сряда, юни 20, 2007

Нанотех - фантастична антология

Чакай, блогъре, и аз да кажа. За наното. Нали било (още от началото на 90-те) много модерно и доста писатели, които закъсвали с решенията на създадени от самите тях проблеми, започнали да се изкушават да хвърлят бремето на малките богове-машини и да ги оставят да се оправят кой както знае. Имало обаче и смислени творби, които занимавйки се с нано-машинки, се отнасяли по-сериозно и разглеждали разни страни на въпроса. С разкази на такива англоезични автори е напълнена тази антологийка. Сред тях блестят и някои известни имена (Грег Беър, Стивън Бакстър), а има и съвсем непознати такива. Аз обаче нямаше и да чуя за тази книга, ако не бяха имената на камарад Гачев, геносе Зарков и другарката Павлова в преводаческия екип, които пък мернах съвсем случайно. Това, естествено, беше достатъчно да наклони везните, почти без оглед на автори и съдържание.:)
Като във всяка компилация има и по-добри разкази, има и по-слабички, но като цяло е добра. Личните ми фаворити са:

„Музика на кръвта“, Грег е на ниво, готов и на човешки жертви в името на самоусъвършенстването;
„Допустима грешка“ на Нанси Крес - много „женствен“ разказ, в хубавия смисъл, хем със сложен проблем, хем с лесно решение;
„Аксиоматик“ от някой си Грег Егън имаше много свежа закачка накрая в духа на това, че това, което си пожелаваш, не винаги е точно това, което искаш. И ако се сбъдне...;
„Спомен за целувки“ от М. Ф. Флин е може би най-силното парче от компилацията, просто е феноменално добър. Човекът е открил нещо толкова фундаментално като това, че „Машинката не може да бъде по-малка от информационното си съдържание“ и после е измислил как да може! Рекурсивни формули, теория на хаоса и това, че „случайността е вградена в самото устройство на Вселената“. Интелигентен, човешки, написан с чувство;
„Записващият ангел“, Йън Макдоналд – доста реален изглежда, дори не прилича на фантастика, нищо, че има ксеноформиране на Земята от нано-буби.

И въпреки, че са доста различни, все пак от тези разкази ми остана едно чувство на тъга, на обреченост, обезателна и неизбежна вредна страна на нано-машинките. Аз си мисля, че можеше и по-ведро да го докарат. Особено, ако наистина е толкова неизбежна ситуацията, то барем да се посмеем.:)
Също ми направи впечатление, че авторите почти не обръщаха внимание на методите и средствата за построяване на функциониращо и управляемо нано, което засега като че ли е единствената спънка за забавянето на нано-цунамито. (Аз колкото и да плювам, че Крайтън става все по-елементарно-комерсиален, не мога да не му дам заслуженото по тази точка за „Жертвата“.)
Приятна книга, навежда на някои мисли за безсмъртие на тялото и корекция на плодовете на еволюцията (защото никой не може да ме убеди, че от „проба-грешка“ по-хубаво няма).

понеделник, юни 18, 2007

Пиксел - Весел Цанков

Така. Ровя си аз из бунището и налитам на черупка, която обещава бисерче. Весел Цанков отдавна ми е сред кумирите, а сега пък и нов роман написал. И то не просто роман, ами киберпънк даже. Весел киберпънк чели ли сте? Нали? И аз не бях, то си е противоестествено, така да се каже. И не само, че го е написал, ами и онлайн го закачил. (Тук правя благодарствена пауза, защото ако не беше личната му щедра намеса, трета и четвърта глава щях да ги чакам в хартиен вид.:)
Романът ми се видя много странен. Първите три глави са съвсем различни една от друга и кажи-речи само четвъртата ги обединява. Иначе всяка от тях си е като пример за различен тип(или поне различна страна на) киберпънк. Едната е за задкулисните игри на корпоративното управление, друга – за живота на един пиксел от Матрицата, а третата – за културата на алкохолопиенето в хакерския стан. Различни, но всяка със свой чар. На мен лично най-много ми допадна стила и действието в първите две, погълнах ги на един дъх, като очаквах да последва някакво Грандиозно разкритие, прозрение за Истината и едва ли не Освобождение на поробените пиксели. В този ред, третата ми беше малко разочароваща и самоцелна, за да видят свят свежите лафове на автора по въпроса за ракиените мезета. По принцип няма лошо, ама на мен ми се уби инерцията сред тенекиените бараки и ракията от компоти. Някак грандиозността и мащабността на събитията (както аз дотогава си въобразявах) се спихна и всичко стана едно битово и нашенско – все едно беше друга книга. А четвъртата глава пък беше, за да се развърже историята и толкова.
Държа пак да обърна внимание на стила и веселите лафове. Според мен в тях и първите две глави е кажи-речи цялата сила на романа. Много майсторска работа в това отношение и си личи професионалният хумористичен опит. Браво, Цанков, браво, Весел!:)

п.п.
Това по-долу са някои любими изречения от романа „Пиксел“ на Весел Цанков. Крилатите фрази всъщност са много, много повече, но ще им се насладите, когато прочетете сами цялата книга.


