Времеубежище - Георги Господинов

Щастието е в сегашно време.

Умишлено пропусках известно време възможностите да си наваксам с този роман. От една страна вкусът ми е скептичен към критериите за отличаване на съвременна литература, а от друга, стилът на Георги Господинов не е сред най-грабващите ме, макар да признавам всичките му достойнства.

И така, дойде и времето на "Времеубежище". Замаскирана зад писателски похвати и инструменти, там се е разположила една история за България с повече минало и малко настояще. За западния свят нашите български лутания и политически криволици сигурно ще са интересни или поне любопитни. Предполагам и затова са харесали абсурдите в текста. За мен са основно тъжни, защото са 1:1 истински. По принцип в писането на Георги Господинов откривам много тъга, много обръщане към миналото. Прекалено много за моя вкус. В тази книга тъгата беше смесена с повече дози меланхолия, но миналото си беше все там - европейско, българско, с цялата непоклатимост и фаталност на нещо, което никой вече не може да измени.

Не знам дали има смисъл да се преразказва и дали ще стигне до умовете на тези, които на моменти осмива. Струва ми се, че ще си я четем само петте процента на "умните и зелените", от което нито ще поумнеем още, нито ще позеленеем  повече. Ще останем доволни в балона си, поласкани от това, че някой е писал за нас и е погъделичкал егото ни. А как да се излезе от крадливата ни комунистическо-популистка въртележка тя няма да ни каже, за бъдещето няма дори да намекне. Защото когато нещата загрубяха, героят просто хвана предпоследния самолет и избяга към хубавото. Към францисканските си манастири и нюйоркски библиотеки.

Не знам дали скоро бих чел пак нещо от Георги Господинов.

И други истории - Георги Господинов

Тази кратка книжка престоя у мен и чака реда си незаслужено дълго време. Дадена ми беше с препоръка от една добра жена, но преди да я прочета, поскита из ръцете на други по-нетърпеливи от мен читатели. Накрая се върна, аз я прочетох и харесах. А в понеделник ще я върна на собственичката с кутия бонбони Merci.

Разказите са за разни градски особи, провинциални и столични ("Жива душа"), разбира се, за красиви любови ("Божури и незабравки"), за един мъж, който простирал нощно време, и неговите комшии ("Белите гащи на историята"), за разни неразбрани и неоценени чешити ("Гаустин", "Човекът с многото имена"), за гари и влакове, за страховете и надеждите на хората ("Л.", "Сляпата Вайша", "Третият"), за промените... За неща уж дребни, а понякога обсебващо важни, за обикновени хора, чиито умове и околни обстоятелства са ги вкарали в необикновени ситуации, които да запомнят за цял живот. Това е книга за нещата, които могат да се случат на всеки човек, и само от него да зависи дали ще им сложи такъв акцент, че да станат важни и за някого другиго.

Бях по средата на книгата, когато отговорих на много добър приятел, че чета едни средняшки разкази от Георги Господинов. Приятелката му, изключително добър човек и изключително бременна към момента на настоящите юлски жеги, се засегна, когато той й предал, защото била фенка на автора, та трябваше да се извинявам. Тази непредвидена пауза ме накара да се замисля и докато довършвах втората половина на книгата, се убедих, че не съм бил прав. Стойността на историите наистина е над средното. Те може да не разказват за някакви изключителни събития, които ти е любопитно да проследиш, защото са направо нечувани, но затова пък начинът, по който са разказани, винаги намира нещо оригинално - дума, фраза, сравнение, размишление, исторически пример, нещо, чрез което авторът да ти прошепне: Ей, виж какво нестандартно нещо открих! Не е ли готино?

Струва си да се прочете. Далеч не са много съвременните български писатели (1989 - 2019), които умеят да пишат на такова ниво. А и са само 132 страници.