Записки от Шато Лакрот - Мария Касимова - Моасе

Мария Касимова - Моасе е известна жена, чували сте за нея. Беше кандидат за вицепрезидент на Лозан Панов, а пък ако помните още по-назад, явява се дъщеря на Хиндо Касимов. Та тази интересна госпожа пише забавни романи и смешното чувство не само, че не ѝ е чуждо, ами по-скоро всяко друго ѝ е по-чуждо. Записки от "Шато Лакрот", казват, е донякъде биографична книга, но когато я прочетете, ще видите, че това е и доста фантастично допускане, защото като е развързала чувала със смешките и хиперболите, пък е забравила да го завърже и направо е загубила сезала. За преувеличенията нали запомнихте?

Накратко, главната героиня се жени (втори брак) в България за французина Дидие и след три години (чак) заминават да се представят на родителите му, заедно с двете ѝ деца от първия мъж, две кучета и една котка (те - без никакъв мъж). А, и влачат 20 чушкопека в ремарке! Има перипетии от пътя, посрещането и най-вече от новите роднини. Всички образи и отношения са тотално преувеличени и карикутуризирани, но така поне е лесно за читателя да не се чуди дълго каква е тази книга и защо всички са такива - важното е смях да пада. Забавна е също омешаната реч на персонажите, която върви на кирилица и е главно българска, но е чат-пат френска, малце испанска, а на моменти и с други много приятни заемки. 

Най-любимият ми момент беше, когато родата от Злокучане пристигна с гръм и прекръсти всички в шатото с по-лесно смилаеми имена, като на свекъра, аристократ с деменция под името Жан-Батист, викаха просто Батето.

Продължавам да имам силни предразсъдъци към качеството на съвременната българска литература като цяло, но все пак да си кажа и в частност. Да прочетете ли книгата? По-скоро да. Забавна ли е? Определено.:)

Невиждани академици - Тери Пратчет

С изненада установих, че съм спрял да чета книгите от Света на диска преди цели десет години, и това, че съм ги изчел и ги притежавам всичките, не е никакво основание за тази жестока пауза. Добре направиха благородните люде, които възобновиха издаването им на български, макар да трябва да понесат да чуят някоя и друга дума относно избора на преводачите си или поне за старанието им.

Както знаете, тази книга разказва за възникването на футбола в Анкх-Морпорк и дейното участие на магьосниците от Невидимия университет в тази работа. Също важно участие имаха заклетият да придобие стойност орк г-н Хаху и завеждащата Нощната кухня г-ца Гленда. Мяркаше се и (професор) Ринсуинд, за когото си припомнихме, че няма майка, защото е избягала преди да се роди. Достойно място в действието зае и Ветинари (с или без лейди Марголота от Юбервалд), както и Деканът, за когото помним, че напусна НУ и предателски замина за Псевдополис да става архиканцлер в тамошния такъв.

Накратко, припомних си, че човек незменно има нужда от редовни дози духовит Пратчет. Също вярно е, че човек има нужда да чете като цяло. И този човек реши, че запустялият му блог заедно с читателската му любознателност могат да бъдат реанимирани като си самоподари и прочете нещо доказано качествено. Исках да прочета повече книги от миналата година, което не беше особено трудно, ако се вгледам в нея. Догодина пък ще станат 20 години от основаването на този блог, което си е интересно число, може би постижение, а също така и определено прозиращо предизвикателство.

Пожелавам ви през 2026 да прочетете повече книги отколкото през 2025. Направете го и ви обещавам, че няма да съжалявате.

Ще те помним завинаги, скъпи чичо Тери, защото ти имаш стойност.

Стоян - Станислав Стратиев

Донякъде случайно тази книга попадна у мен - търсех с какво да си допълня друга поръчка от същия книжар. Неслучайно беше, че я харесах, първо заради автора, и второ - заради  заглавието.

Знаете какви ги пише по принцип Стратиев ("Българско зелено", "Вавилонска хроника") - иронични, с много препратки, злободневни. С много познаване и сантимент към българското. Е, тази книжка е от 1995 година, развихрилата се свобода, нестандартен формат, форма, илюстрации, теми и корична цена от 75 лв. Произведенията са кратки импресии по страничка-две, разредени с илюстрации от Анри Кулев. По това време в речника на българите вече новото значение на думите "застраховател" и "борец" е станало първо по ред. Спонсор на книгата е Балканбанк. ЕС и НАТО са още само блед мираж, в който никой не вярва, а както казва авторът, ако направите допитване сред хората, те ще ви кажат, че Дейвид Копърфийлд е мъжът на Клаудия Шифър, а Чарлз Дикенс - ляво крило.

