Английският пациент – Майкъл Ондатджи

Тук работата е дебела или поне не може да се размине с малко, темата е толкова наситена с впечатления и асоциации.

Ондатджи е син на баща холандец и майка цейлонка. Няма нищо общо с Унгария (визирам един от главните герои), но пък учи в Англия, после остава да живее в Канада. Живописна и истинска сплав от сикха и канадката от романа. Обичам такива книги, там няма менте, всичко е истинско. И лично.

Книгата взех случайно, видях в библиотеката ново за мен заглавие от Ондатджи и питах библиотекарката за „Пациента”. „Имаме я, ама не я бива, филмът е много по-хубав.” А книгата е спечелила „Букър” и ми се струва, че едноименният филм на Антъни Мингела събра 9 Оскара точно заради специфичната й атмосферата. (И заради екзотиката на пустинята и това, че на Ралф Файнс толкова му отиват трагични роли, включващи нещастна любов и торбести панталони с цвят каки, разбира се.) Вече бях подготвен, че има нещо по-специално, подвързах я с вестник и започнах едно сравнително продължително и много приятно четене – на ден по лъжичка. Не желаех по-бързо, исках да се насладя на детайлите, да се потапям в очарователната атмосфера повече пъти.

За себе си аз обобщих, че в книгата има две истории. Едната е на един млад индиец, който е дошъл в Европа, за да се бие във войната на страната на колонизиралата го Британия, и на 20-годишната канадка Хана, за която до последно не разбрах защо се беше замесила в тази грамадна европейска каша. Медицинска сестра. Доброволка. И на фона на условното съвместно съжителство на тези двама герои в една полуразрушена вила край Флоренция, научаваме и другата част от историята – тази за унгарския благородник, който картографирал Либийската пустиня през 30-те години, докато не се появила току-що омъжената англичанка Катрин, защото след това се отдал на картографиране на други територии. Като например вдлъбнатинката в основата на женската шия, където се събират двете ключици. По обем и авторско внимание двете истории в книгата се отнасят някъде 3:1.

Веднага се стреснах от това къде беше акцентът на книгата за разлика от така познатия ми и обичан филм – върху Хана и сикха. Очупените от войната възрастни младежи. На фона на богатата нежност на техните истории егоцентрикът Олмаши и неговата безволева Катрин ми се сториха толкова незначителни и плоски. Самовлюбени позьори, Херодот с изрезки между страниците и надраскани полета. Демонстративен енциклопедизъм? От една възраст нататък той вече леко ме дразни. Къде е той на фона на суинга в слушалките на сапьора, докато работи винаги сам по смъртоносните бижута, потискайки чувства и образи или експлоатирайки ги, за да се справи за пореден път с нещо, което не е по силите на никой друг?

Книгата е много силна, филмът – също. И хубавото е, че са хубави по различни начини и не е нужно да се критикуват и сравняват едно с друго. Все едно са просто различни произведения от различни автори, така конфликт няма и всички са доволни.

Не знам, забуча ми главата от припомнянето на всичките ми вълнения, а пропуснах да спомена още толкова много...

Изключително красива и чувствителна книга, нещо неповторимо.

Той беше от хората, които се чувстват неудобно при чествания и победи.
***
Има два вида хора – покрусени от неправдата и несломими. Ако го попита, той ще отвърне, че харесва живота си – брат му в затвора, другарите взривени от бомба, а той самият в постоянен риск.
***
Американец, французин, все едно. Всички сте англичани, когато бомбардирате кафявите раси. ... Те никога не биха пуснали такава бомба [става въпрос за атомните бомби над Хирошима и Нагасаки] върху бяла нация.
***
Отсега нататък аз вярвам, че личното винаги ще бъде във война с общественото. Ако можем да проумеем това, можем да проумеем всичко.

Една интересна гледна точка на Лия, която преди беше и моя. Точката.:)

И Джен, която обича да изненадва хората с това, че отдавна вече е писала за техните най-нови открития. Коментарите са много важни, не ги пропускайте, толкова много истина има там!:)