Марсиански хроники - Рей Бредбъри

Ще паднат тихи дъждове...

Разказите почти не са свързани един с друг. Разказват за първите колонизатори, за космонавтите, за заселниците. Не разказват за Марс, а за хората. За типично американското желание и стремеж да зарязваш всичко, за да идеш на ново пусто и чуждо място, където да създаваш ново всичко. Рей Бредбъри е писал за всичко, което го е тревожело, като го е разположил на сцената на Марс. Страхът, че негрите ще си тръгнат, от нова и последна световна война, от огъня, от загубата на памет, от унищожаването на миналото, от това човек да остане сам. Дори от автоматизацията и изкуствения интелект.

Както беше писал някой за марсианската антология на Джордж Мартин, това са истории за онзи Марс, който никога не е бил. Но какъвто е бил в представите на хората през епохите и тогава им се е струвал достатъчно истински, дори и като за фантастична творба.

За пръв път съм чел този сборник около 1999, а сега за втори, макар и като аудио книга. Иронията е, че действието в книгата е датирано и първият разказ се развива през 1999, а последният - през 2026. Такива са били прогнозите и очакванията през 1950 г., когато е излязла за пръв път. Мисля, че няма нужда никога повече да я чета.

И друг път съм забелязвал, че у Бредбъри има нещо поетично и едгараланпоевско.

Човекът, който чете книгата, го прави много майсторски.

Макар че светла е луната...

Войната на Калибан (Експанзията 2) - Джеймс С. А. Кори

Шекспир има пиеса на име "Бурята" и в нея има чудовище, което се казва Калибан. Това го научих от Уикипедия след края на книгата, в която, изненадващо, понятието Калибан не се срещаше никъде. От супер яката корица на Артлайн пък можете да разберете коя е най-важната човешка фигура в този роман - Боби. При максимална краткост в книгата става дума за чудовище и марсианка-командос. С това искам да се обърна към другите автори и издатели - ето, вижте как се прави, толкова ли е трудно? Дали няма футуристични оръжия, нов важен спътник след Ерос, който да си изпати от ново проявление на протомолекулата, и реки от кръв? 

Джеймс Кори са сериозни типове, уважаеми братя и сестри. Основни неща, които са вълнували приматите през хилядолетията, могат да бъдат и достоверна движеща сила дори във футуристичен роман, който се развива ту на Ганимед, ту на Земята, ту из Пояса - идеализъм, алчност, любов, раздяла, саможертва, егоизъм, властолюбие, предателства, смелост, страх, страх, страх.

„Войната на Калибан“ разказва за това какво последва след сблъсъка на заразения от протомолекулата Ерос с Венера. Как на Ганимед едновременно изчезна дъщеричката на Пракс и се появи черно чудовище, което разкъса и войниците не ООН, и тези на Марс. Разбира се, Джим и екипажът на „Роси“ пак бяха в центъра на събитията, но този път към тях се притуриха и Авасарала, и марсианската командоска Боби, за които авторите имат необуздани от нищо трезво планове.

Една от фразите, които пробиха дупка в напоследък и без това прекалено порестото ми съзнание, е „гравитационен кладенец“.

Не сте чели нищо от „Експанза“? Ако чак толкова ви мързи, поне изгледайте сериала.

Левиатан се пробужда - Джеймс С. А. Кори

"Левиатан се пробужда", както вече сигурно знаят всички, е първа част от епичната фантастична  история на Джеймс Кори, която веднага след излизането си през 2011 е номинирана за "Хюго" и "Локус", а малко по-късно дава началото на супер успешен сериал по поредицата, наречен "Експанзията", и продължил да се радва на забележитлна популярност в рамките на шест сезона (засега).

Това, което може би не знаят всички, е, че Джеймс Кори е псевдоним на двама писатели, които пишат заедно. Казват се Даниъл Джеймс Ейбрахам и Тай Кори Франк. Някой може да каже, да бе, много оригинално са го измислили, няма що, и ще сгреши. Не знам къде е тайната на успеха им и дали е в това, че два мозъка са работили едновременно по едно и също нещо, но резултатът от труда им е меко казано фантастичен. "Експанзията" е от онези четива, които изникват, за да те опровергаят, точно когато си кажеш, че вече не се пише интересно, няма изненади, няма ново, всичко вече е разказано. По-маловажното, но и донякъде дразнещо нещо е, че "Левиатан" не печели никоя от наградите, за които е номиниран.

Историята проследява премеждията на екипажа на малък кораб, който става свидетел на чудовищно престъпление. На фона на личните им проблеми и перипетии, които следват лавинообразно, научаваме, че хората вече са се разселили, напуснали са пределите на Земята и са заживели тук-там, но все още не и сред звездите. Марс е солиден като технологии, оръжия, наука, астероидният пояс и външните планети добиват много ценни суровини и културно и дори физически се развиват по по-различен начин, Земята все още държи на нокти някакво лидерство, но все пак радикална промяна няма, трансхуманизмът не се е случил. Докато в един момент нашите симпатични, но и много принципни смотаняци не откриват нещо, което даже не могат да разберат какво е. Паралелно върви и лека криминална нишка, военна, и разбира се - философска. Кои са нещата, които ни ограничават, кои са тези, които ще запазим, и с какво човешко трябва да се разделим, ако искаме да стигнем звездите? А като ги стигнем, какво ще заварим?

Ако по някаква причина все още не сте го чели това, няма да сгрешите, ако го направите. Това е книга/поредица явление, едновременно страшно приятна за четене, и в същото време много значима като послания, а вярвам и като влияние, което ще окаже върху фантастиката като цяло.

пп

Прилагам корицата на "Артлайн", а не тази на "Бард", защото първата поне намеква за нещо, има стил и естетическа стойност.

Тъмна гора (Земното минало II) - Лиу Цъсин

Мълчанието е най-висшата форма на презрение.