Много интересно би ми било, ако Стратиев беше поживял още, за да види и последвалите трансформации в обществено-политическия живот на България, какво би го впечатлило от битовизмите на милениума. Защото сега, от тази, послевкусът е като битерлимон, по-малко сладък, повече горчив.

Името Стоян е олицетворение, хем е максимално българско, хем е обикновено. Той е онзи обобщен образ, който е по опашките с изпотен купон в дланта, следващата година неговите спестявания ще изгорят в банките, него го "застраховат" онези с бухалките, той избира старите муцуни в нови костюми. Стоян е България, България е Стоян. Стоян съм аз. 

Не сме любими никому.

Никой не ни обича.

Никой не иска да се обединява с нас.

***

Навсякъде ни разпознават от километър. Мрачни, намръщени типове, сякаш минати през дарак. Подозрителен поглед, смачкано самочувствие, зле прикрита агресивност. Потиснати, прегърбени, цялата ни нещастна история е изписана върху лицата ни... Излъчването е тотално негативно. Моментално се вижда, че не вярваме в бъдещето си. Не се усмихваме спонтанно. Не внушаваме позитивизъм. Не излъчваме енергия. По рождение сме изпълнени със съмнение във всеки и във всичко.На всяка втора дума налитаме на бой. Все някой друг ни е виновен.

Откраднатият бял слон - Марк Твен

Телеграма на Марк Твен до Ню Йорк Джърнъл: "Слуховете за моята смърт са преувеличени."

Марк Твен е такова ярко явление не само в американската литература, а и в световната, че е на практика невъзможно да го измериш. Не можеш да го сравниш с нищо. Той е като онези древни златни съкровища, които никой застраховател не иска да застрахова, просто защото не се знае колко струват. И понеже творбите му са колкото прекрасни по смисъл, толкова и забавни, и днес издателите продължават да правят пари на негов гръб, десетилетия след като авторските му права са изтекли. 

Такава книжка е и "Откраднатият бял слон". Тя започва с една дълга повест "Посещението на капитан Стормфийлд в Рая". Разбира се, и тя и останалите произведения вече са виждали бял свят у нас, но това не е беда, пак е забавно и пак има поука. "Водач на туристическа група" ми напомни печалните ми опити, когато съм се опитвал да организирам екскурзия с приятели, а "Неофициалната история на един безуспешен военен поход" също беше доволно смешно и съвсем в духа на мързеливия Юг.

Ще завърша със завещанието на Марк Твен: „Бидейки в ясно съзнание, похарчих всичките си пари.” Не му мислете много, бъдете като Марк Твен.

Стъкленият човек - Ерих Кестнер

Влаковите разписания и жените са възможно най-големите загадки.

Финият интелектуалски хумор на Ерих Кестнер отдавна ми е слабост и не се колебах много, когато наскоро видях, че има нова негова книга с неиздавани досега у нас произведения. Разкази. Някои от тях се оказаха от вселените на вече познати негови романи, други бяха импресиите на един впечатлителен ум, на една чувствителна душа, други бяха забавни случки за хората в Големия град като за публикуване във вестник, а някои, за моя радост, си бяха откровено детински. А пък едни от най-хубавите разкази бяха покъртително тъжни.

Подарих книгата на майка ми, и когато тя я завърши и ми я предложи за прочит, я получих така:

Всяко листче дава насоки за ниво, накъде е климнала везната веселие/тъга или за намек от коя вселена е историята - на "Хвърчащата класна стая", на "Антон и Точица" и т.н.

Ерих Кестнер много пъти е писал за майките, вероятно поради неговият собствен житейски опит - най-малкото в случая, когато тя му донесла по влака прането чак от Дрезден, а в това време жилището му било напълно разрушено при бомбардировките на Берлин. Както пише в един от разказите, майките нерядко плащат със своето щастие за щастието на децата си. При него те често страдат, дали от болест, бедност, преумора или дори смърт, а децата им се опитват по някакъв начин да се отплатят, оценявайки всичките грижи и лишения.

Като оставим страдащите майки настрана, в книгата има и много забавни моменти, разкази, които истински те забавляват.

Това е една прекрасна книга, както като съдържание, така и като оформление, препоръчвам ви я от сърце. Класа!

Оръжията и човекът - Бърнард Шоу

Тази старовремска пиеса вероятно щеше да бъде прочетена от малцина и видяна от съвсем малко повече хора, ако, няма какво да се лъжем, не бяха хибридните атаки на днешна Русия да финансира разни лумпени и псевдопатриоти да бунят мира из Европа и по света. Е, като резултат вече театралната постановка е гледана от много повече хора, а аз прочетох пиесата на Джордж Бърнард Шоу в оригинал, за да съм сигуран, че съм прочел всичко, преводът не ми е спестил нищо и имам всичкото право на света да си съставям собствено мнение и да коментирам от душа.

