Ранни спомени - Симеон Радев

Симеон Радев, авторът на "Строители на съвременна България", е написал тази своя кратка автобиография за младините си. Най-ранните години след рождението му в Ресен, за роднините му, за приятели и познати. После раказва за училищата, които е посещавал, и приключва със завършването му на френския лицей в Истанбул.

Авторът е имал доста шарен живот и в тази книжка непрекъснато прави препратки към други хора или събития, с които животът го е сблъсквал след това. Или които са играли важна роля в съдбините на България. Умее да разказва и е интересно да се проследи житейският му път. Впечатление ми направи и изключително високото му самочувствие, което понякога кара хората да бъдем категорични за неща, които не са непременно чак толкова верни или едностраннни. Любопитно ми беше да проследя събитията от онова време, включително борбите в Македония, а и какъв е бил Истанбул тогава.

Навярно не бих чел книгата втори път, тя и без друго и при първото четене доста ми се опъваше.

От другата страна на стъклото - Михаил Караиванов

Може би знаете, че поезията в общия случай не е моето нещо и старателно избягвам да я чета. Мишо е едно от изключенията, защото сме приятели от години и си мисля, че разбирам и разпознавам някои от образите и емоциите в стиховете му. Даже не знам дали е коректно да ги наричам стихове/стихотворения, защото при него рима няма, което също идва малко модерно за моите представи как трябва да изглежда поезията, но като се има предвид, че мен пък ме вълнуват примитивните ми разбирания за хайку, съм склонен да приема липсата на рима за нещо допустимо.

Както и да е, това е трета негова книжка и в нея очаквано става дума за рок, музика като цяло, италианско кино, жени, а вече даже и за дъщери. За граници, събирания и раздели. За мимолетни картини встрани от руслото. Няма излишъци от тъга или неудачи, а сякаш малко повече философски размисъл и приемане на нещата, които ни се случват, независимо от заряда им. 

Премиерата беше в кафене "Модерен театър", където музикантите от "Модика" допълваха впечатленията от представяната поезия сред аплодисменти от вярна публика и цигарен дим. Последното вече е твърде демоде, да не кажа лош вкус, но както е известно и за този влак си има пътници.

Пожелавам на Мишо да не спира да пише, свири и да търси още изяви да артистичната си натура, защото го умее и си струва. Такива неща пълнят душата на човека и правят разликата между пълноценен живот и просто съществуване с работа от 8 до 5.