Марсиански хроники - Рей Бредбъри

Ще паднат тихи дъждове...

Разказите почти не са свързани един с друг. Разказват за първите колонизатори, за космонавтите, за заселниците. Не разказват за Марс, а за хората. За типично американското желание и стремеж да зарязваш всичко, за да идеш на ново пусто и чуждо място, където да създаваш ново всичко. Рей Бредбъри е писал за всичко, което го е тревожело, като го е разположил на сцената на Марс. Страхът, че негрите ще си тръгнат, от нова и последна световна война, от огъня, от загубата на памет, от унищожаването на миналото, от това човек да остане сам. Дори от автоматизацията и изкуствения интелект.

Както беше писал някой за марсианската антология на Джордж Мартин, това са истории за онзи Марс, който никога не е бил. Но какъвто е бил в представите на хората през епохите и тогава им се е струвал достатъчно истински, дори и като за фантастична творба.

За пръв път съм чел този сборник около 1999, а сега за втори, макар и като аудио книга. Иронията е, че действието в книгата е датирано и първият разказ се развива през 1999, а последният - през 2026. Такива са били прогнозите и очакванията през 1950 г., когато е излязла за пръв път. Мисля, че няма нужда никога повече да я чета.

И друг път съм забелязвал, че у Бредбъри има нещо поетично и едгараланпоевско.

Човекът, който чете книгата, го прави много майсторски.

Макар че светла е луната...

Магьосникът от Землемория - Урсула ле Гуин

Само в мълчанието има слово, само в мрака – светлина, само в смъртта – живот; ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса.

"Магьосникът от Землемория" е едно от онези основополагащи литературни произведения, които са оформили път за много други след тях. И ако може да са обобщи максимално значението и приносът ѝ, за мен това е силата на имената. Познавайки истинските имена на нещата и хората, ти придобиваш сила над тях. Замислете се, не може да не ви е направило впечатление колко красиво е самото име на този свят - Землемория (по-хубаво е дори от оригиналното Earthsea). Земя и море. Много ясно, как иначе да се казва?

Маниерът на разказване в книжката създава усещането като за нещо, което вече се е случило, като за истинска история, която ние научаваме чрез преданията на очевидци. В такива приказни повествования читателят очаква да научи само избрани моменти от биографията на героя, случки на победи и величие или пък ако е за някакви загуби и грешки, то те са най-малкото такива, които са донесли някаква важна житейска поука. Не знам дали Урсула ле Гуин е била от първите в художествената литература (и в частност фантастиката), които са използвали измислиците на художественото слово, за да насочат мислите на читателя в посоката на себепознанието. Да те накарат да си задаваш въпроси, на които ти е трудно и неудобно да си отговаряш, но успееш ли по примера на героя Гед да се справиш и да намериш решение вътре в себе си на опасна външна ситуация, то тогава те залива вълната на трите у-та - успокоение, увереност и удовлетворение.

Урсула ле Гуин е спечелила безброй награди за книгите си, като една от най-впечатляващите е „Гранд Мастър“ на Асоциацията на американските автори на научна фантастика. Любопитна подробност за фамилията ѝ, защото вече се разбрахме, че имената са важни, е, че на български би трябвало да звучи по-скоро като ле Ген. Което вероятно не е прозвучало достатъчно сериозно на първите преводачи.

Пионерите на ЕС

Кратка аудио книга, която представя на български език в кратък вид историите на онези първи радетели за обединена Европа, на които дължим различни страни на това чудо, което имаме днес. Много е вероятно след прочита/изслушването ѝ съдбите на някои от тях да ви станат интересни и да продължите на търсите и четете повече за тях, както се получи при мен. 

Неловко ми се стори да изброявам всяка от представените личности с какво точно е допринесла за изграждането на Европейския съюз, те са толкова много и разнолики. За някои от тях сме слушали и чели, но в друга светлина, за други пък ще научите за пръв път. Общото при всички тях е осъзнаването, че човешките ценности са по-големи от националните и най-резонното нещо е те да са водещи при построяването на което и да е съвременно общество. Много от тези хора са пострадали от репресии, били са в затвори, лагери или изгнание, някои са родени в една държава, а са прекарали живота си в друга, макар и в същото населено място, и независимо от произхода, опита или положението им в обществото, те са полагали последователни усилия за постигането на добри неща, които са по-големи от всеки един - мир, просперитет, солидарност.

