Дългият път - О'Хенри

Може и друг път да съм споменавал колко объркващо и обезкуражаващо за страстта ми на почитател на неговите разкази действа политиката на българските издатели да публикуват разни негови разкази от различни сборници в едно книжно тяло. Така се случва, че купуваш новоиздадена книга, но в нея има дублиращи се разкази от по-стари издания. Четеш ту за Големия град, ту за Благородния мошеник, ту за каубоите до мексиканската граница, ту за разни авантюристи из неспокойните централноамерикански републики и няма ред. Както и да е...

В този сборник от 2002 на издателство "Кронос" (хвала, работа им е, макар в преводите на единици от разказите да личеше по-различно от характерното за тях високо преводаческо умение) харесах най-много историите за:

• Червените рози на Тоня - как се доставя на капризна госпожица модерна червена шапка, когато разполагаш само с кураж и обикновена бяла.
• Купидон а ла карт - за онази госпожица, която се отвращавала от тъпчещи се господа, до време.
• Съботната вечер на Симънс - за безобидните и добродушни наивници с пари в джоба.
• Значката на полицай О'Рун - в Големия град е лесно богатият да стане беден и обратно.
• До поискване от кредитора - макар да го има в почти всички други сборници, този е приятно пак да бъде прочетен, защото е перла в короната. Освен благородството, честта също задължава, дори ако продаваш контрабандни говеда.
• Авантюристите - !!! - признайте си с ръка на сърцето, не е ли това най-голямата авантюра?
• Висш прагматизъм - за годежа с правилната сестра.
• и всички други рожби на майсторлъка на О'Хенри да разказва. Да пише интересно, да изненадва с неочаквани завършеци, да води историята така, че да се усмихваш и щом я завършиш.

Честита 2016!

Изненадваща доброта и справедливост да ви спохождат тази година, също като в разказ на О'Хенри!:)

Търкалящи се камъни – О’Хенри

Сборник с разкази, разбира се, и то хумористични – за информация на по-младите читатели, които още имат извинение да не познават О’Хенри. Много приятно и освежаващо действа четенето му през августовските дни и нощи. Може човек да си го чете и сам, но прекалено често ще имате желанието да прочетете някому готин пасаж на глас, за да се посмее и той, затова препоръчвам да се чете в компания, а защо не и на плаж.:) 

Много човечен, емоционален и винаги в състояние да те изненада с неочакваните си завършеци. Любимите ми за препрочитане разкази бяха затвърдени („Стая с капандура“ за звездата, която се казва Били Джаксън; „Мамон и Амур“ – припадам по това величайше доказателство за силата на парите; „Праскови“ – преразказвал съм го сигурно 10 пъти; „Кой е по-способният“ – за труда, търговията и капитала) и се допълниха с нови („Екстрадирана от Бохемия“, „Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото“, „Безсюжетен разказ“(!)). Засега не съм открил да има каквито и да е противопоказания, неподходящи моменти или възрасти за четене на феноменално висококачествените му разкази, така че – наслаждавайте им се в неограничени количества и честота и видимо ще подобрите качеството на живота си. Обещавам, честна пионерска.:) 

А заглавието идва оттам, че през 1894 в Остин, Тексас, О’Хенри е бил редактор на седмичния хумористичен вестник “The Rolling Stone” (“Търкалящи се камъни”), в който публикува първите си разкази и стихове(!). Не че е чак толкова важно, ама понеже проверих, та да споделя за протокола – съдържанието на оригиналния сборник "Rolling Stones" доста се разминава с това на българските "Търкалящи се камъни". В американската версия има даже десетина от вече споменатите стихотворения плюс няколко писма, като това по-долу, което е писал до дъщеря си.

(Кликни, за да го видиш увеличено.)

Мемоари на жълтото куче – О’Хенри

И друг път съм се опитвал да възхвалявам О’Хенри, но подозирам, че никога не е било достатъчно помпозно.

