Къщите още говорят - Мариана Екимова-Мелнишка

Моят дом е моята крепост.

"Къщите още говорят" е особена книга по много показатели, пак по същите тя е и много обикновена, свойска. Първото защото е луксозно издание, гланцирана хартия с цветни снимки на почти всяка страница, а в текста се мяркат архитектурни термини като сецесион, фронтони, капители и балюстради, които биха могли да стреснат някоя по-семпла душа. Второто е защото има картинки на къщи, а хората от най-малки обичаме да си играем "на къщи".

Книгата е продължение на вече издадена една такава, която разглежда стари красиви къщи из разни краища на България и разказва кой ги е строил, по чии планове, каква е била съдбата на хората, които са решили, че имат нужда да живеят не просто в кутийки, а имат потребност да изразят и друга своя страна, чрез фасадата на къщата, зад която ще мине животът на семейството им. Това са били в повечето случаи хора с добри финансови възможности, а периодът обикновено е периодът на разцвет на българските градове между двете войни. Много пъти съдбата както на къщите, така и на собствениците им не е никак весела, но както се вижда и от книгата, дори и след най-тъмните времена, къщите остават, за да напомнят.

Книгата получих с много мило посвещение като подарък от авторката, която ме откри, много изненадващо за мен, на едно обществено събитие, а аз потънах в земята от срам, че не се сещам нищо за нея. Както често се случва с неочакваните и непотърсени подаръци, книгата беше поизбутана от други, които за момента страстно исках да прелистя, по възможност веднага. И ето, че след повече от половин година слушам епизод от любимия ми подкаст "Бележка под линия" на Стефан Русинов, където той си говори с преводачката Мариана Екимова-Мелнишка (тя е превела „Портокал с часовников механизъм“, "Птиците умират сами" и Хари Потър!!!) за новия превод на "Анн от зелените стрехи", а и за други преводачески неща. Изключително интересен епизод! С много шеги, много познаване и познание, лек и непринуден разговор, коментари на преводачески решения, с много имена на авторитети, по време на който в главата ми започна да мъждука някаква стара лампа с нагоряла фасунга. Ами че аз тази дама съм я срещал и имам книга от нея!

Така започнах да чета книгата със съвсем друга нагласа и настроение. Надявам се такава да я видите и вие, да усетите отдадеността, вниманието и грижата. Защото хубавите стари български къщи имат значение и те продължават да говорят.

Можете да чуете авторката и по БНТ за същата книга.

Стоян - Станислав Стратиев

Донякъде случайно тази книга попадна у мен - търсех с какво да си допълня друга поръчка от същия книжар. Неслучайно беше, че я харесах, първо заради автора, и второ - заради  заглавието.

Знаете какви ги пише по принцип Стратиев ("Българско зелено", "Вавилонска хроника") - иронични, с много препратки, злободневни. С много познаване и сантимент към българското. Е, тази книжка е от 1995 година, развихрилата се свобода, нестандартен формат, форма, илюстрации, теми и корична цена от 75 лв. Произведенията са кратки импресии по страничка-две, разредени с илюстрации от Анри Кулев. По това време в речника на българите вече новото значение на думите "застраховател" и "борец" е станало първо по ред. Спонсор на книгата е Балканбанк. ЕС и НАТО са още само блед мираж, в който никой не вярва, а както казва авторът, ако направите допитване сред хората, те ще ви кажат, че Дейвид Копърфийлд е мъжът на Клаудия Шифър, а Чарлз Дикенс - ляво крило.

Много интересно би ми било, ако Стратиев беше поживял още, за да види и последвалите трансформации в обществено-политическия живот на България, какво би го впечатлило от битовизмите на милениума. Защото сега, от тази, послевкусът е като битерлимон, по-малко сладък, повече горчив.

Името Стоян е олицетворение, хем е максимално българско, хем е обикновено. Той е онзи обобщен образ, който е по опашките с изпотен купон в дланта, следващата година неговите спестявания ще изгорят в банките, него го "застраховат" онези с бухалките, той избира старите муцуни в нови костюми. Стоян е България, България е Стоян. Стоян съм аз. 