Тези забележителни европейци са: Алтиеро Спинели, Алчиде де Гаспери, Анна Линд, Валтер Халщайн, Жан Моне, Йозеф Бех, Йохан Вилем Байен, Конрад Аденауер, Луиз Вайс, Марга Кломпе, Мелина Меркури, Никол Фонтен, Нилде Йоти, Пол-Анри Спак, Робер Шуман, Симон Вейл, Сико Мансхолт, Уинстън Чърчил, Урсула Хиршман, Хелмут Кол и Франсоа Митеран.

Не знам дали на някой му е направило впечатление колко общо има мотото на българския парламент "Съединението прави силата" с идеите на Европейския съюз. Колко близко и допълващо  е то до европейското - "Единство в многообразието".

Аудио книгата може да се свали от официалния сайт на ЕС ето тук.

Бай Ганьо - Алеко Константинов

Ако не беше аудио форматът на книгата, надали бих се наканил да я препрочитам. От училищни времена и от филма с Калоянчев на много хора ни е останало в главите как Бай Ганьо е дебел чичка-дядка, селяндур и простак, когото Алеко е осмял за ориенталските му привички. Има го и това, но между редовете личи и друг, по-интересен образ, на който ми беше любопитно да обърна внимание.

Къде открих разлики с установения вече образ:

• В книгата си е казано в прав текст, че Бай Ганьо е младеж около трийсетгодишен, т.е. не е прошарен шкембест чичка, а е по-близо до категорията младеж.
• Както от разговорите му с околните чужденци, така и от описанието на познанията му, става ясно, че той е тръгнал сам да пътува из Западна Европа по търговия, да се бори да прави бизнес. За целта той говори в различна степен турски, влашки, сръбски, руски и немски.
• "Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив."
• Да, неговите обноски са различни от тези на студентите, които са живели години в европейските държави, и това е напълно естествено и няма как да бъде другояче. Откъде би могъл да знае обичаите и порядките там? Телевизия, интернет, общуване с такива хора?
• Той обаче се учи, попива, приспособява се, докато си остава здраво свързан със сигурните неща, които знае от вкъщи.
• Начините за организиране и провеждане на избори от страна на ОПГ ГЕРБ и други като тях не са еволюирали особено от век насам - сопи, фейк нюз, пари, жандарми, криминални типове из кръчмите...

Вече не бих бил толкова сигурен, ако някой ми каже, че главният герой е един категорично отрицателен типаж, в който няма нищо добро.

Екипажът на "Пандора" - Майн Рид

"Екипажът на "Пандора" е приключенски роман от Майн Рид, който разказва за съдбата на останките от едноименния кораб, превозващ роби от Африка за Бразилия, който претърпява пожар, а оцелелите са едва няколко души, сред които капитанът Бен Брайс и юнгата Уилям. Двамата трябва да се справят сами сред опасностите, които произтичат не само от дивата природа (Атлантическия океан и акулите в него), а и някои от останалите оцелели, които не са никак благопристойни, да не кажем, че направо ги избива на канибализъм. Рискове, премеждия, изненадващи обрати, справяне с опасностите само със собствените сили и воля, накратко - благородна и възпитателна история, която завършва с подобаваща форма на хепиенд.

Книгата е издадена през 1864, когато премеждията из морета и океани вероятно са били най-популярния и достъпен риск, с който човек да забогатее бързо или да се изгуби безследно. Може да продаваш роби, да пиратстваш, да ловиш китове, да търгуваш. А може и да се удавиш като куче при първата буря. Вероятно такива четива са си останали подходящи за онова време от преди два века и сега ще е рядкост да ги хареса някой младеж, но пък кой знае, нека отроним някоя положителна дума, пък каквото страници покажат.

Перуански записки - Николай Хайтов

Тупак Амару

На младини имах много високо мнение за Хайтов. Тази книга не помогна това да се запази. Тя е нещо като пътепис за една кратка визита на българска делегация от артистичните среди в Перу, като предава освен субективните впечатления на автора, а и доста за историята на страната от предколумбово време (много интересно!), за географията (също става) и за съжаление за комунистическите залитания на разни военни диктатори-превратаджии (защо беше нужно?), които, както вече знаем, водят до неминуем крах и мизерия.

Последното доста нагарча и влошава цялостното впечатление от иначе не лошата аудио книга. Дали бих я чел пак? Не. Дали я препоръчвам? Още по-малко.

