сряда, май 20, 2020

Warcraft: Разцеплението - Ричард А. Кнаак

Заглавието само подсказва за развръзката на Войната на древните. След като Крас и Ронин се забъркаха в надробената от нощните елфи попара в "Кладенецът на вечността" и продължиха да удържат на кътни зъби войната с демоните от Пламтящия легион в "Демонична душа", дойде време ситуацията да завърши по един или друг начин. За наше и на любимите ни герои щастие, макар и с цената на свидни жертви (песни ще се пеят за теб, Брокс!), Саргерас беше удържан и уж унищожен. Кладенецът на вечността имплодира и разцепи континента Калимдор, потопи по-голямата част от него и остави на мястото си огромния водовъртеж Маелстрьом. 

Това определено е най-драматичната, кръвопролитна и решаваща част от трилогията. Някои герои се прославиха, други ни изненадаха, на трети пък им се разминаха доста мерзости (от тази мръсница кралица Азшара няма отърване!), а някои моменти си останаха недоизяснени (какво се случи в крайна сметка с младия Кориалстраз и стария Крас в човешкото му тяло?), но то си е така и в истинския живот, защо да не е и във фентъзи романите и респ. игрите. Текстът дотук наистина издава доста от действието, но всеки, който е играл поне малко Играта на игрите, ще знае резултата, защото всичко това отдавна вече се е случило. Как точно развалихме рахата на демоните и чии бяха заслугите, това вече ще си прочетете сами.

Чудесните преводи и на трите части от трилогията са на цигуларя Симеон Цанев (a.k.a. Roland) от годините му, когато превеждаше фантастика и пишеше доста и то не само в Shadowdance. Симеон отдавна мигрира в САЩ, където продължава да се изявява така:

петък, май 15, 2020

Произшествие в „Сан Суси“ - Агата Кристи

Оригиналното заглавие "N или M?" се е изгубило някъде в превода, но бедата не е голяма. Книгата е трета по ред за приключенията на Томи и Тапънс, които този път трябва да се справят с "петата колона" - англичани, които работят против страната си в услуга на нацистите, които всеки момент ще нахлуят на острова. Поради теч на вътрешна информация в контраразузнаването, Томи е призован като цивилен да се включи и да разследва вражеска мрежа в пансиона "Сан Суси" в Лийхамптън. Жена му обаче не може да търпи такива самосидникални действия и се включва на своя глава. И добре че го прави, защото Томи, под фалшивата самоличност на някой си мистър Медоуз, така загазва в "безгрижния" пансион с кой от кой по-смотани курортисти, че само находчивата мисъл на жена му може да го спаси. Помните ли притчата за Соломон и двете жени, които не можели да се разберат чие е детето? Е, и Тапънс се сети за нея, макар и малко късно.

В тийнейджърските си години съм чел и препрочитал тази книжка неведнъж и макар да съм позабравил това-онова, пак помнех кой кой е и как ще бъде разкрит. Въпреки това действието отново ме грабна и не можех да я оставя до последната страница. Дори станах сутринта малко по-рано, за да имам време да си я дочета!:)

Разбира се, времето е нанесло някои поражения върху начина, по който възприех историята сега. Измисленият курорт Лийхамптън вече е разконспириран като съществуващия Борнмът, известен на футболните фенове повече като Борнемут (прозвище - "черешите", титла на Чемпиъншип за 2014-15). Пак като в "Зло под слънцето" и "Десет малки негърчета" сме на английската Ривиера, но не в Девън, а в съседното графство - Дорсет, на един залив разстояние.

Заглавието на романа се оказа, че идва от катехизиса на англиканската църква от 1549, където пишело: "Какво е християнското ти име? Отговор N. или M." Това "N. или M." идвало от латинското "nomen vel nomina", означаващо "име или имена". Поради неволна грешка "nomina" е било отбелязано с "m", като в съвременните версии на документа вече е поправена.

