сряда, март 31, 2021

Старият Марс - Сборник разкази

Записвай хубавото върху мрамор, а болката - върху пясък.

Персийска поговорка

Съставители на този забележителен сборник са небезизвестните Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа - хора с опит във взимането на човешкия акъл и понякога категорично отказващи да го върнат. Още това трябваше да ме предупреди да очаквам нещо голямо.

Умението за броени страници да вкараш читателя в такъв филм, от който не му се излиза, си е откровено магьосничество. Как е възможно да убедиш дори предубедения, че това е нещо яко и привлекателно? Та то е очевидно и фрапиращо невъзможно и недостоверно, но с такава лекота го приемаш за чиста монета и ти се иска до прималяване да газиш из тази чудовищна вселена. 

В книгата блестят имената на общо петнайсет вълшебници на фантастичното слово, които нищо не би могло да спре да създават вълнуващи истории за приключения на един стар Марс, за който сега знаем, че никога не е бил такъв, но при тях може да бъде всякакъв.

Признавам си, че най-силно ми завъртяха главата "Корабокрушението на "Марсианско приключение" от Дейвид Ливайн, "Мечове в Зар-ту-Кан" от С. М. Стърлинг, "В гробниците на марсианските крале" от Майк Резник, "Изгубеният канал" от Майкъл Муркок и "Мъжът лишен от чест" от Джеймс С. А Кори. Дори във време, когато преситеният ми мозък почти отказва да признава нови авторитети на фантастичната сцена, тези хора пишат така, че изстискват от стария парцал цунами от ендорфини, което подвиква на останалия неподозиран океан от опияняваща химия: Ехей, насам, насам!

"Марсианско приключение" пое към небесата с мощен тласък, който накара стомаха на Кид да се устреми към ботушите му.

***

Олд скул начало на разказ: При Рацо Плужека беше претъпкано.

***

Данъци, война и старост. Те правят всичко да изглежда просташко, грубо и безсмислено.

***

Слухът е много по-първично сетиво в сравнение със зрението. Да видиш, значи да разбереш. Да чуеш, значи да предусетиш. Очите може и да са затворени. Ушите са отворени винаги.

***

Трапът беше изтеглен, видях хоризонта да бълбука и да се разлива като сребристо сияние по склоновете към нас. Падви. Хиляди воини падви. Когато небесният крайцер се издигна, затворил херметически своя корпус, последното - най-последното - нещо, което видях, бе юзбаши Осман, загледан нагоре към нас. Той вдигна ръка и козирува. После се обърна, изтегли сабята си, а след него всички еничари от база Одеман направиха същото с вик, който заглуши тътена от двигателите на крайцера. Остриетата проблеснаха и те се втурнаха в атака.

четвъртък, март 11, 2021

Качествена продукция - Михаил Зошченко

Не веднъж и не два
за молитва
все шепна това - 
дърва.

А. Блок

Още една доза висококачествен Зошченко, която обаче не мога с чиста съвест да нарека нова, защото познаваме тези прекрасни истории от по-стари издания (не мога да се закълна, но май от 1985, издателство "Христо Г. Данов"). Разбира се, те са си все тъй свежи и прекрасни, от тях се образуват първокачествени плочки на корема и гарантирано оправят настроението. Човек започва да се смее с глас дори да седи сам в стаята.

Аз не съм против театъра. Но все пак в киното си е по-хубаво. По-удобно е от театъра. Например не трябва да се събличаш - и от това спестяваш някоя и друга пара. И да се бръснеш не е задължително - в тъмното личността не се вижда. Лошото на киното му е само докато влезеш в салона. Трудничко се влиза. Като нищо може да те смачкат. ... Юрна се народът към вратата. Задните натискат, а предните не могат да мръднат. А мен изведнъж ме притиснаха като сардела и ме понесоха надясно.

"Майчице - мисля си, - дано не ме джаснат във вратата."

- Граждани - крещя, - по-леко бе! Можете с човека вратата да разцепите.

И се образува един поток - носи те неспирно напред. Отгоре на това някакъв военен ме натиска некултурно отзад. Направо, кучият му син, ме мушка в гърба.

- Оставете - казвам, - гражданино, свойте просташки номера.

Изведнъж ме приповдигнаха и бам! - с муцуна във вратата. Исках да се отместя от тая врата. Почнах да си проправям път с тиквата. Не пускат. И ето, виждам, закачил съм се с гащите за дръжката на вратата. С джоба. 

- Граждани - крещя, - по-полека де, помощ! Закачил съм се за дръжката.

А те ми крещят:

- Откачай се, другарю! И задните искат.

Ама как да се откача, като са ме повлекли и дори ръка не мога да вдигна.

- Ей, чакайте бе - крещя, - диваци такива! Стойте да си сваля гащите. Дайте на човек да се смъкне от дръжката. Направо платът се цепи!

Но кой ти слуша! Натискат...

- Госпожице - казвам, - обърнете се поне вие, за бога! Съвсем против волята ми ме измъкват от собствените ми гащи.

А госпожицата самата вече посиняла и дори хърка. И хич не я интересува да гледа. 

***

Човек непременно трябва да си почива. Все пак човекът не е кокошка. Кокошката може наистина да няма нужда от отпуск. Докато човек без отпуск е немислимо.

***

Дървата дори може да ги подариш за имен ден.

вторник, март 09, 2021

Ема - Джейн Остин

Това е една от най-досадните книги, които някога съм чел, и беше завършена единствено и само, защото се изтезавах с нея под формата на аудио книга, за да уплътнявам самотно шофиране и различни паузи от по-смислена заетост.

Ако обичате в една книга да откривате смисъл, събития, нещо да се случва, героите да са жизнени и ярки, да се развиват, да пътуват, да провокират интереса ви с радостите и неволите си, да има опасности, изненади, то тази книга не е за вас. В нея преобладават безкрайни диалози от нищоказване, егоизъм, безпочвено високо самомнение, заблуди и недомлъвки, никой нищо не работи, не създава нищо полезно, а единствената интрига е дали младите ще се оженят.  Е, ожениха се, всичките, ако имаше случайно някой гърбав с едно око, и него щяха да оженят. 

Ема живее с баща си в провинциалното им имение, сестра ѝ наскоро се е омъжила, гувернантката ѝ - също. Има само една приятелка и като цяло въпросът, който ги терзае двете, е единствено кога самите те ще се омъжат, а евентуално и за кого. Но последното не е много интересно. Текстът прилича по-скоро на нещо като театрална пиеса - състои се кажи-речи само от диалози и всички персонажи са там, за да изпълняват основните си две функции: а) да дразнят главната героиня и б) да се оженят за някого.

С преголямо разочарование открих колко по-различна е тази книга от "Гордост и предразсъдъци". Колкото втората може да бъде забавна и интригуваща, толкова първата затъва в скука, безидейност и кухи фрази. 

Повече и не толкова критични подробности за книгата можете да откриете тук и там.