Разкази - Йордан Радичков

Някои от разказите помнех от преди, когато съм ги чел като ученик, тогава много се радвах, че съм открил Радичков. Други пък не ги помнех и сега им се зарадвах като за пръв път. Голяма част се оказаха от леко партизанския "Барутен буквар", други бяха от сибирските обиколки на автора, събрани в "Неосветените дворове", трети пък бяха от рода на "Суматоха", "Януари".

Интересно беше и това, че разказите в тази аудиокнига се оказаха прочетени от някои от най-големите български актьори от миналото. И на Парцалев много му е работа, ама пък на Константин Коцев как му отива да ги чете! 

Харесах малко повече:

• "Бойци" - за селските петли, които винаги налитали на бой, и все без да се съобразяват. Което ми напомни за един съседски петел, който беше много ербап, и все скачаше по децата, а комшийчетата се отбраняваха с големия черпак за изгребване на водата от казана за варене на буркани.
  
• "Каруцата" - за яташките приключения с изрисуваната каруца на бай Флоро, на която майсторът бил нарисувал Ботевата чета. Тя ме подсети за някои джипове, върху капаците или багажниците на които може да се види я Левски, я Ботев, я някой патриотично-кръвожаден възрожденски цитат.
• "Ямурлукът" - "Германката е само комбинизон и ластик!"
• "Нежна спирала" - за ловците, за кръвта на гълъба, за снега и магията на живота.
• "Късни спомени" - за 'Араламби, когото бяха пратили на село с карабина за елементи, а после го бяха разпръснали, защото направил голяма араламба в града. Много смешен!:)
  
• "Циганско петле" - за папуняка, който беше кацнал върху свинята на Татарина. И по-скоро за свинята, която пропадна. И най-вече как Татаринът избира прасе. "Тоя човек разбира от стока!" Един от най-смешните!:)
  
•  "Скитащи театри" - за циганските номера на преминаващия катун. "Айде вие живейте, а па ние да мреме!":)
• "Трикракото столче" - симпатичната история за един от онези неугледни домашни предмети, които са сякаш неуязвими, и с разни перипетии биват ползвани с десетилетия от разни поколения хора.
• "Спомени за коне" - стилът ми се стори твърде мелодраматичен, но добре познах идеята му. Онова опиянение, което конете дават на човека, жажда за свобода и сила.
• "Ние, духовата музика" - ами, духова музика, как да я закриеш.:)

В заключение, Радичков си е майстор от най-големите. С това надали ще изненадам някого, но ми се искаше да го кажа. Прочетете разказите му и се посмейте с него, защото просто си личи, че страшно се е забавлявал, когато ги е писал.

Вълчата царица - Петър Бобев

Приказка за млада хайдутка, която има да отмъщава на кръвожадния турчин, който тормози селото им, а единствен съюзник има в лицето/муцуната на една вълчица. 

Досега не бях чел нищо от Петър Бобев и имах нагласата, че това са четива с някак изкуствен тон, писани насила и неувлекателни. Е, тази книга ме опроверга, че и отгоре. Да, пълна беше с традиционните за жанра клишета, за изедници, конаци, душмани, чорбаджии и клети сиромаси, обаче нишката за вълците, поведението и нравите им беше чудесна. Толкова детайлно и натурално описана, че за мен беше главният плюс от цялата история.

Аудио книгата може да бъде чута тук.

Жълтият демон - Едгар Уолъс

Неочаквано увлекателна история за англичани и китайци, за имперските амбиции на един от последните, заговори, екшъни с ръкопашен бой, отвличания, подслушване, оръжия, контрабанда и една "златна" акция. От друга страна може да бъде представена и като приключенията на един решителен и смел мъж (принцът), бъдещата му жена (Пепеляшка) и един китайски злодей (мащехата и сестрите).

В Далечния изток се е споминал английски богаташ, който завещава солидна сума пари на свой близък приятел, ако той се ожени за жена от фамилията на богаташа в Англия. В родината, разбира се, никой не подозира тези условия, и когато кандидат-женихът се представя дегизиран пред родата, тълпата прави крачка назад и избутва напред една далечна роднина, която да бъде пожертвана. Впоследствие на всички става ясно, че човекът е много точен и богат, а момата - носителка на множество прелестни достойнства, но вече е късно за всички други кандидати и кандидатки, с изключение на един особено калпав китаец, който иска да грабне всичко - и парите, и момата, като за известно време дори частично успява. 