Както знаем от първият том на трилогията, трителната флотилия пътува към Земята, за да ни превземе, а при нас целият научно-технически прогрес е блокиран. Разполагаме само с време - 400-те години, в които врагът пътува насам. Въпросът "Какво може да направи човек с толкова време?" извиква у мен автоматичния отговор в стила на поручик Ржевски - "Да го пропилее!". Земляните наистина опитаха всичко по силите си, но в никой случай не мога да кажа, че очаквах това, което се получи в резултат. Нито решението за слепогледците, нито методите на всеки от тях. За развръзката пък изобщо да не говорим.

Искам да разказвам тази книга. Не цялата, само ключовите моменти, в които се обясняват двете аксиоми на ксеносоциологията, веригата на съмнението и обяснението на парадокса на Ферми. С две цели - за да ги запомня, и за да знаят още хора за това обяснение. То би могло да бъде основа за цяла житейска философия. Защо са нужни Падина и Ренесанс, изгонване от новия Рай, защо имаме нужда от това някой да поеме греха, обяснението на заглавието в последните двайсет страници.

Всичките ми бележки в книгата бяха от последната 1/6 от текста. Там е заровен целият основен заряд. Да, от самото начало има разхвърляни множество детонатори, лъжливи примамки, множество неща, които биха потрябвали по-късно, за да задействат лавината от първоначално неприемливи откровения. Но същинската експлозия от шокиращи интелекта истини е накрая. Като гилотина, като изстрел, който те оставя да мислиш, но не и да се чудиш, тя е категорично ясна.

В резултат от прочита добих допълнително желание и изслушах и най-новия подкаст на Стефан Русинов с Майа Разбойникова - Фратева за превода на книгата на Дагмар Лойполд - "За разлика от слоновете!". Балсам!

Точно така. От тревоги полза няма.

***

Истинската Вселена е тъкмо толкова мрачна - отвърна Ло Дзи и протегна ръка, за да усети тъмнината около себе си, сякаш галеше кадифе. - Вселената е тъмна гора, а цивилизациите са ловци, които се промъкват като призраци сред дърветата, отмахват лекичко  клоните по пътя си, стараят се да стъпват безшумно, даже дишат съвсем тихо, внимават във всяко свое действие, защото гората е пълна с много други ловци като тях. Ако се натъкнат на друг живот, бил той друг ловец или не, бил той ангел или демон, бил той крехко детенце или куцукащ старец, бил той жена като фея или мъж като бог, те могат да направят само едно - да стрелят по него. В тази гора другите са адът, вечната заплаха. Всеки живот, издал собственото си съществуване, е обречен на унищожение. Това е картината на вселенските цивилизации. Това е обяснението на парадокса на Ферми.

Земното минало. Трите тела - Лиу Цъсин

Жените трябва да са като водата, да преминават през всичко.

Китай в разгара на Културната революция и Китай днес. Няколко учени, които са извършили немислими от морална гледна точка неща, и други, които трябва да посрещнат и отиграят непосилно високата топка - най-голямата заплаха в историята на човечеството. Още повече, че влизат в играта при уж вече обявен мат. Има и една особена компютърна игра, която прави преговор на избрани глави от историята на математиката, както и това дали има решение задачата за определяне поведението на (звездна) система от три тела (макар реално в книгата да бяха четири).

Книгата се чете с усилие. Не е нещо, по което погледът да се плъзга като по гладка водна повърхност, и да поглъщаш страниците жадно и без насита. Физиката и нейният език математиката не са такова нещо, а са точно нещото, което придаде красота и елегантност на творбата. Сгъване и разгъване на протон в 11 измерения, използване на Слънцето като усилвател на сигнали... Да, чуждоземната заплаха можеше да се резюмира в няколко реда, но нали в това е майсторството на разказвача - така да поднесе историята, че да я превърне от две съобщителни изречения в целодневен опиум за ума на жадния за нова качествена фантастика фен.

Иска ми се да споделя и няколко неща, които не са най-важните и представителните за книгата. Едното е за забележителното качество на превода на Стефан Русинов, а другото е за неговия друг проект - подкастът "Бележка под линия". Адмирации и за двете! Ако ми имате доверие, обърнете им внимание. Ако не - пак.

Книгата е обрала едни най-големите награди в жанра - "Хюго" и "Курд Ласвиц". Разказва за осъществяването на лелеяния първи контакт с друг разум.

Посланическото градче - Чайна Миевил

Човешките езици са нещо, което за мен е доста любопитно, а чуждите езици и мисленето чрез тях - още повече. Затова и посегнах към тази книга от непознат за мен автор, от една страна името му фигурираше сред лауреатите на престижните фантастични награди, а от друга пък критиката казваше, че това е точно роман за езика. Макар дискретно да премълчаваше за какъв точно език.

Изненадах се, че действието напредва твърде мудно за съвременен роман. Успяваше да ме приспива от половин страница в продължение на няколко месеца. В цялата първа половина от обема на книгата читателят все още не беше станал свидетел на нещо грабващо, нямаше истинска завръзка, а само се полагаха основите на света на Посланическото градче. А той е доста, доста странен. На планетата, на която хората са установили някакво съвместно съжителство с ариеките, наричани още Домакини, живеят както обикновени хора (като главната героиня и разказвачка от първо лице Ейвис), така и специалните Посланици. Те са винаги двойки от еднояйчни близнаци, които са отгледани и обучени със специалната цел да могат да мислят и говорят в едновременен синхрон, защото само по този начин речта им може да бъде разбрана от ариеките. Речта на ариеките била такава, състояща се от две компоненти, които обикновен човек не би могъл да произнесе, нито пък които е да е произволни двама едновременно. За тази реч не само синхронът на мисълта е основополагащ, а и истинността, защото ариеките не могат да лъжат. Те просто не могат да мислят и произнасят неща, които не съществуват. Затова понякога си създават по изкуствен начин ситуации, за да могат да ги включат в езика си и да ги изговарят и разсъждават за тях. По такава причина и с едно свое действие Ейвис се оказва част от езика на Домакините и всичко изглежда донякъде смилаемо и разбираемо, или поне докато в градчето не пристигат посланиците ЕзРа, които щом заговорят на речта на ариеките, и то без значение какво казват, се случва нещо страшно, което ще наруши цялото вековно равновесие и разбирателство между расите.