Не сме любими никому.

Никой не ни обича.

Никой не иска да се обединява с нас.

***

Навсякъде ни разпознават от километър. Мрачни, намръщени типове, сякаш минати през дарак. Подозрителен поглед, смачкано самочувствие, зле прикрита агресивност. Потиснати, прегърбени, цялата ни нещастна история е изписана върху лицата ни... Излъчването е тотално негативно. Моментално се вижда, че не вярваме в бъдещето си. Не се усмихваме спонтанно. Не внушаваме позитивизъм. Не излъчваме енергия. По рождение сме изпълнени със съмнение във всеки и във всичко.На всяка втора дума налитаме на бой. Все някой друг ни е виновен.

Събо Николов - първият българин ротарианец - Цвятко Кадийски

Тази книга е най-специалната от всички, които прочетох миналата година. Четох я даже няколко пъти, защото по стечение на обстоятелствата се оказах съучастник в създаването ѝ. Вероятно вече съм надул ушите на всички близки и приятели с истории за Събо, но житието му се оказа толкова интересно и важно, че май нямам право да спирам, повече хора трябва да научат за него.

Това е биографична книга за живота на едно панагюрче, родено 1870 година, което на младини заминава да си търси късмета в Америка, където се замогва с упорит труд, става първият българин, който членува в Ротари клуб, и накрая оставя в завещанието си определена сума за панагюрската болница, лихвите от която и до днес редовно ѝ се изплащат. Това последното изречение в различни варианти съвсем до скоро беше основната информация, която се знаеше за този човек у нас. Да, в панагюрските вестници и в ротарианската преса е писано повече, но при всички случаи в рамките на една статия. Затова в началото на миналата година инициирах мащабно търсене и събиране на повече данни за живота на Събо Николов, които редовно предоставях на автора на книгата Цвятко Кадийски, с когото имахме своеобразно състезание кой ще открие в американските архиви по-нови и по-интересни неща за Събо. От първоначалната идея за брошура се стигна до истинска книга, а информацията от Америка не секваше...

Е, вече книгата е факт като издание на Ротари клуб - Панагюрище и няколкото представяния пред публика предизвикаха явен интерес, който според мен доказва теорията ми, че Събо Николов е един от най-забележителните панагюрци за времето си, ако не и най-успелият.

Съвсем накратко защо.

Събо Николов Червенушев е роден през 1870 година в Панагюрище. Оцелява някак в мизерията около Априлското въстание и Руско-турската война, но шансът му да се измъкне и справя малко по-добре в живота идва благодарение на евангелистките пастори Марш и Слийпър, на които е прислужник първо в Пловдив, а след това и в Самоков. При заминаването си за Америка през 1887 година последният го взима със себе си на борда на кораба "Етрурия", за да започне нов и много по-различен живот в родния град на пастора Устър, Масачузец. Там Събо започва да работи (блъска като вол) и да учи вечерно, защото макар да няма никакво образование, бързо разбира, че то е истинският шанст за просперитет. Така завършва Устърската академия с пари на заем, след това веднага записва машиностроене в Устърския политехнически институт (едно от най-старите висши технически учебни заведения), където успешно се дипломира през 1897 година. Започва работа, сменя различни фирми, през 1899 година се жени за детската учителка Грейс Дърфи (пряка потомка по една линия на пилигримите от "Мейфлауър" и по друга на един от борците от Американската революция) и двамата се местят в родното ѝ градче Пътнам, Кънектикът, където заедно прекарват следващия половин век. Следва шеметната кариера на Събо, който открива в съдружие собствена компания, на която става вицепрезидет, и която компания "Лийланд-Гифърд" се превръща в един от колосите на американското машиностроене. Купува леярна, създава летище, превръща се в банков директор, става попечител на училища и университети, дарител на църкви и болници, създава първото радио в града, дарява терени, средства и лични усилия, както на града, така и на всеки, който се бори за нещо, но малко не му достига, за да успее. Създава стипендии за талантливи ученици и за българи, които искат да следват в САЩ. Пътува по целия свят с кораби, кръстосва на длъж и на шир целите Щати с кола, запален шофьор и личен приятел с Хенри Лийланд - авторът на марките Олдсмобил, Кадилак и Линкълн. В имението му редовно се организират благотворителни приеми или гостуват посланици, индустриалци, политици, както и небезизвестната мис Елън Стоун, която е първата му учителка в България, дала му двата долара, които са целият му капитал, когато заминава за Америка. И още, и още...