Книгата е издадена през размирните времена в началото на 90-те и има забавни моменти в превода на имената на местата и героите. Като цяло беше много приятно да се проследи действието и книгата не е лоша за разтуха.

Фантастична нощ - Стефан Цвайг

В Уикипедията прочетох, е Стефан Цвайг бил от първите майстори на психологическата новела. Това вероятно обяснява донякъде произведението, в което самата случка не е особено забележителна, а акцентът е върху това какво се случва в главата на главния герой и разказвач. С дребна измама преситеният от всичко австрийски благородник се сдобива с билет от залагания на коне, който се оказва печеливш. След разразилите се у него неочаквани душевни бури той подарява парите на случайни хора и започва нов живот. Това са събитията в историята, която явно е предназначена за други читатели, защото на мен ми се видя препълнена с излишни празни размисли, въздишки, съмнения и твърде описателно предадени чувства. Ако не беше под формата на аудиокнига, се съмнявам дали изобщо щях да я дочета.

Самата книга е чудесно прочетена, записана и поднесена от Любомир Розенщайн и може да се чуе ето тук.

Който е намерил веднъж сам себе си, не може да загуби нищо повече на този свят. Който веднъж е разбрал човека в себе си, той ще разбере всички хора.

Нощ в Лисабон - Ерих Мария Ремарк

Още в рамките на романтичността на двайсетте си години изчетох всичко от Ремарк, но макар най-подходящото време за това да е отминало, понякога ми е приятно да се връщам към някои от произведенията му. "Нощ в Лисабон" хронологически се пада към края на перипетиите на неизменно бягащия от войната и нацистите интелектуалец. В днешна Европа думата мигрант е добила доста негативен ореол, но като се замисли човек, хората винаги са бягали от войните, глада, опасностите и са търсели спасение на нови места - по-добри или най-малкото временно по-спокойни. Когато нацистката вълна се разлива из Европа, милиони хора побягват, и щом една държава бъде превзета, те бягат към съседната, и така докато се свършат всички съседни и се окажеш на брега на океана, където тръгват последните параходи за Америка. Германия - Австрия - Швейцария - Франция - Испания - Португалия. Това разказва и книгата, която е среднощен разговор между двама мъже, които са със сходни съдби - и двамата бягат от нацистка Германия (Оснабрюк!), и двамата са изстрадали доста, докато стигнат до Лисабон, но единият има всичко необходимо за последната крачка към спасението, а другият е капитулирал. Кое е всичкото ли? Паспорт, билет, виза и жена му до него. Което и от изброените да липсва, прави останалите безполезни.

Ремарк продължава да ми се струва една идея по-сантиментален отколкото е необходимо в такива условия, когато първо трябва човек да оцелява и да се спасява, пък после да го удря на философстване. Предполагам, че пак това е и една от причините все още да бъде търсен, преиздаван, четен и харесван. Заради онова малко зрънце непрактичност, лудост или каквото там го наричаме, което кара хората да бъдат други, когато са открили половинката, без която им се струва, че наистина нищо няма смисъл. Да се люшкат между безумна смелост и примирено отчаяние, като и двете състояния да изглеждат еднакво човешки.

Отново ми направи впечатление с какви цветове Ремарк описва картините си и как това влияе на представите на читателя. Колко много се пие в романите му и колко обречени са жените в тях. Колко красиви места има в Европа и как изглеждат още по-прекрасни, когато не можеш да останеш там, защото трябва да бягаш за живота си.

Както и да е, това е една много хубава книга, а ако я четете на младини и уцелите момента, се превръща директно в превъзходна.

Приключенията на Пинокио – Карло Колоди

Доброто, което правим, винаги се връща. 

Кучето Алидоро към Пинокио

Това е една от най-мъдрите приказки, които някога съм слушал. Нарочно не казвам чел, защото според мен приказките трябва единствено да бъдат слушани.

Обаче за да не бъдат неволно проспани, приказките трябва първо да са интересни и забавни и затова тази разказва за невероятния житейски старт на една малка дървена кукла, родена от сръчните ръце на самотен дърводелец, която после не го слуша, глези се и върши всевъзможни бели. Бяга от къщи, не цени бащините грижи, събира се с лоши другари, не желае да ходи на училище или да работи, а само да се забавлява, и като резултат гладува, отнася бой, преследват я убийци, изяжда я акула и ѝ се случват куп други подобни неприятни възмездия.