Езикът може да бъде дрога за ума. А какво може да бъде лъжата?

Чайна Миевил е доста странна птица:

Омнибус - Филип К. Дик

Ако не сте от запалените фенове на Филип Дик, вероятно ще се изненадате, като научите, че някои от най-значимите фантастични филми-икони са направени по негови разкази: "Зов за завръщане", "Специален доклад", "Агенти на съдбата", "Блейд Рънър"... Този човек е успял в рамките на ограничения обем на късия разказ да създаде вселени, които пленяват, увлекателни истории в тях и нещо толкова оригинално като завръзка, че се чудиш на него ли да се дивиш повече, или на още по-вълнуващата развръзка. Безупречен майстор, провидец!

Парадоксално е, но понякога книги с огромна тежест, интересни и увлекателни, биват прочитани с най-големи усилия. Вероятно това, че и преди съм чел повечето разкази, и че съм гледал много пъти екранизациите, ме лишаваше от голяма част от удоволствието да се насладя на това да ги видя за пръв път на български в самостоятелен сборник с твърди корици.

Не знам какъв по-силен комплимент да измисля, всякакви думи бледнеят. Може би единствено да вметна очарованието ми от другите разкази, чиито филми не са чак толкова известни. "Златният човек" беше феноменален и не бих се учудил, ако има още по-добра екранизация. "Вариант две" беше като шахматна загадка. Виж, "Камера помътняла" направо я прескочих, защото от предишния прочит останах с впечатлението, че това не е точно интересно фантастично произведение, а по-скоро опело за приятелите му, които са умрели от свръхдози.

Вече десетилетия продължавам да се чудя дали в българския превод на "Do androids dream of electric sheep?" "сънуват" е правилната дума. Да, сънуване и овце се връзват в общия смисъл, но вторият и по-конкретно свързан с историята план и смисъл на думата си е баш "мечтаят"...

Блуграс - Петър Тушков

Арло Прехт имаше малко пороци и един от тях бе, че се нуждаеше от три неща дневно: чаша скоч с вода преди обяд, чаша скоч с вода на обяд и чаша скоч с вода след обяд.

Нова книга на Петър Тушков от края на 2021, която разказът "Блуграс" жертвоготовно е почерпил с името си. Някои от произведенията сме чели от електронното им издаване в проекта "99 истории", други не сме или не ги помним добре, а трети пък са... "Вазев". 

Отново се насладих на киберпънка, на космоса, на премеждията на Руслан Кригер от министерство на туризма, Отдел З, за когото няма да спра да се надявам скоро да чета нови разкази.  Обаче колкото и да са прекрасни всички тези произведения, колкото и да имам слабост към марсианския хуманизъм на "Фу Ми", далекоизточната естетика на "Красивата гайша" или "Блуграс", който ме препраща почти към "Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще", за мен истинският център на тежестта на книгата е "Вазев". Разбира се, нямам предвид само обема на повестта, а защото "Вазев" е магия, богата с много повече - с развити интересни герои, за които ти пука и искаш да видиш какво ще им се случи, с щипката алтернативна история, с езика от края на деветнайстото столетие, с намека за стиймпънк, със стила на написаното. Това си е една готова вселена, в която можеш да разкажеш всичко - готварска рецепта, политическа интрига, военен сблъсък или любовна история и те ще ѝ паснат като ръкавица, защото умовете на читателите вече са повярвали в заклинанието. А кой е Вазев ли? Ами списувател, будно око, справедлив ум, който се вре из софийските потайности с тефтер и бастонче и най-важното от всичко - той ще се завърне.:)

Стилната корица от Василена Георгиева прави книгата да изглежда като произведение от рафтовете на европейските книжарници, знаете как се дразня на сума български издателства, които публикуват книги с такъв възмутителен външен вид, че на практика по-добре за всички би било да са просто без корици.

Още искрена възхита от книгата може да прочетете при Мартин и в Пещерата на неандерталеца.

Книгата може да бъде открита и закупена на много места, като например на сайта на издателство "Ерго" тук.

Приказка за Тройката - Аркадий и Борис Стругацки

Ако купчината от руски комунистически нелепости има мащабите на планина и абсурдният бюрократичен произвол е един от върховете ѝ, то действието на тази книга се намира отвъд ръба му. Тази порочна система така умело е претопила всички никому ненужни, но за сметка на това всесилни администратори и чиновничета от царско време, след това ги е ъпгрейднала със злобата, популизма, безхаберието, нагаждачеството и възторга на профана от това да нищо да не вършиш, от теб да зависи всичко и да си постоянно зает, и след това ги е изстреляла в бъдещето. Точно така, в Тройката, за която става дума, няма нито разкрепостени шведки, нито традиционен конски впряг, а по подобие на отрядите на НКВД за политическа саморазправа и узаконен разстрел от края на трийсетте години служи за "утилизиране" на различните. Тук идва фантастичната част, в която на свои заседания Тройката от бъдещето разглежда случаите на самозвани изобретатели, извънземни, опитомен птеродактил, говореща дървеница, разумно мекотело на име Спиридон и много други кой от кой по-странни образци под критичния и насмешлив поглед на няколко млади научни сътрудници от измислен институт, които използват правилата на системата, за да я объркат и насочат в своя полза.

