понеделник, декември 31, 2012

Майлс: Автобиографията - Майлс Дейвис

Книгата е като хроника на онова невинно време, в което героите, нищо неподозиращи и безразсъдно смели, били изцяло обсебени от жаждата за знание и жаждата за слава. Досущ като джуджета в митологията на Толкин, те копали толкова на дълбоко и толкова алчно, че открили скъпоценности, които никой друг до този момент не е откривал. За откритията мнозина от тях заплатили с живота си. Забравени, епични времена, в които популярната музика е била джаз. На никого не му е хрумвало да ѝ даде отделно име. За хората от онези дни, това е било просто музика.

When I heard Diz and Bird in B's band I said, "What? What is this!?" Man, that shit was so terrible it was scary. I mean, Dizzy Gillespie, Charlie "Yardbird" Parker, Buddy Anderson, Gene Ammons, Lucky Thompson, and Art Blakey all together in one band and not to mention B: Billy Eckstine himself. It was a motherfucker. Man, that shit was all up in my body. Music all up in my body, and that's what I wanted to hear. The way that band was playing music - that was all I wanted to hear. It was something. And me up there playing with them. 

Между дванайстата и осемнайстата си година малкият Майлс успява да изгълта теорията, да научи наизуст всички произведения, до които е успял да се докопа, сменил е няколко оркестъра, попътувал е малко и вече е в почти пълна готовност, светът да разбере за него. Желанието му да свири е толкова голямо, че почти не се разделя с тромпета. Носи го навсякъде и свири при всяка възможност.

At Lincoln High, the band under Mr. Buchanan's direction was a motherfucker. We had a hell of a cornet and trumpet section. It was me, Ralaigh McDaniels, Red Bonner, Duck McWaters, and Frank Gully - who played first trumpet and was a bad motherfucker.

By the time I was fifteen of sixteen, I had learned how to play chromatic scales, too. When I started playing that shit, everybody around Lincoln stopped and asked me what I was doing. They started to look at me differently after that. 

След първата среща на младия Майлс с Бърд и Дизи Средният запад внезапно му отеснява и той се премества в Ню Йорк с идеята да учи в Джулиард. Планът му включва и повторна среща с двамата му идоли. Да ги открие обаче в онези дни се оказва нелека задача, отнемаща доста време. Не всеки е в състояние да го упъти. Ню Йорк през 40-те е доста странно място и много различно от това, което го познаваме от филмите сега. Както повечето градове по онова време и мегаполисът е бил стриктно разделен на черни е бели квартали. Харлем и Бронкс например са били кварталите на заможните чернокожи.

С времето разочарованието от престижното училище става все по-голямо. За негов късмет Джулиард не е единственото висше учебно заведение за музика в Ню Йорк. Минтънс, Сесил Хотел, Дъ Стрийт, Спотлайт, Три Дюсис, Келис Стейбъл, Хийтуейв и много други също предлагат уроци, предимно в малките часове на нощта.

I turned around and there was Bird, looking badder than a motherfucker. He was dressed in these baggy clothes that looked like he had been sleeping in them for days. His face was all puffed up and his eyes were swollen and red. But he was cool, with that hipness he could have about him even when he was drunk or fucked up. Plus he had that confidence that all people have when they know their shit is bad. But no matter how he looked, bad or near death, he still looked good to me that night after spending all that time trying to find him; I was just glad to see him standing there. And when he remembered where he had met me, I was the happiest motherfucker on earth. 

След повторната му среща с Бърд и Дизи славните моменти започват да се сливат. Животът и плочите се въртят на 78 оборота, а денонощието често има повече от 24 часа.

Всички сме чували и чели истории за бурния живот на рокаджиите от 60-те. Историята на Майлс Дейвис обаче идва доста по-рано и доста се различава от тяхната. По-точно в нея има и рокаджийското, но и нещо повече. Ще прочетете в големи подробности какво се е променяло в музиката във времето, когато още не е имало добре организирани звукозаписни компании, които да определят какво да се свири, а музиката се е правела директно в клубовете, колко е важно непрекъснато да експериментираш и да сменяш хората, с които твориш, защо стиловете не са важни стига това, което правиш да е нещо ново и защо е много важно да движиш музиката напред и никога да не поглеждаш назад.

