събота, февруари 27, 2010

Денят на Чакала - Фредерик Форсайт

Беше ми се дочело нещо шпионско и остросюжетно и този роман изскочи някак случайно, а впечатленията ми от него са леко противоречиви. Интересна история и малко странен стил.

Преди не знаех какъв е този Фредерик Форсайт и по незнайни причини си мислех, че е писал семейни драми за английските села от 19ти век. А всъщност той е бил (и още е) от видните репортери на 20ти век и лично е присъствал по много от горещите точки по земното кълбо, за да рапортува кой кого бие.

Това за Чакала му е първият роман и макар да разказва за 1963 е излязъл за пръв път през 1971. (През следващата година печели с него наградата за мистъри „Едгар”.)

Не е особена тайна за какво се разправя в романа. За подготвяното убийство на френския президент през 1963та, което се организира от френска терористична организация, наела за тази важна задача външен човек. Това го има дори на задната корица, интересното е друго – как действа наемникът, как се подготвя, как импровизира, как мисли.

Стилът на писане беше в състояние да ме откаже още в самото начало. Много сух и може би дори досаден, занимаващ читателя с безинтересни подробности. С напредване на действието нещата се пооправиха, но до края Форсайт ми звучеше като някоя „баба Ангелица”.

Сигурно знаете „Чакала” с Брус Уилис и Ричард Гиър. Аз лично съм го гледал няколко пъти и сега ми беше приятно да откривам заемките от книгата. Естествено във филма вече дьо Гол не става за интересна мишена, но пък в Америка има още толкова много други удобни кандидати.

Има и друг Чакал, Карлос, който понастоящем излежава доживотна присъда. Той си е съвсем истински терорист, само че е творил малко по-късно – края на 70те и началото на 80те. За перла в короната му се счита случаят от 1975, когато отвлича 70 души от срещата на министрите на ОПЕК във Виена и безпрепятствено заминава с 40 от тях (в това число 11 министри!) със самолет за Алжир.

Поредната безлична корица на българското издание замених с оригиналната.

За допълване на вдъхновението: Хенри Манчини - The Pink Parthner

вторник, февруари 23, 2010

В случай на нужда – Майкъл Крайтън

Малко са писателите, за които мога да се кълна, че всеки път са на ниво и не разочароват. И скромната им тайфа се предводителства от Майкъл Крайтън.

Ето това е хубава книга – културна, оптимистична, приятна за четене, ще те образова малко и ще ти разкаже за някакъв актуален проблем. Издадена е под псевдоним година преди „Щамът Андромеда” и то още докато учи в Харвард. Псевдонимът е Джефри Хъдзън по името на някакво известно джудже от английския кралски двор от 17ти век. Иронията е, че по това време Крайтън израства изведнъж много на височина и е дълъг към два метра и нещо. Тогава още не се решава да пише под истинското си име, защото се опасява, че това може да навреди на следването му.

Дилемата на героите и този път е интересна и за 1968ма е може би дори злободневна, защото тогава в САЩ абортите са незаконни и се считат за престъпление. Аргументите на хората в белите престилки (дори и сега) често се блъскат в стената от предразсъдъци, неграмотност и средновековни религиозни изстъпления.

На български е излязла със заглавие „Аборт” и има кървав скалпел на корицата. Според мен това се разминава достатъчно много с идеята на книгата, за да не я сложа тук. Не че не става дума за аборти, кръв и скалпели. Напротив, точно за това е, но никога не съм одобрявал разхищаването на червена боя за кървави корици. Страхът може да се окорени по-ефикасно чрез думите в книгата, а не чрез боята по корицата, лично мнение.

А в книгата дори няма място за страх, а само за разкриване на загадка от характерния Крайтъновски тип. Медицински трилър с криминална нишка и екшън за десерт, който е много, много увлекателен. Щом го четох до 2:30 през нощта, а на другия ден бях на работа...:)

С този роман печели наградата „Едгар”, кръстена на Едгар Алън По.

Установих, че от бързане бъркам думите „интересни” и „интернисти”.

сряда, февруари 17, 2010

Белият дракон – Ан Маккафри

Много увлекателно пише Ан Маккафри, много. Бях забравил колко. На мен ми е много приятен начинът, по който тя смесва фентъзи с класическо сай-фай. В никакъв случай не може да се сбъркат нейните драконови истории за Перн с произволно взето конвейрно фентъзи, в което авторите и читателите им предпочитат да скрият страха си от науката и технологиите. Ан Маккафри много умело и внимателно смесва приказната атмосфера на укрепления, дракони и разни лични драми на владетели и друг персонал с преоткриването на науката, постиженията и историята на предците им, тези, които са заселили планетата Перн. Приказно е, но и достатъчно рационално и не се замазват очите на героите и читателите с митология или религия по въпросите, които още не са им ясни.