Историята е доста обикновена и е забавна по онзи познат начин, по който със серия от случайни недоразумения британските автори обичат да сглобяват драматични ситуации с множество създадени и разтурени годежи сред млади хора в подходящата възраст за това. От друга страна историята има и местен план, който може да ви заприлича донякъде на "Крадецът на праскови", защото чужд войник от Сръбско-българската война инцидентно търси и намира спасение в къщата на млада българка. 

По принцип имам лека алергия към старовремски (възрожденски) пиеси и съм откровено скептичен към ползите от поставянето им пред съвременна публика. Тази почти успява да се класира в същата категория, но си остава забавна и ненатоварваща, накрая почти всички млади са щастливо сгодени, всеки си получава заслуженото и читателят се наслаждава на удовлетворителен завършек.

Толкова е просто. Всичко друго е фалш и измама. Четете повече книги.

Текстът може да се открие и прочете напълно безплатно от библиотеката на "Проекта Гутенберг".

Хумористична история на българите - Райко Алексиев

- Кес къ се сет гюрултия, мон ами?

Смартфоните ни са препълнени с икони, зад които се крият крадци на време и вредители, размътващи бистрите потоци на сутрешните ни съзнания. Фейсбук е фалш, туитър е его, пощите - бреме. Моментът, в който по технически причини не можах да си изгубя малкото часове свободно време там, ми се стори дълъг като епоха. Имах време да говоря с приятели и да бъда отдаден на разговора, да дочета на спокойствие незавършена от месеци книга, да прегледам два забавни кратки текста, за които от седмици исках да дам мнение. Да обърна внимание на хора, които са били добри с мен.

Райко Алексиев е бил такъв човек - бил е добър с хората, забавлявал е ги е, създавал е и е работил с текстове, давал е мнение по всички въпроси. Хумористичната му трактовка на историята на България може да ви заприлича на краткосмешната история на Веранов, с разликата, че тази на Райко Алексиев има и смешни картинки и всичко му се разбира. Тя също като другата не би понесла на някои чугунени глави, за които такива понятия имат друг единствен формат и мярка. За щастие ние не сме от тях.

Книгата има и ново издание, и ако решите, че Българската история може да ви забавлява, спокойно може да си я набавите и да се насладите. Историята като цяло мен вече много трудно ми удържа вниманието, но пък Райко е от типа титани, на които не мога да спра да се възхищавам.

Хрътките на съдбата - Саки

Тази книга я търсих доста време, навсякъде казваха - изчерпан тираж. За автора знаех покрай търсенията ми да знам повече за Удхаус, който се явява творчески наследник и едва ли не ученик на Саки. Хектор Хю Мънроу (с прякор Саки) напълно потвърди очакванията ми за високо качество и безупречен английски хумор, а книгата му излекува синдрома ми за все по-рядко четене и трудно завършване на започнатите четива.

Език, стил, интересни герои със смешни имена, фин хумор на много нива. Историите са с разнообразни сюжети, които не доскучават. Някои са изградени върху историята, други - около смешния момент, трети - около стила, а към финала на сборника имаше и два откровено фантастични. Главен герой често е лентяйстващият ерген Кловис (с или без участието на леля му), който не цепи басма никому и си прави кодош с всички просто заради спорта.

Корицата е безумна и без каквато и е да е връзка със сюжета на историите. Да, една-две от тях се развиват във Франция (като тази за развихрилата се из казината богата бабка, за ужас на наследниците ѝ), но това като че ли изчерпва всичко.

Категорично ще търся да чета още от Саки. Като го знам вече колко забавно пише, няма да се туткам с години, както стана с първата книга. Колко такива първокачествени и безвредни удоволствия може да си позволи човек?

Да отидеш на гости за чай веднага след обиколка по магазините, бе известно в предградието като "шеметен живот".

***

За косите важи същото, което и за съпрузите: докато ви виждат заедно в обществото, дребните различия нямат значение.

Съчинения в три тома • Том първи (Разкази и фейлетони) - Чудомир

Чудомир е отделна вселена. Не може да кажеш, че е като Елин Пелин, щом пише селски разкази, или че е като Алеко, щом пише смешни истории. Сега не знам, едно време Чудомир не се изучаваше в задължителната литература и това ми се струваше висша неправда. Защо? Аз не разбирам защо тогава се изучава каквото и да било друго българско произведение, а неговите гениални разкази да се пренебрегват. Изпипани, премерени, майсторски. Богати с най-висшата форма на хумора - самоиронията. Световни!

