“…а панагюрци - донски казаци!…”Стана така, че пак четох роман от нобелов лауреат, въпреки, че се бях зарекъл да не правя повече такава грешка. То обаче никак не ми повлия, защото го научих впоследствие. А най-краткото впечатление за “Разораната целина”, което мога да синтезирам сега, е:
Това е една от най-хубавите книги, които някога съм чел.
Наясно съм с откровената комунистическа пропаганда, различните линии, които партията е искала да прокара точно в началото на 30те години. Запознат съм и с обвиненията за това, че книгата е писана под политически натиск, или поне по-късните и версии. Срещал съм и обвинения за прекомерното идеализиране на събитията и представянето им чрез весело и наситено действие без обширни размишления и описания, тъкмо за да може да се хареса и наложи като масова представа и любимо четиво сред селското население на тази необятна страна. Дори и всичко това да е вярно, за мен остават поне две неоспорими неща – на книгата стои името Шолохов, а самата тя е прекрасна.
Историята е за създаването на колхозите в Съветския съюз и по-конкретно този в Гремячий лог – село с 300 къщи някъде в степта край Дон. В селото е изпратен един заводски работник от Москва, който трябва да организира ликвидирането на частната собственост и създаването на колхоза. Човек, който си няма никакво понятие от полска работа, който е чужд на казаците и на степта. Но историята е също така и за личните приключения и промени в съдбите на казаците. В края на романа селото и обитателите му са много по-различни. Не мога да твърдя по-добри или по-лоши, но при всички случаи история за такива драматични преходни времена е особено интересна.
Шолохов дяволски умело е съчетал събитията около “общото дело” с делничните, познати и случващи се в живота на всеки. Комичните монолози на дядо Щукар ме караха да се смея на глас, а любовните неволи на ръководителите на селото и новосъздадения колхоз Макарушка Нагулнов, Размьотнов и Давидов ме изпълваха с искрено съчувствие. Приятно е да видиш как се терзаят и слабеят най-сербезлии казаци, а също и как бързо им минава. А и как на други, които рядко дават на показ какво им е отвътре, никога не им минава…
А най-странното е, че “Разораната целина” Шолохов е писал, когато е бил на 27 години, а “Тихият Дон” – само на 23. Едва се побира в рамките на представите ми за човешките способности.
Преди няколко години, когато стана трагедията в гр. Беслан, случайно запомних една фраза от незнаен блог или форум, за която се подсетих, докато четях за казаците по Дон.
"Ами те са били същите като нас - мъжете им се щурат наоколо, озверели в безсилието си, децата им са били пременени като нашите за първия учебен ден, жените им са със същите престилки, мъката им е същата.”Факт, както казва Давидов.
