Фондацията - Айзък Азимов

Като искрен фен на книгите на Азимов от най-крехки младини насам може да изглежда странно как така досега не съм посягал да чета "Фондацията". Дали ще го наречем предчувствие, интуиция или уплах от големия обем, но при всички случаи мога да потвърдя, че е било основателно. Тази книга не е за мен. 

Романът има особена постройка. Той не предлага интригуваща история, привлекателни герои, наука, изобретения, роботи, логика, загадки. Той предлага разсъждения върху една схема - през какви етапи протича развитието на една цивилизация, независимо в коя епоха, планета или галактика се намира. И за да онагледи разсъжденията си по темата Айзък Азимов прави така: 

Настоящата империя, която е просъществувала в разцвет 12 000 години, ще рухне. Това прогнозира видният учен Хари Селдън, който е измислил науката психоистория. Чрез изключително сложни изчисления, той определил с много голяма доза на вероятност защо това ще стане и колко продължителен ще е хаосът, докато се въздигне нова империя. За да намали срока на хаоса и благоденствието да дойде по-скоро, само след нищо и никакви 1000 години, той предлага да се изпратят учени на една затънтена и иначе безлюдна и бедна на ресурси планета и да ги оставят там да систематизират човешкото познание. Той записва няколко послания до тези учени, които те ще получават в точно определени моменти от времето, когато според неговите изчисления там настъпи някаква предречена от него криза. Все в повратни моменти от покълването на това зрънце човешка цивилизация, което е в крайно неизгодно положение спрямо съседите си. И действието започва да прескача във времето напред и ние като читатели надничаме любопитно, за да видим какво се случва с учените. Как науката по планетите около тях запада и настъпват тъмни векове. Как тъмата по-лесно се разпръсква, а масите лесно се контролират, когато преоблечеш науката като религия. Как религиозната власт може да бъде победена от взаимоизгодната търговия. Как търговските ползи могат да бъдат надвити от...

Не бих се учудил, ако теорията на Азимов е вярна и това се окажат напълно естествени процеси. Само че така фрагментирано поднесени, без да се задълбочаваме никъде, без да опознаваме героите и без да се наслаждаваме на някакви техни по-интересни действия или поне разговори, не намерих какво да ме притегли към историята. Затова прекратявам опитите и си отдъхвам, че поне продълженията няма да ми се налага да ги чета. 

Девет живота - Сборник с фантастични разкази

Не съм вярвал, че някога пак ще чета такава главозамайваща и опияняващо хубава фантастика. Заблуждавах се, че всичко качествено вече е прочетено, и разкошотиите от най-силните години на великите майстори никога вече няма да се повторят. Да, ама не.

Сборникът произлиза от мътните за книгоиздаването времена от началото на 90-те. Освен характерните за периода кусури от рода на липса на редакторско-коректорска намеса, оформление и т.н. дреболии, сборникът има много важен плюс – той съдържа едни от най-качествените истории, които са излизали изпод перото на титани като Рей Бредбъри, Хари Харисън, Робърт Хайнлайн, Урсула Ле Гуин, Клифърд Саймък, Роджър Зелазни, Робърт Шекли, Айзък Азимов. Внушителна компания, нали?

"Девет живота" на Урсула Ле Гуин, който е дал и името на сборника, е просто великолепен! Толкова чиста и ясна мисъл и съждения за философията на "аз" и "ние", за силата на всяко от тях... Само фантастиката е способна да проиграе с примери такива абстрактни и важни неща. Какъв човек може да се жертва за "аз" и какъв за "ние"? Ами невероятният "Ордер за убийство" на Шекли? В типичния му стил да те подканя да се присмееш сам на себе си и същевременно да си направиш равносметката, че нищо не пречи да съществуват и такива хора, които ги е срам, че в целия град нямат даже един крадец като хората, пък да не говорим за убиец. Ами прекалено старателният робот-полицай на Хари Харисън? Ами жестокостите на тераформаторите от "Ключове за декември" на Зелазни? Колко е ценен животът и може ли да се разпореждаш безотговорно със зараждащ се такъв? "За безследно изчезналите" на Джак Фини, който така сладко те изкушава с онзи лелеян шанс, който се пада веднъж в живота, да зарежеш всичко и да заминеш за там, за другаде, където всичко е различно. Толкова приятният "Септември има трийсет дни" на Робърт Иънг с характерния мирис на училище и ваканция. И не на последно място "Двестагодишният човек" на Айзък с неговото трагично търсене на най-същественото от това да си човек.