В коя друга приказка разглезените деца заслужено губят всичките си пари, или пък попадат за месеци в затвора? Тази ще ви припомни, че за сериозни провинения, човек може да бъде обесен без много обяснения, както и че най-нормалното нещо на света е да останеш беден и гладен на старини, когато вече не можеш да работиш, а пенсията не е съществувала като понятие през цялата история на човечеството без последните 100 години. Че в реалния финансов свят няма начин да превърнеш 4 парички в 1000 за една нощ, и ако някой ти обещава друго, трябва да знаеш, че иска да те обере. Ако искаш да се сдобиеш дори с едно петаче, за да се нахраниш, трябва да свършиш някаква работа, а пък който бяга от училище и лентяйства, накрая се превръща в магаре, понякога дори буквално.

Тежко и горко на ония деца, които не слушат родителите си и напускат родната си къща, когато им скимне.

***

Ох, каква ужасна болест е гладът!

пп.

Не са ли разкошни старите илюстрации на Либико Марайа?

Възмездието - Агата Кристи

В любимата рубрика на мис Марпъл в "Таймс" за ражданията, сватбите и погребенията е поместено съобщение, че се е споминал неин познат от криминална афера от преди няколко години - господин Рафиъл, царят на финансовите спекулации. Скоро с мис Марпъл се свързват и адвокатите му с молба тя да се заеме с разследване. На какво, на кого - не знаят, приживе старецът само я е записал на организирана екскурзия и тя просто трябва да иде и да открие всичко сама. В съпътстващото писмо я нарича Немезида, с което намеква, че става дума за някакво възмездие, а при успех ѝ обещава 20 000 лири.

Както можете да се досетите, мис Марпъл се заема с всички сили със задачата основно заради раздразненото ѝ любопитство, и тъй като силата ѝ са разговорите, тя започва да досажда на всички. Мистър Рафиъл обаче е помолил не само нея да наднича във фигуративния гардероб със скелетите и скоро тя се запознава с три възрастни сестри от първото градче, в което пристигат екскурзиантите, които любезно я канят да погостува в старата им семейна къща. Започват да изплуват сенките на различни трагедии от миналото, в резултат на които калпавият син на господин Рафиъл се е озовал в затвора с доживотна присъда, ала какво точно се е случило, вероятно би могла да установи само една упорита немощна бабка с плетен розов шал и нюх към злото.

Агата Кристи много умело описва вече доста възрастната мис Марпъл с всичките ѝ болежки - на какъв стол седи заради ревматизма, как забравя, как си преповтаря едни и същи неща от миналото, как трудно се наема и дълго обмисля и подготвя всяко пътуване от измисленото село Сейнт Мери Мийд до близкия Лондон. Как чужди хора ѝ предлагат да се грижат за градината ѝ, защото тя вече няма сили, но пък я дразни всяко буренче. Как всяко нещо ѝ напомня на друго от миналото, което пък ѝ помага да прави връзки и да открива зависимости. Дори непремереното нахалство понякога, защото на старците всичко им е простено. Романът е написан през 1971, когато авторката е била на 81 години, и предполагам, че това обяснява доста. Това е една от последните ѝ книги.

Животът винаги е по-различен от това, което си мислиш, че ще бъде.

***

Младите момичета са много глупави. Винаги се влюбват!

***

Омразата умира бързо. Можеш да се мъчиш да я поддържаш изкуствено вътре в себе си, но няма да успееш. Любовта е по-силното чувство.

Приказка без край - Михаел Енде

Вечен е само мигът.

"Приказка без край" има доста култов статут сред възрастните, които са били очаровани от нея на младини. Подозирам обаче, че съм пропуснал най-подходящата възраст за нея и затова сега не можа да ме заплени особено. Наистина ми беше интересно да проследя премеждията на смотания ученик Бастиан, който спонтанно открадна странна книга от книжарницата и вместо да влезе в час, се скри на тавана на училището да я чете, оказа се вътре в историята и от смотан, стана супер як. 

Историята е нестандартна и бяга от клишетата, а опасностите и предизвикателствата пред героя бяха неочаквани и възпитателни. Имаше всевъзможни приказни същества - бял дракон на щастието, зеленокож индианец, дребосъци, върколаци, зли магьосници, замъци, лабиринти, вълшебни зверове, загадки, гатанки. Когато след всичко преживяно Бастиан се завърна в своята действителност, той изглеждаше променен и даже възмъжал, макар да излезе, че е прекарал в Приказката без край само един ден.