Книгата ми се стори колкото смешна, толкова и тъжна. Обяснимо ми се видя защо преди промените е била забранена и защо системата не е допуснала някой да я подиграва така очевидно. Написана е по толкова забавен начин, че има шанс да се хареса и на читатели извън все по-тесния кръг на запознатите с маниера на действие на властта през онези години. По същата причина навява и тъга в сърцата на същото малцинство, което би оценило иронията на това да обвиняваш извънземно в това, че е кулак, както и най-малкото с припомнянето, че в не толкова далечната ни история подобни самозвани тричленни групички за нула време са разстреляли без съд и присъда стотици хиляди човеци. 

Ала нека бъдем позитивни, това все пак е една доста весела книга, и ако умението на човек да се надсмива над несгодите е признак на висш интелект, нека не падаме по гръб и с усмивка и самодоволство да се порадваме на IQ-то си.

Книжката излиза през 2019 под номер 122 като много удачно предпоследно допълнение към епичната поредица "Галактика", а преводът и бележките под линия на преводача Милан Асадуров заслужават огромнейши комплименти.

Фантастични светове, 3/2021 - Сборник

Тазгодишният брой на сборника "Фантастични светове" затвърждава добрата традиция от предишните висоти на клуб "Соларис" да представя за пръв път на български някои от най-пленяващите разкази на световните майстори в жанра.

Отново ще се изненадате приятно от това колко качествена фантастика все още не е била превеждана на български. Разказите са разнообразни, има наука, магия, Марс, извънземни, бъдеще и минало, смях и гибел. Предполагам, че подборът на съставителите си заслужава отделна звезда.

Най-много харесах разказите на Франк Хърбърт и Харлан Елисън, но това си зависи от възрастта и момента, в който ги четете, защото имам доказателства, че хора като Клифърд Саймък, Кир Буличов и Рей Бредбъри също са способни да ми взимат ума с разказите си.

• "Шива в сянка" - Нанси Крес. История с доста физика на ниво черна материя и също такива дупки, която изненадва и приятно замъглява ума, докато си припомняме кои бяха оригиналите и кои копията на изследователите.
• "Планините на Магнац" - Джак Ванс. Продължаваме пътешествието на Кугел, който попадна в селце, което точно си избираше Страж, който да бди да не се появи Магнац. Кой и какво е Магнац и може ли изобщо да се появи?
• "Хвани високия път" - Франк Хърбърт. Кратък, но много готин разказ за това как интуицията може да ти изкрещи нещо, за което сетивата уж не долавят дори шепот. Внимавайте с пътища, които вървят по билата и пресичат реките перпендикулярно!
• "Сърцето на стария Гарфилд" - Робърт Хауърд. Индианска мистика в гърдите на бял човек.
• "Джефти е на пет" - Харлан Елисън. Нали се сещате как Стивън Кинг обича да пише за малки момчета в провинциални градчета как се сблъскват с предизвикателства, които сякаш не са от този свят? Е, този е от същата каса с бира.
• "Новите дрехи на рекетьора" - Кир Буличов. Руски хумор от след падането на комунизма - рекетьори, манекенки, чуждестранни инвеститори и смахнат учен.
• "Любовна история" - Рей Бредбъри. За човешките чувства на един от последните останали марсианци към мацката, която беше дошла да покорява планетата му. Автентична история от "Марсиански хроники", която по някакви причини не е намерила място в познатия ни сборник.
• "Житието и страданията на Мирон Блумберг, дракон" - Майк Резник. Ежедневните съпружески битки не спират, дори когато човек започне да се превръща в дракон.
• "Операция «Смрадльо»" - Клифърд Саймък. За странния скункс, който дърт пияница спаси от кучетата, за неочаквано полетялата бричка на последния и редно ли е скунксовете изобщо да мъркат от задоволство.

Благодаря, братя фантастофенове, и до нови броеве!:)

Фантастични светове, 2/2019 - Сборник

Вероятно помните първия брой на Фантастични светове, който преди няколко години ми отнесе ума с подбора и качеството на разказите в него. Е, втория от 2019, който по различни причини четох чак сега, не му отстъпва ни най-малко. Сега пак се дивих как е възможно да има толкова забележително яки произведения от познатите на цял свят класици в жанра, които досега са били неизвестни на българския читател. И понеже вече се сдобих и с тазгодишното издание на сборника, подозирам, че удивлението ще расте...

Ала да говорим за настоящето, за сигурните неща, братя и сестри фантастофенове, погледнете само какви автори са намерили място вътре и с какви крайно любопитни разкази:

• Майк Резник с "Кириняга" - новото място, на което някои човеци се опитват да продължат със старите си вярвания и обичаи, независимо колко варварски и антихуманни изглеждат на цивилизования човек.
• Джак Ванс с "Очите на горния свят" - онази приказна извадка от премеждията на хитреца Кугел, който си нямаше работа да опита да обере магьосник, а за отплата и освобождение трябваше да му свърши услуга. Никога не задлъжнявайте към магьосници! 
• Харлан Елисън и Алфред ван Вогт с "Човешки персонал" - за освободилите се кораби, които бяха запазили само по един човек, за да ги обслужва, но бяха забравили колко са "зли" (да се чете като "по-умни") хората.
  
• Роджър Зелазни с "Тука има дракони" - какво причини онзи придворен географ, който поради мързел и незнание навсякъде извън границите на кралството беше нашлевал просто "Тука има дракони". 
• Дан Симънс с "Годишната снимка на класа" - ако харесвате решителни пълнички начални учителки и зомбита, този е за вас.
• Робърт Шекли с "Въртележка" - яката история за онези двама собственици на фирма за дератизация, които трябваше да изчистят невидимите слегове от фермата на клиента, при условие, че нито морганизирането, нито системата на Турние, нито който и да е друг капан за мишки проработиха. Фаворит!:)
• Филип К. Дик със "Случайт Раутаваара" по името на финландската астронавтка, чийто мозък беше спасен от извънземните при инцидента, но след това погубен земляните заради мислите, които започна да генерира.
• И Хенри Кътнър с "Комплименти от автора" за журналиста, който попадна на магическата книга с 50 отговора на абсолютно всички въпроси, които могат да изникнат в човешкия живот, а всеки ползвател на книгата може да изхарчи само 10 от тях, който разказ ми се видя като перлата в цялата корона. Толкова изпипан и премерен, просто шедьовър, а аз за мой срам дори не бях чувал за автора!