***
Oldfish отиде до барчето, наля си два пръста уиски и един пръст леденостудена пречистена вода, върна се на стола си, запали цигара, а мозъкът му бе зает като мравка в захарница.
***
...да се ококори посред нощ и да гледа стари филми и видеоклипове до сутринта, а на другия ден главата му да е като след неуспешна трансплантация на мозък.
***
- Ох, майко… - цитира той най-популярната в историята на човечеството сутрешна фраза.
***
Като гледаше бицепсите й, пикселът бе сигурен, че от нейното ръкостискане Конан Варваринът ще приклекне.
***
Преди векове киселинните дъждове са дупчели чорапогащниците на жените, после чадърите на минувачите, след това покривите на колите, а сега вече разяждат всичко, което не се е омотало в противохимическа защита от първо ниво.
***
Първата глътка след работа. На нея се крепи психичното здраве на човечеството в часовете между 17:05 и 19:05 часа. Тя е причината по това време да няма масови бунтове, революции и метежи (те се разразяват или доста по-късно, след шестото питие, или рано сутрин, когато големи групи хора осъзнават, че след малко са на работа).
***
Втората глътка се държеше по-културно в устата, но през хранопровода премина като варварин през западаща империя, опожарявайки всичко по пътя си.

***
Мързеше го да иде да си вземе някакво мезе, затова само отпиваше по малко вода. Така ракията не вървеше, но нима винаги трябва да ни е лесно?

неделя, юни 10, 2007

Морета: Dragonlady of Pern - Aн Маккафри

Книгата е със сложно заглавие, защо е част от поредица. Предупреждавам, че и да не сте чели предишните книги, не се чувствате все едно пристигате със закъснение по средата на действието. Подзаглавие Епидемията - на петата страница всички герои започнаха да кашлят.

В празник мъжете участват в танци, когато се говори за хомеопатия, не се подразбира боарон. А лекарствата са... безплатни. Три причини да се замислиш къде се развива действието.
Планетата е Перн, а годината...късно след колонизирането. Няколко думи от Orfia-bg:

"Благодатната планета Перн, заселена от дълбока древност със земни колонисти, е подложена на периодични бедствия - космическо нашествие на сребристите нишки. Това е една странна форма на живот, унищожаваща всяка жива материя. Жителите на планетата, забрави техническите постижения на предците си, се спасяват от заплахата в каменни градове - Холдове. Но основното средство за защита са могъщите, благородни дракони - полуразумни същества, чието огнено дихание изгаря смъртоносните нишки. Единствено надарени с телепатични способности хора могат да осъществяват контакт с драконите. И само те могат да спасят прекрасния Перн."

Драконите за съвсем истински, генномодифицирани животни, специално оборудвани, за да могат да летят и бълват огън. С това авторката претендира, че книгата е СциФи, а не фентъзи. Не се споменава дали на мъжете, които фенотипно се проявяват на дансинга, не им е сбъркан геномът:).

Ако се върнем на заглавието, Морета заема команден пост в гражданската защита и й се полага да спаси света заедно с драконицата Орлит, която е в напреднала бременност. Разбира се, с помощ на Капиам, главният лечител, които прогресира с обезоръжаващата невинност на др Куин и безкрайния оптимизъм на лекари без граници.

Феминизъм, билкология, действие. Това е Aн Маккафри. Признавам се за подвластна на всичките й писателски техники, фокуси и примамки и питам за ОЩЕ!!

сряда, юни 06, 2007

Всеки за себе си - Александра Маринина

Е, воала! Тарзан се завърна сред хората!
И както подобава за случая, четивото е по-различно. Нали се сещате как “Чудовищната команда” на Тери хем е за Диска, хем не е като предишните му книги по въпроса? И “Всеки за себе си” е такава. (Имам предвид, че е различна, а не, че не е за диска.;) Не знам точно защо се сетих за него...)
Тука няма нито Анастасия Каменская, нито Татяна Томилина, а само една прислужница от Ташкент – Вероника Амировна Кадирова. Не е ли прелестно авторите на крими-романи да си имат един такъв резервен герой, за моменти, когато титулярите вече се конкурират с Батман, Спайдърмен и Костенурките нинджа по успеваемост при изнамирането и наказването на злодеите, а също и по предвидимост на използваните средства и похвати? „Петровка“ се споменава бегло, а методите за решаване на случая са меко казано по-нестандартни.
Имаше и други ценни неща за цитиране, ама късно се сетих да си ги отбележа, така че останаха само:

„Кой твърди, че светът принадлежи на младите? Лъжа! Светът принадлежи на онези, които са на петдесет и пет. Те взимат решенията как да живеем, а ние, младоците, просто им играем по свирката и самонадеяно смятаме, че сме много ловки и смели. Дръжки.“
***
„Всички са хора и всички - освен стомах – имат и сърце.“
***
„Разказвам ви толкова дълго за размислите си
(7 страници, бел. моя), но всъщност те ми отнеха не повече от петнадесетина минути, защото когато мисли, човек не довършва изреченията докрай.“
***
„Когато изгубиш съзнание, общо взето, има шанс да го намериш. И аз го намерих. Намерих го и го върнах в собствената си глава.“


Трупове няма, но пак е напрегнато. (Всъщност, може само на мен да ми е било напрегнато, докато се чудех като как точно авторката ще обедини трите независими в началото сюжетни линии...) Завръзката е доста неубедителна, но това само допринася за споменатия вече по-друг вид на романа. Зрелищният (а може би и захаросан?) хепиенд се очертава отчетливо още 40 страници преди края (т.е. с 39 по-рано от любимото ми) и допринася за по-различния послевкус, който остава.
Абе, книгата е като домашна вишновка, която е с една идея по-силна от общоприетото. А и корицата е една такава на цвят, като шишето от шкафа под кухненската мивка. Нали споменах вече за шери-внушението?