Когато се захванах с издирвателската дейност за живота му, преобладаваше любопитството ми. Сега то още е тук, но се прибави и едно важно убеждение - примерът на добрите хора трябва да се знае, не трябва да остава забравен. Тези, които със собствен труд и упоритост са постигнали страшно много, като не са го задържали за себе си, а всеотдайно са помагали на другите, трябва да бъдат споменавани с надеждата, че ще има и други като тях.

Времеубежище - Георги Господинов

Щастието е в сегашно време.

Умишлено пропусках известно време възможностите да си наваксам с този роман. От една страна вкусът ми е скептичен към критериите за отличаване на съвременна литература, а от друга, стилът на Георги Господинов не е сред най-грабващите ме, макар да признавам всичките му достойнства.

И така, дойде и времето на "Времеубежище". Замаскирана зад писателски похвати и инструменти, там се е разположила една история за България с повече минало и малко настояще. За западния свят нашите български лутания и политически криволици сигурно ще са интересни или поне любопитни. Предполагам и затова са харесали абсурдите в текста. За мен са основно тъжни, защото са 1:1 истински. По принцип в писането на Георги Господинов откривам много тъга, много обръщане към миналото. Прекалено много за моя вкус. В тази книга тъгата беше смесена с повече дози меланхолия, но миналото си беше все там - европейско, българско, с цялата непоклатимост и фаталност на нещо, което никой вече не може да измени.

Не знам дали има смисъл да се преразказва и дали ще стигне до умовете на тези, които на моменти осмива. Струва ми се, че ще си я четем само петте процента на "умните и зелените", от което нито ще поумнеем още, нито ще позеленеем  повече. Ще останем доволни в балона си, поласкани от това, че някой е писал за нас и е погъделичкал егото ни. А как да се излезе от крадливата ни комунистическо-популистка въртележка тя няма да ни каже, за бъдещето няма дори да намекне. Защото когато нещата загрубяха, героят просто хвана предпоследния самолет и избяга към хубавото. Към францисканските си манастири и нюйоркски библиотеки.

Не знам дали скоро бих чел пак нещо от Георги Господинов.

Съвременна българска митология - Самуил Петканов

Най-вероятно сте чували за автора, за сайта НЕ!Новините (медия №37 в България, 32 в света) със специфичния му хумор, както и за способността му да отправя подозрително достоверни прогнози за абсурдните събития в обществено-политическия ни живот. Едноименното предаване по Дарик с Дюзев и Райчев пък добавя към образа му и умението бързо да импровизира сполучливи смешки, което го издига доста над категорията на обикновения режисиран ситком.

И ето този неслучаен човек започва да пише книги. Какви книги, ще кажете, аман от книги, всеки псевдо интелектуалец започна да пише, то вече и Криско и Кобилкина прописаха. Това е ключов момент, защото главното действащо лице в по-предишното изречение беше определено като "неслучаен".

За какво пише? За познати на всички ни персонажи от приказките, които са заживели в съвремието ни. На пръв поглед изглежда като клише, оригиналничене на чужд гръб, но това е само преди да започнете да четете. Веднага ви става любопитно как биха изглеждали Баба Яга, Торбалан и Крали Марко, ако ги пременим в дънки с ниска талия, плетено поло или костюми slim fit, още по-любопитното е с какво биха се занимавали, защото днес то е също така митично, както е било някога.

За кого пише? Краткият отговор е за всеки любопитен. А ако чета само менюто в механата, хороскопа и последната страница на вестника с голата мацка? Да, и за теб, ти също би го разбрал. Донякъде.