В заключение, обобщение и съвсем накратко - това се казва фантастично бижу! Не се попада всеки ден на такова качество и не мога да си представя колко време и труд е коствало на съставителите от клуб "Соларис" да постигнат такова ниво. Можем само да славословим и да стискаме палци ентусиазмът им да не секва, а клавиатурите им да продължават да изкарват редовно такава продукция на щанда.:)

The Singles Collection 1999-2009 - Богдан Русев

За пръв път чета нещо от Богдан Русев, което си е мой пропуск. Прочетох, че е изгрял на писателския небосклон през ерата на книгите-игри, което пък обяснява първото изречение. Може би тогава съм попадал на неподходящи екземпляри, но пропуснах тази форма, без да се науча да я харесвам.

Книгата представлява сборник от самостоятелни произведения, които вероятно са писани и публикувани на различни места (напр. списание "Егоист") през различни години от споменатото в заглавието десетилетие. Т.е. те са самостоятелни "сингли", които са били издадени в обща колекция. 

Ако човек тръгне на търси прилики или обединяващи неща, като нищо и да намери, макар някои от историите да изглеждат крайно различни. Ще срещнете разкази от по едно изречение, което се простира на няколко страници. Истории с много алкохол, дрога, секс, претенции, замислени младежи, софийски киберпънк, в който има повече пънк и по-малко кибер. Истории за умове от големия град, за любов, за крайности и близости.

За пръв път от много време ми направи грабващо и отнасящо приятно впечатление това, че български автор може да разказва едновременно дръзко и смислено. Да развива уж дребни ниши до размер на градски вселени и да продължава да звучи яко. 

Парчетата от приказки за Белегаст по някаква причина не ми допаднаха, не знам, може би просто не ги схванах, както трябва. Други пък ми се видяха прекалено брутални или натуралистични. Харесах обаче други ("Мемоцид", "Deus ex machina", "Електрочакра", "Сънувах сън", "Cafe Royale", "La sangue oblige", "Ode to my family", "Винаги някой някъде реже нещо с флекс") и то много! Дори харесах е слабо, умореното ми късно вечерно съзнание потъваше с радост в киберпънкарските халюцинации, вихрещи се из познати ми подлези, квартали със съмнителна слава, заведения, места. Една почти апокалиптична София, каквато е толкова лесно да повярваме, че би могла да бъде. С нелегални операции, импланти, бустери, емпати, различни и което е най-важното - свобода на фантазията!

Сборище на трубадури, списание. Година 12, брой 3

Разкази-първенци от юбилейния десети конкурс на "Сборище на трубадури" за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян този път намериха място в хартиено издание. Списанието съдържа шестнайсет истории с най-различни стилове, сюжети, герои и всичко. Вероятно това е просто обикновен пример колко богато и разнолико е всичко това, което скромно обединяваме като фантастика. 

Очаквано, сред цялото многообразие някои разкази на мен ми допаднаха повече от други, което не се наемам да съдя дали е заради обективно майсторство, или субективен вкус.

Без да ги сортирам по какъвто и да е признак много харесах например:

• "Страшни кръвопийци" от Антон Меляков - смехът е благодат!:)
• "Миноги" от Георги Янакиев - много стилна и красива североизточна приказка за страховити същества, смело момиче, жертви и спотаен ужас. 
• "Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето" от Йордан Колев - симпатично и весело, изненадващият финал също е много як.:)
• "Най-ценното във Вселената" от Цветан Мънгов - весела история, която ми напомни по нещо на Шекли и неговия "Специалист". Чудесен пример за съвременна европейска фантастика - забавна, смислена и понякога иронична.:) 

Разбира се, останалите разкази ("Аве", "Отрязах момент и той падна на пода", "Подсладителят", "Душа", "Последен спомен", "Станция „Омега“, "Аптека", "Каменните цветя", "Буца слънце", "Пътят напред", "Плъховете на Космоса", "Избраният") също са много интересни и се надявам всеки от тях да стигне до читателя, на когото ще въздейства най-пълноценно.

А традицията в този конкурс да се дава сцена на всякакви автори, независимо прохождащи или по-утвърдени, явно продължава да има смисъл и предоставя прекрасната възможност за читателите да се наслаждаваме на оригинална българска фантастика. 

Успех на всички автори и до нови читателски срещи с произведенията ви! Продължавайте да пишете, на публиката е толкова приятно да ви чете!:)

Зад втория линк освен информация за броя ще откриете и кратка читателска анкета, в която можете да нанесете предпочитанията си за това дали да има още хартиени броеве, абонаменти, как, кога, за колко и т.н. Любопитно е.:)

Старият Марс - Сборник разкази

Записвай хубавото върху мрамор, а болката - върху пясък.

Персийска поговорка

Съставители на този забележителен сборник са небезизвестните Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа - хора с опит във взимането на човешкия акъл и понякога категорично отказващи да го върнат. Още това трябваше да ме предупреди да очаквам нещо голямо.

Умението за броени страници да вкараш читателя в такъв филм, от който не му се излиза, си е откровено магьосничество. Как е възможно да убедиш дори предубедения, че това е нещо яко и привлекателно? Та то е очевидно и фрапиращо невъзможно и недостоверно, но с такава лекота го приемаш за чиста монета и ти се иска до прималяване да газиш из тази чудовищна вселена. 