Приятно и възпитателно четиво, което вероятно ще се хареса на много по-малки и по-големи читатели и ми е малко неудобно, че не ми идват повече похвални слова. За съжаление обаче на днешното ми аз (преситено от всевъзможни четива) през голяма част от прочита му беше леко скучно, а някои от нишките на действието дори ми се видяха излишни. Книгата със сигурност си струва и сигурен знак за това са многото доволни читатели и успешни екранизации.

Маниерът на Бастиан да се скатава от часовете, за да чете любимата книга, не е новост. Историята познава и случая на един младеж от техникума в Кюстендил, който преди повече от половин век посетил с неудобство участъковия лекар, за да помоли за извинителна бележка, въпреки че бил напълно здрав. Защо ти е? За да мога още сега да дочета "С огън и меч" на Сенкевич. Лекарят бил човек на място и книгата била дочетена.

Повече добри думи за същата книга от признателна читателка има в Приумици.

И най-глупавата вещица е в състояние да раздели добри приятели.

***

Най-обичам, когато пациентите започнат да ми обясняват кое има значение. За да оздравееш, трябва още да те боли.

***

На света има хиляди радости, но те се свеждат само до една - радостта да обичаш.

Игрите на глада - Сюзан Колинс

След апокалиптична за Северна Америка война, обществото на континента е дотолкова пострадало и изменено като форма на управление, че не можем да го познаем. Населението мизерства и се трепе в някакво производство в строго определени окръзи, които са тиранично управлявани от митична върхушка. Веднъж годишно се тегли задължителна томбола сред младежите от всички окръзи за участие в Игрите на глада - гладиаторска борба на живот и смърт със само един победител, който освен живота си, печели и храна и облаги за себе си и родния си окръг. Цялото нещо е организирано като шоу, за развлечение, само дето младежите се избиват наистина.

Главната героиня Катнис от въгледобивния Окръг 12 се записва да участва като доброволка, за да отърве по-малката си сестра. В самото начало е убедена, че няма никакъв шанс да се справи с останалите играчи, но съдбата ѝ изненадва всички. Следват нови приятелства, вражди, оцеляване, убийства, та даже и нещо като любов.

Книгата определено е ориентирана по-скоро към дамската част от читателската публика и то не само заради героинята. В книга на име „Игрите на глада“ с двайсет и няколко глави ние почти 11 глави сме занимавани не с игрите, а с душове, сешоари, костюми, гримове, дрехи, прически, деликатеси и напитки и правене на впечатление на някакви отвратителни типове! Рокли, нокти, обувки, цветове. Мамка му и суета, кога ще започне същинското действие? В тези ужасно опасни игри на оцеляване героинята на няколко пъти  намираше време спокойно да се къпе в разни потоци, а си мислеше даже и за пране. Съмнявам се, че ако авторът беше мъж, би му хрумнало да отделя толкова внимание на такива неща, но за всеки влак си има пътници. Не може всички герои-оцелявачи да са като Робинзон, Рамбо или като тези на Стивън Кинг.

Популярен роман, по който имаше още по-популярен филм, който пък направи авторката на книгата с 55 милиона долара по-богата. 

Още за същата книга можете да прочетете пак в този блог, но няколко години по-рано, както и в блоговете тук, тук, тук и тук.

Мечо Пух - Алън А. Милн

Някои са умни, а някои не са.

Всички знаят за Мечо Пух, затова няма нужда от още преразказване на тази приказка. Тя е достатъчно кратка и ясна, за да няма нужда от много обяснения.

Преди 25-30 години сутрин по радиото имаше радиотеатър за деца. Приказка за десет минути, предшествана от едно характерно кукуригане - закусваш попара от бисквити с мляко и слушаш. Тогава за пръв път слушах историите за глупавия Мечо, Прасчо, депресираното магаре Ийори и Кенга с бебето Ру. Приятни бяха, макар да не помня нищо повече.