Силно впечатлен съм от начина, по който Майлс Дейвис подхожда към музиката, без значение от стила. За него това е наука, която трябва да бъде систематично изучавана. Нещата, които ти си открил и другите са открили се взимат предвид, точно както теоремите в математиката. Използваш ги, създаваш нещо твое, записваш го и продължаваш нататък.

After this gig, or somewhere around this time, I started realizing that most rock musicians didn't know anything about music. They didn't study it, couldn't play different styles  - and don't even talk about reading music. 

Освен нещата свързани с музиката и много лични неща, в книгата има и много истории, които Майлс Дейвис използва, за да вземе отношение по много болния за него въпрос - расизма. Признавам, че в началото изказванията му ме дразнеха, но постепенно започнах да гледам на проблема отчасти и с неговите очи. Научих и доста интересни факти свързани с проблема. Все пак съм доволен, че в преобладаващата част от книгата той се занимава с музиката, а не с такива неща. Много ценна книга.

When you work with great musicians, they are always a part of you - people like Max Roach, Sonny Rollins, John Coltrane, Bird, Diz, Jack DeJohnette, Philly Joe.

The shit that we played together has to be somewhere around in the air because we blew it there and that shit was magical, was spiritual.

сряда, декември 26, 2012

Островът на съкровищата - Робърт Луис Стивънсън


Карамба! Много добра книга. За разлика от други приключенски книги, писани преди векове, не ти става скучна и не ти досадява. Отдавам го на това, че въпреки премногото подробности, действието не се развива бавно, а повествованието не винаги е от гледната точка само на един герой. Това, че мисията на Добрите е обречена на успех почти от самото начало, малко разваля нещата, но всевъзможните други детайли компенсират загубата на изненадата.

От първото прочитане на книгата, когато явно не съм бил особено наблюдателен към четивата, не съм запомнил много. Може би само историята в общи линии и това се оказа добре, защото този път забелязах други разни интересни неща. Направи ми впечатление например това, че за различните си герои, Стивънсън използва различен говор и различен диалект. Например, когато историята се разказва от името на Джим Хокинс езикът е леко ученически, много добре школуван, без цинизми и доста обстоятелствен. Езикът на доктор Ливси пък е на човек образован, отговорен и с положение, който просто в следствие на странно стечение на обстоятелствата се намира не в любимия си клуб, ами на остров в търсене на съкровище. Начинът на изразяване на скуайър Трилони ми се стори леко грубоват, а този на капитан Смолет - направо простоват. На Джон Силвър пък му се налагаше да говори по един начин с доктора и скуайъра, а пък по съвсем различен начин със събратята си пирати.

Интересно ми се стори също това, че книгата започва сравнително страховито, а пък в последствие става доста по-безобидна. Според мен, с вкарването на Били Боунс в историята, книгата моментално придобива потенциал за нещо доста по-загадъчно, по-тъмно и по-кърваво. Но явно авторът е решил да не стресира излишно читателите си.

Останах доволен и от морската част - маневрите, платната, въжетата, частите на кораба и посоките спрямо вятъра. Описани са в много добри подробности и е направо изненадващо, колко много от тези тънкости от занаята са се запазили във времето.

сряда, декември 19, 2012

Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света - Уилям Сароян

Преди като чуех за Уилям Сароян, чувах само Уилям, само американското в него. А след прочита на този негов сборник с разкази чувам вече само арменското Сароян. За мен това вече не е име на американски писател, а име на един от наследниците на милионите източноевропейци, които са заминали за Америка без да се отказват от етноса, езика, религията, роднините си. Докато такъв човек спи следобед, при него може да влезе баба му, да го събуди, за да си приказват, после да извади карти, да играят скамбил, бабата все да го бие, а през това време да разправя как в старата родина откраднала три пакета цигари от един бакалин, който се опитал да я излъже с рестото, защото тя не може да смята. 