Скоро един познат питаше приятелите си в социална мрежа да споделят любим български роман, който не се изучава в училище. Надникнах сред отговорите от любопитство, защото моята теория е, че България няма такива велики романи. И бях прав. Десетки отговори. Да, добри има, няколко силни ще се съберат, и повечето вече се учат. Велики няма. Които да препрочиташ много пъти, да ги цитираш в ежедневието си, да те променят. Виж, висококачествени разкази обаче има море.

Чудомир е хубаво да се препрочита често и винаги, когато ни се стори, че от нещо вече много разбираме. Когато егото ни ръга да си отваряме устите по всякакви въпроси, да взимаме думата и хорското внимание, за да се излагаме. Чудомировите истории ще ви помогнат да заспивате леко, да се отпуснете, да нормализирате някоя изпъкнала крайност, те са лек за душата.

Цитати няма да има, всеки разказ е цитат.

Стрихнин в супата - П. Г. Удхаус

"Стрихнин в супата" е първата книга на П. Г. Удхаус, която се появи в началото на деведесетте години у нас и май е втората негова, която прочетох тогава с минимална разлика с "Маймунска работа". Говорим си за времена, в които книжарници вече/още нямаше, интернет беше някакъв слух и един площад "Славейков" разпръскваше тъмата на безпросветността. В тия смутни за книжовността времена проблесна и кометата на каталожната търговия с книги и хората в провинцията жадно купуваха световни бисери по пощата.

Като всяко първо нещо, тя се е впечатала здраво в съзнанието ми и подозирам, че е отговорна и за някои от бръчките ми. Тези от смях. Липсваше ми с години, затова си я набавих от букинистите и започнах да опреснявам най-насъщното.

Припомних си и други премеждия на Фреди Уиджън, освен когато беше в Кан и съдийства на конкурса за най-красиво бебе с всичките последици от това необмислено действие, а именно историята за препълненото с котки и кучета имение, откъдето едвам се измъкна с влака за млякото, пък макар и с помръкнала слава. Изключително освежаващо беше и разрешението на проблема със съученичката на г-жа Бинго, чиито категорични препоръки за здравословно и диетично хранене заплашваха семейния мир у Бингови. Разбира се, имаше още много премеждия, разрешени по традиционния изобретателен начин от Джийвс, които разведряват главата на човека и укрепват съня. Както и истории за безбройните племенници на г-н Мълинър, коя от коя по-невероятни, на една от които е кръстен сборникът - тази за феновете на криминалетата и какво са готови да жертват, за да си набавят най-новото книжле от любим автор.

Дори и нищо друго да не беше превела в живота си, мисля, че Жечка Георгиева се е обезсмъртила с преводите си на историите от Удхаус.

"Колибри", за тази безумна корица заслужавате един кръг на ада бонус.

Приказка за магьосници, физици и дракон - Геновева Детелинова

Преди доста години, т.е. повече от десет, списание "Сборище на трубадури"&приятели удариха целия фендъм в земята като организираха и успешно проведоха първия конкурс за фентъзи роман на България. Като читатели с фантазия трябва да знаете, че ви е бедна фантазията порой от колко и какви произвения се изваля тогава. Както обаче обичат да казват в любимото ми предаване "Изковани в огъня", победителят може да бъде само един и така тогава първа пресече финиша Геновева Детелинова с нейната "Приказка за магьосници, физици и дракон", която аз дочетох чак сега. Точно така. В благодарностите на заглавната страница на книгата наистина фигурира и моето име като скромна част от онова величаво жури, но истината е, че в рамките на конкурса се четяха само извадки от романите-кандидати от рода на 50 страници, а времето на целия роман за мен дойде чак сега.

Ето и няколко опорни точки за него:

• Заглавието на романа е едно от най-точните, на които може да попадне човек.
• Корицата обаче няма да коментирам.
• Хумористичното фентъзи неизменно създава паралели в главата на читателя с Пратчет. В което няма нищо лошо. И не, Геновева Детелинова не имитира него.
• Романът е приятно кратък, забавен и въпреки голямото количество герои за такъв обем, човек не се губи из тях. Често.
• Има известно разпиляване из множеството фантастични допускания, което вероятно може да се обясни с това, че произведението е дебют, както и с буйния ход на мисълта на авторката. Хора, повярвайте, това е нещо, което не се среща всеки ден!:)
• Провължавам дълбоко да вярвам, че млади хора не могат и не бива да бъдат редактори. Моето схващане е, че редакторът трябва да има десетилетен литературен опит, да е майстор в писането и ремонтиране на текстове и да има дързостта да работи върху ръкописа с маниера на багерист, а не да се занимава с пълен член и запетайки, което е моето наблюдение от дейността на някои прочути съвременници. 
• Историята, като нещо, което обикновено ми е интересно и важно да проследя, тук леко отстъпва на инструментите за разказване - има разни паралелни светове, портали, магьосници, един сфинкс, дракон и змей, които малко ми се сливат, дворец, вещици, проклятия и иронии на гърба на всичко, за което се сетите, че може да се получи забавно - от смешки за адвокати, гей-бракове, латино сериали, смотани физици, царство с матриархат, приказни клишета за принцеси, вретена и ябълки и много, ама много други.