Поне в моите капризни очи книгата изглеждаше наистина като първа рожба с всичките си плюсове и минуси - на места оригиналното и забавно действие ми се губеше сред пасажи със забавено темпо, отслабена интрига или скучноват персонаж. И преди съм бил склонен тези камъни да ги хвърлям в градината на редактора, чиято намеса си представям като на човек с моторна резачка, а не на такъв с четчица за нанасяне на грим. Особено когато работи с млади автори.

Както и да е, в заключение, Сами е много интересен и забавен човек, който продължава да пише, а аз не съм убеден, че ще продължавам да чета под формата на романи. Кратки смешки - определено да, дълга проза, в която ми се губи основната сюжетна линия - хм...

Макар и минималистична откъм дизайн, корицата също крие своите малки загадки.

Българско зелено - Станислав Стратиев

Сигурно бях от малцината на щанда на "Жанет 45" на отминалия в началото на юни "Панаир на книгата", които питаха не за изчерпаното "Времеубежище", а за почти изчерпаното "Българско зелено". Малкото странична информация, която имах за книгата, казваше, че в нея са събрани текстове на Станислав Стратиев, писани в годините от 1964 до смъртта му през 2000. Кратки неща, по страничка-две, голяма част от които не са истории със случка и герои, а някакви размишления върху събитие или фраза, да ги наречем импресии. Такова е и разсъждението върху онзи трудно определим нюанс зелено, който авторът така и не успял да опише другояче, освен като "българско зелено".

Ще срещнете и някои от познатите ни персонажи от Северозапада, все така трогателни в неравната им борба с битието. Малко критика на развития социализъм, в който измислено клише се превръща по абсурден начин в действително съществуващ и крайно разгневен началник. Нагарчащи размисли от началото на Прехода, разочаровани от неправдите, сполетели малкия човек.

Обичам да чета произведенията на Станислав Стратиев не защото всичките са гениални или поне сполучливи, а по-скоро заради онзи вътрешен глас в тях, който ми говори на разбираем за мен език, насмешлив, забавен, правдив, актуален и малко един такъв зеленикав.

- Ние не сме произлезли от маймуните като всички - заявява Паскал. - Това е очевидно!...

- И кметът ли? - интересува се Йеремия.

Кметът го е глобявал два път и Йеремия му има зъб.

- За него не знам - отвръща Паскал. - Той е другоселец.

- Аз мисля, че той е произлязъл! - казва Йеремия.

Черешови води - Георги Божинов

Пролет - и всичко се подновява. Гнездата и нивите, дрехите на земята, дрехите и на хората. И хората, самите.

Разказите от този сборник на Георги Божинов представляват нещо като пътепис за места из България от север на юг, от Дунава до Беласица, на които той е бил и живял на младини. Какво изпитва човек, когато се върне там след десетилетия и види настъпилите промени. Романтиката на спомените от отминалото се сблъсква с по-суровите вълни на настоящето, които никога не са чак толкова весели. 

Никъде другаде не съм чел толкова красиви описания за места като Лом, Мъглиж или Сандански. Сега е обичайно да се говори за "северозападнала" България, но в разказа "Черешови води" съвсем не е така. Неволно и неизбежно се сетих за "Мартенските води" на Елис Режина, която отдавна ми е слабост, както и за обяснението на Божинов, че за хората от този край река е нещо, което можеш да прегазиш, да преплуваш, а Дунавът си е просто Дунав. Русе може да е бил дунавската столица, входната врата на европейското влияние у нас, но Лом е бил веднага след него.

Мъчно се четат книгите на Георги Божинов, но не защото са слабо написани, а защото са богати на тъга. Човек се стяга, сърцето му е свито и несъзнателно въздиша по-често. Четем за авторовата носталгия, тъга по отминала младост и живот. Как тези обични места, градове, ниви, къщи и хора от миналото, понятия, които са значели много и всичко, вече са променени и не познаваме никого. Няма го това, което сме обичали, отишло си е по естествения си път и хем ни е тъжно от липсата, хем сме наясно, че това е нормалният ход на времето - най-страшната стихия. Отминава, тече, влачи, отнася старото и донася нови хора с техните си безгрижни младости, които обаче за всяка възрастна душа са чужди и не драги.