В книгата блестят имената на общо петнайсет вълшебници на фантастичното слово, които нищо не би могло да спре да създават вълнуващи истории за приключения на един стар Марс, за който сега знаем, че никога не е бил такъв, но при тях може да бъде всякакъв.

Признавам си, че най-силно ми завъртяха главата "Корабокрушението на "Марсианско приключение" от Дейвид Ливайн, "Мечове в Зар-ту-Кан" от С. М. Стърлинг, "В гробниците на марсианските крале" от Майк Резник, "Изгубеният канал" от Майкъл Муркок и "Мъжът лишен от чест" от Джеймс С. А Кори. Дори във време, когато преситеният ми мозък почти отказва да признава нови авторитети на фантастичната сцена, тези хора пишат така, че изстискват от стария парцал цунами от ендорфини, което подвиква на останалия неподозиран океан от опияняваща химия: Ехей, насам, насам!

"Марсианско приключение" пое към небесата с мощен тласък, който накара стомаха на Кид да се устреми към ботушите му.

***

Олд скул начало на разказ: При Рацо Плужека беше претъпкано.

***

Данъци, война и старост. Те правят всичко да изглежда просташко, грубо и безсмислено.

***

Слухът е много по-първично сетиво в сравнение със зрението. Да видиш, значи да разбереш. Да чуеш, значи да предусетиш. Очите може и да са затворени. Ушите са отворени винаги.

***

Трапът беше изтеглен, видях хоризонта да бълбука и да се разлива като сребристо сияние по склоновете към нас. Падви. Хиляди воини падви. Когато небесният крайцер се издигна, затворил херметически своя корпус, последното - най-последното - нещо, което видях, бе юзбаши Осман, загледан нагоре към нас. Той вдигна ръка и козирува. После се обърна, изтегли сабята си, а след него всички еничари от база Одеман направиха същото с вик, който заглуши тътена от двигателите на крайцера. Остриетата проблеснаха и те се втурнаха в атака.

Сборище на трубадури - Списание, Год. 11, Бр. 12

Много пъти хубавите работи или стават бавно, или изобщо не стават. Коледният брой на списанието беше дългоочакван и има да предложи интересни неща. Повечето, поне за мен. Ще обърна внимание само на една част от тях, която ме грабна най-силно, няма да издавам всичко.

• „(Не)нормална история“ – Гергана Пожарски. Ситуацията, образите, обръщенията и като цяло езикът на героите – толкова много истина има тук.
• „Моята блатна луна“ – Елена Павлова. Може да се каже характерен за авторката разказ и въпреки това с изненадващ финал.
• „Сладолед с вкус на небе“ – Мартин Петков. Класическа фантастика с космически кораби, чужди планети и чаровни инопланетянки, които драскат чертички по пейките в парка. Внимавайте много за чертичките!
• „Приказка за думата“ – Александър Карапанчев. По принцип не си падам много по текстове без случка, без разказана история, но тук думите извайват образи, сравнения, картини и това само по себе си е приятно за четене.
• „Бягство към дома“ – Сесил Костадинова. Ето това вече е друга бира! Отново фантастика от онази, заради която хората се влюбват в жанра – за заселници, които са се отправили да колонизират нова планета, но нещо все не им се получава по план. Тази планета сякаш е опърничава жена, която пъди натрапника, в краен случай може да приеме само нещо, което е и отчасти нейно.
• „Микро Бургас“ също ще задържи вниманието ви. Кратки и интересни.
• „Операция „Акт на милосърдие“ – Франк Бьомерт. В превод на скромния ви домакин. За немците темата с Хитлер вероятно вече е достатъчно изстрадана, щом на този фон вече и те могат да се шегуват.
• „Любимото ми убийство“ – Амброуз Биърс. И ако дотук не сте се засмели, вече се дръжте здраво, защото ще има търкаляне по земята и тупане с ръка за милост.:) Не е ли нелепо, какво смешно би могло да има в едно убийство? О, вие още нищо не знаете, само дайте на човека чувал, въже и крайно нетрадиционен чифтокопитен съучастник.
• „Imago et Umbra“ – Христо Гошев. Нали ви споменах за истинската фантастика, за Космос и нашественици, за невероятни битки, за чест и загадки? Няма да повярвате, но днес в България има хора, които пишат адски добре!
• „Гощавката у Еди-кой си“ (глава от романа „Дванайсет разбойници”) – Янчо Чолаков. Броят завършва с този текст и макар да е само част от по-голямо произведение, той си идва съвсем на мястото – да завърши, но и да подскаже, че това далеч не е всичко, о, не! Страшно зарибяваща частица криптоистория за Исус и апостолите, които ще видите в съвсем неочаквана светлина, и ще пожелаете страстно да четете още за тях, о да! Като за герои, за които е писано толкова много, няма да очаквате да ви изненадат, запленят, разсмеят и заинтригуват. Имат си загадка, тайна мисия, а подозирам и неочакван финал. Признавам си, че досега не съм знаел колко майсторски пише Янчо Чолаков, вероятно имам много да си наваксвам.

И на мен не ми се върва, че го казвам, но как е възможно да има толкова разкошно пишещи български автори?! Истински талантливи професионалисти! Този брой е явление, повярвайте ми.

Списанието може да се изтегли напълно безплатно от електронната книжарница на издателство „Ерго“. Ще трябва да платите само част от времето си, за да забавлявате от сърце с историите в него.:)

Светът се нарича дъбрава - Урсула Ле Гуин

Представете си свят, населен с безобидни дребни хуманоиди, в езика на които, думите за "свят" и за "гора" са една и съща, просто защото цялата суша на планетата им е плътно обрасла с дървета. А сега изпратете на този свят земляни, които да осекат гората, за да засеят новата планета. Оставете ги да се държат като завоеватели и да мачкат всичко и всички с мачовски ентусиазъм, все едно трябва да усвояват прериите на Дивия Запад или джунглите на Индокитай. Получилата се картина не е особено приятна, особено от гледната точка на местните, които имат доста пацифистко поведение и много специфичен цикъл на сънуване и будуване, а третирането им като човешки роби не се вписва по никакъв начин в него. Конфликтът изглежда неизбежен.