Сароян не разказва директно и не обича пряката реч, той опитва (и понякога успява) да разкаже за един вид особени усещания, които са на ръба на доловимото и осъзнатото. Те могат да бъдат събития или емоции, които са ни познати, но не можем да ги дефинираме прецизно, защото са странни. Тези усещания са силно субективни и може би витаят в не голям брой хорски глави. Затова и разказите на Сароян не са универсално разбирани и харесвани от всички. Аз, например, много силно харесах „Тигърът на Трейси“ и онзи за бабата. Има и други интересни, но в тях има толкова много неизказано с думи, толкова много необяснено, че понякога чак дразнят с претенциозността си. Четеш първи, втори, пети и е все една и съща трагична обърквация. Истории за едни и същи непрокопсаници, на които един бог знае какво им витае в главите, но се държат адски нелогично и то в свой ущърб. Това последното им придава много тъжен и истински вид, все едно четеш за твоя съученик от последния чин, който не беше кой знае колко по-глупав от останалите, обаче някак изпадна от системата и не завърши даже четвърти клас. А беше добър по характер и верен като куче. 

Сароян се хвали, че никога не е спечелил и един долар по друг начин, освен чрез писане. Да стане прочут писател му е било нещо като фикс-идея и с гордост приемал, когато по заведенията го разпознават и го черпят за това как хубаво е написал „Гневът на мравките“. Което, разбира се, е написано от Стайнбек.:)

Представителна извадка от цитати има в коментарите.

четвъртък, декември 13, 2012

Гореща линия Офиучи - Джон Варли

Класическа фантастика от 70-те, пълна с космос, клонинги, космически кораби и извънземна заплаха. Ако сте човек без особено въображение или просто не обичате фантастичната литература, което си е почти едно и също, напълно е възможно и да не видите друго в романа. А всъщност има много друго, което е различно, оригинално и неочаквано, дори за изчелите стотици томове с фантастични варианти на бъдещето.

Живели си хората най-благополучно, колонизирали някоя и друга околна планета или спътник и в един хубав момент започнали да получават интензивен поток от информация от галактиката Офиучи, намираща се на 17 светлинни години от Земята. Оказва се, че това е безплатен подарък от някаква щедра и много напреднала цивилизация, която съвсем очевидно има много близки наблюдения върху хората и им предлага своите достижения. Голяма част от информацията е неразбираема, друга е силно изкривена от трансфера, но и малката част, която хората разбират, ги повежда скокообразно напред. Промени на собствената ни ДНК, симбиоза с други видове, клониране, запазване на съзнания и посаждането им в нови клонинги, означаващо на практика безсмъртие. И така 300 години рахат. Докато не идват Нашествениците. И случайно по същото време не пристига последното съобщение от Офиучите, с което искат да им се плати. 

Това е голямата картинка, а малката, личната, ни разказва историята на Лило, талантлива генетичка, която неколкократно се забърква във фатални за нея нелегални... Не, поне нея като по-интересна ще ви я спестя.:) 

Дразня се, когато в разни сериали ми се показва, че хората от бъдещето, ще са същите двукраки неандерталци като нас. Нелепо е да им облечеш шарени трика и да кажеш примерно: Добре дошли в 27ми век! В тази посока книгата е много по-смела от повечето фантастики, в които хората си остават застинали като организъм и съзнание. Човечеството има шансове, само че ключовата дума е трансхуманизъм.

Книга кратка, но с такъв мащаб на интересните допускания, че ще бъде препоръчвана от мен дълго време. Романът е номиниран за Локус.

Според мен желанието да обработваш земята с голи ръце и да ядеш плодовете на своя труд е безобидно, но глупаво до немай-къде. 
*** 
Достигна до идеята, че човешката раса се израждаше в идиоти, като липсваше ясна делителна линия на такава промяна. 
*** 
— Да ви почерпя ли? 
— Предпочитам нещо слабо токсично! Оставям на твоя избор!