В послеписа пише, че Георги Божинов пише така, сякаш е художник импресионист, и това е толкова точно. Изписва не документални образи, а майсторски подрежда впечатления, малки петънца от цветове, ухания, звуци, които образуват истинската картина. Измисля или припомня къде диалектни, къде остарели думи, защото са по-точни, по-звучни и дори да не знаеш точно какво значат, пак ти се струват по-подходящи от книжовните. Една богата многосетивна картина на България, каквато се съмнявам, че някой друг би могъл да нарисува.

Това е народ гурбетчийски, главно дюлгерски. По три тримесечия на годината се губи из белия свят, гради градове, но не обича градовете и не иска да живее в тях. Тук си му е по-добре. Последното тримесечие непременно ще се прибере тук, в колибите. Да се окъпе и преоблече като хората, да преброи кяровете и да се почерпи в бакалницата кръчмарница с достовете от другите тайфи. Па и да побарне малко жената, да умножи децата, да заварди някоя лисича кожа около безбройните лисичи дупки, за да украси челядта с кюркове и калпаци. А напролет пак. Бичкия на шия, тесла у пояс - тръгва да гради градове...
***
Бях при него в Пловдив, ама не ми арекса - смърдеш много в тоя град и ще ме потъпкат колята...
***
Като минах край тях, ме питаха защо съм сам и къде ми е булчето, откъде съм. "От града съм", рекох. "Добре де, викат, ами като си от града, познаваш ли Станчо наш?" "Кой Станчо?" "Ми Станчо бе, Станчо не го ли знаеш? Той готвач в оня ресторан, дека е на кръстопъта, дека точно на средата на кръстопъта седи милиционера с една маалка и маа да дава път?..."
- Не - рекох, - не го познавам тоя Станчо, в града има хиляда Станчовци.
- Ма наш Станчо е един, бре, как тъй да не го познаваш?... Добре де... Ми Пенка наша знаеш ли, бре? Она мете училището.
- Кое училище?
- Ми кое... онова, дека е на оная улица, дека излаза на две улици. Баш там е!
- Не - викам, - не познавам и Пенка.
- Как тъй да не я знаеш, бре, на такова лесно место е?! Тогава ти не си от града! Той не е от града, мари, манете го, тоя лъже, че е от града! Кой го знае откъде е на майната си!

Джазът в България. Българите в джаза - Владимир Гаджев

Понеже не знам нищо за автора, се доверявам на анонса на издателството, че Владимир Гаджев е изтъкнат джазов критик, журналист и преподавател по история на джа­за, на поп и рокмузиката в Националното музикално училище „Любомир Пипков“ в София. Аз съм доста далече от теорията и академичната страна на джаза, а просто обичам да слушам хубава музика и ми беше любопитно кои българи са творили в жанра през изминалия един век. Оказва се, че дори въпреки 45-те години тоталитаризъм, те не са никак малко, а влиянието им е далеч от пренебрежимо. За някои от тях всички сме чували (Аспарух Лешников, Емил Георгиев, Милчо Левиев, Симеон Щерев, Антони Дончев, "Бели, зелени, червени"), някои дори сме имали удоволствието да чуем лично от различни сцени (Христо Йоцов, Камелия Тодорова, Йълдъз Ибрахимова, Георги Борисов, Теодосий Спасов), а за трета група пък изобщо не сме и чували (Любомир Вапорджиев, Ива Ваня, Марио Станчев). Владимир Гаджев поправя подробни несправедливости.

