сряда, август 31, 2016

Калуня–каля – Георги Божинов

Георги Божинов пише хубаво, умело, за интересни хора от помашките села Скрибеня (Сатовча), Жежла (Жижево) и Царън (Црънча) в размирните времена на 1876-та, но не ми харесва особено много за кои техни страни е подбрал да пише. Не за промените, за свободата, не за справедливостта, не. А за несигурните пътища, по които може да поеме съвестта на човека. Колко лесно започва хлъзгането по плоскостта на компромисите да вършим неща, които са в пълен противовес с каузата, заради която твърдим, че ги вършим. Може ли да вършиш несправедливости, докато се мъчиш да поправиш чужда такава? Може ли да крадеш и убиваш, за да възмездиш други, които са пострадали от същото? С правото на силата да раздаваш някаква правда там, където други насилници са злоупотребили. От моя гледна точка обаче по тоя път правилни решения няма, а само тъга и разсипия. Да виждаш в началото на романа, че там дето силата е била впрегната в продуктивен труд, от който се раждат блага и води до по-добър живот, малко по-късно същата сила вече да води до разрушения, смърт и всевъзможно човешко нещастие. Което се разлива навред и е все по-трудно да бъде спряно.

Тази книга е написана с много познаване на местата, за които разказва, на хората, на живота им, даже на тогавашния им език. Не знам дали днес някой български писател изобщо е в състояние да напише нещо толкова истинско за тези места. Георги Божинов е могъл в този единствен свой роман. Писал го е в края на 70-те години и е бил издаден през 1988, когато общественото мнение се е вълнувало от други неща като Възродителния процес, и романът е останал незабелязан. Преоткрит и преиздаден е преди две години и сега се радва на заслужено голямо внимание.

Това обаче е една доста тъжна книга. Не мога да кажа колко е велика и къде точно е мястото й в българската литература. Знам само, че е хубаво да се прочете, макар да не е задължително. Защото според мен лошото не трябва да се насърчава, да му се дава реклама и да се популяризира. То само си намира достатъчно много пътища, лоши примери има достатъчно, а аз не се чувствам длъжен да им помагам.

Ако някой се чуди на заглавието, Калуньо е името на главния герой, а каля е „калето“, огромната къща с високи дувари, която строи на фона на другите събития.

Интересен коментар на книгата можете да откриете в Литературен вестник.

- Ти нали сам разправяш, че не искаш да се бъркаш. Анджак. Неправият точно това сака - да не му се бъркат. Ще рече - ти му помагаш...
***
Кога сиромах човек яде кокошка? Когато кокошката е болна, или когато той е болен...

петък, август 26, 2016

Инсценировка - Майкъл Конъли

Докато аз кроях нелепи планове и прогнози кой да наследи Хари Бош след пенсионирането му като главен персонаж, Конъли ме изненада в традиционния си логичен и лаконичен маниер - ами много просто, може да се пенсионира от полицията, но да започне работа като детектив за някой адвокат. А колко адвокати има във вселената на Конъли, които да заслужават тази чест? И не само това, заради кой от тях Бош би се пречупил и би намерил причини да започне да работи от другата страна на правосъдието? Точно така, единствено заради Адвоката с линкълна.

Постройката следваше изконните традиции на жанра и автора - до 40та страница вече бяхме нагазили в лай... искам да кажа в професионални и лични неприятности без особени изгледи за щастлива развръзка и по двата фронта. Репортерката от ЕлЕй Таймс, с която Бош имаше връзка, набързо го раздели със себе си, а Мики Холър пък го накисна в толкова неприятен случай, че Хари автоматично настрои срещу себе си цялата полицейска общност. А това беше последното нещо, което искаше. Мотивът, който го го крепеше, беше, че ако клиентът на Холър наистина е невинен, то тогава някъде навън има някой, който убива и се измъква безнаказано. Този някой трябва да бъде спрян, а не да се занимаваме с адвокатски хватки как да измъкваме невинния.

Хареса ми, че Хари продължи да си бъде онзи същият, дето го заобичахме от ранните му години - дързък, действа веднага, без да е припрян, проследява всяка нишка, колкото и да е маловажна, не остава никому длъжен. Някъде плаща с двайсетачки, другаде с псувни и куршуми, според кой каквото заслужава. Не го биха, слуша хубав джаз, появиха му се изгледи за нова връзка, дъщеря му завърши, абе ведър оптимизъм за бъдещето на Лос Анжелис, каньона Кахуенга и улица "Удроу Уилсън" в частност.

