Показват се публикациите с етикет Николай Хайтов. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Николай Хайтов. Показване на всички публикации

понеделник, август 08, 2022

Перуански записки - Николай Хайтов

Тупак Амару

На младини имах много високо мнение за Хайтов. Тази книга не помогна това да се запази. Тя е нещо като пътепис за една кратка визита на българска делегация от артистичните среди в Перу, като предава освен субективните впечатления на автора, а и доста за историята на страната от предколумбово време (много интересно!), за географията (също става) и за съжаление за комунистическите залитания на разни военни диктатори-превратаджии (защо беше нужно?), които, както вече знаем, водят до неминуем крах и мизерия.

Последното доста нагарча и влошава цялостното впечатление от иначе не лошата аудио книга. Дали бих я чел пак? Не. Дали я препоръчвам? Още по-малко.

понеделник, юли 03, 2017

Хайдути – Николай Хайтов

Тази книга представлява сборник с истории за различни хайдути от стари времена. Историите са сглобени от Хайтов от предания, приказки, легенди, а и от по-достоверни документи, спомени на очевидци, писма и други записи. Получила се е много приятна смес от факти и легенди, която дава вероятно най-изчерпателната информация за тези хора, която да става за четене от обикновени любопитни читатели.

Книгата всъщност аз я купих и четох заради филма за Румяна войвода, който излезе миналата зима. Филмът не беше кой знае какво и не е зле да се пропусне, историята на Румяна също не запомних особено, но като повод да прочета останалите истории явно си е струвало.:) Вътре има истории за известни хайдути и за забравени такива. Някои от най-пространните и подробни даже са за хора като отец Матей Преображенски – Миткалото, които никак не се вписват в категорията хайдути. Интересни ми бяха повечето очерци – за Чавдар и неговия байрактар Лулуш, за Ангел, за капитан Петко. Интересна ми беше както историческата страна, така и разните хитринки, които са ползвали благородните народни защитници в неравната си борба с турците. Някои от тях са били истински български версии на Робин Худ, други „играели“ по на дребно и са били по-близо до значението на думата айдуци. Трети пък са били надраснали времето си и са се борили и жертвали за каузи като просвета и освобождение, за които населението още не е било узряло.

Кой помни днес, че някога София е била превземана от хайдути? Или пък онзи номер на капитан Петко с чувалите с вълна? А гайдата на Ангел или просветителските и книжовни подвизи на Очматей? Хитростите и бабаитлъка? Геройствата и предателствата на хора без потекло или друго богатство, освен буден ум и смелост. Може би не е и нужно, макар днешните ни сънародници изпитват неясни за мен сантименти към славното минало, що такива излишни предавания има даже в национален ефир. Но ако на някой случайно му се дочете, Николай Хайтов е оставил прелестен материал за запознаване срещу скромните 2лв при букинистите.

петък, декември 02, 2011

Диви разкази – Николай Хайтов

Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.

Знаеш ли защо Николай Хайтов може да ти разкаже толкова интересни неща за родопските села, до които няма даже път, и за горските стражари там? Ами много просто, защото там е роден и е работил като такъв. И, разбира се, защото има талант да подбира драматичните моменти в живота и да ги разказва стегнати и пременени. Сборникът „Диви разкази” му е най-прочутото нещо, а вероятно и най-качественото. Защото е автентика в първо лице, единствено число. Сборникът е преиздаван 9 (според други източници - 18) пъти в сравнително големи за България тиражи.

Много обичам разкази, повече от романите. Но не винаги харесвам какво се получава, когато ги филмират. Поради късия обем се налага да се добавят разни неща според вкуса на режисьора, който много пъти е различан от моя.

„Дърво без корен” го имало и на филм, обаче аз никога няма да го гледам. На разказ е едно да го прочетеш – кратко е и го забравяш. Обаче час и половина да го сечеш тоя корен и да я пиеш тая мъка, вече не е човешко.

„Козият рог” пък не го обичам, още откак го гледах на филм, изкуствена драма, фалшива работа. Натруфените и прекалено крайни работи не са ми особено интересни. Виж, може да ми разкаже и друго - как комшията му е откраднал жената ("Дервишово семе") и до края на живота си я е виждал само през дупка в дувара, докато новата му жена в това време реве вкъщи, защото го знае много добре какво зяпа там. Това ще го разбера от първия път. И обучението на дивите селяндури, дето ги водили в саята да гледат колко внимателно руския мериносов коч ухажва всяка една овца, която му доведат за заплождане, и него ще го разбера и одобря. Че това трябва да се включи в задължителната учебна програма!

Харесах много и "Изпит", във филма Филип Трифонов го играе толкова добре, че все едно е писан за него - за оня млад майстор на каци, дето беше направил най-здравата каца на света с лескови обръчи и беше обръснал ходжата.

"Мъжки времена" също ми е от фаворитите. От него е и крилатата фраза горе вдясно. Филмът е с Григор Вачков в главната роля, която роля му лепва като ръкавица.

Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек преспокойно може да си умре.
И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!
„Дърво без корен”

В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, — а то, опустялото — едно: разсечи го, разкъсай го — пак едно!
„Мъжки времена”

Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно.
„Сватба”

В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж.
„Дервишово семе”

Изключителни истории, може би най-хубавите разкази, писани от българин. Мъжки, диви, нежни и смешни едновременно.

Още малко цитати, кой от кой по-хубави.