В заключение, авторката има рядко срещан талант да пише, а умът ѝ генерира такива приятни смешки и фантасмарогии, че задължително трябва да се следи какво друго ще напише. Книгата можете да получите официално и безплатно в електронен формат ето тук.

Леля Станка толкова се стресна, че изпусна чашата си върху списанията за бродиране. Кафето попи в схемата на гоблена с берящите маргаритки момичета и я повреди необратимо - направи невъзможно различаването на кръгчето с точка и кръгчето без точка, а това бяха два коренно различни нюанса на екрюто.

пп. Доколкото знам, Геновева Детелинова е истинското име на авторката, не е псевдоним, което е доста яко и запомнящо се. В момента тя живее Шотландия и пише нов роман с етно привкус за голямо американско издателство, който трябва да излезе през 2024. Повече за нея - в интервюто тук.

Манюня - Нарине Абгарян

Докато се наканя да прочета тази толкова нашумяла книга, и тя вече се превърна бестселър, а авторката ѝ доби такава слава, че чак беше поканена и се яви на Панаира на книгата, за радост на безбрежното фенство.

За родените през 70-те описаният съветски бит и пакостите на двете приятелки Манюня (Мария) и Нарине може да ви се сторят направо документални, толкова много истина и припознаване ще откриете. Разбира се, всичко е предадено през детските очи, почти без политическа окраска, а малките градчета на тогавашна Армения доста приличат на малките градчета на тогавашна България, потвърждавам. Предполагам и затова толкова много читателки у нас харесаха наситения хумор на Нарине. За какво пише ли? В многото кратки глави за пакостите на двете момичета пише основно за тираничната баба на едното, за това как хванали въшки, как бащите им се напили, как ходили на кино, на планина, на море, за снабдяването с дефицитни стоки, за съдбата на погълнати копчета, за ваденето на фасул от носа, скачането от високо с  чадър (затворен), за безкрайните лета, за по-малките сестри, как стреляли с пушка (неточно) по учителя по физическо, как се влюбвали и разлюбвали. 

Страхотна книга, пълна с още по-страхотен хумор, с която няма да сгрешите, ако  си я купите и прочетете. Спокойно може да се подарява като не скъп, но пък ценен подарък.

От българската корица човек го навяват мисли за някакво народно творчество, плетки и бродерии, което няма нищо общо с темата на книгата, и не мога да се сетя защо е избрана такава картинка. Една от руските корици (Нарине живее в Москва и пише книгите си на руски) би насочила нищо неподозиращия читател по-добре - това е детска книга за магариите на две малки момичета и ако по нещо ви заприлича на Емил от Льонеберя, Макс и Мориц или малкия Никола, няма да сте твърде далече от истината.

Съвременна българска митология - Самуил Петканов

Най-вероятно сте чували за автора, за сайта НЕ!Новините (медия №37 в България, 32 в света) със специфичния му хумор, както и за способността му да отправя подозрително достоверни прогнози за абсурдните събития в обществено-политическия ни живот. Едноименното предаване по Дарик с Дюзев и Райчев пък добавя към образа му и умението бързо да импровизира сполучливи смешки, което го издига доста над категорията на обикновения режисиран ситком.

И ето този неслучаен човек започва да пише книги. Какви книги, ще кажете, аман от книги, всеки псевдо интелектуалец започна да пише, то вече и Криско и Кобилкина прописаха. Това е ключов момент, защото главното действащо лице в по-предишното изречение беше определено като "неслучаен".

За какво пише? За познати на всички ни персонажи от приказките, които са заживели в съвремието ни. На пръв поглед изглежда като клише, оригиналничене на чужд гръб, но това е само преди да започнете да четете. Веднага ви става любопитно как биха изглеждали Баба Яга, Торбалан и Крали Марко, ако ги пременим в дънки с ниска талия, плетено поло или костюми slim fit, още по-любопитното е с какво биха се занимавали, защото днес то е също така митично, както е било някога.