Следващото няма нищо общо с приказката, но ми стана интересно, когато потърсих повече информация за автора. Оказа се, че Алън Милн е бил сред най-видните критици на П. Г. Удхаус. Когато Удхаус е заловен от нацистите в окупирана Франция, той е интерниран, първо в Белгия, а след това в Тост (днес Toszek) в Горна Силезия (днес в Полша). В текст от това време Удхаус коментира принудителното си място на пребиваване по следния начин: „Ако това е Горна Силезия, един Бог знае какво трябва да е Долна Силезия...“ След това започва излъчването на хумористично радиопредаване относно интернирането си, което се излъчва от Берлин. Макар обект на хумора му да са нацистите, той е критикуван от Милн за този своего рода акт на измяна спрямо родината, чрез своеобразното съюзяване с окупаторите. Сред защитниците на Удхаус са Ивлин Уо и Джордж Оруел. Разследване на британската служба за сигурност MI5 съвпада със становището на Оруел, заключавайки че Удхаус е бил наивен и глупав по време на работата си в пленничество, но не и предател.

— Какво значи да живееш под име? — попита Кристофър Робин.

— Това значи, че името е написано със златни букви над вратата и ти живееш под него.

***

— И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използвам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!

***
Най-краткото описание на правилната подготовка за каквото и да е пътуване:
— О, Прасчо — каза Пух възбуден, — отиваме всички на Екседиция с неща за ядене, за да открием нещо!
***
— Има Южен Полюс — каза Кристофър Робин — и смятам, че има Източен Полюс и Западен Полюс, при все че хората не обичат да говорят за тях.

Гепардът – Джузепе ди Лампедуза

1860, Сицилия. Из целия Апенински полуостров се вихри нещо като революция, която ще доведе до създаването на нова държава - Италия. Историята разказва за усещанията от този период на старата аристокрация в лицето на сицилианския принц Фабрицио Салина. Умишлено не казвам събития, защото духът на текста е такъв, че не случващото се е важно, а какво извиква то в ума на дона. Лятото и есента на една бунтовна година, а може би и на един живот, които пристигат с нагласата за бурни промени, но в крайна сметка всичко май ще си остане постарому. Някои обществени слоеве леко ще се поразместят, някой и друг добре пресметнат брак и отново парите ще са в правилните ръце. Ако ли пък някой толкова е закопнял за титли, благородници се създават за има-няма три поколения, казва дон Фабрицио.

Приятно е да се чете или слуша такъв роман, защото не те ангажира да внимаваш във всяка дума. Не случващото се е важно, а как е казано. Защо сицилианците са такива, какво е хубавото на тази бедна, суха земя? Изчерпана ли е апатичната аристокрация, има ли още смисъл от духовенството, достатъчна ли е свежата кръв на новобогаташите и бандитите да тласне новата държава към светли бъднини? Образи на стари замъци като Донафугата, с пусти и прашни стаи, ловни кучета, сутрешни излети с пушките, цяла отминаваща епоха.

Романът е пропит едно особено усещане за благородническа увереност и стил. Независимо от средата, времето или обстоятелствата. Още по-малко пък от хората. Така пише и разсъждава само човек, който е дотолкова наясно с превъзходството си, че и през ум не му минава да се засяга или изпитва нужда да доказва каквото и да е комуто и да е. 

Романът излиза близо век след началото на събитията в него и година след смъртта на автора, а малко по-късно по книгата се появява и доста популярен филм с Бърт Ланкастър, Клаудия Кардинале и Ален Делон.

Аудиокнигата любезно чете Корнелия Венева, която влага такова познаване на текста и топло чувство при прочитането му, че издига нивото и стила на Джузепе ди Лампедуза на още по-изискана висота. Умелото боравене с езиците и с възможностите на собствения глас са за пример, а едва забележимата особеност на произнасяното „с“, добавя още капка акустичен чар.

Синовете се раждат за бащите, а не за да тичат подир фустите.
***
Любовта. Разбира се, любовта. Пламък за една година, пепел за трийсет.

Завещанието - Елизабет Адлър

Английски милиардер загива в автомобилна катастрофа, но оставя бележка, в която са записани шестима души, които подозира, че искат смъртта му, а секретарката и охранителят му трябва да заведат заподозрените на пътуване с яхта по Средиземно море до вилата му на остров Капри, където ще бъде прочетено завещанието.

Не знаех коя е Елизабет Адлър, но от горното изречение-ревю реших, че става дума за криминале. После излезе, че не е точно така, защото героите бяха все стройни и широкоплещести, а главите на героините бяха пълни горещи вани, топло какао, обувки, бижута, дрехи, прически, целувки-милувки и други неща, които много хора вероятно справедливо биха определили като суетни глупости. Присъдата беше "чик-лит", но вече беше късно, защото исках да разбера кой от заподозрените е пречукал дядката, как, защо, както и какви са били мотивите на другите заподозрени, които са качени на средиземноморска разходка с яхта до прочитането на завещанието.