В романа на места се мяркаха препратки към други книги от същата поредица, като цяло разбираеми или познати, но все пак имаше и такива, които те човъркат и карат да търсиш въпросните пропуснати заглавия. От една страна това е сложно, защото у нас май са издавани само две книги от общо 13 (!!!) от цикъла за драконовите ездачи от Перн. Третата, „Белият дракон”, аз намерих като текст пуснат на свобода из мрежата по изричната воля на преводача – Пенко Живанов, за което съм му безкрайно благодарен и задължен.

Понеже на издателския хоризонт засега не се очертават издания на нови романи от поредицата, се замислям да посегна към множеството аудио-книги по въпроса, пък макар и на англицки.

Спойлер:
В епилога има едновременно сватба и коронация, а в бележките след него даже и наследник. Въобще, извира и прелива човешко щастие, само за пустия му бял дракон нищо не се споменава...

четвъртък, февруари 04, 2010

Да направиш пари – Тери Пратчет

Тери е гений. Точка.

Исках да кажа, че макар всичко пак да опира в крайна сметка до чисто физическата крайна цел, но стилът все трябва да значи нещо, не мислиш ли? Нужен е блясък. Нужно е новаторство. Нужна е феноменалност, а не проста функционалност.
***

Лишен съм от каквото и да е чувство за хумор. Изобщо нямам такова. Това е доказано френологично. Имам синдрома на Нихтлахен-Кайнвиц.

***

Олян беше виждал как се издухва и извива стъкло и се възхищаваше на хората които го правеха, както може да се възхищава само някой, чиято единствена дарба беше да извърта думи.

***

Който и да е казал, че не можеш да измамиш честен човек, със сигурност не е бил такъв.

***
Странна работа, как става така че баща разбойник е нещо, за което си траеш, обаче пра-пра-пра-прадядо пират и роботърговец е нещо, с което можеш да се фукаш на чаша портвайн.

***

Той беше изключително добър в делегирането на отговорности. Да, обаче този талант изискваше и хората от другия край на веригата да са добри в това, да им се делегират отговорности. А те не бяха.

***

- “Вестникът” изглежда си мисли, че съм възнамерявал да национализирам Кралската Банка, - сподели Ветинари.

- Да национализирате? – смая се Олян.
- Да я открадна, - преведе Ветинари

***

Като не знаеш какво да правиш, среши си косата и си лъсни обувките. Мъдри слова.

***

Дамата в приемната беше несъмнено фина жена, но понеже работеше за „Вестника”, Олян не се чувстваше в състояние да я признае за пълноправна дама.

***

А след още малко Гладис пристигна с гардероба му. С целия, включително и с вратата, която тя беше хванала под мишница.
***

Тя беше адско изчадие в приблизително човешки облик.
***

…сприхавостта и докачливостта на бръснати маймуни.
***

Кавичките потрепнаха като девойка от добро семейство натъкнала се на умряла мишка.

***

Тя тропаше с крак и настояваше за внимание и заплашваше и оскърбяваше и хич не помагаше, че ги наричаше „добри хора”, защото никой не обича явния лъжец.

***

Защото хората не обичат промените. Но направиш ли промяната достатъчно пъргаво, просто минаваш от един вид нормалност в друга.

***

- Аж шъм Игор, шър. Ние не жадаваме въпроши.
- Така ли? И защо?
- Не жнам, шър. Не шъм питал.

***

Оръжие, което разнасяш без да знаеш да си служиш с него, принадлежи на врага ти.

***

...керван на странстващи счетоводители...
***

Изглеждаха пищни като пудинг със сливи и по-сложни и от джуджешки договор.

***

Хюбърт е икономик. Това е нещо като алхимик, но не води до чак толкова мазало.

***

Мрачни изчадия на Ужаса заиграха параноичното си хоро пред вътрешните очи на Олян.

***

Капитанът беше затворена книга в заключено книгохранилище.

***

„Старите некроманти никога не умират.”

***

Позорът, Безчестието и г-н Калпазанчо го гледаха в лицето, но само последният го облизваше.

***
И се яви мисъл: става дума за ум срещу ум. А оръжие, което той не знае да използва, принадлежи на теб. Притисни го.

***

Хората на г-н Спулс бяха сторили, ами, каквото им беше по силите. Това обикновено е извинителна фраза, означаваща, че резултатът е само една стъпка над посредственото, обаче онова, което беше по техните сили, представляваше лъвски скок над превъзходното.

***
Замажи с приказки, каквото не можеш да уредиш с приказки. Изработи си сам късмета. Заложи на шоуто. Ако се провалиш, гледай да те запомнят как си го превърнал в пикиране.


пп
И отново огромнейши благодарности на дьо Цървул за всеотдайната работа по превода. Хвала!