вторник, май 12, 2020

Игрите на глада - Сюзан Колинс

След апокалиптична за Северна Америка война, обществото на континента е дотолкова пострадало и изменено като форма на управление, че не можем да го познаем. Населението мизерства и се трепе в някакво производство в строго определени окръзи, които са тиранично управлявани от митична върхушка. Веднъж годишно се тегли задължителна томбола сред младежите от всички окръзи за участие в Игрите на глада - гладиаторска борба на живот и смърт със само един победител, който освен живота си, печели и храна и облаги за себе си и родния си окръг. Цялото нещо е организирано като шоу, за развлечение, само дето младежите се избиват наистина.

Главната героиня Катнис от въгледобивния Окръг 12 се записва да участва като доброволка, за да отърве по-малката си сестра. В самото начало е убедена, че няма никакъв шанс да се справи с останалите играчи, но съдбата ѝ изненадва всички. Следват нови приятелства, вражди, оцеляване, убийства, та даже и нещо като любов.

Книгата определено е ориентирана по-скоро към дамската част от читателската публика и то не само заради героинята. В книга на име „Игрите на глада“ с двайсет и няколко глави ние почти 11 глави сме занимавани не с игрите, а с душове, сешоари, костюми, гримове, дрехи, прически, деликатеси и напитки и правене на впечатление на някакви отвратителни типове! Рокли, нокти, обувки, цветове. Мамка му и суета, кога ще започне същинското действие? В тези ужасно опасни игри на оцеляване героинята на няколко пъти  намираше време спокойно да се къпе в разни потоци, а си мислеше даже и за пране. Съмнявам се, че ако авторът беше мъж, би му хрумнало да отделя толкова внимание на такива неща, но за всеки влак си има пътници. Не може всички герои-оцелявачи да са като Робинзон, Рамбо или като тези на Стивън Кинг.

Популярен роман, по който имаше още по-популярен филм, който пък направи авторката на книгата с 55 милиона долара по-богата. 

Още за същата книга можете да прочетете пак в този блог, но няколко години по-рано, както и в блоговете тук, тук, тук и тук.

четвъртък, май 07, 2020

Мечо Пух - Алън А. Милн

Някои са умни, а някои не са.

Всички знаят за Мечо Пух, затова няма нужда от още преразказване на тази приказка. Тя е достатъчно кратка и ясна, за да няма нужда от много обяснения.

Преди 25-30 години сутрин по радиото имаше радиотеатър за деца. Приказка за десет минути, предшествана от едно характерно кукуригане - закусваш попара от бисквити с мляко и слушаш. Тогава за пръв път слушах историите за глупавия Мечо, Прасчо, депресираното магаре Ийори и Кенга с бебето Ру. Приятни бяха, макар да не помня нищо повече.

Следващото няма нищо общо с приказката, но ми стана интересно, когато потърсих повече информация за автора. Оказа се, че Алън Милн е бил сред най-видните критици на П. Г. Удхаус. Когато Удхаус е заловен от нацистите в окупирана Франция, той е интерниран, първо в Белгия, а след това в Тост (днес Toszek) в Горна Силезия (днес в Полша). В текст от това време Удхаус коментира принудителното си място на пребиваване по следния начин: „Ако това е Горна Силезия, един Бог знае какво трябва да е Долна Силезия...“ След това започва излъчването на хумористично радиопредаване относно интернирането си, което се излъчва от Берлин. Макар обект на хумора му да са нацистите, той е критикуван от Милн за този своего рода акт на измяна спрямо родината, чрез своеобразното съюзяване с окупаторите. Сред защитниците на Удхаус са Ивлин Уо и Джордж Оруел. Разследване на британската служба за сигурност MI5 съвпада със становището на Оруел, заключавайки че Удхаус е бил наивен и глупав по време на работата си в пленничество, но не и предател.