За кого пише? Краткият отговор е за всеки любопитен. А ако чета само менюто в механата, хороскопа и последната страница на вестника с голата мацка? Да, и за теб, ти също би го разбрал. Донякъде.

Поне в моите капризни очи книгата изглеждаше наистина като първа рожба с всичките си плюсове и минуси - на места оригиналното и забавно действие ми се губеше сред пасажи със забавено темпо, отслабена интрига или скучноват персонаж. И преди съм бил склонен тези камъни да ги хвърлям в градината на редактора, чиято намеса си представям като на човек с моторна резачка, а не на такъв с четчица за нанасяне на грим. Особено когато работи с млади автори.

Както и да е, в заключение, Сами е много интересен и забавен човек, който продължава да пише, а аз не съм убеден, че ще продължавам да чета под формата на романи. Кратки смешки - определено да, дълга проза, в която ми се губи основната сюжетна линия - хм...

Макар и минималистична откъм дизайн, корицата също крие своите малки загадки.

Дзен под кедъра или притчите на учителя Кръстев - Кръстьо Кръстев

Мутантът Крум донесъл на Учителя два патладжана и казал:

- Притеснявам се! Толкова време говорим с теб и пак не разбирам света!

Учителя Кръстев го успокоил:

- Ще започнеш истински да се притесняваш, когато го разбереш!

***

Учителя Кръстев често поглеждал календара с голата манекенка, опечалявал се и размишлявал. Пийвал чай с гроздова и казвал:

- Старостта също има някои предимства!

После клател глава и добавял:

- Но младостта ги има всичките!

***

Възмутена госпожа се скарала на Учителя Кръстев:

- Защо дадохте милостиня на онзи просяк? Джобовете му са пълни с пари!

Учителя отговорил:

- Нещо не сте разбрали! Аз дадох милостиня не на него, а на себе си.

***

Учителя Кръстев хванал грип и медицинската сестра дошла да му направи инжекция. Легнал по корем, тя го намазала където трябва със спирт, извадила спринцовката и замахнала с все сила.

- Велики Буда! - извикал Учителя. - Понякога прозрението идва от най-неочаквани места!

***

Дърводелецът Спас потропал на вратата на Учителя Кръстев и му доверил:

- Хората говорят, че съвсем си изкукуригал!

Учителя погладил брадата си и отговорил:

- Така е! Като приех да съм статуя на мъдростта, сега трябва да изтърпя и курешките на гугутките!

***

- Учителю, като знаеш толкова, кажи какво е свободата? - попитал мутантът Крум и надигнал една бира.

- Свободният си е свободен, той не пита! - отговорил Учителя.

***

- Какви горди народи има по света! - възкликнал мутантът Крум. - Веднага се хващат за автоматите!

Мъдреца погалил брадата си и извадил една пчела от нея:

- Да дойдат да ми се похвалят, когато се хванат за мотиките!

***

Някакъв човек открил Учителя Кръстев да мете иглички под кедъра и извикал:

- Аз съм беден, но честен! Имам само ей тия скъсани панталони и ей тия две ръце! И жена ми е бедна, но честна, и децата ми са бедни, но честни...

- Почакай! - прекъснал го Учителя. - Животът ще те научи, че е по-добре да се срамуваш от богатството си, отколкото да се гордееш с бедността си!

***

Учителя често разговарял с духовно издигнати спирачи от гара Подуене. Веднъж, когато разговорът неизбежно се завъртял около политиката, той казал:

- Повечето ни политици са нещастно влюбени! В себе си!

***

Мутантът Крум надникнал над оградата и видял Учителя да копае нещо.

- Кажи ми как и тази година и моята градина да ражда много плодове като твоята?

- Престани да садиш знамена! - отговорил Онзи.

Позорни обстоятелства - Йордан Попов

"Позорни обстоятелства" е тънко (131 страници) сборниче с фейлетони от славния Йордан Попов, който вече не е между нас. Днес вероятно все по-малко хора ще си спомнят, че той беше основен автор и редактор на вестник "Стършел" от годините, когато вестникът имаше едновременно лекота (на хумора) и тежест (на посланията). Наскоро забелязах, че две негови книжки и една от Кръстьо Кръстев са на изчерпване при "Жанет 45", и си ги поръчах от страх да не се изчерпят напълно. Защото не храня илюзии за преиздаването им в близко бъдеще.