Толкова истини, така трогващо и искрено разказани, както могат да звучат само от устата на най-големите майстори. Техните истории ме карат да се чувствам млад, да съм сигурен, че най-интересното тепърва предстои.

На човек не му стига време и да запомня, и да изобретява; човек трябва да избира.

***

Всеки живее сам. Какво да прави, ако не протегне ръка на другия в мрака?

***

Младите и много старите винаги са самотни. Младите - защото още не са си създали връзки в обществото, а старите - защото вече са ги загубили.

Пирати от астероидите – Айзък Азимов

В началото бях разочарован. Та това не е онзи Азимов, който обичам! Няма роботи, закони и изящни разследвания на невъзможни космически престъпления, странни виждания за бъдещето на Земята и хората. Нима това ще се окаже просто приключенска история за Лъки Стар – междупланетния каубой?

Всичко приличаше на комикс: млади супермени с ярки имена, нашите са добри, а пиратите – лоши, защото са избили семейството на героя преди 20 години. Обаче постепенно и неусетно нещата започнаха да се наместват. Имаше си неравностойни дуели, които нашето момче печелеше с изобретателност и късмет. Лъки все пак му е малкото име.;) Трупаше точки, които да свърже и накрая да изложи в стегнато обвинение, разкривайки и доказвайки кой е мозъкът на пиратските атаки от астероидния пояс. Учените надделяха над армията, а благородните подбуди над чистото отмъщение, като резултатът беше предотвратяването на мащабна война със Сириус.

Приятна книжка, удобен заместител на класически уестърни. Имаше малко повече наука за лаици, но предполагам, че тя върви в комплект с приключенското, т.е. вълнува една и съща аудитория.:)

Повече по въпроса за космическото приключенство на Лъки Стар, включително и защо Фредерик Пол е предложил на Айзък идеята за такава бутафория - тук.

п.п.
Пиратската тема тези дни пак е актуална и интересна, без значение дали гледаме на югоизток към Аденския залив или на северозапад към шведските съдилища.

Голото слънце - Айзък Азимов

Току-що го дочетох. И макар да го чета за втори път, пак ми е още малко объркано и опиянено, но ще се опитам да напиша нещо смислено. (Айзък бил написал над 500 книги и предполагам, че щеше да е грехота, ако при такъв талант и опит не успееше да ме докара до това превъзбудено състояние - аз, който съм толкова впечатлителен.)

Едно от най-вдъхновяващите прозрения за мен беше, че и Айзък (в случая Илайджа Бейли) е стигнал до извода колко е важно племето за хората. Аз лично не съм се опитвал сериозно да се аргументирам защо, приемал съм го по-скоро като инстинкт, на юнашко доверие. Като нещо, което ако не беше полезно, еволюцията би го изтрила отдавна (а аз много и вярвам на нея). И ако досега често се е случвало да страня от народните маси, вече все по-често ще ме виждате в градския транспорт, "Б" и "Г" секторите на стадионите и въобще подобни сборища на плебса.

Криминалната страна на сюжета много ми заприлича на историите с Еркюл Поаро, чийто запазен номер е за финалната сцена да събере всички заподозрени в гостната и там да разкрие кой е убиецът. Естествено, дотогава историите на всички са били еднакво подозрителни - всички с мотив, възможност и средство. Ефектът от посаждането на белгиец в Англия според мен успешно се постига с версията землянин на Солария.

Хем има крими, хем нАука, хем философски прозрения, а и джентълменско отношение към млади и красиви солариянки! Че какво повече може да иска човек?!

п.п.

И повече никой да не се опитва да ми пробутва разни смешни кандидати за алеята на славата. Айзък си остава the one and only!