Книгата беше прочетена за една вечер след края на работния ден, а междувременно "Лудогорец" пак се класира за Шампионската лига.

Както и друг път се е случвало да мрънкам, заглавието е просто кошмарно - не може да казваш на читателя още със заглавието, че нещата са нагласени. Още малко напиши и кой е убиецът и да се приключва целия фарс без изобщо да си губим времето да четем книгата. "Бард", хайде стига толкова творчески преводи на заглавията на Конъли, а?

вторник, август 23, 2016

Отвъд играта - Иво Иванов

„Отвъд играта“ е по-стара книга от „Кривата на щастието“. Тиражът е бил изчерпан, добавени били някои нови истории и сега тя беше преиздадена след огромния успех на „Кривата“. Много ми хареса, че издателство „Вакон“ бяха предложили опция да те уведомят веднага щом излезе, за да можеш тутакси да си я поръчаш. Разбира се, продължават да доставят безплатно за цялата страна.:)

Насладата от несравнимия стил на разказване на Иво е налице. Десетките интересни истории зад фасадата на известните имена – също. 
Предполагам, че голяма част от силата на историите идва от това, че Иво най-искрено, по детски се вълнува от човешките постъпки и съдби, за които разказва. Никой не може да ме накара да повярвам, че ги пише просто така, като рутинна работа, която трябва да бъде свършена.

Десетки са незабравимите истории и трудно може да се фаворизира някоя. Красивата игра на Сан Антонио Спърс и "системата" на Грег Попович, за изоставеното русначе без крака, което става мега звезда, след като е осиновено в Америка, за нечовешката игра на Леброн, за скромния Федерер, който винаги оправдава победите си с късмет, за България, която е своеобразен рай, за спорните качества на Дейвид Бекъм, за многоликия Андре Агаси, за доктора, който откри защо състезателите по американски футбол се разболяват от Алцхаймер на 40 години, за епохата на Уилт Чембърлейн, разбира се за д-р Нейсмит, за това как се изкачва Килиманджаро без чужда помощ, когато нямаш ръце и крака, за още толкова много места и хора, които искам да видя. Дори нещо повече, след разказите на Иво аз вече имам нужда, вътрешна потребност да ги видя, да чуя как кънти залата на "Канзас", да оставя цвете на паметника на д-р Нейсмит, да надникна тук и там.

Това прави Иво с нас, пали и раздухва огньове, които съзнателно или не с годините сме забравили да поддържаме. Затрупали сме ги с рутина, ежедневие, оцеляване до уикенда, а всъщност можем и искаме много повече. Защото къртовският труд по гоненето на коя да е мечта не тежи, той не е препятствие, а страст, и колкото и да остаряваме, винаги ще сме жадни за нея.

понеделник, август 15, 2016

Съдбата на човека - Михаил Шолохов

Четох я тази история, защото бях забравил, че съм я чел преди, а даже и, че ми е четена на глас от преди епохата да познавам буквите. Смешно малка и с вид на детска книжка, но ужасно тъжна история за много война и малко човешка любов. Мушнах я в раницата на тръгване, колкото да имам нещо за четене, ако се наложи. Изчетох я една вечер с цел приспиване и после сума време на можах да заспя. Не знам дали са нужни войни, за да пишат хората по този начин, но това е доста съкрушително. 

Колко неща може да ти разкаже един случайно минаващ човек, който те заварва да си сушиш намокрените цигари на припека на един селски плет някъде край Дон. За трагедиите на семействата в колко... двайсет страници? Какво може да загубят големите, какво децата, как се справят след това и изобщо какъв живот е то това? Какво е нужно на човека? На онова обобщаващото понятие като представител на една цяла раса.

Наскоро някой коментираше около мен с решително несъгласие новонашумял американски филм, в който парализиран след катастрофа млад английски аристократ решава да иде в Швейцария, за да го приспят, понеже вече не може да гони мацки, кара мотори и сърф. Което може да се обобщи и с: "Да ви имам проблемите!"

Прочетете някой ден "Съдбата на човека", невинно кратка е, но ще ви стисне за сърцето. Шолохов ги умее тези работи.