Кратичко, ала доста емблематично произведение, което идва от зимата на 1968 и печели награда "Хюго" през 1973. Виетнамската война е в разгара си, а екологичните движения едва прохождат. Авторката споделя, че самата тя не била особено очарована от клишетата в него, но пък времената са били такива, че приемът от страна на читателите е бил повече от радушен. Заслугата за великолепното заглавие пък е на Харлан Елисън, който е бил и първият редактор. 

Книжката страшно ми хареса някога, когато я четох за пръв път. Очаквах годините да се ме направили по-критично-циничен към такава материя, но ми беше много приятно да установя, че 2 десетилетия по-късно произведението е все така прелестно и четенето му доставя същата наслада. 

В августовския брой на NG тази година има силна статия, която потвърждава връзката между зачестилата поява на нови вирусни заболявания с унищожаването на все повече диви територии. Здравето на хората на нашата планета буквално зависи от това да има балансирани екосистеми, които сами да се справят с опасностите.

Силно препоръчителна книга!

Игрите на глада - Сюзан Колинс

След апокалиптична за Северна Америка война, обществото на континента е дотолкова пострадало и изменено като форма на управление, че не можем да го познаем. Населението мизерства и се трепе в някакво производство в строго определени окръзи, които са тиранично управлявани от митична върхушка. Веднъж годишно се тегли задължителна томбола сред младежите от всички окръзи за участие в Игрите на глада - гладиаторска борба на живот и смърт със само един победител, който освен живота си, печели и храна и облаги за себе си и родния си окръг. Цялото нещо е организирано като шоу, за развлечение, само дето младежите се избиват наистина.

Главната героиня Катнис от въгледобивния Окръг 12 се записва да участва като доброволка, за да отърве по-малката си сестра. В самото начало е убедена, че няма никакъв шанс да се справи с останалите играчи, но съдбата ѝ изненадва всички. Следват нови приятелства, вражди, оцеляване, убийства, та даже и нещо като любов.

Книгата определено е ориентирана по-скоро към дамската част от читателската публика и то не само заради героинята. В книга на име „Игрите на глада“ с двайсет и няколко глави ние почти 11 глави сме занимавани не с игрите, а с душове, сешоари, костюми, гримове, дрехи, прически, деликатеси и напитки и правене на впечатление на някакви отвратителни типове! Рокли, нокти, обувки, цветове. Мамка му и суета, кога ще започне същинското действие? В тези ужасно опасни игри на оцеляване героинята на няколко пъти  намираше време спокойно да се къпе в разни потоци, а си мислеше даже и за пране. Съмнявам се, че ако авторът беше мъж, би му хрумнало да отделя толкова внимание на такива неща, но за всеки влак си има пътници. Не може всички герои-оцелявачи да са като Робинзон, Рамбо или като тези на Стивън Кинг.

Популярен роман, по който имаше още по-популярен филм, който пък направи авторката на книгата с 55 милиона долара по-богата. 

Още за същата книга можете да прочетете пак в този блог, но няколко години по-рано, както и в блоговете тук, тук, тук и тук.

Ти си абсолютна - Антология

Пресен сборник от свежа и кратка българска проза. Някои от авторите на разказите вероятно са ви добре познати, особено ако следите какво излиза на страниците на електронното списание "Сборище на трубадури". Някои от текстовете се появяват пред публика за пръв път, а други вече са дефилирали и на други престижни сцени за съвременна българска проза като списанията "Съвременник", "Диаскоп", "Нова социална поезия" и "Литературен вестник".

Историите са различни. Весели, тъжни, конкретни като заплахите на мъж с нож в ръката или унесено-романтични като птиче перо, играещо на вятъра. Модерни, кратки, приятни.

• "За жените и колите" от Васил Георгиев припомня за онези разговори с таксиджии, когато и най-словоохотливият интелектуалец може да бъде затапен с някакви селски битови мантри, които да го вкарат в размисли.
• "B–2" от Ина Вълчанова е история не за ниво на владеене на чужд език или за бомбардировач, а за търсенето на една магистрала. Можете да си го припомните и тук.
• "Спам" от Мартин Петков е под формата на историческо изследване, макар и в сферата на криптоисторията, на почти загубено литературно произведение, изследващо корените на спама. Вероятно напълно случайно някои моменти напомнят на познати фигури от сегашната ни действителност.
• "Актрисата" от Палми Ранчев мен ме изплаши и натъжи. Всички отбягваме такива странни субекти не само в градския транспорт, но когато ти са припомнени с такива детайли, неприятното чувство се засилва.
• "Камилски камък" от Станчо Пенчев е особена история, малко стара, малко страшна, но приятна и симпатична като големите старовремски бакенбарди на единия герой. На Земята всяка радост, всяко щастие се заплаща с болка.
• "Мостът на река Дунав" от Елена Павлова е по сиамски близък до стила, духа и героите от "Ръцете на паяка", който спечели конкурса Агоп Мелконян 2018.
• "Тя и той" от Нели Лишковска е история от службата за колеги, които носят поетичните и неслучайни имена Звездева и Пулсарев. Уж делнична, а и някак загадъчна.
• "Гошо" от Здравка Евтимова разказва за едноименното магаре, което под формата на луканки уреди въпроса на де що има стари моми из пернишко. Двайсет лева резенчето, обаче действа безотказно! Най-смешната история в сборника!:)
• "Кода Импекс: Хотел „Метропол“ от Петър Тушков. Може ли да не прочетете разказ с главен герой на име Мариус Цуцуманов? Има още грандиозен обир на Златни пясъци, фигури, които не са това, за което се представят, шапка с Мексико '86 и огледални очила. Героят ми стана още по-симпатичен заради неприязънта, която изпитва към водата и ваканционните комплекси.:)
• "Перото" от Владимир Полеганов е епистоларна история от място на име Авиния, което не е много сигурно дали реално съществува. Сигурното е, че там има птици, много птици!