Според мен той е преди всичко изключителен професионалист. Чува някъде странна история, сяда да пише с твърдото намерение от нея да направи хумористичен разказ и го прави. Това не е талант, най-мразим всички безволеви хора да се изтриват с липсата му. (На мен математиката не ми върви, езиците не ми се удават, учителката ме мрази.) Това е просто работа, която той се старае да върши максимално добре според силите си. Изключително ми е интересно как е писал и редактирал собствените си разкази, защото толкова премерен хумор на толкова различни нива просто няма как да е резултат от само едно първоначално написване.

Този сборник аз намирам за по-особен, заради няколкото тъжни разказа. Такива, в които няма и намек за смешка, за забавна ирония на чужд гръб. Просто красиви, но тъжни съдби, пак на същите негови герои, на любимите му низши до средни обитатели на големия град. Тези, които са отделяли от мизерните си надници, за да могат с щедър жест да си купят вестник с негов разказ. На които смачкани, скъсани и после залепени със синя лепенка долари им прогарят джобовете. За големите събития в живота на малкия гражданин. О’Хенри обича играчите, може да са най-сивите от всички сиви мишки, но той ще ги издебне в единствения момент на риск, тържество или предприемчивост от сивия им живот и ще ни го разкаже в цялата му драматичност. О’Хенри обича провинциалистите еднакво силно когато успяват да се справят в Града, както и когато се провалят гръмовно.

Разказите за Юга звучат още по-добре, ако се четат на фона на някое дикси от Александров Рагтайм Бенд.

Избрани разкази - О’Хенри

Сигурно от 15 години я чета и препрочитам тази книга, а от 29 ми я разказват, цитират и ми дават примери от нея. Тя си е като евангелие у нас. Допускам, че други хора може и да са ги укротявали с “Мечо Пух” например, ама мен пък ме възпитаваха с “Благородния мошеник”. И понеже напоследък си препрочитах само разказите от този цикъл, плюс “Сърцето на Запада” и “Четири милиона”, та рекох да си опресня целия сборник този път. Сега пак успях да намеря незабелязани преди (или незапомнени?) ценни моменти в “Превъплъщенията на Джими Валънтайн”, “Хиляда долара”, “Палачинки по Пимиентски”, “Как Бурията стана човек”, “Как се стриже вълк”, “Катедра по филантроматематика”, “Зелената врата” и останалите.

Много пъти се спекулира с това, че е авторът е бил в затвора, което трябва едва ли не трябва да омаловажава качествата на разказите му. Всъщност историята казва, че не е съвсем сигурно дали е бил виновен за счетоводните проблеми на банката, в която работи, и за които отива в затвора. На всичкото отгоре, в деня преди процеса той офейкал за Хондурас (където измисля популярната оттогава фраза “бананова република”) и е щял да си остане там по живо, по здраво, само дето здравото се оказало недостатъчно. Жена му се разболяла от туберкулоза и човечецът се видял принуден да се прибере при нея в Остин, Тексас, където скоро го арестували и осъдили. В затвора обаче моментално получил самостоятелна стая в болничното крило, защото като дипломиран фармацевт поемал нощните смени. И така три години и 14 разказа.

О’Хенри е просто класа. Много стил, много оригинални идеи, много оптимизъм и човеколюбие. И като се замисля, сред сега живите писатели които познавам, май не съм срещал толкова качествени творби. Няколко пъти съм се чудил как да похваля разказите му на незапознати, та да схванат поне малко от красотата им. И никога не успявам да измисля ефикасен начин. Неволно съм успявал да накарам познатите ми да четат какви ли не литературни глупости, а волно... Затова започнах да преразказвам самите разкази и ако не ме прекъснат с “Аа, това го знам, в училище го имахме на диктовка.”, накрая усмивките най-често са искрени.

п.п. Оня с банджото на корицата трябва да е О’Хенри. Като млад свирел в някаква група от провинциални серенадисти с тънки мустачки.