Това беше в началото. Впоследствие това, което очаквах от книгата, така и не се появи, нямаше разследване, разпити, уловки, лъжи и разкрития. Книгата обаче сама се пресели в друга категория - съвременна приказка. Ако помните добре, това са истории, в които добър и ексцентричен цар дава награди на добрите и наказва лошите просто защото така е решил. Няма значение, че "потърпевшите" може да нямат кой знае какви заслуги, постижения, ум, трудолюбие, не, те могат да станат милионери или дори милиардери само по прищявка на добрия цар.

Относно акцентите в ценностната система на такива принцеси, които до един момент са секретарки на разни сприхави дебелаци или продавачки на дрехи по морето (няколко от героините), а в следващия по волята на добрия цар получават собствени имения, хотели, вили на остров Капри или каквото друго са си мечтали, руският психар Пелевин има следния коментар:

Нищо не издава принадлежността на един човек към долните слоеве на обществото така, както способността му да се ориентира в скъпите часовници и скъпите автомобили.

Същото важи в още по-голяма степен за марки дрехи, бижута, чанти и имена кафенета в Сен Тропе, но това не пречи на никого от нас, които се блъскаме някъде на заплата до живот, да помечтаем за богатство, което може да ни се падне ей така, дори без да търкаме картонче.

Безделието е причина за всичките ни нещастия.

Приятна вечер - Джеймс Хадли Чейс

Приятна история отново от слънчевото крайбрежие на Флорида, където в най-луксозния хотел на света (тогава Дубай още не е изобретен) освен скучаещи богаташки съпруги с диаманти за милиони, се срещат и няколкото сюжетни линии. Опитни крадци на скъпоценности замислят дързък обир, кубински голтаци също се канят да отхапят скромно късче за себе си, обречен баща търси как да осигури няколко години живот на детето си, а детектив Сам Лепски трябва да се справя едва ли не сам с всичко това. 

Скучното ежедневие на Лепски да пие уиски Къти Сарк на аванта и да прави служебни проверки на клуб "Монокини", където според сигнал служителките били без монокини, е нарушено от неочаквана престрелка в съседен блок. Той се намесва спонтанно и решително, в резултат на което му се струпват 1,5 трупа, разследване, странно мълчалива кубинска диаспора и сума други грижи. Жена му продължава все така трудно и рядко да готви.

Хареса ми, че беше даден равен шанс на всички участници в състезанието за домогване до нещо чуждо, съответно и резултатите бяха удовлетворителни.

Забавен момент беше, че кантората на нелегалната агенция за подбор на кадри за нуждите на подземния свят се криеше зад официална табела "Международно обединение на кръжоците тълкуващи Библията".:)

- Ти гледаш ли телевизия?

- Горе-долу, не много често. Според мен телевизията е тъпо нещо.

Чаровна стръв - Джеймс Хадли Чейс

Никога не се проявявай като скъперник, дори наистина да си такъв.

Действието отново е в Парадайз сити и Флорида е все така пълна с чудесно време, яхти, блондинки, скъпи ресторанти и казина, но този път главен герой е частният детектив от агенция "Парнъл" Барт Андерсън, който освен едно мазерати, има само дългове. Крайно неприятно, особено за човек, който така обича да харчи. Нова служебна задача го изпраща да следи младата съпруга на известен писател, който я подозира в изневяра, но нещата, които открива при следенето ѝ, вкарват детектива в такава спирала от престъпления, че никак не е сигурно дали изобщо ще се измъкне жив. Кълбото от замесени безскрупулни типове е украсено дори с италиански терористи от "Червените бригади", които явно при написването на романа са били много актуални, за разлика от сега, когато едва ли някой помни, че Италия освен от коронавирус, е била сполетявана и от други беди.

Основният интерес и тръпка е около съдбата на главния герой и неговите разкрития. Макар и откровен женкар, пияница и пройдоха, човекът върши греховете си със стил и лесно става симпатичен на читателя. 

Приятно романче, което не ангажира вниманието прекалено много и спокойно може да бъде изслушано като аудио книга, прелистено в чакалня или застинал във времето курорт. И забравено. Забавно беше, че на едно място в романа дори се споменаваше авторът Джеймс Хадли Чейс.:)

Оригиналното заглавие A Can of Worms се е трансформирало по трудно обясним начин в "Чаровна стръв", но още по-трудно беше да намеря по-прилична корица.