Какво съдържа книжката, която изгълтах така скоропостижно в жегата между изкачването на пирински върхове? Десетки кратки истории за познати на автора, негови близки, съседи, случайни минувачи, летовници, спътници по купе, колеги, които са попаднали в неочаквана ситуация с хумористичен оттенък. А може и ситуацията изобщо да не е смешна, а само авторът да е избрал да я поднесе така. Неговите смешки не са от онези, които те карат да се превиваш от смях, а са от тези, които ти напомнят на нещо познато, което по сходен начин ти се е случвало и на теб. Поуката за мен е да не забравям това, защото често която и да е твоя драма, през очите на другите може да е просто сюжет за забавен фейлетон. И старанието ми е да се опитам и аз да мога да я възприемам така. Когато мога.:)

Българско зелено - Станислав Стратиев

Сигурно бях от малцината на щанда на "Жанет 45" на отминалия в началото на юни "Панаир на книгата", които питаха не за изчерпаното "Времеубежище", а за почти изчерпаното "Българско зелено". Малкото странична информация, която имах за книгата, казваше, че в нея са събрани текстове на Станислав Стратиев, писани в годините от 1964 до смъртта му през 2000. Кратки неща, по страничка-две, голяма част от които не са истории със случка и герои, а някакви размишления върху събитие или фраза, да ги наречем импресии. Такова е и разсъждението върху онзи трудно определим нюанс зелено, който авторът така и не успял да опише другояче, освен като "българско зелено".

Ще срещнете и някои от познатите ни персонажи от Северозапада, все така трогателни в неравната им борба с битието. Малко критика на развития социализъм, в който измислено клише се превръща по абсурден начин в действително съществуващ и крайно разгневен началник. Нагарчащи размисли от началото на Прехода, разочаровани от неправдите, сполетели малкия човек.

Обичам да чета произведенията на Станислав Стратиев не защото всичките са гениални или поне сполучливи, а по-скоро заради онзи вътрешен глас в тях, който ми говори на разбираем за мен език, насмешлив, забавен, правдив, актуален и малко един такъв зеленикав.

- Ние не сме произлезли от маймуните като всички - заявява Паскал. - Това е очевидно!...

- И кметът ли? - интересува се Йеремия.

Кметът го е глобявал два път и Йеремия му има зъб.

- За него не знам - отвръща Паскал. - Той е другоселец.

- Аз мисля, че той е произлязъл! - казва Йеремия.

Бай Ганьо - Алеко Константинов

Ако не беше аудио форматът на книгата, надали бих се наканил да я препрочитам. От училищни времена и от филма с Калоянчев на много хора ни е останало в главите как Бай Ганьо е дебел чичка-дядка, селяндур и простак, когото Алеко е осмял за ориенталските му привички. Има го и това, но между редовете личи и друг, по-интересен образ, на който ми беше любопитно да обърна внимание.

Къде открих разлики с установения вече образ:

• В книгата си е казано в прав текст, че Бай Ганьо е младеж около трийсетгодишен, т.е. не е прошарен шкембест чичка, а е по-близо до категорията младеж.
• Както от разговорите му с околните чужденци, така и от описанието на познанията му, става ясно, че той е тръгнал сам да пътува из Западна Европа по търговия, да се бори да прави бизнес. За целта той говори в различна степен турски, влашки, сръбски, руски и немски.
• "Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив."
• Да, неговите обноски са различни от тези на студентите, които са живели години в европейските държави, и това е напълно естествено и няма как да бъде другояче. Откъде би могъл да знае обичаите и порядките там? Телевизия, интернет, общуване с такива хора?
• Той обаче се учи, попива, приспособява се, докато си остава здраво свързан със сигурните неща, които знае от вкъщи.
• Начините за организиране и провеждане на избори от страна на ОПГ ГЕРБ и други като тях не са еволюирали особено от век насам - сопи, фейк нюз, пари, жандарми, криминални типове из кръчмите...

Вече не бих бил толкова сигурен, ако някой ми каже, че главният герой е един категорично отрицателен типаж, в който няма нищо добро.

Райко Алексиев - албум със 150 карикатури

И преди ми е правил впечатление яркият ореол на Райко Алексиев на европейски интелектуалец, на личност с гражданска позиция. Те много неща правят впечатление у него, но все повече ми изпъква в съзнанието това - европейското и интелектът. Първото е в посока на образование, култура, интереси, морал, а второто - като мащаб и потенциал за проумяване и решаване на всякакви предизвикателства пред ума. 

В този албум са събрани 150 карикатури, които са сортирани по раздели в зависимост от това в кой вестник са излезли, защото през годините Райко Алексиев сътрудничи на не един и два. Карикатурите са придружени от кратък текст, който обяснява контекста на личностите и събитията, които са изобразени.

А Райко означава Слънце.

Последният герой - Тери Пратчет

Никой не помни певеца. Песента остава.

