Стоян - Станислав Стратиев

Донякъде случайно тази книга попадна у мен - търсех с какво да си допълня друга поръчка от същия книжар. Неслучайно беше, че я харесах, първо заради автора, и второ - заради  заглавието.

Знаете какви ги пише по принцип Стратиев ("Българско зелено", "Вавилонска хроника") - иронични, с много препратки, злободневни. С много познаване и сантимент към българското. Е, тази книжка е от 1995 година, развихрилата се свобода, нестандартен формат, форма, илюстрации, теми и корична цена от 75 лв. Произведенията са кратки импресии по страничка-две, разредени с илюстрации от Анри Кулев. По това време в речника на българите вече новото значение на думите "застраховател" и "борец" е станало първо по ред. Спонсор на книгата е Балканбанк. ЕС и НАТО са още само блед мираж, в който никой не вярва, а както казва авторът, ако направите допитване сред хората, те ще ви кажат, че Дейвид Копърфийлд е мъжът на Клаудия Шифър, а Чарлз Дикенс - ляво крило.

Много интересно би ми било, ако Стратиев беше поживял още, за да види и последвалите трансформации в обществено-политическия живот на България, какво би го впечатлило от битовизмите на милениума. Защото сега, от тази, послевкусът е като битерлимон, по-малко сладък, повече горчив.

Името Стоян е олицетворение, хем е максимално българско, хем е обикновено. Той е онзи обобщен образ, който е по опашките с изпотен купон в дланта, следващата година неговите спестявания ще изгорят в банките, него го "застраховат" онези с бухалките, той избира старите муцуни в нови костюми. Стоян е България, България е Стоян. Стоян съм аз. 

Не сме любими никому.

Никой не ни обича.

Никой не иска да се обединява с нас.

***

Навсякъде ни разпознават от километър. Мрачни, намръщени типове, сякаш минати през дарак. Подозрителен поглед, смачкано самочувствие, зле прикрита агресивност. Потиснати, прегърбени, цялата ни нещастна история е изписана върху лицата ни... Излъчването е тотално негативно. Моментално се вижда, че не вярваме в бъдещето си. Не се усмихваме спонтанно. Не внушаваме позитивизъм. Не излъчваме енергия. По рождение сме изпълнени със съмнение във всеки и във всичко.На всяка втора дума налитаме на бой. Все някой друг ни е виновен.

Българско зелено - Станислав Стратиев

Сигурно бях от малцината на щанда на "Жанет 45" на отминалия в началото на юни "Панаир на книгата", които питаха не за изчерпаното "Времеубежище", а за почти изчерпаното "Българско зелено". Малкото странична информация, която имах за книгата, казваше, че в нея са събрани текстове на Станислав Стратиев, писани в годините от 1964 до смъртта му през 2000. Кратки неща, по страничка-две, голяма част от които не са истории със случка и герои, а някакви размишления върху събитие или фраза, да ги наречем импресии. Такова е и разсъждението върху онзи трудно определим нюанс зелено, който авторът така и не успял да опише другояче, освен като "българско зелено".

Ще срещнете и някои от познатите ни персонажи от Северозапада, все така трогателни в неравната им борба с битието. Малко критика на развития социализъм, в който измислено клише се превръща по абсурден начин в действително съществуващ и крайно разгневен началник. Нагарчащи размисли от началото на Прехода, разочаровани от неправдите, сполетели малкия човек.

Обичам да чета произведенията на Станислав Стратиев не защото всичките са гениални или поне сполучливи, а по-скоро заради онзи вътрешен глас в тях, който ми говори на разбираем за мен език, насмешлив, забавен, правдив, актуален и малко един такъв зеленикав.

- Ние не сме произлезли от маймуните като всички - заявява Паскал. - Това е очевидно!...

- И кметът ли? - интересува се Йеремия.

Кметът го е глобявал два път и Йеремия му има зъб.

- За него не знам - отвръща Паскал. - Той е другоселец.

- Аз мисля, че той е произлязъл! - казва Йеремия.

Вавилонска хроника - Станислав Стратиев

Станислав Стратиев е рядко явление, гениален автор, талант, материализация на божествената искра в човешко тяло. Неговите смешки продължават да разсмиват в театрите, „Оркестър без име“ се върти по телевизиите през седмица, а отбрани крилати фрази циркулират даже из реклами и общата култура на граждани, за които последното посетено културно събитие е било тържеството за края на учебната година в техникума.

Той е изискан и фин и същевременно универсален и разбираем за всеки. Смехът, който създава, е толкова натурален, че чак био. Няма нищо фалшиво и изкуствено, усмихнеш се леко, после разтегнеш широко устни, захихикаш, па накрая се разхълцаш волно и неудържимо. Такива ги разправя.

Историите от „Вавилонска хроника“ са все за Паскал и съселяните му от загубеното селце от Северозапада. С нотка философски уклон, но все инициативни, все любопитни и богати на новаторски идеи за измъкване от блатото. Хора опитни в оцеляването, които... абе не мога повече! Какво славословие можеш да съчиниш, като след неговите истории всичко бледнее? Човекът е световен гений, точка. Четете и се наслаждавайте!:)

Миро и Анани, дето живеят по-нататък, точат ножове и всичко живо, дето има пера и сланина, е адски изнервено.

***

Паскал е постигнал една относителна нирвана — изпил е две кани от младото вино и жена му е при майка си, — когато пристига Йеремия.

Има разтревожен вид и е озадачен.