Книгата има вид на своеобразна енциклопедия. Певците, инструменталистите и композиторите са всеки със самостоятелно представяне от страница или две, като между представянията има и преглед на епохата, политиката и отношението на властта към джаза, характерните за тогава форуми, участници, звезди и изяви. Много подробно са отразени изпълнителите, съставите, кой на какъв инструмент свири, какви плочи са се записвали, коя чуждестранна звезда е гостувала и кога или пък кога и къде са се изявявали нашите джазмени. Интересно впечатление ми направи колко значимо е било полското присъствие преди промените - и като изпълнители, и като форуми за изява.

Книгата е любезно гарнирана със CD, което съдържа някои много характерни изпълнения на коментираните музиканти. Това аз намирам за много голям плюс, защото иначе би се получило нещо като да пишеш книга за художници и в нея да няма нито една снимка на картините им.


Накратко, макар и четенето на книгата да се проточи, удоволствието беше голямо и като следваща стъпка ще се ориентирам да потърся друга книга на автора - "Love Supreme - Веселин Николов и неговите “Бели, зелени и червени”.

Композиторът Константин Илиев: ... стигнахме до извода, че екзотичният фолклор е безкрайно интересен и привлекателен при първо виждане. Вторият път става скучно, а трети път може би не би отишъл да го видиш.

***

Брутално воюва за все по-широка територия чалгата, т.е. разюзданата гастрономическа музика по сръбски образец. Концертът на Лепа Брена на стадион "Васил Левски" е само началото на процес, който добива чудовищни размери, профанизирайки музиката и разяждайки културната цялост.

Кукувица кука - Георги Божинов

Това са разкази без действие, само с описания. На хора, села, колиби, планини, дерета, рекички, пътеки. На забутани места, които имат своя красота, на изпаднали хора, които имат своя доброта. Тонът не е идиличен, няма възвеличаване, не е и като за нещо безвъзвратно отишло си, за което човек да се чувства длъжен да каже или добро, или нищо. Тук всичко е поднесено документално, всяка махала, всяка човешка история. Това не са разкази за най-високите върхове, най-смелите хора, най-дългите реки, не, тези са най-обикновени. Ще попитате какво тогава прави тези разкази различни от статии в Уикипедия или друга някоя енциклопедия и аз ще ви кажа. Това е любовта, с която Георги Божинов говори за хората, които е срещнал и местата, които е посетил. Същите тези запустели села и баири може да са извор на тъга и съжаление за отминали времена и младост, но може и да са истинско богатство за очи, уши и умове, които са жадни за свойски споделените богатства, каквито още се намират там. Дали старец ще ти разкаже за някогашен приказно необичаен лов, или за актуалните си болки, или ще се разговориш с някой друг непознат, докато чакате автобус на несъществуваща официално горска спирка. Може проблясъкът да е за куче, което ходи да се мокри в реката и после идва при теб да си изтръска козината, може да е за узряла джанка или за набедена мечка-стръвница, или за помашки майстор-дюлгерин, няма значение, във всички тях личи внимание и сърдечна усмивка, човещина сред дивото. Да харесваш нещо, дори и когато не е най-, а само защото го чувстваш свое.

Харесах всичките разкази, а някои повече от другите, като например онзи, за младежа, който беше успял да купи гайда от човек, който няма гайда, както и "Дири се куче свинар", който започва така: Капчуците заломотиха изведнъж, зачукаха с точки и тирета. Нали си го спомнихте този звук, то направо си се чува. Езикът на Георги Божинов навсякъде из книгата е видимо много звучен, ако прочетеш изреченията му на глас и веднага ще чуеш звуците, които е искал да опише, шумовете, животните, гората.

Оттам, от нея (природата) тръгва всичкото онова хубаво и добро, което завинаги остава в пътната житейска торба на човека като мярка за хубавото и доброто.

***

Гори, а в горите се заселил българинът. Колиби тук и там, разсеяни из най-скритото, най-дивото. Дивото си останало пак диво, като го гледаш отстрани. А като го разгърнеш, виждаш: българинът го опитомил. Тук овошка забол, там нивка лепнал в брега - то Господ го дал да бъде бряг, а не нива. Но българинът поправил Господ. Всичко огледал, премерил на око, опипал и опитал всичко. Може да се живее, рекъл българинът. И заживял.