раси. ... Те никога не биха пуснали такава бомба [става въпрос за атомните бомби над Хирошима и Нагасаки] върху бяла нация.
***
Отсега нататък аз вярвам, че личното винаги ще бъде във война с общественото. Ако можем да проумеем това, можем да проумеем всичко.

Една интересна гледна точка на Лия, която преди беше и моя. Точката.:)

И Джен, която обича да изненадва хората с това, че отдавна вече е писала за техните най-нови открития. Коментарите са много важни, не ги пропускайте, толкова много истина има там!:)