— Какво значи да живееш под име? — попита Кристофър Робин.
— Това значи, че името е написано със златни букви над вратата и ти живееш под него.
***
— И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използвам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!
***
Най-краткото описание на правилната подготовка за каквото и да е пътуване:
— О, Прасчо — каза Пух възбуден, — отиваме всички на Екседиция с неща за ядене, за да открием нещо!
***
— Има Южен Полюс — каза Кристофър Робин — и смятам, че има Източен Полюс и Западен Полюс, при все че хората не обичат да говорят за тях.

неделя, май 03, 2020

Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи - Мери Ан Шафър и Ани Бароуз

Ах, косата е беда! 

През 1946 английско издателство събира всичките хумористични статии за войната, които е писала тяхната звезда Джулиет Аштън за вестниците, и ги публикува в самостоятелна книга, а авторката обикаля страната да я представя. В това време по случайност любима нейна книга се озовава на остров Гърнзи у фен на същия автор. Както знаете, островът се намира в Ламанша и макар и да е владение на британската корона, той е много по-близо до Франция. Особеното тук е, че колкото и да е изстрадала Англия през войната, това е нищо в сравнение с изтърпяното от жителите на острова, който буквално е бил окупиран от нацистите. От размяната на писма между Джулиет  и нейния кореспондент постепенно тя научава за съдбата на местните, за приятелите му, както и за спонтанно организирания от тях читателски клуб заради едно прасе. А ние пък научаваме за нея и обкръжението ѝ. Наученото не може да оставя хората безразлични и завалява порой от писма.

За да пропусна да прочета тази изумителна книга по-рано, бяха виновни горделивите ми предразсъдъци. Щом модните книжни блогърки, които си снимат краката и шапките на плажа, я хвалят, значи трябва да стоя по-далеч. (Всъщност, дълбоко и несправедливо съм подценявал както книгата, така и краката на блогърките, за шапките още не съм сигурен.) Продължавам да не мога да се насиля да нарека нещото роман, макар вероятно да си е точно това. Затруднението ми идва от това, че историята на младата писателка Джулиет от Лондон и нейните приятели от Гърнзи е разказана само и единствено чрез писмата между тях и чат-пат по някоя телеграма, когато волите вече не траят. Без обяснения, без встъпителни думи - хоп и в дълбокото. В началото това е леко объркващо, докато човек се ориентира кой кой е и какви са отношенията му с главната героиня, но това бързо отшумява, защото историята ви грабва и не ви оставя. Беше нагледно доказано, че не само роман от писма не е нещо тъпо, ами е и крайно завладяващо!

Видях трейлър, че по книгата ще има филм по нетфликс. Ако сте я харесали, вероятно ще ме разберете колко бях разочарован от версията там - скалъпена и клиширана любовна история. Та това е книга за приятелство, загриженост и съчувствие! За емпатия! И тук-там за книги, порове или Оскар Уайлд. 

Авторката на книгата Мери Ан Шафър не е написала нищо друго. Животът ѝ е минал все сред книги, защото е била библиотекарка, редакторка, книжарка и други такива. Книгата пише на стари години и дори не успява да я завърши, защото се разболява от рак и си отива. Текстът е довършен от нейна племенница с опит в писането и книгата се появява на бял свят само 6 месеца по-късно. Моментално става бестселър е преведена на десетки езици.

Не знам, колкото повече пиша, толкова повече ми се струва, че не правя добра услуга на книгата и се отклонявам от истинската ѝ същност и стойност. Просто забравете всичко, което ви казах, и я прочетете. Ще ми благодарите след това.

пп
Ама че заглавие, нали?!

Напоследък, изглежда, ми липсва чувство за мяра или за хармония, а сам Господ знае, че човек не може да твори хумор без тях.
***
Рейнълдс притежава излишък от това, което ние наричаме безочливост, а американците - целеустременост.
***
Хуморът е единственото средство да понесем непоносимото.
***
Къдравата коса е проклятие, каквото и да казват другите.
***
В готвенето човек трябва да навлиза стъпка по стъпка, иначе се получават буламачи.
***
Страхът да не урониш достойнството си може да ти съсипе живота, нали?