Преди 20 години, когато попивах пратчетовата премъдрост за пръв път, не вярвах, че е възможно да искам да пиша за него и книгите му. Та то там всичко е толкова изпипано, че няма нужда от коментар! Ето, че човекът си отиде, медиите и книжарите го позабравиха и ни остана само да си припомняме добре забравените му шедьоври.

Както знаете, във всяка от книгите му за Диска се осмива нещо - кино, медии, религии, нации, полиция и всичко друго, което се сетите, както и още повече неща, за които изобщо не бихте се сетили. Разбира се, всичко това е гарнирано с интересна история, смешни персонажи, житейска философия, фентъзийни светове, иронии с неща, за които ви трябва доста широчка обща култура, за да схванете с какво точно се подиграва. Хубавото е, че дори и да ви харесва само едно от нещата, в книгите му има достатъчно от него, за да ги харесате.

В тази книга се осмиваха героите, професионалните, които отдавна са събрали точките за пенсия, но занаятът не ги пуска. И малко боговете. И някои от изобретенията на Леонардо да Куирм, като космически кораб с реактивна тяга на няколко степени, съставени от блатни дракони на специална калорична диета.

И още едно лично мнение. От художниците, с които свързваме кориците на пратчетските книги, Джош Кърби >>> Пол Кидби.

Как да пътуваме зад граница - Джеръм К. Джеръм

Двама лондонски лентяи се вдигат да гледат опера в немско селце. Останалото са щедро разкрасените им перипетии по пътуването и присмехулното им отношение към чужбинските нрави и порядки.

Най-накрая поспах. Не в леглото, с което тъй държах да се сдобия, не бих спал в онзи душен салон, даже да ми предложеха сто паунда като награда. Не че някой ги даваше; не че някой ме искаше там. На това заключение ме наведе фактът, че на влизане (след като пропълзях до вратата) ме посрещна ботуш. Всъщност въздухът бе изпълнен с обувки. Вътре спяха шейсетина мъже - тоест мъчеха се да спят. Някои по леглата, други по масите, трети свити под тях. Е, поне един спеше - и хъркаше като хипопотам с много лоша настинка и пресипнало гърло, - а останалите петдесет и девет мъже се надигаха да го замерят с обувки. Само че не се знаеше откъде идва звукът. Никой не беше сигурен от коя точно койка в това зле осветено, миризливо местенце се разнасяше той. Ту извиваше жално откъм лардборда, ту ту бухтеше откъм старборда. Затова който можеше да си стигне обувките, ги запращаше наслуки с надеждата провидението да ги насочи и стовари по точната цел. 

Наблюдавах една-две минути тази смайваща сцена, след което додрапах до палубата, подвих крак и заспах върху купчина намотано въже. Сутринта ме събуди морякът, който искаше да запрати въжето по един човек, стоящ си невинно и кротко на пристанището в Остенде.

***

Само че в три часа, в мразовита утрин като тази, чувството за морал още не е развито. Съвестта на средностатистическия човек не успява да заработи преди осем или даже девет - преди времето за закуска. Затова и към три през нощта вършиш глупости, пред които в три часа следобед би изтръпнал от ужас.

***

Тишината помага. Всяко нейно докосване ни възвръща живота.

***

Немският обичай да не пуснеш човека да види нищичко без пари е широко разпространен из Германия.

***

Когато немският кондуктор се почувства самотен и не знае какво друго да прави, той минава из влака, кара пътниците да си показват билетите и се връща в купето си весел и освежен. Някои хора обичат залези, планини и платната на старите майстори, но за немския железничар няма по-вдъхновяваща и прекрасна картина от вида на продупчен билет. 

Затова ако видехме немски жп служител тъжен и уморен, хуквахме да му покажем билетите си. Той веднага засияваше и забравяше всички грижи. Ако нямахме в себе си билети, отивахме да си купим. Обичайно и прост третокласен билет до съседната гара го изпълваше с щастие, но ако ни се стореше извънредно посърнал, взимахме двупосочен втора класа.

***

За щастие намерихме нашият хазяин, достоен фермер, да ни чака с една разнебитена бричка (между циркова колесница и стол за баня) и два видимо яки жребеца. Отпътувахме с нея след отчаяна схватка между нашия кочияш и тълпа от поне двайсетина туристи, които уж я бяха объркали с омнибус и се мъчеха да я превземат.

Докато галопирахме, с Б. успяхме да се насладим в кондензирана форма на всички радости, обичайно изпитвани при преплаване на Ламанша в бурен ден, при возене с влакче в лунапарк или при подхвърляне с одеяло - твърдо, с гадни ъгълчета и режещи ръбове одеяло.