— Прасето иска да ме целуне! — заявява той още от вратата. — Не знам какво става.

— Кое прасе? — налива му вино Паскал. — Дето ще го колиш другата седмица?

— Същото — казва Йеремия и изпива чашата на един дъх. — Непрекъснато ме прегръща.

— Откога? — пита Паскал.

— Петнайсетина дена вече — отвръща Йеремия. — Като започна от Йордановден — не е спирало.

— Ами да — казва Паскал. — То те е обикнало.

— Кой ме е обикнал? Прасето?!?!

— Прасето — казва Паскал. — Стокхолмски синдром.

— Как стокхолмски? — казва Йеремия. — То е купено в Берковица.

— Обяснявам ти стокхолмския синдром — казва му Паскал. — Когато нещата много се проточат, както при тебе, щото ти това прасе го колиш вече два месеца, и палач и жертва живеят заедно, жертвата постепенно обиква своя палач.

***

Тук картината се губи за Паскал, явява се едно голямо бяло петно, на моменти замествано от неземна музика, предимно кларнети и акордеон.

След това Паскал си спомня, че му става жал за всичко, с изключение на жена му, отива при кучето и се извинява за мъките, които му е причинил.

Кучето, което знае две и двеста, приема извиненията с много силното подозрение, че това е само увертюра към превръщането му в обувки или кожа за барабан.

***

Покрай празниците и именните дни виното се свършва и Паскал участва в телевизионна игра с импулси.

Печели пътуване до Австралия.

Цялото село го убеждава да не ходи, защото е далече.

И точно сега се агнят агнетата.

***

След седмица се връща.

Обаче това не е Паскал.

Говори тихо, гледа някак си навътре и в косата му има бял кичур.

Кучето не го познава и не го пуска в двора.

Друг път боят не му мърда, но сега Паскал само го поглежда с отнесената си усмивка и го погалва зад ушите.

От това жена му се изплашва до смърт.

Скрива се в плевника и прави три-четири магии против уроки.

И една за ухапване от зла речна муха.

***

— Всичко, което не може да бъде, го има! — произнася неясно Паскал. — Разхожда се и може да се пипне!…

Селяните се споглеждат.

— Какво, Паскале? Какво може да се пипне? — пита Йеремия.

— Отде да знам! — още по-неясно изрича Паскал. — Гледаш го, че лети във въздуха, обаче е катерица. И има джоб!…

Селяните се споглеждат пак.

— Какъв джоб? — пита Миро.

— Преден — казва Паскал. — И в него двайсет и седем цицки!…

— Не е добре Паскал! — прошепва Йеремия на кмета. — Нещо му е станало!…

— И там си държат децата — довършва Паскал. — Виждам го, че не може да бъде и няма начин да съществува, обаче то си съществува!… Наяве!…

***

— Наученото — отвръща Паскал — е несигурна работа. Може да го забравиш, да го объркаш или да излезе, че не е така. Докато ненаученото не се забравя. Не знаеш ли нещо — не го знаеш за цял живот.

***

— За украса е мъжът! — отсича Паскал. — А жената трябва да си е жена!…

***

В Северозападна България е следобед и Паскал, Миро и Йеремия са на масата пред кръчмицата.

Обсъждат как селцето да се измъкне от тресавището, в което е нагазило.

Стоят в бедност до шия и перспективи отникъде не се задават.

Работата е огледана от всички страни и кажи-речи всички варианти са прехвърлени, а изход няма.

Когато изпиват и третата мастика, Паскал казва:

— Трябва да инвестираме в чудовище.

Двамата го поглеждат, сякаш го виждат за първи път.

— Ако искаш, да минеме на бира! — казва Йеремия.

***

Паскал мисли за дълбочинните животни, когато в двора влиза Миро.

Връща му ситото за пясък.

— Здравей, Паскале! — казва той. — Какво правиш?

— Съществувам — отвръща Паскал.

— Естествено, че съществуваш — непредпазливо казва Миро. — Всички съществуваме.

— Нищо подобно — казва Паскал. — Ти например не съществуваш.

— Що? — интересува се Миро.

— Ако онова, което казва Декарт, е вярно, ти изобщо не съществуваш.

— И какво казва Декарт? — пита Миро.

— Декарт казва: „Мисля, следователно съществувам!“ Ако това е вярно, половината село изобщо не съществува. В това число и ти.

Миро оставя ситото и се обижда.

— Излиза — казва той, — че само ти съществуваш!… Така ли?!?!

— И аз съществувам от дъжд на вятър — отвръща Паскал. — Но има хора, които не съществуват от рождение.

— Йеремия може и да не съществува — казва Миро, — а съм сигурен, че и Анани не съществува, обаче това, което казваш за мене, не е вярно.

— Но и ти не си виновен — продължава мисълта си Паскал. — Кога да съществуваш? Вдигаш къща, копаеш лозе, бъхташ до мръкнало. Като се прибереш вкъщи, хич не ти се съществува, удряш двеста грама и заспиваш.

— Горе-долу е така — съгласява се Миро. — Бедният човек не може много-много да съществува.

— То това е и целта! — казва Паскал. — Да не съществуваме!… Щото, вземем ли да съществуваме, току-виж сме объркали сметките на някой. Ще вземем да задаваме въпроси, да се съмняваме, да псуваме…

— Аз си псувам и без да съществувам! — казва Миро.

— Но без адрес! — подчертава Паскал. — Ти засягаш една имагинерна майка! Липсва ти конкретност!…

— Така е! — признава Миро. — Прав си. Псувам много общо.