Показват се публикациите с етикет Астрид Линдгрен. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Астрид Линдгрен. Показване на всички публикации

четвъртък, юли 21, 2011

Пипи Дългото чорапче – Астрид Линдгрен

Историите за Пипи са от такава висша хумористична и премъдра класа, че за съжаление в момента изобщо не мога да измисля как да ги коментирам и възхваля достойно. Затова ще се огранича с цитати. Което също не е лека задача, да не си помислите обратното. Защото всъщност цялата книга си е един голям цитат и е ужасно трудно да си подбереш представителна извадка.

В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.

И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.

— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.

Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.

— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.

— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?

— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.

— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.

— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.

— Не, разбира се — отвърна полицаят.

— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?

— Ами! Как може!
— Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.

— А защо трябва да ходя на училище?

— За да се учиш на разни неща, естествено.

— Какви неща? — настояваше Пипи.

— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.

— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.

— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?

— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»
— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?

— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори.

***
— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи.
Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта.

***
— Пипи — каза задъхано Томи, защото беше тичал много бързо. — Пипи, искаш ли да дойдеш с нас на цирк?

— Мога да дойда с вас къде ли не — каза Пипи. — Но дали мога да дойда на цирк, не знам, защото нямам представа какво е това цирк. Боли ли там?

— Колко си смешна — засмя се Томи. — Как ще боли! Знаеш ли колко е весело. Коне и палячовци и красиви жени, които ходят по въже!

— Но струва пари — каза Аника и разтвори ръчичките си, за да провери дали лъскавата монета от две крони и двете по 50 йоре са още там.

— Аз съм богата като вълшебник — заяви Пипи. — Все ще мога да си купя един цирк. Макар че ще стане тясно, ако имам повече коне. Палячовците и хубавите жени някак ще набутам в килера. Но тая работа с конете ще бъде по-трудна.

— Щуротии! — каза Томи. — Кой ти казва да купуваш цирка? Трябва да си платиш, за да гледаш, разбираш ли?

— Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!

След малко тя внимателно отвори едното си око и започна да го върти на всички страни.
— Да струва колкото си ще — каза тя, — но просто трябва да погледна!

Най-сетне Томи и Аника все пак успяха да обяснят на Пипи какво е това цирк и тя отиде да вземе няколко златни парички от своята чанта. После си сложи шапката, голяма колкото колело, и тримата се запътиха към цирка.
Навалицата се блъскаше пред купола, а пред гишето за билети се виеше дълга опашка. Постепенно дойде ред и на Пипи. Тя вмъкна глава в прозорчето, впери поглед в добродушната стара дама, която седеше зад гишето, и попита:
— Е, колко струва да те погледа човек?

Но старата жена беше чужденка, тъй че не разбра какво й каза Пипи, а отвърна:

— Малко момиче, штрува пет крона на хубав място, три крона на по-лош място и една крона на правощоящ.

— Аха — каза Пипи, — но тогава ще обещаеш да ходиш и по въже.

Тук се намеси Томи, който обясни, че Пипи иска билет от по-евтините. Пипи подаде една златна паричка и старата жена я заоглежда недоверчиво. Дори я захапа, за да се убеди дали наистина е златна, и едва тогава Пипи получи своя билет. Освен това получи и много сребърни пари като ресто.
— Какво ще ги правя тия грозни малки бели монети? — негодуваше Пипи. — Я си ги задръж, а аз ще те погледна два пъти. На правощоящ.


пп
Маюшке, тези цитати са и специален поздрав за теб, защото доскоро тази книга беше кажи-речи единствения ми извор на познание за Швеция и нейните обитатели.:)

четвъртък, октомври 16, 2008

Роня, дъщерята на разбойника – Астрид Линдгрен

“Има един период от живота, който няма нужда да бъде развалян от безпокойство и отговорност. Начинът, по който се събуждаме, е важен, защото трябва да се справим с всеки дълъг ден. Нашето детство е нашето утро.”

Туве Янсон


За гениалността на Астрид Линдгрен няма какво да си говорим, то е все едно да обсъждаме гравитацията, ползата от озоновия слой или от Слънцето. Просто директно може да я причислим към чудесата на природата. Всички знаем забавни цитати от нейните романи и ухилени си ги рецитираме при всеки удобен случай.

С Роня обаче работата е по-друга. Драмата не е чак толкова сериозна, както при “Братята с лъвски сърца”, не ти се свива гърлото, докато четеш, но все пак има нещо, за което другите детски писатели избягват да споменават. При нея има нещо почти неуловимо, някаква трудна за казване истина, с която сме съгласни, но която не можем да обосновем. На първо време ще я кръстя свобода. Колко струва тя? Струва ли си да се изпокараш с близките си, за да имаш свобода? И това не е онази глупава американска версия, да се изнесеш от къщи като тинейджър, за да “трупаш житейски опит и да се справяш сам”. Пфу, плюя аз на този опит! Но друго се опитвах да кажа - да живееш заради лятото, докато все още то е най-важното нещо. Да прекарваш дните си в реката, да носиш храна на кучката, която се е окучила в мазето на училището, да си направиш най-майсторската прашка, за да не убиеш после нито едно врабче, защото ти сам решаваш, че “така трябва”. Да се противопоставяш на близките си, защото твоята вътрешна правда го иска. Разбира се, това са искрените и импулсивни решения на детството, но те са нужни, за да растем с открити сърца и чисти умове. Да бъдем щастливи и доволни от живота още от сутринта.

"В днешно време не се излиза на глава с децата. Правят си каквото си знаят и не ти остава друго, освен да свикнеш. Но не е лесно!"