Съставител на сборничето е Мартин Христов, а чрез ведрата корица ви намига Милена Чолакова. Демек, ти си абсолютна... водоплаваща бяла птица, ако трябва да сме политкоректни и да излезем от пернишкото признание в любов.:) 

Антологията може да бъде закупена тук на изключително скромна цена, която през следващия месец е намалена с още 33%! На същото място в сайта на издателство "Ерго" ще откриете и много други заслужаващи вниманието ви четива. Приятно четене! :)

Стоманения плъх - Хари Харисън

В историите за непоправимия космически мошеник, крадец, обирджия, шпионин и агент Джеймс ди Гриз има сериозен екшън, а и как би могло да бъде другояче при занимания като неговите? Има и хумор, който е също така светкавичен и неповторим, каквито са набезите на героя. Винаги от самото начало на приключението сме наясно, че той все ще измисли план, все ще успее да се измъкне, каквито и опасности да го заплашват. Моралните му устои са консервативни като на стар републиканец и макар да не се свени да посяга на всичко чуждо, чуждите жени и животи са винаги в безопасност при него. Точно така, Стоманеният плъх никога не убива, когато може да го избегне. Маниерът му е да хвърля димни гранати за "Добър ден!", упойващи стрелички за "Довиждане!" и ослепителни и предразполагащи усмивки през останалото време.

Книгата е обозначена като първи том от многотомна поредица, макар от коментарите на издателството да се разбира, че следващ том просто няма да има. От друга страна, този т. нар. първи том съдържа няколко напълно самостоятелни и завършени "томчета" с отделни заглавия - "Стоманения плъх", "Отмъщението на стоманения плъх", "Стоманения плъх спасява света" и "Стоманения плъх те иска". Четох, че всички те вече били издавани през годините под една или друга форма от различни издателства, но да се обедини и припомни цялата поредица със сигурност е била добра идея, както за начинаещи млади читатели, така и за по-стари, които някак случайно сме пропуснали разкошния кеф от общуването с такъв герой.

По книгите за Хлъзгавия Джим има стар комикс, а пък отделно какъв чуден сериал би излязъл от тези истории! Мм, да си оближеш пръстите, само да има кой да го направи.:)

В заключение, това е една много приятна и весела книга, за прочитането на която никога няма да съжалявате, защото кой съжалява за моментите, когато безгрижно се е забавлявал? Може да я препоръчате на децата си, на възрастни роднини с игриво пламъче в погледа, става за подарък, за пътуване, приспиване и плаж. Чудесна книга за кишава псевдо-зима, богата на вируси и минорни настроения.

В момента не ми хрумва подходяща музика за съпътстване прочита, но вероятно нещо весело, с тропически привкус, коктейли и мацки по бански в клипа към песента. И тук-там по някой бластер и шумящи таблетки в шампанското.:)

Имаш ли план, задействай го незабавно. Не го оставяй да превтаса.
***
Една от особеностите на практиката е, че винаги превъзхожда теорията.
***
Нищо не ме вбесява така, както самоувереността на незначителни служители.
***
- Това религиозен символ ли е - попита друг и вдигна пред мен една фотография.
- Това е снимка на жена ми.
- Разрешават се само религиозни символи.
- Тя е ангел за мен.
***
Наистина невероятно е в какви неща вярват хората, ако започнеш да им ги наливаш в главата още от детството.

Киберпънк - Списание

Първото хартиено списание на "Шедоуденс" се оказа тематично ориентирано в сферата на киберпънка. Приятна изненада за жанр, обявен от някои за отмрял, но реално все по-близък и реален. Имаше предварителна кампания за набиране на средства, трепетно очакване. 

Екипът на списанието се е постарал да създаде красиво оформено и направо луксозно списание, богато на съдържание в традиционните за списанието категории: разкази (преводни и от български автори), ревюта на филми, сериали, музика, анимета, комикси, игри, запознаване с историята на жанра, подвидовете му, а даже и привидно доста странични теми, като тази за мястото на велосипедите в киберпънка.

Припомних си любими автори и истории ("Зимният пазар" на Гибсън), зарадвах се, че някакво местенце в калабалъка имаше и за Дълбината на Лукяненко и за Хакерите на Иван Попов.  Крайно любопитни автори като Брус Стърлинг, Нийл Стивънсън и Хараламби Марков също бяха намерили място в броя. Припомних си обаче и защо преди в "Шедоуденс" традиционно избягвах да чета повече от половината от материалите. Те или се разминаваха радикално с моя вкус (музика, игри), или стилът на някои от статиите се рееше някъде по-високо и встрани от моите понятия за приятен и разбираем текст. 

Не можа да не ми направи впечатление и направо озадачаващо настойчивото споменаване на филма "Блейд Рънър". Независимо от версията той присъстваше буквално навред. Вероятно ще съм един от последните хора, които да оспорят значението и разкошния кеф от историите на Филип Дик, но филмът е... хм, да кажем просто, че филмът има много по-малко достойнства, а пък и да не е само той, я що филми има за киберпънк, ами че то даже на "Матрицата" не беше отделена и 1/10 от възторга по Рънъра. На "МАТРИЦАТА"!:) Да не говорим колко други произведения пък изобщо не фигурираха в прегледа...

Накратко, удовлетворението ми от похарчените 20 лева беше на очаквано задоволително ниво. Дано авторите да запазят хъса и енергията си за нови издания и по други фантастични теми, при тях винаги има да се научи по нещо любопитно.:)